Майк Резник
Гадателката (27)

26

Мишката се вгледа напрегнато в Пенелопа.

— Какво означава това: донякъде? — попита накрая.

— Знаех, че на планетата има един добър човек и че той е наш приятел. Исках да остане там, докато го срещнем — тя млъкна и се опита да подреди мислите си. — Не знаех, че е Лъжекостенурката или как изглежда, но допусках, че не е човек. И по някакъв начин си помислих, че ще е в Нов Гомор, а когато отидохме там, знаех, че ще е на карнавала.

— Но той работеше два дни точно срещу нас, а ти не го позна.

— Нямахме нужда от него преди идването на Главореза Янки.

— Но нямаш нищо общо с негово спиране на Калиопа?

— Така мисля — отговори Пенелопа.

— Не знаеш ли?

Малкото момиче поклати глава.

— В главата ми има толкова странни картини. Не мога да разбера повечето от тях.

— Гадателката расте, а с нея растат и силите й — намеси се съществото. — А тя ще расте в мир и спокойствие на моята планета… — Обърна се към Пенелопа. — Ако поиска.

— А ако не поиска? — попита Мишката.

— Ще е хубаво да не ни преследват повече — обади се малкото момиче.

— Нека първо да видим какъв е неговият свят, преди да правим дългосрочни планове — отвърна скептично Мишката.

— Това е кислороден свят с много ниско ниво на замърсяване и гравитация, малко по-висока от вашата — обясни Лъжекостенурката. — Моретата са зелени, тревата е в златисто наситени цветове, планините са високи и величествени, със снежни върхове. Повечето от нашата фауна е изчезнала, но сме направили огромни резервати за оставащите видове. Така че се надяваме някой ден да населим планетата с техните потомци.

— Как се нарича вашия свят? — попита Мишката.

Лъжекостенурката изговори непроизносима чужда дума.

— На вашия език — продължи той — ще се преведе като Лятно злато. — После добави замислено: — Това е най-красивото място в цялата галактика.

— Щом е толкова красиво, какво правеше на твоя кораб на светлинни години от нея?

— Търсех Гадателката — отговори спокойно Лъжекостенурката.

— Как въобще разбра, че съществува Гадателка, която да търсиш? — поиска да узнае Мишката.

— До нас стигна слух, че човешко дете притежава силата да предвижда бъдещето и че заедно с придружителката си са на свобода на Вътрешната граница. По-нататъшните проучвания откриха, че се казва Пенелопа Бейли и че за последен път е забелязано в компанията на известен комарджия, познат под името Краля на залаганията… Знаехме, че правителства и могъщи хора ще търсят момичето за свои цели, така че решихме да я открием първи.

— Галактиката е доста голяма — отбеляза Мишката. — Как очакваше, че ще я намериш само с тази информация?

— Не очаквах.

— Не мисля, че разбирам.

— Очаквах тя да открие мен.

— Защо? — попита изненадана Мишката.

— Защото аз единствен от всички, които я търсят, не искам да й причиня нищо лошо.

— И очакваше да те открие само заради добрата ти воля и нищо друго? Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувала.

— Но въпреки това тя ме откри, нали? — отвърна меко извънземният.

Мишката не каза нито дума в отговор.

— Има ли деца на Лятно злато, с които да си играя? — обади се след няколко минути Пенелопа.

— Ще се уреди, Гадателко.

— Чудесно — възкликна ентусиазирано Пенелопа. — Най-после успях да си поиграя с няколко момичета на Калиопа и…

Внезапно тя застина и на лицето й се изписа страх.

— Какво има, Пенелопа?

— Той.

— Кой?

— Ледения. Вече ни преследва.

— Кой е Ледения? — попита Лъжекостенурката.

— Лош човек. Всички други искат да ме хванат, а той иска да ме убие.

— Няма да успее, Гадателко.

— Тогава защо ме плаши толкова? — сълзи се стичаха по бузите на момичето.

— Защото още си дете и не осъзнаваш какво точно значи да си Гадателката — отвърна Лъжекостенурката. — На Лятно злато ще те пазим, докато пораснеш голяма и силна, за да се изправиш срещу съдбата си, каквато и да е тя.

— Междувременно какви оръжия притежава този кораб? — попита Мишката.

— Никакви, това не е военен кораб.

— Колко далеч сме от Лятно злато?

Извънземният натисна един бутон и прочете символите, които се появиха веднага върху светещия екран на компютъра.

— Около два галактически стандартни дни.

— А ако не спираме за храна?

— Гадателката е още дете — отбеляза Лъжекостенурката. — Трябва да яде.

— Нямаш ли камера за дълбок сън? Не можеш ли да ни замразиш, докато стигнем до твоята планета?

— Това е малък частен кораб. Нямам никакви пособия за дълбоко замразяване.

— Много ли са близо? — обърна се Мишката към Пенелопа.

— Не знам — отговори момичето.

— Забрави за храната, не си струва риска. Само на няколко часа сме от Калиопа. Ако техният кораб е дори съвсем малко по-бърз, ще ни настигнат, ако спрем.

— Няма нужда ние да гадаем — отвърна невъзмутимо извънземният и се обърна към Пенелопа. — Безопасно ли ще е да спрем, Гадателко?

— Не.

— Можеш ли да оцелееш два дни без храна ?

— Да.

— Твоята раса пие ли вода? — попита Мишката.

— Да. Ще накарам корабната кухня да я промени според човешките вкусове.

Лъжекостенурката инструктира навигационния компютър да поддържа курса към Лятно злато, после отиде в претъпканата кухня да наблюдава филтрацията на микроелементите във водата.

— Той никога няма да спре — рече тъжно Пенелопа. — Защо просто не ме остави на мира, Мишке?

— Сигурна ли си, че те търси, за да те убие? Може би си мисли, че Лъжекостенурката те е откраднал, а той и Вечното хлапе искат да ни спасят.

— Не знам — отвърна момичето. — Той не знае.

— Не мислиш достатъчно ясно, Пенелопа. Или иска да те убие, или да те освободи. Не би ни преследвал, ако не знае какво иска да направи.

— Той все още не знае дали ще ме убие. Но мисли, че трябва да умра. — Тя се обърна към Мишката и проплака: — Защо? Какво съм му направила?

— Нищо — Мишката се намръщи и за пореден път се ядоса на себе си, че някога го е обичала. — Знаеш ли, може би е време да помислим какво да правим с него.

— Не искам да наранявам никого. Искам само да ме оставят на мира.

— Понякога не можеш да правиш само това, което искаш. Или поне не веднага — уточни Мишката.

— Не е честно — Пенелопа притисна Мариан до себе си.

— Не е — съгласи се мрачно Мишката. — И все пак може би късметът ни ще проработи. Ти си намери още един приятел и вероятно ще сме в безопасност, когато стигнем на Лятно злато.

— Толкова съм уморена, Мишке!

Мишката я прегърна.

— Знам.

— Винаги ли ще си до мен?

— Винаги.

Пенелопа отпусна глава върху гърдите на Мишката и малко по-късно вече спеше неспокойно.

— Гадателката ти вярва — отбеляза Лъжекостенурката, когато се върна в пилотската кабина с два контейнера вода.

— Да.

— Тогава в края на краищата може би не си глупачка.

— Благодаря — отвърна саркастично Мишката.

— Надявам се да я подтикнеш да остане на нашата планета.

— Първо трябва да я видя.

— Тя има нужда да порасне, без да се притеснява от външна опасност — продължи извънземният.

Мишката погледна надолу към заспалото дете и погали русата косица.

— Преживяла е доста трудности, това поне е сигурно.

— Лятно злато ще й осигури спокойствие и мир.

— Никой никога не предлага нищо безплатно.

— Вече ти казах защо се интересуваме от нея.

— Да, знам — отговори Мишката. — Сега трябва да реша дали да ти повярвам или не.

— Тя ще разбере, ако те излъжа. Трябва да помниш това, когато вземаш решението си.

— Ще го имам предвид.

Следващият час мина в мълчание, тъй като никой от двамата нямаше какво повече да каже. После Пенелопа се събуди и Лъжекостенурката й подаде контейнера с вода. След това малкото момиче и Мишката поиграха на няколко простички игри на думи, за да минава времето и да отклонят мислите си от Ледения.

Сетне отново заспаха и се събудиха, и пак пиха вода. Когато стигнаха на около девет часа разстояние от Лятно злато, Лъжекостенурката пусна космическото радио, съобщи положението и товара си и завърши с предполагаемото време на тяхното пристигане.

След предаването на съобщението последва минутно мълчание, после се чу отговор по високоговорителната система. Извънземният отново проговори, изчака новия отговор и спря радиото. Накрая се обърна към Пенелопа:

— Много съжалявам, Гадателко, но не можем да кацнем на Лятно злато.

— Защо? — попита Мишката.

— Отказаха ни разрешение.

— Защо?

— Защото в този момент няколко кораба се приближават до моята планета, пълни с ловци на глави и военни представители на Демокрацията. Не сме достатъчно силни, за да им откажем достъп до Лятно злато, а не можем да рискуваме и да не се подчиним на официалните лица от Демокрацията. Следователно не сме в състояние да гарантираме сигурността на Гадателката.

— И тогава какво ще правим? — настоя Мишката.

— Трябва да променим курса си и да се отправим към центъра на Вътрешната граница.

— Това няма да помогне. Всеки от онези кораби е напуснал Калиопа веднага след нас. Щом някои от тях вече наближават Лятно злато, те очевидно са по-бързи от нашия. Няма начин да им избягаме.

— Моят кораб притежава регистрация от Лятно злато и без съмнение някой на карнавала е успял да идентифицира расата ми… Лесно им е било да предположат, че ще направя опит да се върна на Лятно злато, но ще им е трудно да разберат следващия ми ход, след като дори аз не го знам.

— Твоите сънародници не ти ли дадоха други инструкции, освен да избягаш? — попита Мишката.

— Разбира се, че ми дадоха — отвърна спокойно Лъжекостенурката. — Дадоха ми най-добрите възможни инструкции, наистина единствените възможни инструкции.

— А ще пожелаеш ли да ги споделиш с нас? — попита саркастично Мишката.

— От съществено значение е да ги споделя с вас — отговори извънземният. — Казаха ми да попитам Гадателката къде да отида и да следвам нейните заповеди.

Той се обърна към Пенелопа и зачака нейното решение.