Майк Резник
Гадателката (4)

3

Корабът кацна върху гола ивица земя на една миля от единствения Търговски град на Чероки. Мерлин и Мишката обикновено наемаха стая в местния хотел, за да се махнат от еднообразието на своите претъпкани кабини. Но този път, понеже не искаха да издадат факта, че с тях пътува малко русокосо момиче, решиха да спят в кораба.

Приземиха се посред нощ, а когато яркото жълто слънце се издигна над кървавочервените пясъчни дюни и голите скалисти хълмове на Чероки, оставиха Пенелопа в кораба и отидоха в града.

Както повечето търговски градове на Вътрешната граница, и този се бе появил около първия бар и публичен дом на планетата. Имаше два малки хотела, няколко ресторанта, втори публичен дом, още три бара, хангар за частни космически кораби, пощенска станция, която обслужваше не само Чероки, но и всеки обитаем свят на разстояние пет светлинни години, бивш правителствен офис по миньорските въпроси, център за сафари, седем компании за внос и износ, малка пивоварна, два супермаркета и вероятно петдесет модулни къщи с куполи.

В началото Чероки беше свят, изпълнен с мини, но след като ограничените запаси от диаманти и ядрени материали се изчерпаха, изчезна и първоначалната причина за неговата колонизация. Сега го използваха главно като търговски пост и депо за презареждане с гориво за екскурзиите до Далечните Хебриди, Океана III и други интересни планети, близки до Галактическото ядро. На Чероки бяха останали няколко хиляди души, но въпреки това планетата изглеждаше изоставена.

Мишката спря пред пощенската станция и провери различните обяви, като се надяваше да намери нещо за изчезнало русокосо момиче. Не видя нищо освен холограмите на търсените престъпници. Накрая излезе и се отправи към най-голямата от таверните, за да изчака Мерлин. Той щеше да се опита да открие данни за семейството на Пенелопа от междукосмическата предавателна станция.

Таверната беше обширна. Имаше дълъг дървен бар от едната страна, няколко игрални автомата в дъното и много големи кръгли маси, събрани в средата. Три вентилатора се въртяха лениво отгоре и раздвижваха топлия въздух. Холограма на хубава гола брюнетка висеше над бара, набодена от безброй стрелички. Подът беше покрит с въздесъщия червен прах на Чероки и частици от него висяха в неподвижния въздух на таверната.

Клиентите бяха както на повечето търговски градове, в които бе ходила Мишката — смесица от извънземни и хора, някои очевидно богати, други очевидно бедни, но всички преследваха мечтата за внезапно забогатяване, която животът на Вътрешната граница винаги обещаваше, ала рядко осъществяваше.

Двама лодинити, чиято червена козина потрепваше въпреки липсата на вятър, седяха на една маса и играеха джабоб — игра на карти, станала много популярна напоследък по Вътрешната граница. В единия ъгъл самотно се бе разположил висок измършавял канфорит, който очевидно чакаше някого. Останалите клиенти, събрани по двама или трима, бяха хора. Някои бяха в коприна и сатен, с лъскави кожени ботуши и бляскави нови оръжия; други, които все още не бяха забогатели или по-скоро бяха пропилели спечеленото, носеха прашните работни дрехи на златотърсачи. Няколко момичета от съседния публичен дом пиеха на бара, но по някакво взаимно споразумение никой от мъжете не ги закачаше по време на тяхната почивка.

Мишката седна на една от празните маси, почака няколко минути Мерлин и накрая поръча местна бира. Малко нагарчаше, но утоли жаждата й след ходенето по горещите и прашни улици. Бързо я изпи и си поръча още една.

Минута по-късно Мерлин се присъедини към нея.

— Откри ли нещо? — попита я, докато сядаше на стол с висока облегалка.

— Не, а ти?

Той поклати глава.

— Абсолютно нищо. Какво ще правим сега?

— Довечера ще дадем представление както обикновено и ще отлетим. На този свят един ден е предостатъчен. Господи, чудя се дали ще успея да открадна достатъчно, за да си платим горивото.

— А момичето?

— Не можем да я оставим тук — Мишката беше непреклонна. — Идва с нас, докато приберем наградата или намерим някое безопасно място за нея.

— Дано да е по-скоро!

Той стана да си поръча питие. Когато се върна и седна отново при нея, висок слаб мъж се отдели от бара и се запъти към масата им. Черното му облекло бе майсторски ушито и безупречно чисто, ботушите — направени от кожите на някакво екзотично арктично животно в бяло и синьо, а в колана му бе втъкната малка брадвичка.

— Имате ли нещо против да седна при вас? — обърна се към тях той, издърпа един стол, изчисти червения прах с ленена кърпичка и седна.

— Познаваме ли се? — попита подозрително Мерлин.

— Вие мен не — отговори високият мъж. — Но аз ви познавам.

— О!

Мъжът кимна.

— Вие сте магьосникът, който покорява световете на Вътрешната граница, нали?

— Кой иска да знае?

— Казвам се Маклемор — отвърна онзи. — Джак Маклемор Сатъра. Може би сте чували за мен?

— Опасявам се, че не — изрече Мерлин.

— Е, галактиката е голяма — сви леко рамене Маклемор. — Няма причина да знаете името ми. А вие сте Мерлин Магьосника, нали?

— Мерлин Великолепния — поправи го Мерлин. — А това е моята асистентка — добави той и посочи към Мишката.

— Приятно ми е да се запозная с вас — усмихна й се високият мъж.

— Къде видяхте мое представление? — заинтересува се Мерлин.

— О, никога не съм ви гледал — възрази Маклемор. — Не се интересувам много от магия.

— Значи не съм ви разбрал правилно — извини се Мерлин. — Май казахте, че сте били на мое представление.

— Казах, че знам кои сте. Това не е едно и също. — Замълча за миг. — Както и да е, иска ми се да ви почерпя с по една бира и да си поговорим по работа.

— Какво продавате? — попита Мишката, като незабелязано извади ножа от ботуша си, но продължи да държи ръцете си под масата.

Маклемор се усмихна.

— Нищо не продавам, мадам. Не се занимавам с продажби.

— Добре — съгласи се тя студено. — А какво купувате?

Той продължи да се усмихва.

— Да ви призная истината, не се занимавам и с покупки.

— Какъв бизнес въртите тогава?

— Ами това-онова. — Той се обърна към Мерлин. — Преди няколко дни бяхте на Уестърли, нали?

— Засяга ли ви? — запита Мерлин.

— Не ме интересува къде ходите — отговори Маклемор. — Уестърли е като всеки друг свят, дори по-добър от повечето. — Внезапно се наведе напред и напрегнато се взря в магьосника. — Но докато бяхте там, вие взехте нещо, което не ви принадлежи. — Той направи малка пауза. — А това вече ме засяга.

— Не знам за какво говорите — отвърна Мерлин.

— Мисля, че знаете — настоя Маклемор. — Говоря за нещо, което сте взели от стая на извънземен.

— Аз съм магьосник, а не крадец — защити се Мерлин. Замълча за миг и срещна погледа на Маклемор. — Но просто от любопитство, колко струва този липсващ предмет?

— Мисля, че знаете, иначе не бихте го взели.

— Нищо не съм взимал.

— А аз мислех, че ще говорим делово — въздъхна Маклемор. — Вместо това вие оскърбявате моята интелигентност. Кой нормален човек не би се обидил при това положение?

Той отново се усмихна, но само с устни, очите му останаха студени и безчувствени.

— Уверявам ви, че не съм възнамерявал да ви оскърбя. А колкото до работата — продължи внимателно Мерлин, — не съм чул никакви делови предложения досега.

— Все още сте живи — отговори Маклемор. — Но това няма да е задълго.

Мерлин изглеждаше повече отегчен, отколкото уплашен.

— Заплашвали са ме специалисти.

Той протегна ръка нагоре, щракна с пръсти и в следващия миг вече държеше малък лазерен пистолет, насочен към главата на високия мъж.

— Много добре — призна Маклемор. — Може би трябва и аз да се позанимавам с магия.

— А може би трябва по-малко да си пъхате носа в чужди работи — отряза го Мерлин.

— По-добре е да се споразумеете с мен. Ще ви се наложи да го направите с някого, преди да си тръгнете от тази планета.

— Никой не знае, че сме тук.

Маклемор се изкиска развеселено.

— А аз как разбрах — или си мислите, че живея на тази кална дупка? — Той се обърна към Мишката. — Ще срещнете много други хора, които няма да са дружелюбни и разумни като мен, госпожо. По-добре кажете на вашия приятел да се споразумее с мен, докато може.

— Все още не съм чул никакво предложение — отбеляза Мерлин. — Или ми кажете какво търсите и колко сте готов да платите, или отивайте да досаждате на някого другиго.

— Вече ви направих доста щедро предложение — ще живеете.

— Май забравяте кой държи пистолета.

Маклемор вдигна рамене и отговори небрежно:

— Това не е нещо, което ще забравя лесно. За Бога, та всеки в тая таверна вижда, че сте насочили оръжие срещу мен. — Внезапно се усмихна. — Но не знаете кои са моите хора…

— Мишке? — попита Мерлин, без да сваля очи от мъжа пред себе си. — Някакви предложения?

— Няма никакви помощници — обади се студено Мишката. — Хора като него винаги работят сами.

— И аз мисля така — кимна магьосникът.

— Ако не иска да си тръгне, застреляй го — предложи Мишката.

— Има доста свидетели — напрегна се внезапно Маклемор.

— Не им пука за никого от нас — отговори Мишката.

— Извинете ме, че го казвам, но вие сте една жестока малка дама, госпожо — заяви Маклемор, а дясната му ръка леко се премести към брадвичката, затъкната в колана му.

Внезапно Мишката се изправи и хвърли ножа си по него. Улучи го в рамото, той извика от болка.

— Никой не може да се отнася така с Джак Сатъра! — изрева мъжът, като несръчно се опитваше да докопа брадвичката с лявата си ръка.

Чу се тихо бръмчене от лазерния пистолет на Мерлин и Маклемор се строполи на пода, главата му пушеше и цвърчеше.

— Чудесно — измърмори Мерлин, срещайки погледите на хората от бара, които се бяха обърнали да видят какво става. — Сега какво?

— Веднага се омитаме от тук — рече Мишката и с рязко движение измъкна ножа си от рамото на убития мъж.

— Тръгни към вратата.

Тя кимна и направи както й каза, докато Мерлин се изправяше пред събралите се зрители.

Никой не помръдна. Тишината бе почти осезаема, нарушавана единствено от скърцането на вентилаторите, които продължаваха да се въртят бавно.

— Той ни заплаши — проговори накрая Мерлин, като отстъпваше към вратата. — Беше акт на самозащита.

Барманът, който досега не бе помръднал, взе една чаша и започна да я бърше разсеяно.

— Никой няма да оспори това, докато си насочил този истолет към нас, господине — отговори той. — И никой няма да пролее горчива сълза на гроба на Джак Сатъра.

— Радвам се, че се отнасяте толкова разумно към случилото се — Мерлин стигна до вратата.

— Ти държиш пистолета.

— Просто го запомнете.

— Все пак ще ви дам един малък съвет — продължи барманът. — Аз не бих използвал пистолета срещу следващия приятел, който поиска да говори с вас. Няма да остане какво да погребем.

— Кой още ме търси?

— Скоро ще разберете — отвърна барманът. — Не знам какво притежавате, господине, но някои опасни хора не искат да го задържите.

— Кои?

— Ще ги познаете, като ги срещнете.

— Ако вие ги видите пръв — рече Мерлин, — кажете им, че съм миролюбив човек и че всичко, което имам, е за продажба.

— Ще го направя — съгласи се барманът. — Сега ми направете услуга и се махайте оттук, преди да ви намерят. Не искам да ми срутят таверната.

Мерлин размаха лазерния пистолет.

— Ако някой ни последва, ще съжалява, че го е направил.

— Разбрахме — кимна барманът. — Само си тръгнете.

Мерлин се озова на улицата.

— Чу ли разговора ни? — обърна се той към Мишката.

— Да. Най-добре да се връщаме на кораба, ако все още е там.

— Проклятие! Не помислих за това. Щом момичето не е с нас, естествено, че ще я потърсят на кораба!

Побързаха да излязат от Търговския град, като се криеха в сенките на сградите, доколкото можеха, и внимаваха за евентуални засади.

— Как са узнали толкова бързо какво сме направили? — попита Мерлин и ускори крачка.

— Семейството й трябва да е по-богато, отколкото си мислех — отговори Мишката.

— Ако питаш мен, точно сега бих я дал на всеки, който я поиска. За пръв път убивам човек. Колкото и да струва тя, не мисля, че си заслужава усилията.

— За пръв път? — учуди се Мишката.

— Да.

— Много добре се справи.

— Беше като игра на кой е по-голям мъж, докато ти не хвърли ножа — отвърна Мерлин. — После просто натиснах спусъка, без да мисля.

— Това е най-добрият начин — заяви Мишката. — Замислиш ли се какво ще направиш, вече се чудиш какво може да ти се случи и започваш да се колебаеш. Преди да се усетиш, си мъртъв.

— Говориш така, сякаш е нещо обикновено. Току-що убих човек!

— Иначе той щеше да ни убие — Мишката сви рамене.

— Но…

— Стига си се притеснявал за него. Може би ще се наложи да убием още няколко, преди да отлетим от тази планета.

— Защо просто не им дадем момичето?

— Нека първо попитат за нея. Тъй като вероятно са се досетили, че е на кораба, може да не си направят този труд.

— Чудесно! — промърмори Мерлин.

Наближиха края на града. Магьосникът погледна назад да се увери, че никой не е излязъл от таверната, а после впери поглед в далечината, където корабът им блестеше на слънцето.

— Все още е там — изненада се Мишката.

— Господи! — въкликна Мерлин. — Изглежда много по-далеч, отколкото тази сутрин.

— Една от причините да работя с теб е, че се справяш успешно в кризисни ситуации. Но подходът ти към тях е най-лошият, който някога съм виждала.

Мерлин не отговори, само я погледна за миг и продължи да върви. На петстотин метра от кораба той отново спря.

— Не ми харесва, така сме идеална мишена. Няма къде да се скрием, а пясъците не ни позволяват да бягаме бързо, ако се наложи.

— Колкото по-скоро се доберем до кораба, толкова по-малко ще се тревожиш за това — изтъкна Мишката.

— Не държа да ми пръснат черепа.

— Хрумна ли ти, че ако някой в кораба искаше да ни застреля, досега щеше да го е направил? В обсега сме на всяко оръжие с голям обхват, което познавам — метателно, лазерно, звуково или пък молекулярен разрушител.

Мерлин се намръщи.

— Права си.

— Сега по-добре ли си?

— Поне не се чувствам беззащитна мишена. Който и да търси момичето, няма нищо против да се доближим достатъчно, за да поговорим.

— А ако можем да се приближим толкова… — не довърши мисълта си Мишката.

Мерлин ускори ход.

— Да, определено се чувствам по-добре.

— Знаех си, че така ще стане.

Около триста метра от кораба магьосникът отново забави крачка.

— Сега пък какво има? — попита Мишката.

— Не виждам никого.

— И?

— Ако са вътре в кораба, те вече са взели момичето и нямат нужда от нас.

— Тогава защо не ни застреляха?

— Защо да поемат риска да не улучат от половин километър, когато могат да ни изчакат да стигнем до кораба и да ни пръснат главите от десет метра? — отговори Мерлин.

— Какво предлагаш да правим тогава — да стоим тук, докато умреш от топлинен удар?

— Не знам.

— Ами прави каквото искаш — рече Мишката. — Аз продължавам към кораба.

Мърморейки си под нос, Мерлин тръгна до нея. На около сто и петдесет метра от кораба Мишката спря, заслони очи с ръка и впери поглед напред.

— Какво има? — не издържа Мерлин.

— Не съм сигурна. Свети ми в очите, но… мисля, че виждам две тела пред входа на кораба.

— Движат ли се?

Тя поклати глава.

— Приличат на трупове.

— Това е лудост! — възкликна Мерлин. — Нямаме нито един ангел-хранител на тази планета, а и на никоя друга.

— Може да са се спречкали — предположи Мишката.

— Ами нека да разберем.

Внимателно се приближиха до кораба, но Мишката бе права — двама мъже, тежко въоръжени, лежаха мъртви в основата на стълбата, която водеше към входния люк.

— Много странно — отбеляза Мишката. — Никой от тях не се е опитал да използва оръжието си.

— Какво ги е убило? — попита Мерлин.

— Този отляво като че си е счупил врата. По другия не виждам никакви следи.

— Люкът е отворен. Мислиш ли, че има още някой вътре?

— Има само един начин да разберем — отвърна Мишката, изкачи се по стълбата и влезе вътре.

— Пенелопа! — извика тя. — Добре ли си?

Внезапно, стискайки парцалената си кукла, малкото русо момиче изскочи от кабината си и се хвърли в ръцете й.

— Моля ви, не ме оставяйте повече сама! — разплака се то. — Толкова се изплаших!

— Всичко е наред — погали я Мишката по главата. — Никой няма да те нарани.

— Има ли още някой вътре в кораба? — попита Мерлин, като се изкачи през люка.

Пенелопа поклати глава.

— Не, само аз съм.

Мишката я накара да седне и приклекна до нея.

— Разкажи ми какво стана — помоли тя.

— Двама много лоши хора дойдоха тук, след като вие тръгнахте — отговори Пенелопа.

— Знам.

— Мисля, че искаха да ме вземат със себе си.

— И аз така мисля — съгласи се Мишката.

— Радвам се, че умряха.

— Аз също. Но как точно умряха?

— След като вие тръгнахте, ми стана самотно и изведох Дженифър да си поиграем, но наоколо няма никакви малки момичета. — Тя като че ли щеше да се разплаче отново. — Нямаше никой. — Замълча за момент. — Трябва ли да оставаме тук?

— Тръгваме след броени минути — отвърна Мишката. — Какво точно се случи с двамата мъже?

— Видях ги, че идват, уплаших се и побягнах. Скрих се в кораба, но оставих Дженифър на стълбата пред вратата.

— Искаш да кажеш пред входния люк?

— Пред вратата — повтори Пенелопа и посочи към отворения люк. — Единият от тях се спъна в Дженифър, падна и повече не помръдна.

— А другият?

— Той коленичи до първия да види дали е жив и нещо го ухапа.

— Нещо? Какво?

— Не знам. Живее в пясъка. Той изкрещя, хвана се за ръката и умря. — Тя стоеше вперила поглед в люка. — Бяха много лоши хора.

— Мерлин — обади се Мишката, — провери го.

Магьосникът излезе навън, докато тя успокояваше малкото момиче. Върна се след минута.

— Има нещо като ухапване на ръката си. Подуто е и зачервено. Лежеше върху него, иначе щяхме веднага да го видим. — Подсвирна тихичко и поклати учудено глава. — Ама че работа! И кажи после нещо против късмета на глупаците.

— Не съм глупава! — разгорещено извика Пенелопа.

— Не, не си — съгласи се Мерлин. — Но си страхотна късметлийка.

После се обърна към Мишката:

— Разпознах онзи със счупения врат.

— Ловец на глави?

— От време на време. Но убиец при всички положения.

— Ще трябва да се замислим добре за бъдещите си планове — рече Мишката.

— Съгласен съм — отговори Мерлин. — Следващият няма да се спъне в кукла или да стане жертва на извънземна змия. — Той затвори люка, влезе в контролната зала и включи моторите. — Но първо нека да се махнем от тази планета, преди още някой да реши да ни потърси.

— Добре. — Мишката сложи колана на Пенелопа, а после и своя, докато корабът се издигне в атмосферата. Когато излязоха в Космоса, Мерлин включи автоматичното управление и слезе при тях в малката трапезария.

— Щом са разбрали, че кацаме на Чероки, вероятно знаят регистрационния номер на кораба — каза той. — А ако го знаят, могат да ни открият, където и да отидем.

— Не можем да си позволим нов кораб, а едва ли е добра идея да откраднем някой.

— Съгласен съм.

— Тогава какво си намислил?

— Нека да навлезем във Вътрешната граница. Ще кацна на пет-шест свята и ще ви оставя на някой от тях.

— А ти?

— Ще ги накарам да ме преследват, докато ти разбереш коя е тя. — Мишката отвори уста да възрази, но той я прекъсна. — Виж, аз съм по-щастлив, когато бягам от неприятностите, а ти — когато се изправяш пред тях. Така че всичко ще бъде наред.

— Как ще държим връзка помежду си?

— Няма да държим — отговори Мерлин. — Ако имат нашия номер, могат да уловят всяко съобщение, което корабът получава или изпраща. Ще изберем едно място, където ще се срещнем, да кажем, след трийсет галактични стандартни дни от днес.

— А ако хванат първо теб?

— Е, това не е любимият ми сценарий — призна той, — но ако не взривят кораба, ще открият, че момичето не е при мен.

— Ще те накарат да им разкриеш къде сме. Не издържаш много на болка. Но дори и да издържаше, има хапчета, които ще те накарат да им кажеш всичко, което ти е известно.

— Знам. Точно затова вие ще хванете първия кораб за друга планета, след като ви оставя. Като не знам нещо, не мога да им го кажа.

— Но ще им кажеш къде смятаме да се срещнем след трийсет дни — изтъкна Мишката.

Мерлин се намръщи.

— Не бях помислил за това. — Сви рамене. — Значи не трябва да им позволявам да ме хванат.

— Не можем да разчитаме това — рече Мишката. — Поседя известно време мълчаливо, сетне каза: — Сетих се.

— Да?

— Няма да се срещнем след трийсет дни, но ако ми кажеш къде ще отидеш, ще изпратя някой, когото никога преди не си виждал, да те намери и да ти каже къде сме. Той ще те заговори само след като се убеди, че си сам и никой не те следи. Ако не е сигурен, няма да ти се обади, а ще изчакаме още трийсет дни, преди да опитаме отново.

— Лаская се от мисълта, че изглеждам мъжествен и се откроявам сред другите — каза сухо Мерлин. — Но истината е, че изглеждам напълно обикновен. Защо си сигурна, че ще ме забележи?

— Нали си магьосник, организирай представление.

Той се ухили.

— Знаеш ли, толкова отдавна не съм поставял обикновено представление, че въобще не помислих за това.

— Е, крайно време е да започнем да мислим — подхвърли мрачно Мишката. — Защото някой доста напряга ума си, за да ни залови.