Майк Резник
Гадателката (14)

13

Мишката усети погледа на Ледения, който се бе облегнал на бара. Тя му кимна с глава да дойде при нея. Той взе питието си и го пренесе покрай половин дузина безвкусно облечени миньори и търговци. Успя ловко да избегне един огромен извънземен торквил, който бе безразличен към уискито и другите екзотични чуждоземни напитки, но държеше да стои на бара. Красива червенокоса жена спря Ледения и му прошепна нещо; той огледа посетителите в таверната, поразмисли върху чутото, после кимна и без да обръща повече внимание на жената, продължи към масата на Мишката.

— Доста пари спечели тази вечер. — Ледения седна и остави питието пред себе си. — Искаш ли да ти ги пазя, докато наистина ти потрябват?

— Вечното хлапе няма да позволи на никого да му ги вземе — отговори тя. — А и ще ми трябват утре сутринта.

— О?

Мишката кимна.

— Искам да купя кораб.

— Мислех, че Вечното хлапе има.

— Да, но не мога да продължа да му плащам по сто хиляди кредита на седмица. Рано или късно ще имам нужда от свой кораб. Всъщност вероятно доста скоро.

— Колко голям?

— За трима. Не, нека да е за четирима, в случай че Вечното хлапе е все още с нас, когато се срещнем с Мерлин.

Ледения вдигна едната си вежда при споменаването на магьосника, но не зададе никакви въпроси.

— Е? — попита Мишката.

— Е какво?

— Мога ли да купя един кораб утре?

— Отиди в хангара. Обикновено имат няколко за продажба, а ако нямат, поне ще те насочат къде можеш да намериш. — Той замълча за момент. — Твърдо си решила да тръгнеш утре, така ли?

Тя кимна.

— Прекалено много хора вече знаят, че тя е тук. Колкото повече чакам, толкова повече от тях ще ни последват, когато напуснем планетата. Сега имам парите и няма причина да оставаме.

— Тя е в безопасност.

— Шегуваш ли се? — сериозно го попита Мишката. — Огледай се. Не всички тук са дошли да пият алкохола ти или да играят в твоето казино.

— Ти си тази, която е в голяма опасност — отговори той, срещайки погледите на няколко ловци на глави, които се преструваха, че не забелязват Мишката. — Но май все още не си осъзнала с кого точно пътуваш.

— Пътувам с най-добрия партньор на хазарт, който някой може да си пожелае.

Ледения вдигна рамене и отпи от чашата си.

— Прави каквото искаш. Не е моя работа.

— Не знам защо продължаваш да настояваш, че е опасна — продължи Мишката. — Повярвай ми, тя е само едно много уморено и уплашено малко момиче.

— Малко момиче, преследвано близо година от двеста професионалисти, което още е на свобода. Това не ти ли говори нещо?

Банкерът на казиното привлече вниманието му, като направи кратък знак с ръка, но Ледения поклати глава. Миг по-късно банкерът обясняваше на ядосан клиент, че шилинги Нова Кения не се приемат на Последен шанс.

— Беше затворничка на извънземен, когато я намерих — отговори Мишката. — Казах ти го вече.

— А сега затворничка ли е на извънземен?

— Не. Извади страхотен късмет, че я намерих.

— Имаш ли навик да влизаш в секторите на извънземните, когато крадеш в някой хотел? — попита Ледения.

— Не.

— Колко стаи имаше хотелът?

— Не знам.

— Сто, двеста или повече?

— Вероятно.

— Не се ли зачуди как попадна точно в тази, в която е била тя?

— Казах ти как се случи — раздразнено отговори Мишката.

— Знам как е станало.

— Въобще не си се променил, Карлос. Никога никому не си вярвал.

— Вероятно затова още съм жив. — Той замълча за миг. — Но нека ти дам един съвет.

— Какъв?

— Никога не я ядосвай.

— Аз съм единствената й приятелка.

— И без приятели се е справяла доста добре.

— Какво искаш да направя? — настоя Мишката. — Да я изоставя? Да я върна на твоя приятел Тридесет и две?

Ледения се вгледа продължително в нея.

— На твое място — каза накрая той — щях да я убия, докато все още имам този шанс.

Тя се вторачи в него.

— Не — рече с отвращение, — не си се променил.

Стана и излезе, прекоси улицата и влезе в хотела си. Заповяда на асансьора да я качи на етажа й, а после тръгна по коридора към стаята си. Веднага след чупката, която водеше към вратата й, се озова лице в лице със Златния дук. Той държеше звуково оръжие и мълчаливо я въведе в тъмна стая, три врати преди нейната.

— Светлина — заповяда нисък глас и изведнъж стаята се обля в светлини.

— Добър вечер, госпожо — каза Краля на залаганията, след като Златния дук застана до вратата. Тя се огледа отчаяно, като проклинаше глупостта си да не задържи Пенелопа при себе си. Видя Зората на Септември да й се усмихва от мястото си пред единствения прозорец в стаята.

— Какво искаш? — поиска да знае Мишката. — Ако са парите, не са у мен.

— О, ще стигнем и до парите, госпожо — отговори Краля на залаганията. — Точно сега ми се иска да поговорим за късмета.

— За късмета? — повтори Мишката.

— За късмета. — Той пристъпи напред и посочи малък белег върху слепоочието си. — Виждаш ли това, госпожо?

Мишката кимна, без да проговори.

— Знаеш ли какво представлява?

— Не.

— Това е хирургически белег.

— Някой, когото си опитал да биеш по втория начин, те е прострелял в главата ли?

Той се засмя.

— Не, госпожо. Опасявам се, че не. — Внезапно усмивката му изчезна. — Тук ми имплантираха силиконов чип, Щайнмец/Хардинг, номер 90347.

— И какво трябва да ми говори товва?

— Това е най-мощният математически чип, изобретен някога — обясни Краля на залаганията. — Мога да направя единайсет милиона изчисления, преди картата, която виждаш, да се регистрира от ретината ти.

Той направи малка пауза.

— Виждаш ли лявото ми око, госпожо?

— Изглежда точно като дясното — отговори Мишката.

— И така трябва да бъде. Но е изкуствено, госпожо. Може да вижда инфрачервения сектор, така както този изкуствен пръст — той повдигна показалеца на лявата си ръка — може да оставя следи, които само това око може да види.

Отново направи пауза.

— Ето защо знам, че тези две вечери ти имаше късмет, госпожо. И знаеш ли какъв късмет?

— Защо не ми кажеш?

— Ами в началото имах девет на един шанс да спечеля само заради чипа. Но когато започнах да губя, започнах да мамя. До края на вечерта ти победи при шанс едно на шест хиляди за мен. Това наистина бе поразително. Но тази вечер… тази вечер мамех при раздаването и те атакувахме по втория начин, и знаех, че ще цепя на поп, защото го маркирах, докато отварях тестето. Точните шансове ти да победиш тази вечер, госпожо, бяха 53 024 на един за мен… Такъв късмет не е за вярване! И се надявам да ми простиш, че не го вярвам.

Мишката не отговори, а Краля на залаганията продължи монолога си.

— Знаеш ли, госпожо, почти две вечери не можах да разбера как го правиш. Не можеше да виждаш картите, защото нямаш око за инфрачервения сектор, а дори и да имаше, не можеш да проникнеш в моя код. Нямаш съучастник, защото на масата бяхме само ние. Нямаше как да разбереш какво държа в ръката си, след като два пъти дори самият аз не погледнах.

— Говори по същество — обади се Мишката.

— По същество ли? — повтори Краля на залаганията. — Ами не можех да разбера как ме мамиш, така че реших да те накарам да цепиш картите с мен. Избрах да цепя поп и гледах какво ще стане по-нататък.

— Ако случайно си забравил, цепих на асо.

— О, знаех, че ще цепиш на асо, госпожо. И през ум не ми мина, че няма да успееш. Не, беше ми интересно какво ще стане, преди да го извадиш.

— Нищо не се случи.

— Почти нищо — поправи я той. — Малкото момиче излезе на сцената. — Той помълча малко. — Първоначално си помислих, че е телепат, но осъзнах, че един телепат не може да знае къде ще е асото. Или пък да прочете моите карти, когато дори аз не съм ги погледнал. И тогава се сетих за историите, които съм чувал за едно момиче, търсено от всички. — Той впери поглед в Мишката. — Тя е Бейли, нали?

— Не ставай смешен. Тя ми е дъщеря.

— Дук? — извика Краля на залаганията и четири тънки остриета се показаха от пръстите на дясната ръка-протеза на Златния дук.

— Сега, госпожо, ще те попитам само още веднъж и ако ме излъжеш, моят приятел ще те изкорми като риба. Разбра ли ме?

— Върви по дяволите — изруга Мишката.

— Сигурен съм, че всички ще отидем там, госпожо. И така, тя момичето Бейли ли е или не?

— Недейте! — чу се тъничък глас от другата страна на вратата.

Краля на залаганията и Златния дук замръзнаха. После комарджията показа на Златния дук да отмести Мишката в единия ъгъл, извади малък лазерен пистолет от джоба си и заповяда на вратата да се отвори.

— Не й причинявайте болка! — извика умолително Пенелопа. — Тя е най-добрата ми приятелка.

— Заповядай вътре, млада госпожице — рече Краля на залаганията и се отмести леко встрани, а момичето се втурна в обятията на Мишката.

— Не трябваше да правиш това — смъмри я Мишката. — Той просто блъфираше.

Пенелопа поклати глава.

— Във всяко бъдеще, което можех да видя, ти не му казваше и Златния дук те убиваше.

— Ето значи как работи — възкликна Краля на залаганията с усмивка. — Толкова лесно ли било? Виждаш милиони варианти на бъдещето и си избираш този, който ти харесва, а?

— Не е толкова лесно — отговори Пенелопа.

— Ако ставаше така, вие никога нямаше да ме изненадате — обади се Мишката.

— Но тя беше в стаята си, госпожо, далеч от теб. Иначе не се и съмнявам, че щеше вече да си в таверната и да молиш Ледения за помощ.

— Той ви наблюдава и в тази минута — предупреди го Мишката.

— О, съмнявам се. Моята приятелка Септември намери всички негови холокамери. Това е един от талантите й: привлича я енергията от всякакъв вид — електрическа, магнитна, ядрена… А приятелят ми Златния дук сряза проводниците.

— Тогава той ще разбере, че тук става нещо нередно.

— Защо ме мислиш за толкова глупав, госпожо? Точно сега неговите хора от охраната гледат холограми на празна стая, които моята приятелка Септември свърза към системата преди намесата на Дука.

— Ще разбере.

— Сигурен съм в това — съгласи се Краля, — но дотогава ние ще сме изчезнали.

— На ваше място нямаше да съм толкова сигурен — обади се младежки глас през все още отворената врата и всички се обърнаха — Вечното хлапе стоеше с пръст върху спусъка на звуковия пистолет.

— Знам кой си — каза Краля на залаганията.

— И аз знам ти кой си — отговори Вечното хлапе.

— Това няма нищо общо с теб, така че ако си вървиш по пътя, няма да пострадаш.

— Просто последвай двамата си приятели навън или доста хора ще пострадат. — Очите на Вечното хлапе блестяха от вълнение, което Мишката виждаше за пръв път у него.

— Ние не търсим схватка — проговори Краля на залаганията.

— Не винаги получаваш това, което искаш — отвърна Вечното хлапе.

— Нека аз се заема с него — обади се Златния дук, а лицето му беше абсолютно безизразно, докато наблюдаваше противника си.

— Можеш да опиташ — ръката на Вечното хлапе леко се напрегна.

— Не! — внезапно изкрещя Пенелопа.

Всички замръзнаха.

— Какво има? — попита Мишката.

— Не искам да умираш — изхлипа Пенелопа.

— Няма да умра.

— Ако Вечното хлапе извади пистолета си, каквото и да се случи, ти ще умреш и аз не мога да го променя! — изплака момичето.

— Е? — попита Краля на залаганията, вперил поглед в младия мъж до вратата.

— Хлапе, по-добре си тръгни — обади се накрая Мишката.

— Но аз мога да се справя с тези тримата! — възрази той.

— Никой не казва, че не можеш — отвърна Мишката, като се опитваше гласът й да прозвучи твърдо. — Но дори и да го направиш, аз ще попадна под лазерен лъч или звуков удар. — Тя го погледна. — Моля те!

Вечното хлапе изгледа Златния дук още веднъж, после бавно тръгна назад, излезе в коридора, стигна до края му и зави зад ъгъла.

— Много умно от твоя страна, госпожо — одобри Краля на залаганията.

— Все още не съм готова да умра — отговори му тя.

— Никой никога не е готов — съгласи се той.

— Тогва ни пусни и Ледения няма да те убие — продължи Мишката. — Той не е като Вечното хлапе, него не мога да го разкарам.

— Защо не оставиш на мен да се тревожа за Ледения? — отвърна Краля. — Той не е напускал планетата с години. Едва ли ще го направи и сега… Но вие с детето тръгвате веднага.

— Няма да доживееш да вземеш наградата за нея.

— Знам, че може и да те шокирам, но аз въобще не се интересувам от наградата.

— Да, бе.

— Наистина. Наградата е едно малко ограничено състояние, докато възможностите за използване на малкото момиче са безкрайни. Съзнаваш ли колко мога да спечеля в някои от най-големите казина на Демокрацията с нейна помощ?

— Никога няма да ви помагам — обади се Пенелопа.

— Разбира се, че ще го направиш, скъпа моя — любезно й отговори Краля на залаганията.

— Не можете да ме принудите, независимо какво ще ми причините!

— Ти си рядко съкровище, скъпа. Дори не ми хрумва да те нараня. — Той внезапно обви ръка около Мишката. — Но нямам никакви скрупули да причиня болка на нея.

— Не! — извика Пенелопа. — Тя ми е единствената приятелка. Пуснете я и ще дойда с вас.

— О, не бих го направил, скъпа. Вече разбрах каква си и не бих си помислил да те взема без някакво средство, с което да те контролирам. Рано или късно ще намериш начин да избягаш или дори да ме убиеш. Но ако знаеш, че моят приятел Дука ще убие твоята приятелка веднага след като не ми се подчиниш… Тогава мисля, че ще имаме дълги и ползотворни отношения. — Той се усмихна. — Много си малка, скъпа моя. Убеден съм, че като пораснеш, ще оцениш гледната ми точка.

— Хайде да тръгваме — подкани го Златния дук, като държеше протезата си до гърлото на Мишката и вече пристъпваше към вратата.

— Все още не — спря го Краля на залаганията.

— Защо? — поиска да знае Златния дук.

— Завържете очите на момичето и й запушете устата.

— Защо? Тя няма да създава проблеми.

Краля на залаганията въздъхна.

— Радвам се, че поне аз все още използвам главата си — той махна на Зората на Септември, която започна да завързва очите на Пенелопа. — Може и да си забравил, но един недоволен убиец се разхожда по коридорите и ни причаква някъде там. Докато Мишката си мисли, че ще я убием, няма да му заповяда да ни нападне. А сега ми кажи какво ще се случи, ако малкото момиче види бъдеще, в което само ние тримата ще умрем?

По лицето на Златния дук постепенно се изписа разбиране.

— Точно така — продължи Краля на залаганията. — Следователно ако тя не може да им каже, те няма да предприемат нищо.

Той провери превръзката върху очите на Пенелопа.

— Добре, а сега й запуши устата.

Извънземната напъха смачкана носна кърпичка в устата на детето.

— Чудесно — Краля внимателно огледа пленничките си. — Вече можем да тръгваме. — Той се обърна към Мишката: — Госпожо, бъди така любезна и кажи на твоя приятел да не ни безпокои.

— Хлапе! — изкрещя Мишката. — Ако все още си там, позволи ни да минем. — Тя си пое дъх. — Помни, че още работиш за мен. Заповядвам ти да ни пуснеш!

Нямаше никакъв отговор.

— Хлапе! — извика отново Мишката. — Заповядвам ти!

После малката групичка тръгна по коридора, остриетата от протезата на Златния дук леко допираха гърлото на Мишката. Тя почти очакваше да попаднат на Вечното хлапе след всяка извивка на коридора или във фоайето, или дори в хангара. Но десет минути по-късно бяха на кораба на комарджията, а след още пет Последен шанс бе толкова далеч зад тях, че не се виждаше дори на екрана.