Майкъл Крайтън
Сфера (27)

ЛАБОРАТОРИЯТА

— Не — каза Бет. — В това няма никакъв смисъл. Първо на първо, в районите, където рибата не се е срещала с човека, тя не му обръща никакво внимание, освен ако не е била обект на лов. Водолазите не се занимаваха с риболов. Второ, дори и водолазите да са разбърквали повърхностния слой, то с това са вдигали във водата хранителни вещества и биха привлекли местните обитатели. Трето, не са малко онези морски животни, които се привличат от електрически ток. Тогава скаридите би трябвало да се появят тук докато мрежата беше включена. А не сега, когато токът е спрян.

Тя разглеждаше скаридите под един микроскоп с ниска разделителна способност.

— Как ти изглежда той?

— Хари?

— Да.

— Не зная.

— Добре ли е?

— Не зная. Струва ми се.

Без да откъсва очи от лещите, тя попита:

— Спомена ли нещо за това, което се е случило в сферата?

— Още не.

Тя нагласи микроскопа и поклати глава.

— Проклета да съм.

— Какво има? — попита Хари.

— Допълнителна дорзална пластина.

— Което означава?

— Още един нов вид.

— Scaridus bethus? — попита той. — Май тук долу откритията те засипват, Бет?

— Хм… знаеш ли, проверих и коралите, защото ми се стори, че имат странни радиални окраски. Те също са от нов вид.

— Голяма новина, Бет.

Тя се обърна и го погледна.

— Не. Не е голяма. Странна е — Бет включи локалното осветление и се зае да дисецира една от скаридите със скалпела. — Така си и знаех.

— Какво има?

— Норман, — каза тя, — дни наред не видяхме и една морска живинка тук долу. А сега, изведнъж за няколко часа открихме три нови вида! Това не е нормално.

— Не знаем какво е нормално на хиляда фута дълбочина.

— Казвам ти. Не е нормално.

— Но, Бет, нали сама призна, че преди не си забелязала коралите? А калмарите и скаридите — не биха ли могли да мигрират и просто да преминават през този район? Барнс каза, че не разполагат с опитни специалисти, прекарали дълго време на морското дъно. Може би подобни миграции са нещо обичайно, но ние просто не знаем за тях?

— Не мисля — поклати глава Бет. — Когато излязох на лов за скариди, почувствах, че поведението им е атипично. Първо, бяха прекалено близко. На дъното, скаридите поддържат определена дистанция по между си, приблизително четири фута. А тези бяха на куп. В добавка, движеха се така, сякаш се хранят, но тук няма никаква храна.

— Поне доколкото ние знаем.

— Добре де, тези скариди и да искат не могат да се хранят — тя посочи разрязаното на операционната маса мекотело. — Те нямат стомах.

— Шегуваш ли се?

— Погледни сам.

Норман се надвеси, но нищо не можеше да различи по отвореното тяло. Само неясна маса от розова плът. Разрезът беше диагонален, малко разкривен. Уморена е, помисли си той. И не може да работи ефикасно. Всички имаме нужда от сън. Трябва час по-скоро да се махаме от тук.

— На външен вид изглежда съвсем нормално, ако изключим допълнителната дорзална перка на опашката — обясняваше тя. — Но отвътре всичко е объркано. Невъзможно е тези същества да живеят. Нямат стомах. Никакъв репродуктивен апарат. Все едно че са лоша имитация на истинските скариди.

— И въпреки това живеят — каза Норман.

— Да — съгласи се тя. — Така е — имаше подтиснат вид.

— И калмарите бяха с напълно нормални размери…

— Не съвсем. След като извърших дисекция на един от тях, установих, че липсват няколко жизнено важни структури. Нямаше го дори нервния сплит, наречен ганглион стелатум.

— Да, но…

— Нямаше и хриле, Норман. Калмарите са снабдени с продълговато хрилно устройство, което служи за газообмен. Но специално този нямаше. Тогава как е дишал, Норман?

— Все трябва да е имало някакъв начин.

— Казвам ти, че нямаше. Тук долу откриваме животни, които не би трябвало да съществуват. Най-неочаквано, откритие след откритие.

Тя обърна гръб на ярката лабораторна лампа и едва сега Норман забеляза, че е готова да се разплаче. Ръцете й трепереха и Бет побърза да ги скрие в скута си.

— Май наистина си разтревожена — промърмори Норман.

— А ти не си ли? — тя се втренчи в лицето му. — Норман, — поде Бет, — всичко това започна след като Хари излезе от сферата, нали?

— Предполагам, че е така.

— Хари излезе от сферата и изведнъж океана се напълни с невъзможни форми на живот… това хич не ми харесва. Ще ми се да се махаме от тук. Наистина — долната й устна трепереше.

Той я прегърна и рече успокояващо:

— Не можем да се махнем от тук.

— Зная — отвърна Бет. Тя го прегърна на свой ред и зарови разплаканото си лице в рамото му.

— Всичко ще се оправи…

— Мразя се в такива моменти — промълви тя. — Мразя това чувство.

— Зная…

— Мразя това място. Ненавиждам всичко, свързано с него. Мразя Барнс, мразя лекциите на Тед и тъпите десерти на Роуз. Иска ми се да съм някъде другаде.

— Зная…

Тя подсмърча още известно време, после го отблъсна назад със силните си ръце. Извърна се и изтри очите си.

— Оправих се вече — увери го тя. — Благодаря.

— Няма нищо.

Бет седна с гръб към него.

— Къде са тия проклети салфетки? — тя дръпна една и си издуха носа. — Няма да кажеш на другите, нали…

— Разбира се, че не.

Отнякъде зазвъня звънец и тя се стресна.

— Божичко, това пък какво е?

— Мисля, че е вечерята — рече Норман.