Майк Резник
Гадателката (20)

19

В малкия склад Мишката поведе Пенелопа край беден запас от дрехи и тоалетни принадлежности и още по-малък запас от книги и касети, докато стигнаха до едно кътче, което, ако имаше надпис, той щеше да гласи „Разни“.

— Какво търсим? — полюбопитства малкото момиче.

— Ще видиш — отговори с усмивка Мишката.

Тя започна да бърка в купчината, събрала излишните остатъци от набезите, и накрая намери необходимото.

— О, прекрасни са! — възкликна Пенелопа, когато Мишката отстъпи и показа четири изящни кукли с ярки роби и блестящи бижута.

— Мисля, че са от Нова Кения, но може и да греша. Ще попитаме някого.

— Много са големи. Доста по-големи от Дженифър.

— Ами те се направени да стоят на витрини или на друго видно място, а не за игра — поясни Мишката. — Заради това са и толкова вдървени. Предполагам, че са част от колекция. Може би другите са унищожени или са носели истински бижута и екипажът ги е взел.

— Харесват ми огърлиците им — Пенелопа продължи да прокарва пръсти по огърлицата на една от куклите.

— Вероятно всяка от тях представя различна нация или религия.

— А и дрехите им са толкова красиви — продължи детето. После погледът му попадна върху нещо, което се подаваше изпод един малък топ коприна.

— Имаш избор. Можеш да вземеш някоя от тях или, ако искаш, и четирите.

— Искам тази — отговори Пенелопа и измъкна изпод коприната малка парцалена кукла, обвита единствено с парче червен плат.

— Дори не я видях.

— Но аз я видях.

— Не е толкова красива като останалите.

— Знам.

— А защо не ги вземеш всичките?

— Искам само тази — отговори твърдо Пенелопа. — Другите са за големи, а тази е за малки момичета.

— И ти напомня за Дженифър? — попита с усмивка Мишката.

Пенелопа кимна.

— Добре, твоя е. Чудя се къде трябва да платим?

— Не трябва. Сещаш ли се какво каза Янки? Можем да си вземем каквото и да е, безплатно.

— Знам, но ми се иска да намерим управителя или касиера на този склад и да му го обясня, преди да ни застрелят за грабеж.

— Няма да ни направят нищо.

Мишката сви рамене.

— Добре, досега не си сгрешила. — Тя замълча. — Как ще я наречем? Дженифър?

Пенелопа поклати глава.

— Дженифър я няма повече. За тази ми трябва ново име. — Тя се намръщи, гледайки куклата, после вдигна глава към Мишката. — Как е твоето име?

— Мишка.

— Имам предвид истинското ти име.

— О, не е нещо особено. Отървах се от него в момента, в който попаднах на Вътрешната граница.

— И все пак искам да го зная.

Мишката вдигна рамене.

— Мариан — отвърна с нежелание.

— Мариан — повтори замислено Пенелопа. — Мариан.

Тя кимна одобрително.

— Точно така ще я нарека.

— Сигурна ли си?

— Да. По този начин, дори и да не си с мен, Мариан ще ми напомня за теб.

— Какви са тия приказки, че няма да съм с теб? Нали сме екип?

— Но ти ми каза, че понякога се налага да изоставиш човека, когото обичаш, както аз изоставих Дженифър — малкото момиче замълча за миг. — Ти изостави Мерлин. Някой ден може би ще изоставиш и мен.

— Никога — отговори Мишката убедено. Тя обви ръце около Пенелопа. — Аз не обичах Мерлин. А освен това ние съвсем скоро ще се срещнем с него.

— Не мисля така. Няма го в нито един вариант на бъдещето, което виждам.

— Но ти виждаш само малко напред — отбеляза Мишката.

— Понякога мога да виждам и по-надалеч.

— О!

— Не винаги, само понякога.

— По-често, отколкото успяваше преди?

— Да — Пенелопа замълча. — Чудя се защо.

— Предполагам, че това е признак за порастването ти. Вече можеш да бягаш по-бързо, да ядеш повече и да казваш по-дълги думи. Защо тогава да не можеш да виждаш и по-далеч в бъдещето?

Пенелопа вдигна рамене.

— Не знам.

— Това беше риторичен въпрос — рече Мишката с усмивка.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Това е въпрос, на който не е необходимо да се отговаря. — Тя огледа отново другите кукли. — Сигурна ли си, че не искаш нищо друго?

— Всичко, което искам, е Мариан — отговори Пенелопа и притисна куклата до себе сси.

Мишката трепна.

— Боже, мразя го това име!

— Името е хубаво и след като ти не го искаш, то трябва да отиде при една хубава кукла.

— Ти си шефът — предаде се Мишката.

— Наистина ли? — попита Пенелопа.

— Ами ти решаваш коя кукла ще вземеш и как ще я наречеш. — Мишката помълча. — А ако Карлос беше тук, вероятно щеше да се опита да ме убеди, че можеш да ръководиш цялата галактика, ако поискаш.

— Това е глупаво.

— Съгласна съм. — Мишката огледа още веднъж малкия склад. — Добре, нека се връщаме в нашата каюта.

— Ти тръгвай, аз ще покажа кораба на Мариан.

— Ще дойда с теб — предложи сама Мишката.

— Не е необходимо. Няма да се изгубя, а Янки е казал на всички, че сме негови гости.

— Нямам нищо против да дойда с теб. Наистина.

— Няма нужда — отвърна твърдо Пенелопа.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш? — попита загрижено Мишката.

— Ще се оправя.

Мишката я изгледа втренчено, после вдигна рамене.

— Е, предполагам, че всеки има право на малко време само за себе си — каза тя накрая. — Ще се върна в стаята и може би ще дремна малко.

Мишката прегърна Пенелопа и се отправи към каютата, докато момичето, държейки куклата като че ли е от кристал и може да се счупи всеки момент, тръгна в обратна посока. Мина покрай лечебницата, качи се с асансьор до палубата и сви наляво. Там кипеше оживена дейност, тъй като бе операционното ниво и екипажът си вършеше работата, без да обръща внимание на детето.

Пенелопа също мина устремно по коридора, който водеше към залата за наблюдение, доста голяма стая с около петнадесет видеоекрана, а върху от тях — образ на различна област от Космоса, предадена от външна холокамера. Така можеше да се наблюдава цялото пространство около кораба на разстояние малко повече от парсек във всяка посока.

В средата на стаята стоеше сам стройният мъж, към когото се бе обърнала на Звездната лодка.

— Добър ден — поздрави той, като я забеляза.

— Добър ден — отговори официално тя.

— Това изглежда като нова кукла.

— Казва се Мариан — момичето вдигна куклата към него, за да я види.

— Знаеш ли, така и не те попитах как е твоето име.

— Пенелопа.

— Добре дошла на борда, Пенелопа. Аз се казвам Потьомкин, Миша Потьомкин.

— Звучи като истинско име — рече изненадано момичето.

— Истинско е.

— Мислех, че никой тук не използва истинското си име, освен мен и Мариана, разбира се.

— Именно затова — отговори Потьомкин с усмивка. — Мисля, че така се отличавам от другите.

— Вярно е — съгласи се Пенелопа.

— Е, добре, какво правиш тук съвсем сама?

— Не съм сама. Мариан е с мен.

— Извини ме. Какво правите ти и Мариан тук?

— Аз си говоря с теб, а Мариан разглежда видеоекраните.

Потьомкин се изсмя.

— Нямах това предвид.

Пенелопа продължи да го гледа учтиво в очакване да й обясни думите си.

— Това, което те питам, е защо въобще сте в залата за наблюдение?

— Видях те тук, а всички други са ужасно заети, така че реших да поговоря с теб.

— За какво искаш да си поговорим?

— Ами не знам — Пенелопа се огледа наоколо. Очите й спряха върху екраните и тя ги посочи с пръст. — Как работи това? Имам предвид, че не е прозорец, защото сме в средата на кораба.

— Същото е като холографския екран у вас — обясни Потьомкин. — Имаме камери отвън на кораба и те предават каквото виждат на различните екрани.

— Но не можеш да сменяш каналите.

— Именно затова имаме толкова много екрани — усмихна се той.

— Как оправяте някоя камера, когато се повреди?

— Не я поправяме. Просто я изхвърляме и слагаме нова.

— Ти ли я слагаш?

Потьомкин изглеждаше изненадан.

— Това не е моя работа.

— А каква точно е твоята работа? — попита Пенелопа. — Всички други изглежда, че работят доста усилено, а ти стоиш тук и наблюдаваш екраните. Ти ли предупреждаваш капитана, когато наближаваме метеорен облак?

— Не, корабът го прави автоматично.

— Тогава какво правиш ти?

— Нищо в момента.

— Тогава си просто пътник?

— Не. Аз съм военачалникът.

— Военачалникът?

Той се усмихна.

— При Демокрацията, предполагам, това се нарича военен съветник. Не правя нищо, докато не нападнем някого или някой не нападне нас. И когато това стане, се скъсвам от работа.

— Значи, ако ти кажеш на Главореза Янки да нападне някого, той го прави, а ако му кажеш да не го прави, той не напада?

— Обикновено става така.

— Това те прави доста важен — каза възхитено тя.

— От време на време.

Тя замълча и го изгледа втренчено.

— Какво става, ако му дадеш грешен съвет?

— Тогава губим битката.

— Губите? — повтори тя.

— Умираме.

— А доста ли пари печелиш?

— Не мисля, че това ти влиза в работата, млада госпожице — отвърна Потьомкин.

— Още не — съгласи се Пенелопа.

— Това пък какво значи? — поиска да узнае мъжът.

Пенелопа погледна загрижено към куклата си.

— Мисля, че тя е гладна.

— Може да почака малко — прекъсна я Потьомкин. — Какво искаше да кажеш с това „още не“?

— Ти знаеш за какво говоря — отговори момичето с очи, все още вперени в куклата.

— Кажи ми все пак.

— Някой път можеш да му дадеш грешен съвет.

— Възможно е — призна мъжът. — Никой не е прав през цялото време.

— Аз не греша — рече Пенелопа, без следа от самохвалство.

— Дрън-дрън.

— Много ми е мъчно за тебе, господин Потьомкин — каза искрено тя.

— О? И защо?

— Защото един ден, рано или късно, може би утре, а може би дори тази вечер, Янки ще се сети какво направих в казиното и ще разбере, че аз ще съм по-добър военачалник от теб.

Потьомкин се изсмя дрезгаво.

— Ти не разбираш нищо от военна тактика.

— Но знам всичко за бъдещето — изтъкна тя. — Ако той може да победи в битката, ще знам как. А ако не може, пак ще знам.

Потьомкин впери присвити очи в нея за доста дълго време.

— Ти не ме намери тук случайно, нали? — проговори накрая той.

— Не — призна момичето, — знаех, че си тук.

— И знаеше, че ще си говорим така?

— Да, нещо подобно. Не точно какви думи ще използваме, но знаех, че ще говорим, ако поискам.

— Знаеш ли, че съм убил всички, които са заплашвали да ме изместят от поста ми?

— Не, но ти вярвам. Имаш добри маниери, но не си добър човек.

— Ако реша, че си права, какво те кара да мислиш, че няма да те убия?

— Ти не си добър, но си умен човек — отговори Пенелопа. — Ако ме убиеш, Янки ще се досети защо и ще убие тебе, тъй като си го лишил от човек, който може да му осигури победа във всяка битка.

— Мога да поема този риск — каза зловещо мъжът. — По-добре ще е, вместо отново да стана обикновен член на екипажа.

— Няма нужда да ме убиваш или да губиш поста си.

— Така ли?

— Трябва само да оставиш мен и приятелките ми на някоя планета.

— Приятелките ти?

— Мишката и Мариан — отвърна тя и посочи към куклата.

Потьомкин поклати глава.

— Не мисля, че ми се иска да го направя. Ти струваш няколко милиона кредита, може би и повече. Доколкото знам, Главореза вече се е свързал с някои от хората, които те търсят.

— Толкова ли са важни за тебе парите?

— Те са едно от любимите ми неща.

Тя го погледна в очите.

— В един от вариантите на бъдещето, който виждам, ти ни сваляш на една планета заедно с Янки, ставаш капитан на кораба и вземаш всичките му пари.

— А виждаш ли дали съм жив на следващия ден, след като направя всичко това? — попита саркастично той.

Тя поклати глава.

— Не мога да видя бъдещето ти, след като те напусна — тя замълча. — Но виждам много варианти на бъдещето, в които аз ставам военачалник и още повече, в които Янки те убива, защото си ме наранил.

— А виждаш ли бъдеще, в което нещата си остават така, както са сега, а тебе те продаваме на онзи, който предложи най-високата цена?

— Не.

— Защо не?

— Защото не ги търся.

— Ами по-добре започни да ги търсиш. Защото така ще стане.

— Не съм съгласна — отвърна сериозно Пенелопа. — Много скоро Янки ще реши, че аз ще бъда по-добър военачалник от тебе… Много преди да имате шанс да ме продадете. — После погледна отново към куклата си. — Вече наистина трябва да отида да я нахраня — извини се тя и тръгна към вратата, през която беше влязла.

Потьомкин я наблюдаваше как върви и точно преди тя да изчезне в коридора, й извика:

— Не че повярвах на всичко това, но ако го допусна поне за миг — на коя планета мислиш, че ще те сваля?

Тя се върна в стаята и спря пред видеоекраните, в които се бе взирала от самото начало. Впери поглед напрегнато за момент, после посочи една жълта звезда.

— Има единайсет планети, които обикалят около тази звезда. Искаме да ни свалиш на четвъртата.

— Била ли си там преди?

— Не.

— Тогава защо избра точно нея?

Тя му се усмихна.

— Много е красива.

— Изглежда като всяка друга звезда от клас G в звездния куп. — Той я изгледа продължително. — Сигурна ли си, че нямаш никакви приятели там?

— Сигурна съм.

— Но ще си намериш няколко?

— Един може би.

— Само един? — попита невярващо той.

— Понякога един е достатъчен — отговори Пенелопа. Тя отново прегърна куклата. — Наистина трябва да тръгвам или Мариан ще ми се разсърди.

Тя напусна стаята под мълчаливия поглед на Потьомкин и няколко минути по-късно се озова в тяхната просторна каюта. Мишката, която дремеше върху леглото, се изправи рязко при отварянето на вратата.

— Съжалявам — обади се Пенелопа. — Не исках да те будя.

— Няма нищо — отвърна Мишката и се отпусна обратно върху сатенения чаршаф. — Ако не ме бе събудила, довечера нямаше да мога да заспя.

— В Космоса винаги е нощ — изтъкна Пенелопа.

— Това е военен кораб. Използва стандартното галактическо време. — Мишката разтърка очи. — Как се разбирате с Мариан?

— Трябват й нови дрехи. Не може да се разхожда само в парче от одеяло.

— Тогава ще й направим няколко.

— Можем ли? — попита нетърпеливо малкото момиче.

— Защо не? — Мишката огледа стаята. — Знаеш ли, ако можехме да намерим някое парче от материята, която са използвали за нашите мебели, ще я облечем по-добре от всеки друг на този кораб.

— Ще бъде чудесно — съгласи се Пенелопа.

— На Мариан хареса ли й обиколката из кораба?

— Не мисля, че тук й харесва.

— Съжалявам да го чуя, защото ще й се наложи да остане тук за известно време.

— А може би не — възрази малкото момиче.

Мишката я изгледа.

— О?

— Има една доста красива планета наблизо — продължи Пенелопа. — Мисля, че там Мариан ще бъде много по-щастлива.

— И кой според теб ще позволи на Мариан да слезе на тази хубава планета? — попита внимателно Мишката.

— О, не знам. Някой.

— Някой като Главореза Янки ли? — настоя Мишката.

Момичето поклати глава.

— Не, не мисля така.

— Знам, че изглежда приятен, Пенелопа, но той е много опасен човек.

— Няма да ти стори нищо, ти си единствената ми приятелка. — Внезапно тя си спомни за Мариан. — Е, поне най-добрата ми приятелка. Никога няма да позволя на никого да те нарани.

Мишката се усмихна мрачно.

— Би трябвало аз да се грижа за тебе.

— Съжалявам — рече объркано Пенелопа. — Не исках да прозвучи покровителствено. Не и към теб.

Мишката стана, прекоси разстоянието, което ги разделяше, и я прегърна топло.

— Не се държиш покровителствено, Пенелопа. Ти си загрижена и това е много мило. Но не искам да се излагаш на опасност. Имаш невероятна дарба, но все още си малко момиче и не можеш да разбереш на какво са способни тези хора, ако ги ядосаш.

— Да, знам. Мога да видя какви са — тя посочи слепоочието си. — Тук.

— Тогава знаеш, че не бива да ги ядосваш.

— Но ние трябва да стигнем до онази планета.

— Какво толкова има на тази планета?

Пенелопа вдигна рамене.

— Все още не знам.

— Но си сигурна, че ще стигнем там? — настоя Мишката.

Малкото момиче кимна.

— Да.

— Кога мислиш, че ще разбереш защо?

— Скоро — каза убедено Пенелопа. — Много скоро.

После тя си спомни за Мариан и докато Мишката я наблюдаваше смутено, прекара следващите пет минути в почистване и преобличане на куклата си. По всичко изглеждаше, че е само едно малко русо момиче без никакви грижи, а не най-ценната пленничка на борда на най-мощния пиратски кораб в звездния куп Кинелус.