Майк Резник
Гадателката (32)

31

Осем ловци на глави — петима мъже и три жени, стигнаха до сградите, които оформяха малкия град, с около минута разлика един от друг. Само един се влачеше отзад, на стотина метра след другите. Останалите седем спряха срещу пансиона и впериха поглед във Вечното хлапе, който стоеше пред тях с ръце на бедрата, напълно спокоен.

— Знам кой си — обади се един от мъжете.

— Тогава знаеш и защо съм тук.

— Ти не си ловец на глави — обади се една от жените. — Нямаш никакъв интерес към момичето.

— Интересът ми към нея е същият като вашия: финансов.

— Не искаме да се бием с теб — продължи жената. — Защо просто не си отидеш, докато можеш?

— Нямам къде да отида.

— Сигурно не смяташ, че можеш да се справиш с осмина ни наведнъж?

— Изброявам само седем — отговори спокойно той. — Един от вашите приятели засега се държи доста разумно.

— Той не ми е приятел — обади се мъжът, проговорил пръв. — Но не се безпокой, ще дойде.

— Мислите да разделите наградата на седем ли? Ако ли не, нямам нищо против да отидете в едно от онези полета и да уредите нещата помежду си… А аз ще продължа да стоя тук и да чакам победителя.

— Всъщност ние го обсъдихме по междукосмическото радио и тъкмо това мислим да направим — ще останат достатъчно пари дори и да ги разделим на седем.

— Или на осем, ако желаеш да се присъединиш към нас — добави друг мъж.

— А приятелят ви, който се задава? — осведоми се любопитно Вечното хлапе. — Или двата кораба, които още не са кацнали?

— И на тях предложихме, но те отказаха. Загубата си е тяхна. И твоя, ако упорстваш да стоиш на пътя ни.

— Всичко, което аз губя, са пари. А ако вие не се върнете веднага на корабите си, ще загубите живота си.

— Ти си луд! — възкликна жената, а трима започнаха да образуват полукръг. — Наистина ли мислиш, че можеш да се справиш със седем въоръжени ловци на глави?

Вечното хлапе се усмихна убедено.

— Наистина ли мислиш, че не мога?

Докато говореше, той извади и двата си пистолета, завъртя лазерния в полукръг, а със звуковия стреляше на бързи интервали. Две жени и двама мъже паднаха на земята почти веднага, а третата жена се хвана за корема и се строполи в агония, превита на две.

Другите двама мъже извадиха пистолетите си — единия звуков, а другия старомоден метателен, и започнаха да стрелят, докато си търсеха прикритие. Вечното хлапе нито приклекна, нито потърси прикритие, просто стоеше изправен, без да обръща внимание на куршумите и звуковите вълни около себе си. Внимателно вдигна лазерния пистолет, прицели се и уби двамата. Тогава съвсем небрежно се обърна към ранената жена, прицели се между очите й, докато тя отчаяно се опитваше да хване собственото си оръжие, и стреля. Жената застина неподвижно без никакъв звук.

Едва сега осмият ловец на глави — мъжът, който се влачеше отзад, се приближи до Вечното хлапе.

— Не беше лошо — обади се той. — Никак не беше лошо.

— Доста добре, ако питаш мен.

— О, не знам — продължи небрежно мъжът. — Четирима от тях бяха мъртви и един твърде зле ранен, преди още да разберат, че битката е започнала.

— Когато си изправен сам пред седем, не чакаш някой рефер да даде знак със знамето. Ако не бяха готови, проблемът си бе техен.

— Напълно съм съгласен. Всъщност мисля, че трябва да съм ти благодарен. В края на краищата ти ми спести усилията аз да ги убивам.

— Приемам, че не ти харесва идеята за подялба — усмихна се Вечното хлапе.

— Работя сам.

— Може би трябва да се замислиш дали искаш и да умреш сам.

— Мога да кажа същото и за теб.

— Можеш, но няма да те послушам.

— Не, предполагам, че не. Двамата доста си приличаме, ти и аз.

— Така ли мислиш?

Мъжът кимна.

— Не ми пука нито за парите, нито за момичето, както и на теб. Хора като нас живеят заради самото състезание, заради самата конкуренция.

— Или умират за нея.

— Или умират за нея — съгласи се мъжът. — Ти си Вечното хлапе, нали?

Хлапето кимна.

— Чувал съм за тебе.

— А аз не знам дали съм чувал за тебе.

Мъжът се ухили.

— Доста нов съм в бизнеса, но името ми е Джими Острието.

— Знаеш ли, чудех си дали си в тази група — Вечното хлапе махна към мъртвите ловци на глави, слънцето блестеше в оръжията им. — Но от това, което знам за теб, реших, че не си.

— Репутацията ми ме изпреварва. Поразително.

— Очаквах с нетърпение да те срещна.

— Надявах се да се видим някой ден на по чашка и да си разправяме истории — отговори Острието и въздъхна. — Но предполагам, че така е по-добре.

— Доста по-добре — съгласи се Вечното хлапе, а над главите им закръжаха лениво няколко птици.

— Забелязах, че на мен не ми каза да се връщам обратно в кораба си — рече развеселено ловецът на глави.

— Защото не искам да го направиш.

— Точно такива хора харесвам! — разсмя се Острието. — В някой друг живот бихме станали страхотни приятели.

— Е, първо ще получиш другия живот — отвърна Вечното хлапе. — И може би когато накрая се присъединя към теб, ще станем приятели в края на краищата.

— Надявам се. Закъдето ние сме се запътили, мисля, че всеки има нужда от всичките приятели, които може да спечели.

Той хвърли поглед към пансиона.

— Малкото момиче вътре ли е?

Вечното хлапе кимна.

— Сама ли е?

— Няма значение. Първо трябва да се справиш с мен, а ти няма да успееш.

— Ще видим — Острието направи крачка напред.

Вечното хлапе посегна към звуковия си пистолет, но Джими Острието направи бързо движение с лявата си ръка и три дълги грозни стрели се забиха в гърдите на Вечното хлапе. Той остана неподвижен за момент, после погледна невярващо кръвта, която започна да обагря туниката му.

— Проклет да съм — прошепна и усмивка се прокрадна на устните му. — Случи се най-после.

След това падна на земята.

Джими Острието отиде до тялото и го обърна по гръб. Дълго задържа очи върху момчешкото лице, после въздъхна и се насочи към пансиона. Направи едва две стъпки, когато Лъжекостенурката се показа на прозореца и насочи оръжието си. Чу се тих жужащ звук и Острието се строполи почти върху тялото на Вечното хлапе.

Ледения излезе на прага и огледа касапницата, последван от Мишката, Пенелопа и извънземния.

— Безсмислени загуби — промърмори Ледения.

— Той се жертва заради нас — произнесе напевно Лъжекостенурката. — Беше благороден човек.

— Грешиш и в двете преценки.

— Не разбирам.

— Първо, в това нямаше нищо благородно. Искаше му се да го убият и се опитваше да го предизвика повече от столетие… и най-накрая успя. И второ, не бе саможертва от негова страна.

— Напротив.

Ледения поклати глава.

— Някой друг го жертва заради нас — той се обърна към Пенелопа. — Или греша?

— Остави я на мира, Карлос! — сряза го Мишката.

Мъжът премести поглед от момичето към Мишката, после отново към момичето, вдигна рамене и се насочи към труповете, за да ги огледа.

— Мисля, че познавам двама от тях… Този е Подлеца Стоун, а тази — той посочи жената, говорила най-много — е Нина Палоун. За него не се изненадвам, но за нея — предполагаше се, че е една от най-добрите… Никога не съм виждал останалите петима.

— Какво ще правим с труповете? — попита Лъжекостенурката.

— След като пийна едно, ще погреба Вечното хлапе зад пансиона — отговори Ледения. — Можеш да ми помогнеш.

— А другите?

— Нека ги оставим там, където са, засега. Чакаме още два кораба и гледката може да ги наведе към размишления.

Мъжът се запъти към ресторанта.

Мишката се обърна към Лъжекостенурката.

— Благодаря ти, че отмъсти за смъртта на Вечното хлапе.

— Той не значеше нищо за мен, както и аз за него — отвърна извънземният. — Просто защитавах Гадателката.

— Добре, каквито и да са били причините ти, благодаря. Може би е по-добре да започнеш да копаеш гроба му отзад. Сигурна съм, че Карлос ще дойде при тебе след няколко минути.

— Разрешаваш ли ми да тръгна, Гадателко? — попита извънземният.

— Да — рече Пенелопа.

Той излезе на улицата.

— Нямам никакви инструменти — извика оттам.

— Има барака отзад. Сигурна съм, че там ще намериш лопата или кирка.

Лъжекостенурката тръгна без повече въпроси.

— Хайде да влезем вътре, Пенелопа.

— Защо?

— Трябва да поговорим, а предпочитам да го направим на четири очи, никой да не ни чуе. Дори и Лъжекостенурката.

Тя премина през фоайето и влезе в салона, а малкото момиче я последва.

— Седни тук.

Пенелопа седна на канапето, а Мишката се настани до нея.

— Какво има? — попита детето. — Държиш се, сякаш си ми ядосана.

— Не съм, но има нещо, което искам да знам със сигурност.

— Какво?

Мишката се втренчи в очите на Пенелопа.

— Карлос истината ли каза?

— Не разбирам за какво говориш.

— Трябваше ли Вечното хлапе да умре?

— Той искаше да умре. Не бива да си тъжна заради него.

— Не отговори на въпроса ми. Трябваше ли да умре?

— Джими Острието бе по-бърз.

— Но Джими Острието бе наш враг, а Вечното хлапе — наш приятел.

— Но той умря така, както искаше.

— Погледни ме — рече Мишката. — Ти намеси ли се в битката?

Пенелопа срещна погледа й.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Не ми ли вярваш, Мишке?

Мишката дълго не отместваше очи от момичето, после протегна ръце и го прегърна.

— Вярвам ти.

— Тя казва истината — чу се глас откъм вратата.

Мишката подскочи стреснато.

— Мислех, че отиде да пийнеш едно.

— Заключили са сградата, когато започна стрелбата — отговори Ледения.

Внезапно Мишката се намръщи.

— Щом си съгласен, че тя казва истината, какво се опитваше да кажеш тогава?

— Ти зададе неправилен въпрос.

— И какво трябваше да попитам според теб?

Ледения погледна към Пенелопа.

— Попитай я дали Вечното хлапе щеше да живее, ако тя се бе намесила.

— Махни се оттук и ме остави на мира! — истерично извика Пенелопа.

— Моля те, Карлос — намеси се Мишката.

Ледения кимна.

— Имам да погребвам едно тяло — преди да излезе, той се обърна за секунда. — Освен това вече знам отговора.

Мишката остана отново насаме с Пенелопа.

— Е? — попита тя.

Малкото момиче, все още напрегнато, продължи да се взира в мястото, където стоеше Ледения, преди да излезе.

— Пенелопа, това вярно ли е? Можеше ли да го спасиш?

— Той искаше да умре.

— Беше готов да умре — поправи я Мишката. — Това са различни неща.

— Едно и също е.

— Не. Ако искаше да умре, нямаше да вади оръжията си срещу първите седем ловци на глави. Щеше просто да стои пред тях и да им позволи до го застрелят.

Пенелопа постепенно се успокои, но не отговори.

— Можеше ли да го спасиш? — попита отново Мишката.

— Може би — отвърна неохотно малкото момиче.

— Това не е отговор. Можеше ли да го спасиш — да или не?

— Да.

— Как?

— Като счупя прозореца точно когато Вечното хлапе се опитваше да извади оръжието си. Джими Острието щеше да се стресне и да се забави само за миг, но достатъчно дълго, за да може Вечното хлапе да го убие.

— Тогава защо не го направи?

— Не му пукаше дали ще оживее или не.

— Но на нас ни пукаше — настоя Мишката. — Първо, защото ни беше приятел и, второ, защото се нуждаем от него срещу останалите двама, които още не са пристигнали.

— Те вероятно ще го убият.

— Вероятно?

— Зависи къде щяха да стоят.

— Можеше да му кажеш къде да застане.

— Какво значение има? — попита Пенелопа. — Той не бе важен, ти си тази, която обичам. — Тя бурно прегърна Мишката и зарови лице в гърдите й. — Ти и Мариан, може би и Лъжекостенурката. Той не бе важен — тя започна да плаче. — Кажи, че не ми се сърдиш, Мишке.

Жената разсеяно погали русата главица и погледна през прозореца към труповете на улицата.

— Не ти се сърдя, Пенелопа — каза накрая тя с измъчен глас.

— И все още ме обичаш?

— Винаги ще те обичам.

— И все още сме партньори и винаги ще бъдем заедно?

Мишката въздъхна дълбоко и продължи да гали русата главица.

— Не ми отговори — обади се малкото момиче.

Мишката я прегърна силно, но не каза нищо, а по лицето й се четеше болка.