Майк Резник
Гадателката (10)

9

Мишката влезе в таверната „Края на пътя“, видя свободна маса в ъгъла и се обърна към Вечното хлапе:

— Ще наемеш ли стая за Пенелопа и мен и една за себе си? Ще дойда след малко.

Младият мъж огледа огромната таверна и масите за залагания в казиното.

— Тук има поне пет ловци на глави, които познавам — отговори той с приглушен глас.

— Всичко е наред — увери го Мишката.

— Плащаш ми да те пазя.

— Платих ти да ме доведеш до Последен шанс. Вече съм тук.

Той поклати глава.

— Плати ми за цяла седмица. Имаш още четири дни.

— Върни ми половината сума и ще си оправим сметките.

— Не възстановявам даден ми хонорар.

— Ще ти хареса да се справиш и с петимата наведнъж, нали? — тя се усмихна многозначително.

— Не съм против подобна възможност — призна той, като се опитваше да скрие колко приятна му е мисълта.

— Никой няма да ме закачи тук — рече Мишката.

— Защо си толкова сигурна?

— Пенелопа щеше да ме предупреди.

Вечното хлапе впери поглед в малкото момиче.

— Така ли?

Мишката се усмихна, протегна ръка и погали детето по главата.

— Тя ми е партньор. Ти си само наемник.

— Точно така — обади се Пенелопа. — Ние сме партньори.

— Как познаваш кой може да причини неприятности? — попита я мъжът.

— Просто бъди благодарен, че наистина знае — отговори Мишката.

Той продължи да се взира в малкото момиче. Накрая въздъхна.

— Такъв ми е късметът — промърмори Хлапето.

— За какво говориш?

— Последното нещо, което някога съм искал, е да имам предимство. А сега изглежда се сдобих с едно, независимо дали го искам или не.

— Само през следващите четири дни — успокои го Мишката. — След това можеш да се изправиш, ако щеш, сам срещу триста убийци.

Той вдигна рамене, хвана Пенелопа за ръка, излезе на прашната улица и се отправи към по-близкия от двата хотела. Мишката забеляза, че въпреки очевидното си желание да умре мъжът държеше Пенелопа с лявата си ръка, докато размахваше дясната на сантиметри от звуковото оръжие.

Тя се запъти към масата в ъгъла и в следващия миг една червенокоса сервитьорка се приближи до нея.

— Какво да бъде?

— Бира — отговори Мишката. Беше глупаво да иска определена марка — за свят, толкова близо до Ядрото, наличието на бира бе своего рода постижение.

— Добре — сервитьорката понечи да тръгне.

— И искам да видя Карлос Мендоса.

— Кого?

— В последно време е известен като Ледения.

— Ще го видите.

— Кога?

— Когато е готов. Знае, че сте тук. Питието ви е за сметка на заведението. Същото се отнася за стаята ви.

Да, помисли си мрачно Мишката, той знае, че съм тук.

— Ще дойде на масата ви, когато е готов — продължи сервитьорката.

Тя се върна на бара, после донесе бирата и изчезна през вратата. Мишката се взря в чашата за миг, след това я вдигна към устните си и отпи голяма глътка. Когато остави чашата обратно на масата, откри, че Ледения седи срещу нея.

— Доста време не сме се виждали.

— Наистина.

— Мислех, че си мъртва. Радвам се да науча, че не съм бил прав.

Настана дълга и неловка пауза.

— Как са нещата при теб?

— Добре. А при теб?

— Справям се.

— Кога напусна службата си? — попита Мишката.

— Преди девет години — отговори той. — Реших, че петнайсет години са напълно достатъчни за всекиго.

— Предполагам, че е така.

Отново мълчание.

— Не мислех, че ще поискаш да ме видиш отново — проговори накрая той. — Смятах, че си ми ядосана.

— Така е, Карлос. Но се нуждая от помощ.

— Виж ти.

Тя кимна.

— Имам малки неприятности.

— Съдейки по начина, по който те гледат някои хора тук — той посочи няколко ловци на глави, — бих казал, че имаш големи неприятности.

— Говори се, че ти управляваш този свят — продължи тя, без да обръща внимание на забележката му — и че нищо тук не става без твоето разрешение. Истина ли е?

— Горе-долу.

— Трябва ми безопасно място, където да се скрия за няколко седмици.

— Само за няколко седмици?

— След месец тук ще има толкова ловци на глави, че няма да можеш ги обуздаеш, дори да искаш.

Той се усмихна само с устни.

— Ще се изненадаш какво мога на моя свят.

— Както и да е, до месец ще сме си заминали, вероятно и по-рано. Но ми трябва малко време да планирам следващия си ход, без да трепвам от всяка сянка или шум.

— Защо си мислиш, че тези ловци на глави няма да те последват?

— Ако ни дадеш една преднина от десет часа, когато си тръгнем… Това е всичко, от което се нуждаем.

— Може да се уреди.

— Значи сме под твоята защита?

— Единият от вас не се нуждае от нея — отговори Ледения. — А както чувам, няма и да я поиска.

— Познаваш ли Вечното хлапе?

— Чувал съм за него. — Той млъкна за малко. — Защо пътува с вас?

— Наех го… но мога да си го позволя само за още няколко дни.

— Кого трябва да убие за парите ти?

— Не знам. Всеки, който се опита да убие мен.

Ледения се замисли, после каза:

— Ако малкото момиче е това, което мисля, че е, работата не му е по силите.

— Коя мислиш, че е тя?

— Пенелопа Бейли.

Мишката кимна.

— Как я… как се сдоби с нея?

— Освободих я от един извънземен на Уестърли.

— Ако беше откраднала негатронна бомба от военния флот — отбеляза кисело Ледения, — щеше да си в по-голяма безопасност.

— Не знаех коя е — отвърна Мишката. — Видях просто едно малко момиче, оковано в стая на извънземен, и реших, че не мога да я оставя там. — Тя замълча за миг. — Оттогава бягаме. Мисля, че ни преследват около трийсет или четирийсет души.

— Трийсет или четирийсет? — повтори развеселено мъжът.

— Вероятно.

— Все още не си наясно какво си направила, нали?

Тя се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Три правителства се опитват да намерят малкото момиче, а вероятно двеста твърде решителни мъже и жени искат да вземат наградата.

Мишката го погледна изненадано.

— Три правителства? — повтори тя.

— Поне толкова.

Тя асимилира думите му.

— Не мислех, че има двеста ловци на глави в цялата Вътрешна граница.

— Вече има.

Мишката поклати озадачено глава.

— И всички търсят Пенелопа?

— Точно така — потвърди Ледения.

— А ти? — попита остро тя.

— Какво аз?

— И ти ли искаш наградата?

Той поклати глава.

— Имам достатъчно пари, а и съм направил достатъчно услуги на Демокрацията.

Тя втренчи поглед в него.

— Ти си последният човек, когото ми се иска да моля за помощ, но ни е необходима твоята защита.

— На кои „вас“?

— На Пенелопа и на мен.

— Тя няма нужда от защита. Ти да, но тя не.

— Няма да позволя на никого да я отведе и затвори в някоя лаборатория.

— Повечето не искат да го правят.

— Мъжът, наречен Тридесет и две, иска.

Той я погледна втренчено.

— Какво знаеш за него?

— Само че е била в ръцете му веднъж и че вероятно я иска обратно — отговори Мишката. — А ти какво знаеш за него?

— Повече от теб. — Ледения се намръщи. — Как е допуснал въобще да му се изплъзне? Той е най-внимателният и старателен човек, когото познавам.

— Откъде го познаваш?

— Работил съм с него преди.

— Докато беше шеф на шпионите ли? — попита саркастично Мишката.

— Шефът на шпионите не е нищо повече от техен работодател — отговори Ледения.

— Знам. Както нае мен.

— Точно така.

— И него ли нае?

Мъжът поклати глава.

— Работехме за различни агенции. От време на време пътищата ни се пресичаха. — Той замълча за момент. — Беше най-добрият, когото познавах. Не мога да си представя, че е постъпил толкова небрежно и е позволил на малкото момиче да избяга. Тя наистина трябва да е всичко, каквото твърдят, че е.

— Най-вече е самотно, наплашено дете, което дори не знае на кой свят е родено.

— В същото време е най-силното оръжие в цялата галактика.

— Тя е само едно малко момиче.

— Малките момичета растат.

— И нейните възможности са твърде ограничени.

— Способностите също нарастват с възрастта.

Мишката поклати глава.

— Всичко, което може да каже, е кога някой ще й навреди.

— А ти не мислиш ли, че онзи, който е способен да предвиди бъдещето и чийто способности вероятно са още в зародиш, може да представлява голяма опасност?

— За кого? — поиска да знае Мишката. — За ловците на глави, които искат да я заловят?

— За всички или за всеки свят, който реши, че не й харесва.

— Това е абсурдно!

— Така ли? Както чувам, ти пътуваш с малко момиче, което може да накара възрастни мъже да падат мъртви на земята.

— Не става точно така — възрази Мишката.

— Искаш да кажеш, че тя не може да причинява смърт?

— Не е толкова просто.

— На мен ми звучи доста просто.

Мишката поклати глава.

— Тя притежава известна способност да предсказва.

— Така чух.

— Може да вижда няколко варианта на бъдещето и понякога чрез своите действия да избере кой да се превърне в действителност.

— Пак ти казвам, ти имаш нужда от защита. На нея никога не й е била необходима.

— Но тя не винаги може да избере бъдеще, в което да е в безопасност. Понякога няма алтернатива и я хващат.

— Хрумвало ли ти е, че колкото повече расте, толкова повече алтернативи ще се появяват пред нея?

— Надявам се. Страдала е достатъчно.

Ледения й възрази нетърпеливо:

— Нямам предвид, че ще вижда варианти на бъдещето, където е в безопасност.

— О!

— Щом има безброй възможни варианти на бъдещето и тя става все по-добра в опитите да си ги представя визуално и да ги манипулира, можеш ли да си спокойна, че един ден няма да си представи бъдеще, в което властва над цялата галактика с желязна ръка? Или няма да манипулира така събитията, че тази възможност да се осъществи?

— Господи, Карлос! Та тя е просто едно изплашено малко момиче. Говориш за нея, като че е някакво чудовище.

— Обзалагам се, че Калигула и Адолф Хитлер, а и Конрад Бланд са били някога малки изплашени момчета. Но са пораснали. — Той направи пауза. — Сигурна ли си, че искаш и тя да порасне?

Мишката го погледна яростно.

— Ти наистина си мръсник! Не ми помогна преди единайсет години, трябваше да се досетя, че няма да го направиш и сега.

— Ти знаеше какъв риск поемаш — отговори Ледения. — Когато чух, че са те хванали, се опитах да организирам размяна, но те не се заинтересуваха от предложението.

— И ти ме отписа.

— Всеки е заменим — отвърна той безизразно. — Това е част от играта.

— Не ти изглежда като игра, когато си затворен в клетка на някакъв чужд свят.

— Не, предполагам, че не.

Отново настана мълчание. Мишката бе втренчила поглед в мъжа пред себе си и се опитваше да преглътне това, което си спомняше за Карлос Мендоса.

— Добре си подбрал новото си име — проговори накрая тя. — Никога не си се отличавал със сърдечност и топлота, но сега си студен като лед.

— Сърдечността и топлотата никога не са решавали нищо — отговори той. — Причиняват само болка.

— Трудно ми е да повярвам, че някога съм те обичала. Като че ли е било с друг човек.

— Да, и той се казваше Карлос Мендоса, но вече не съществува.

— Може би е за добро — отвърна Мишката и се изправи. — Предполагам, че трябва да опитаме късмета си другаде. Съжалявам, че те обезпокоих.

— Млъкни и седни — рече Ледения. Той не повиши глас, но тонът му не търпеше възражение. За голяма своя изненада Мишката се подчини.

— Така е по-добре. Ти и момичето сте в безопасност, докато сте на Последен шанс. Дължа ти поне това — той замълча за момент. — Защитата ми не включва Вечното хлапе. А сега отиди в хотела и остани там около половин час. Така ще имам време да оглася решението си.

— А Вечното хлапе?

Той вдигна рамене.

— Може да остане или да си тръгне, но ако търси някой да го отърве от неговата скука, има същите шансове да го намери тук, както и навсякъде другаде.

— Имаш предвид себе си ли?

Ледения поклати глава.

— Няма причини да ме убива, а и аз нямам какво да доказвам.

— Ако след три седмици съм все още тук, един човек ще дойде при мен — илюзионист на име Мерлин. Искам и той да бъде под защитата ти.

Той я изгледа втренчено, но накрая кимна в знак на съгласие.

Тя отблъсна стола си назад и се изправи.

— Пак ще се видим.

— Така предполагам.

— Сервитьорката ми каза, че не трябва да плащам нито за стаята си, нито за бирата. Вярно ли е?

— И храната ти е за сметка на заведението.

— И по-добре да бъде — отговори тя. — Това е доста малка цена за успокояване на гузна съвест.

— Не се чувствам гузен, а задължен.

— Учудва ме силата на твоите емоции — рече саркастично Мишката.

— Наистина се радвам, че си жива.

— Следващия път дори ще ми кажеш, че още ме обичаш — подигра го тя.

— Не, няма.

— А може би никога не си обичал.

— Обичах веднъж — той замълча за миг. — Беше грешка. Не можеш да излагаш на опасност някого, когото обичаш.

— Значи престана да изпращаш хората срещу опасности?

Ледения поклати тъжно глава.

— Не. Престанах да ги обичам.