Майкъл Крайтън
Сфера (8)

ДС-8

— Вие сте последните пристигнали — продължи Барнс. — Имаме време за съвсем кратка обиколка, преди да отворим кораба.

— Вече сте готови да го отворите? — запита Тед. — Чудесно. Точно за това говорих с Норман. Такъв велик момент от нашата история, първият контакт с извънземен живот, ще изисква поне една кратка реч.

— Имаме време за да го обмислим — рече Барнс, гледайки учудено Тед. — Първо да ви покажа станцията. Насам.

Той обясни, че ДС-8 се състои от пет големи цилиндъра, обозначени от А до Д.

— Цилиндър А е въздушният шлюз, в него се намираме в момента — Барнс ги поведе през тесния коридор, служещ за съблекалня. На стената бяха окачени тежки водолазни костюми с масивни жълти шлемове, каквито носеха водолазите отвън. Шлемовете имаха доста космически вид. Норман почука един от тях с пръст. Беше от пластмаса и необичайно лек.

Над прозорчето беше написано „ДЖОНСЪН“.

— Ние ли ще ги носим? — попита Норман.

— Познахте — кимна Барнс.

— Значи ще излизаме навън — попита Норман, с нарастваща тревога.

— Вероятно да. Не се безпокойте за това. Студено ли ви е още?

Беше им студено и Барнс ги посъветва да облекат тесни комбинезони от син полиестер. Тед сбърчи вежди.

— Не мислите ли, че ще изглеждаме глупаво с тях?

— Може да не са последният вик на модата, — отвърна Барнс, — но ще запазят телесната ви топлина от охлаждащото действие на хелия.

— Цветът им е отвратителен — нацупи се Тед.

— Не му обръщай внимание — посъветва го Барнс. После им подаде светлоотразителните жилетки. Норман почувства, че в джоба нещо натежава и напипа няколко батерии.

— Жилетките са с електрическо захранване и се подгряват изкуствено — обясни Барнс. — Нещо подобно на електрическо одеяло, каквото ще използваме по време на сън. Следвайте ме.

Преминаха в цилиндър Б, където се намираха енергетичните запаси и живото-обезпечаващите системи. В първия миг им заприлича на котелно отделение с множеството си тръби и кранове.

— Тук генерираме топлината, енергията и въздуха — продължаваше Барнс. Той посочи с ръка: — Генератор на променлив ток, със затворен цикъл. Електрохимични клетки с водородно подаване. Течен процесор, задвижван от оловно-цинкови акумулатори. А това е главен старшина Флетчър. Флетчър Хърбата.

Норман забеляза масивна фигура, която оглеждаше тръбите с масивен ключ в ръка. Фигурата се обърна и Норман позна Алис Флетчър, която им помаха усмихната с ръка.

— Изглежда си разбира от работата — кимна одобрително Тед.

— Така е — потвърди Барнс. — Системите ни са от сигурни по-сигурни. Но друго си е, когато ги надзирава Флетчър. Всъщност, трябва да знаете, че цялата станция е само-регулираща се.

Той закачи по един масивен датчик на комбинезоните им.

— Носете ги непрестанно, макар и да са само една предпазна мярка. Алармата се включва автоматично в мига, когато възникне опасна за живота ситуация. Но това няма да се случи. Във всяка каюта на станцията има дозиметри. Ще свикнете с това, че околната среда непрестанно се нагажда към вашето присъствие. Светлината сама се включва и изключва, а също отоплителната система, въздушното подаване и куп други неща. Всичко е автоматизирано, така че не се тревожете. Дори да изгубим енергия, въздух или вода, пак можем да си живеем добре цели сто и тридесет часа.

Сто и тридесет часа не изглеждаха толкова много за Норман. Бързо пресметна на ум — пет дни. Пет дни също не изглеждаха много.

Влязоха в следващия цилиндър и светлините незабавно блеснаха. В цилиндър В бяха разположени жилищните помещения — койки, тоалетни, душове („колкото ви душа иска топла вода“). Барнс ги развеждаше наоколо подут от гордост, сякаш се намираха в неговия хотел.

Жилищните помещения бяха плътно изолирани — пода, стените и тавана бяха облицовани в дунапрен и от това каютите имаха натруфен вид. Но независимо от ярките цветове и очевидното старание в декорирането, на Норман му се струваха тесни и злокобни. Илюминаторите бяха миниатюрни и зад тях се виждаше само непрогледен мрак. А там, където свършваше облицовката, се виждаха масивни метални плочи, прикрепени с дебели болтове, които му напомняха къде всъщност се намира. Чувстваше се като във вътрешността на огромни железни дробове — и това не беше съвсем далече от истината.

Наведоха глави в ниския тунел към цилиндър Г — малка лаборатория с маси, микроскопи отгоре и вградени вътре сложни електронни прибори.

— Това е Тина Чан — представи им Барнс една самоуверена на вид жена. Стиснаха си ръцете. Норман си помисли, че Тина изглежда неестествено спокойна, докато не осъзна, че тя е от онзи тип хора, които рядко мигат с очи.

— Дръжте се добре с Тина — предупреди ги Барнс. — Тя е връзката ни с външния свят — разпорежда се с комуникационните системи и датчиците. На практика — с цялата електроника.

Тина Чан бе заобиколена от монитори с изпъкнали екрани, като телевизори от петдесетте години. Барнс обясни, че на някои прибори не им понася обогатената на хелий среда, включително и кинескопите. При първите дълбочинни станции се е налагало да ги сменят почти ежедневно. После започнали да ги херметизират и защитават, което довело до масивния им вид.

До Чан седеше още една жена, Джейн Едмъндс, която Барнс представи като секционен архивист.

— Какво е това секционен архивист? — запита я Тед.

— Старшина първи клас, обработка на информация, сър — отвърна официално тя. Джейн Едмъндс носеше очила и седеше с изправен гръб. Норман я оприличи на библиотекарка.

— Обработка на информацията… — повтори Тед.

— Задачата ми е да се грижа за всички цифрови записи, визуални материали и видеофилми, сър. Всеки аспект на този исторически момент се записва и аз внимателно класифицирам тези записи.

Да, каза си Норман. Тя наистина е библиотекарка.

— Чудесно — отвърна Тед. — Радвам се да го чуя. Ленти или видеозаписи?

— Видеозаписи, сър.

— Виж, с видеокамерата и мен ме бива — ухили се Тед. — Какво използвате, половин инчови или три четвърти?

— Сър, използваме информационно запаметяващо изображение еквивалентно на две хиляди пиксела на кадър, като всеки пиксел разполага с шкала от дванадесет разновидности на сивото.

— О! — рече Тед.

— Далеч по-добра е от комерсиалните системи, с които може би сте запознат, сър.

— Ясно — отвърна Тед. Но се възстанови бързо и известно време обсъжда с Едмъндс някои технически въпроси.

— Тед изглежда страшно е заинтересуван от начина, по който ще запишем всичко това — рече с известно безпокойство Барнс.

— Да, така изглежда — Норман се зачуди защо подобно нещо тревожи Барнс. Дали се безпокоеше заради видеозаписите? Или се опасяваше, че Тед ще провали шоуто? Ще провали ли наистина Тед шоуто? Или Барнс се тревожеше, че операцията не бива да изглежда военна?

— Не, външните светлини са сто и петдесет ватови кварцово-халогенни — обясняваше Едмъндс. — Записваме с еквивалент от половин милион АСА, така че са съвсем достатъчни. Единственият ни проблем е отразеното разсейване. Непрестанно се борим с него.

— Направи ми впечатление, — рече Норман, — че поддържащият екип е само от жени.

— Да — кимна Барнс. — Всички дълбочинни изследвания показват, че жените са по-добри при подводни операции. Физически по-дребни са и консумират по-малко хранителни съставки и въздух, по-умели са в социално отношение, толерират тесните помещения, физиологично са по-здрави и по-издръжливи. В интерес на истината, във ВМС отдавна са осъзнали, че за предпочитане е екипажите на подводниците да са женски — той се засмя. — Но я се опитайте да му придадете гласност — Барнс погледна часовника си. — Време е да тръгваме. Тед?

Продължиха. Последният, Д цилиндър беше направо просторен в сравнение с другите. Тук имаше списания, телевизор и голям диван, а на долния етаж — кухненски бокс и трапезария. Роуз Ливай, готвачката на станцията, беше червендалеста жена с южняшки акцент, застанала под мощен на вид абсорбер. Тя запита Норман дали има любим десерт.

— Десерт ли?

— Да, доктор Джонсън. Обичам да приготвям на всеки любимия му десерт. Стига да мога. Какво ще кажете за вашите предпочитания, доктор Филдинг?

— Лимонен сладкиш — рече Тед. — Обожавам лимонен сладкиш.

— Няма проблеми, сър — отвърна с широка усмивка Ливай. Тя се обърна към Норман. — Не чух вашия, доктор Джонсън.

— Ягодов кекс.

— Лесна работа. С последната подводница ще дойдат чудесни новозеландски ягоди. Искате ли да ви го направя тази вечер?

— Защо не, Роуз? — рече добродушно Барнс.

Норман надникна в мрака зад малкия илюминатор. В далечината се виждаше електрическата мрежа, със светещи към дъното прожектори, която покриваше космическия кораб. Над ярко осветеното дъно плуваха водолази, приличащи на светулки.

Намирам се на хиляда фута под повърхността, мислеше си Норман, а тук си говорим за ягодов кекс. И въпреки това, колкото повече мислеше, толкова по-логично му се струваше. Най-добрият начин да накараш някого да се чувства удобно в непозната обстановка е да му поднесеш любимата храна.

— От ягодите се обривам — заяви Тед.

— Ще ви го направя с малини — отвърна Ливай без да й мигне окото.

— Ами сметана? — попита Тед.

— Ах…

— Не можеш да имаш всичко — намеси се Барнс. — И едно от нещата, които не можеш да имаш при тридесет атмосфери налягане и смесена среда е сметаната. Няма да се разбие. Да тръгваме.

Бет и Хари ги очакваха в една тясна стая за съвещания, точно над трапезарията. И двамата носеха комбинезони и отоплителни жилетки. Хари поклати глава, като ги видя да влизат.

— Как ви харесва нашата облицована килия? — той натисна с пръст стената. — Все едно да живееш във вагина.

— Не искаш ли да се върнеш обратно в утробата, Хари? — запита го Бет.

— Не — рече Хари. — Бил съм там. Веднъж ми стига.

— Тези комбинезони са отвратителни — заяви Тед драскайки прилепналия полиестерен плат.

— Коремът ти изпъква чудесно — подразни го Хари.

— Хайде стига — намеси се Барнс.

— Няколко кабърчета и ставаш на Елвис Пресли — продължи Хари.

— Елвис е мъртъв.

— Сега ти е шансът — отвърна Хари.

Норман се огледа.

— Къде е Левин?

— Левин не издържа — обади се Барнс. — Получи остър пристъп на клаустрофобия още в подводницата и се наложи да го върнем обратно. Стават такива неща.

— Значи си нямаме морски биолог?

— Ще се оправим и без него.

— Мразя тоя гаден комбинезон — мърмореше Тед. — Наистина го мразя.

— Бет изглежда страхотно в нейния.

— Да, Бет си я бива.

— И колко е влажно тук — продължаваше Тед. — Винаги ли е такава влага?

Норман беше забелязал, че влагата е неприятен проблем. Всичко до което се докосваха беше лепкаво и хладно. Барнс ги беше предупредил за опасността от инфекции и настинка и им бе раздал флакони с хапчета и капки за уши.

— Мислех си, че техниката отдавна се е справила с тия неща — рече Тед.

— Така е — увери го Барнс. — Особено в сравнение със станциите отпреди десет години.

— Преди десет години — тросна се Тед — са преустановили строежа на подводни станции, защото хората непрестанно са измирали в тях.

Барнс се намръщи.

— Имаше един инцидент.

— Имало е два инцидента — прекъсна го Тед. — и са загинали общо четирима.

— Особени обстоятелства — отвърна Барнс. — Нищо общо с технологиите, използвани във Флотата.

— Страхотно — рече Хари. — И колко време казваш ще прекараме тук?

— Максимум седемдесет и два часа.

— Сигурен ли си?

— Такива са разпоредбите във Флотата.

— Защо? — попита учудено Норман.

Барнс поклати глава.

— Никога, — рече той, — никога не питайте защо са такива разпоредбите във Флотата.

Говорителят изпращя и се разнесе гласът на Тина Чан.

— Капитан Барнс, получихме сигнал от водолазите. В момента монтират въздушния шлюз. След няколко минути корабът ще бъде отворен.

Настроението в стаята се промени мигновено. Вълнението беше почти осезаемо. Тед потърка ръце.

— Вероятно осъзнавате, че дори и да не проникнем в космическия кораб, откритието ще има невероятно значение.

— Какво по-точно? — запита Норман.

— Духнахме под опашката на всички хипотези за уникалност — отвърна Тед, като гледаше към Бет.

— Хипотезите за уникалност ли? — попита Барнс.

— Той има пред вид, — обясни Бет, — че физиците и химиците са склонни да вярват в съществуването на извънземен живот, за разлика от биолозите. Повечето от последните разглеждат появата на разумен живот на Земята като следствие от толкова много случайни фактори и виждат в нея уникално по рода си събитие, неповторимо в пределите на вселената.

— Но разумът не е ли предопределен да се появява отново и отново? — запита Барнс.

— Да не забравяме, — отвърна Бет, — че на Земята той е съвсем отскоро. Нашата планета е на 4.9 милиарда години, а едноклетъчен живот се е появил преди 3.9 милиарда години — почти веднага, от геологична гледна точка. Но животът е останал едноклетъчен през следващите три милиарда години. После, през камбий, преди около шестстотин милиона години, настъпило експлозивно развитие на формите на живот. Само след сто милиона години океанът се напълнил с риба. След това била заселена сушата. А на края и въздушното пространство. Но никой не знае какво е причинило тази експлозия. И тъй като не се е проявила през предхождащите три милиарда години, съществува вероятност на някоя друга планета да не настъпи никога.

Но дори и след камбрия, веригата от събития довела до появата на човека се състои от толкова много случайности, че биолозите се чудят как въобще е станало всичко. Представете си само, че ако динозаврите не бяха изтрити от лицето на Земята — от комета или каквото е било там — те и до ден днешен можеха да са доминиращата земна форма на живот, а бозайниците едва ли щяха да получат възможността да господстват на планетата. Няма ли ги бозайниците, няма да има и примати. Няма ли примати — няма маймуни. А без маймуната, появата на човека е невъзможна… Еволюцията е пълна с подобни случайни фактори, щастливи за нас. Ето защо биолозите смятат, че разумният живот може да е уникално явление във вселената, проявило се единствено тук.

— Само че, — намеси се Тед, — вече знаем, че не е уникално. Защото там, навън има един ужасно голям космически кораб.

— Що се отнася до мен лично — отбеляза Бет, — не бих могла да съм по-щастлива.

— Не изглеждаш кой знае колко щастлива — рече Норман.

— Ще ти кажа защо — обясни тя. — Не мога да се преборя с нервността си. Преди десет години, Бил Джаксън изнесе серия от неделни лекции в Стандфърдския университет посветени на извънземния живот. Беше малко след като получи Нобелова награда по химия. Раздели ни на две групи. Едната група имаше за задача да създаде теоретичен модел на извънземно и да го обоснове научно. Другата група трябваше да открие извънземното и да встъпи в контакт с него. Джаксън като представител на точните науки наглеждаше работата и на двете групи и не позволяваше излишно фантазиране. В един случай му занесохме рисунка на предполагаемо същество и той ни запита доста грубичко: „Добре де, къде му е анусът?“ Ето така обичаше да критикува. Но и на Земята, много животни нямат анус. Има най-различни екскреторни механизми, които не изискват наличието на отвърстие. Джаксън смяташе анусът за необходимост, каквато той не е. И така… — тя сви рамене. — Кой би могъл да познае, какво ще открием?

— Скоро ще разберем всички — рече Тед.

Говорителят изпращя.

— Капитан Барнс, водолазите са монтирали въздушния шлюз. Роботът е готов да проникне в космическия кораб.

— Какъв робот? — извика Тед.