Майкъл Крайтън
Сфера (37)

ПОСЕТИТЕЛЯТ

Норман се спусна надолу по стълбичката към комуникационния център, за да опита да се свърже с Джери. Но Джери не отговаряше. Норман поседя в креслото пред компютъра и неусетно задрема. Когато внезапно се събуди, той забеляза изненадан, че зад него стоеше спретнат черен моряк и наблюдаваше над главата му екрана.

— Как върви, сър? — поинтересува се морякът. Изглеждаше необичайно спокоен. Униформата му беше прилежно изгладена.

Норман почувства прилив на неизмеримо облекчение. Появата на този човек в станцията можеше да означава само едно — горе, на повърхността, корабите се бяха завърнали! Завърнали са се и са спуснали подводница, за да ги прибере! Всички ще бъдат спасени!

— Моряче, — заговори Норман, като стисна ръката му, — да знаеш само как се радвам да те видя.

— Благодаря ви, сър.

— Кога пристигнахте? — попита Норман.

— Току-що, сър.

— Другите знаят ли?

— Другите, сър?

— Да. Тук сме, останахме шестима. Съобщихте ли им за пристигането си?

— Не зная какво да ви отговоря, сър.

В държанието на моряка се долавяше известно безразличие, което Норман намери за доста странно. Новопристигналият оглеждаше вътрешността на станцията и за миг Норман успя да я види през неговия поглед — подгизналите мебели, разбитите пултове, покритите с пяна стени. Изглеждаше като терен на ожесточени битки.

— Доста неща преживяхме тук — обясни Норман.

— Виждам, сър.

— Трима загинаха.

— Съжалявам да го чуя, сър — отново същото безразличие. Неутралност. Какво всъщност си мислеше? Може би за предстоящия военен съд? Или нещо друго?

— Откъде сте? — запита Норман.

— Откъде съм, сър?

— От кой кораб.

— Ах. От „Морски стършел“, сър.

— Той над нас ли е?

— Да, сър, над нас е.

— Е, тогава да тръгваме — предложи Норман. — Съобщете на останалите, че сте тук.

— Да, сър.

Морякът излезе. Норман се изправи и извика:

— Е-хей! Спасени сме!

— Е, поне не е бил само халюцинация — рече Норман и посочи екрана. — Ето го, кипящ от живот, насред монитора.

— Да. Там го има. Но къде се е дянал? — запита Бет. През последния час претърсиха основно цялата станция. И нито следа от черния моряк. Нямаше следа и от подводницата навън. Нито пък данни за кораби на повърхността. Пуснатият от тях балон успя да регистрира вятър със скорост шейсет възела и трийсет футови вълни — преди да се скъса кабела.

И така — откъде се беше взел посетителят? И къде беше изчезнал?

Флетчър поправяше пултовете. На монитора се появи цял пакет информация.

— Какво ще кажете за това? — попита тя. — Списъкът на корабите, намиращи се на действителна служба не включва съд на име „Морски стършел“.

— Какво, по дяволите, става тук? — ядоса се Норман.

— Сигурно е бил само една халюцинация — посочи Тед.

— Халюцинациите не могат да бъдат записани — поясни Хари. — Освен това, аз също го видях.

— Видял си го? — попита Норман.

— Да. Тъкмо се събудих, сънувал бях, че ни спасяват и още си лежах в леглото, когато чух стъпки и той влезе в каютата.

— Говори ли с него?

— Да. Държеше се много странно. Сякаш не разбира къде е. Беше малко отегчен.

Норман кимна.

— Все едно, че нещо не е наред с него, нали?

— Да, нещо такова.

— Но откъде се е взел? — настояваше Бет.

— Има само едно обяснение — намеси се Тед. — Дошъл е от сферата. Или, бил е създаден от сферата. От Джери.

— И защо ще го прави Джери? За да ни шпионира?

Тед поклати глава.

— Доста мислих за това — рече той. — Струва ми се, че Джери притежава способността да създава разни неща. Животни. Не смятам, че самият Джери е гигантски калмар, по-скоро го е създал за да ни атакува. Не че самият Джери гори от желание да ни напада. Вероятно, веднъж създаден, калмарът се е нахвърлил върху станцията, взимайки я за своя естествен противник — кита. Така че, в края на краищата нападението е станало случайно.

Останалите го слушаха намръщено. За Норман, подобно обяснение беше прекалено тривиално.

— Смятам, че има и друга възможност — намеси се той. — Например, че Джери е враждебно настроен към нас.

— Не вярвам в това — възрази Тед. — Не вярвам Джери да е враждебно настроен.

— Във всеки случай, така се държи, Тед.

— Но аз не мисля, че той възнамерява да се държи враждебно.

— Не знам какво възнамерява, — зояви Флетчър, — но по-добре да не ни сполетява нова атака. Защото конструкцията просто няма да издържи. Нито пък подпорите. След първата атака, — поясни тя Флетчър, — се наложи да увелича положителното налягане за да се справя с пробойните. С други думи, трябваше да повиша налягането на въздуха вътре в станцията, така че то да е по-голямо от натиска на водата отвън. С това нахлуването на вода беше преустановено, но станцията започна да губи въздух през цепнатините. За близо час ремонтни работи загубихме резервен въздух за шестнадесет часа. Опасявам се, че не разполагаме с достатъчно количество.

В каютата се възцари тишина. Всички се замислиха върху последствията от чутото.

— С цел да компенсирам загубата, — продължи Флетчър, — впоследствие постепенно снижих вътрешното налягане. Сега то е съвсем леко отрицателно и би трябвало всичко да е наред. Въздухът ще ни стигне. Но само още една атака и крехкото равновесие ще се наруши безвъзвратно.

Макар и притеснен от чутото, Норман беше впечатлен от компетентността на Флетчър. Очевидно тя притежаваше умения, от които трябваше да се възползват.

— Тини, какво ще ни препоръчаш, в случай, че последва нова атака?

— Ами, в цилиндър Б имаме нещо, което се нарича ВВЗС.

— Какво означава това?

— Високо-волтова защитна система. Към стената на цилиндъра е прикрепена малка кутия, която подава електричество по нея, с цел да предотвращава електролитната корозия. Зарядът е слаб, затова не го усещате. Както и да е, до тази кутия е монтирана втора, зелена на цвят и тя е споменатата ВВЗС. Всъщност, касае се за нискоамперен повишаващ трансформатор, който е в състояние да подаде два милиона волта през стената на цилиндъра. Вероятно за чудовището това ще е доста неприятна изненада.

— Защо не сме го използвали досега? — запита Бет. — Защо Барнс не се възползва от него, когато ни атакуваха, а вместо това изложи на риск…

— …защото зелената кутия си има свои проблеми — прекъсна я Флетчър. — Първо, познанията за нея са само теоретични. Доколкото ми е известно, никога досега не е била използвана при подводна работа.

— Да, но вероятно е преминала изпитания.

— Така е. И при всички тези изпитания, в станцията е възниквал пожар.

Отново пауза, докато останалите осмисляха информацията. Пръв заговори Норман.

— Голям пожар?

— Достатъчен да изгори инсталацията и вътрешната облицовка.

— И вътрешната облицовка!

— Ще загинем от измръзване само за няколко минути.

— Но как е възможно — чудеше се Бет. — Огънят има нужда от кислород, а тук съдържанието му е едва два процента.

— Така е, доктор Халпърн — кимна Флетчър. — Но действителното съдържание на кислород варира. Приблизително четири пъти на час, кислородното съдържание се покачва за кратко до шестнадесет процента. Този процес е автоматизиран и не може да бъде преустановен. А колкото по-висока е концентрацията на кислород, толкова по-добре и по-бързо гори огънят. И тогава пожарът лесно излиза изпод контрол.

Норман огледа цилиндъра. Преброи на стените три пожарогасителя. Като се замисли за това, спомни си, че ги имаше навсякъде в станцията. Просто досега не беше им обръщал внимание.

— Дори да успеем да потушим пожара, — продължи Флетчър, — пораженията ще бъдат тежки. Вентилационната система не е предвидена за поемане на токсичните продукти от изгарянето.

— И какво ще правим?

— Ще го оставим като последна възможност — предложи Флетчър. — Така е според инструкцията.

Останалите се спогледаха и кимнаха.

— Добре — рече Норман. — Последна възможност.

— Да се надяваме, че друго нападение няма да има.

— Друго нападение… — всички се умълчаха. Внезапно индикаторите върху пулта на Тина оживяха и до ушите им стигнаха слаби пулсации.

— Имаме контакт на периферните сензори — обяви Тина със спокоен глас.

— Къде? — запита Флетчър.

— Северно. Приближава се.

И тогава на екрана се появиха думите:

АЗ ИДВАМ.

* * *

Изключиха всички светлини — вътрешните и външните. Норман надникна през илюминатора, опитвайки се да различи нещо в мрака. Доста отдавна бяха установили, че тъмнината на тази дълбочина не е абсолютна, водата на Тихия океан беше толкова чиста, че слънчевите лъчи достигаха дори на хиляда фута под повърхността. Сиянието им беше едва доловимо — Едмъндс го беше сравнила със звездна светлина — но Норман знаеше, че на повърхността, човек може да различава обекти дори на звездна светлина.

Той засенчи с ръце светлината, идеща от пулта на Тина и зачака очите му да привикнат с мрака. Зад него, Тина и Флетчър следяха внимателно мониторите. Откъм хидрофона се чуваше слаб съскащ звук.

Всичко се повтаряше отново.

Застанал пред екрана на компютъра, Тед произнесе:

— Джери, чуваш ли ме? Джери, чуваш ли?

Но отговор нямаше.

Бет влезе в каютата тъкмо, когато Норман се бе отказал да гледа навън.

— Виждаш ли нещо?

— Все още не.

Зад тях се обади Тина:

— Осемдесет ярда и приближава… шейсет ярда… Да включа ли сонар?

— Никакъв сонар — рече Флетчър. — Нищо, с което да привлечем вниманието му.

— Тогава да спра и електронните прибори?

— Спри всичко.

Светлините на пулта угаснаха. Остана само червеното сияние на отоплителната инсталация над тях. Седяха в мрака и гледаха навън. Норман се мъчеше да си спомни, колко време продължаваше процеса на зрителна акомодация. Като че ли беше около три минути.

Най-сетне започна да различава отделни очертания — дългата сянка на мрежата и зад нея, отчетливият контур на перката на космическия кораб.

И още нещо.

Зеленикаво сияние в далечината. На самия хоризонт.

— Прилича на зелен изгрев — отбеляза Бет.

Сиянието се увеличи и се превърна в аморфно очертание със странични ивици. Напомня предишното изображение, помисли си Норман. Съвсем като него е. Но не можеше да различи отделни подробности.

— Това калмар ли е? — попита той.

— Да — кимна Бет.

— Не виждам…

— Защото го гледаш отпред. Тялото е обърнато към нас, пипалата са отзад и частично го припокриват. Затова изглежда така.

Калмарът продължаваше да расте. Нямаше съмнение, че се носи право към тях.

Тед заряза пулта и изтича при компютъра.

— Джери, чуваш ли ни? Джери?

— Всички електронни прибори са изключени, доктор Филдинг — уведоми го Флетчър.

— За Бога, трябва да говорим с него.

— Струва ми се, че това е безсмислено, сър.

Тялото на калмара беше леко луминисцентно, зеленото сияние нарастваше. Норман ясно различаваше тъмния вертикален гребен. Виждаха се и пипалата, които леко помръдваха. Очертанията на калмара ставаха все по резки. Движеше се леко встрани от тях.

— Заобикаля мрежата.

— Да — кимна Бет. — Калмарите са същества, надарени с интелигентност, могат да се учат от собствения си опит. Вероятно предишния път се е блъснал в мрежата и го помни добре.

Калмарът премина край перката на кораба и това им даде възможност да преценят размерите му. Голям е като къща, помисли си Норман. Чудовището зави плавно към тях. Норман почувства, как в душата му се заражда страх.

— Джери? Джери!

— Спести си дъха, Тед.

— Трийсет ярда — обяви Тина. — Приближава.

С наближаването, Норман имаше възможност да преброи крайниците му, забеляза изпънатите далеч зад тялото дълги пипала. Пипалата се поклащаха свободно във водата, докато тялото се движеше напред с ритмични мускулни контракции. Калмарът се задвижваше от реактивната струя вода, която изстрелваше зад себе си, без да използва пипалата.

— Двадесет ярда.

— Божичко, колко е голям — възкликна Хари.

— Знаете ли, — заговори Бет, — ние сме първите хора, в цялата история на човечеството, които наблюдават движението на гигантски калмар. Това трябва да е велик миг.

От хидрофоните се разнесе познатото бълбукане на вода. Калмарът идваше все по-близо.

— Десет ярда.

За кратко, огромното туловище се завъртя странично спрямо станцията и имаха възможност да го разгледат в профил — калмарът бе дълъг близо трийсет фута, с огромни немигащи очи, корона от израстъци, виещи се като гнездо от змии и две дълги пипала, всяко едно завършващо с плоско, подобно на листо образование.

Калмарът продължи да се извърта, докато пипалата му се насочиха право към станцията, а зад тях блесна раззинатата му паст, с остър клюн и зеленикава маса от яки мускули.

— О, Господи…

Калмарът пое напред. Започва се, помисли си Норман. Започва се отново и този път няма да оцелеем.

С приглушен удар пипалата блъснаха стената на станцията.

— Джери! — изкрещя Тед. Гласът му беше писклив, променен до неузнаваемост от напрежението.

Калмарът спря. Тялото му отплува леко встрани и всички видяха големите му очи, вперени в тях.

— Джери! Послушай ме!

Калмарът сякаш се поколеба.

— Чува ни! — извика Тед, сграбчи фенерчето на стената и го насочи към илюминатора. След това натисна еднократно копчето.

Масивното тяло на калмара засия в зелено, после за миг почерня и отново издаде зеленикава светлина.

— Чува ни — потвърди Бет.

— Разбира се, че ни чува. Той е разумен — Тед мигна два пъти с фенерчето.

Калмарът отвърна с двукратно примигване.

— Как го прави? — попита Тед.

— Благодарение на един вид кожни клетки, наричани хроматофори — обясни Бет. — Участъците с тези клетки могат волево да се разтварят или закриват и така да се спира пътят на светлината.

Тед мигна трикратно.

Калмарът отвърна със същото.

— Колко бързо го прави — възхити се Норман.

— Да, бързичко.

— Той е интелигентен — повтори Тед. — Нали ви казвах? Интелигентен е и иска да поговорим.

Тед мигна дълго-късо-дълго.

Калмарът повтори комбинацията.

— Бебчето ми — рече Тед. — Не спирай да ми говориш, Джери.

Тед продължи с нова, по-сложна комбинация, калмарът отвърна, но междувременно се премести в ляво.

— Трябва да го занимавам непрестанно — говореше си Тед.

Той също се премести на следващия илюминатор и продължи да подава сигнали. Калмарът отвръщаше, но Норман забеляза, че целта му е друга.

— Какво прави той?

— Може би ни води…

— Защо?

Прехвърлиха се в цилиндър Б, където се намираше живото-обезпечаващата екипировка, но тук нямаше илюминатори. Тед продължи към А, където беше шлюза. Тук също нямаше илюминатори. Тед скочи долу и вдигна люка на пода, откривайки черната вода под тях.

— Внимавай, Тед.

— Казвам ви, че е разумен — настояваше Тед. Водата под краката му засия в зелено. — Ето го, идва. — Не виждаха калмара, само сиянието. Тед насочи светлината към водата и премигна.

В отговор познатото зеленикаво светване.

— Все още разговаряме — рече Тед. — И докато го карам да говори…

Със зашеметяваща бързина от водата изскочи пипало и се изви в дъга над отворения люк. Норман мярна за миг масивно блестящо стъбло, дебело колкото човешко тяло, край него слепешката просвистя сияещо, дълго пет фута листо и докато се навеждаше, забеляза как блъсва Бет и я събаря на пода. Тина закрещя ужасена. В ноздрите ги лъхна острият мирис на амоняк. Пипалото се изви назад към Норман. Той вдигна ръце да се защити, докосна слизеста, хладна плът, а гигантската ръка го завъртя и го блъсна в металния люк на шлюза. Съществото притежаваше необичайна сила.

— Навън, излизайте всички навън! — викаше Флетчър. Тед задраска нагоре по стълбата и почти бе стигнал вратата, когато листото се завъртя и ненадейно го обви, покривайки цялото му тяло. Тед изхриптя, опитвайки се отчаяно да се освободи. Очите му бяха изцъклени от ужас.

Норман понечи да се хвърли към него, но Хари го сграбчи.

— Остави го! Нищо не можеш да направиш!

Краката на Тед се отделиха от стълбата, тялото му се залюля в тясното помещение и се удари в насрещната стена. Главата му клюмна, от челото му бликна кръв и се стече надолу, към блестящото пипало. Ръцете му се люшкаха безжизнено, а металните стени на цилиндъра дрънчаха при всеки удар.

— Излизай! — крещеше Флетчър. — Всички вън!

Край него се промуши Бет. Хари дръпна Норман и в този миг от водата се подаде и второто пипало, за да обгърне Тед в здрава хватка.

— Вън от шлюза! Дявол да го вземе, всички вън! — крещеше Флетчър. Един по един изпълзяха в цилиндър Б. Флетчър вдигна капака на зелената кутия, включи генератора и нагревателите премигнаха в мига, когато заряд от два милиона волта удари стените на станцията.

Реакцията беше мигновена. Подът се залюля под краката им от страхотен по сила удар и Норман бе готов да се закълне, че чува далечен писък, макар че нищо чудно това да бе само скърцане на метал. Пипалата се дръпнаха през разтворения люк. За миг над тъмната вода се мярна тялото на Тед, после се изгуби. Флетчър дръпна обратно ръчката на зелената кутия. Навсякъде в станцията виеха сирени, ярко мигаше аварийния пулт.

— Пожар! — извика Флетчър. — Пожар в цилиндър Д!

Флетчър им раздаде противогази, маската на Норман все се спускаше над очите му и му пречеше да гледа. Когато стигнаха цилиндър Г димът беше станал плътен. Всички кашляха, препъваха се и се блъскаха в пултовете.

— Наведете се — извика Тина и коленичи. Тя ги водеше, Флетчър бе останала в цилиндър Б.

Високо над тях, от вратата на цилиндър Г струеше червеникаво сияние. Тина сграбчи един пожарогасител и изчезна през вратата, Норман я последва. В първия миг му се стори, че целият цилиндър е обхванат от пламъци. Огнени езици се плъзгаха нагоре по стените, а под тавана се виеха черни димни кълбета. Горещината беше съвсем осезаема. Тина завъртя пожарогасителя пред себе си, посипвайки всичко наоколо с бяла пяна. В светлината на пламъците Норман забеляза прикачен на стената пожарогасител, сграбчи го, но металът беше нетърпимо горещ и Норман го изпусна на пода.

— Пожар в Г — извика Флетчър по уредбата. — Пожар в Д.

Исусе, рече си Норман. Въпреки противогаза, той се закашля от лютивия дим. Вдигна падналия на пода пожарогасител и се зае да пръска наоколо. Пожарогасителят почти незабавно изстина. Тина му крещеше нещо, но не можеше да различи думите й, сред грохота на пожара. Със съвместни усилия почти успяха да потушат пламъците, само едно петно от облицовката на стената край илюминатора продължаваше да тлее. Норман се завъртя и напръска горящия под краката му под.

Експлозията го завари неподготвен, от сътресението остра болка го прониза в ушите. През стената нахлува вода, в първия миг Норман помисли, че се е отворил пожарен кран, но после осъзна, един от илюминаторите се е пръснал, или е изгорял. Огледа се за Тина и забеляза, че водата я е съборила на пода. Тя скочи на крака, викна му нещо неразбрано, сетне се хвърли срещу шуртящата вода. Потокът я блъсна, събори я и я понесе назад. Главата й се блъсна в насрещната стена с ужасна сила. За Норман нямаше никакво съмнение, че ударът е бил смъртоносен. Когато погледна към нея, видя тялото й да плува безжизнено в бързо изпълващата се с вода каюта. Тилът й бе разсечен от дълбока рана, през която прозираше червеникава мозъчна тъкан.

Норман се обърна и побягна. Водата вече достигаше долния праг на вратата, когато той я хлопна зад себе си и завъртя ръчката.

В цилиндър Г въздухът беше непрогледен, а димът по-гъст от преди. През него прозираха мътни червеникави отблясъци. Чуваше се съскане на пожарогасители. Къде бе забравил неговия? Сигурно го е захвърлил в Г. Опипа слепешката стените за друг пожарогасител. От гъстия дим се закашля. Очите го смъдяха, дробовете му горяха въпреки противогаза.

И изведнъж, сред оглушителен грохот на метал, ударите по стените се възобновиха и станцията се залюля под натиска на калмара. От говорителите се носеше гласът на Флетчър, но изменен до неузнаваемост. Металните стени кънтяха и се огъваха от яростните удари. Ей сега ще умрем, помисли си Норман. Този път няма да ни се размине.

Пръстите му не можеха да открият закрепения на стената пожарогасител, после внезапно напипаха нещо, завъртяха го и докато се чудеше какво е то, през тялото му преминаха два милиона волта, Норман извика болезнено и политна назад.