Майкъл Крайтън
Сфера (7)

СПУСКАНЕТО

В утринната светлина, подводницата „Чарън V“ леко се полюшваше на морската повърхност, завързана за една понтонна платформа. Боядисана в яркожълто, тя приличаше на живописна детска гумена играчка.

Една гумена лодка „Зодиак“ откара Норман до платформата. След като се покатери, той стисна ръката на пилота, който едва ли беше на повече от осемнадесет и със сигурност бе по-млад от сина му — Тим.

— Готов ли сте за тръгване, сър? — попита пилотът.

— Напълно — отвърна Норман. Чувстваше се в страхотна форма.

Отблизо подводницата не изглеждаше като детска играчка. Беше невероятно масивна и здрава. Норман забеляза само едно прозорче с подсилена рамка. Болтовете, с които беше прикрепено, бяха дебели като ръката му. Норман ги докосна нерешително.

Пилотът се усмихна.

— Не искате ли да пробвате гумите, сър?

— Не, доверявам се на вас.

— Стълбичката е от тук, сър.

Норман изкачи скобите към кулата на подводницата, където го чакаше отворен люк. Отново се поколеба.

— Седнете на ръба, ето тук, — обясни пилотът, — спуснете крака и ги последвайте надолу. Може би ще трябва малко да присвиете раменете си и да си приберете… точно така, сър.

Норман се провря през люка и се озова в тясно и ниско помещение, където дори не можеше да се изправи. Подводницата изглеждаше натъпкана с циферблати, датчици и друга машинария. Тед вече беше на борда, присвил гръб и ухилен като щастливо хлапе.

— Не е ли фантастично?

Норман завидя на безгрижния му ентусиазъм — той самият се чувстваше притеснен и нервен. Над него, пилотът хлопна тежкия капак и застана пред пулта за управление.

— Добре ли сте всички?

Двамата кимнаха.

— Съжалявам за гледката, джентълмени, — подхвърли пилотът през рамо. — Ще се наложи да се любувате на задните ми части. Да тръгваме. Нещо против Моцарт? — той включи палубния касетофон и се ухили. — Чака ни трийсет минутно спускане до дъното — музиката ще го направи по-забавно. Ако не ви допада Моцарт ще измислим нещо друго.

— Харесвам Моцарт — рече Норман.

— Страхотен е — подхвърли Тед. — Невероятен.

— Много добре, джентълмени.

Разнесе се съскащ звук. Радиото изпука. Пилотът промърмори нещо в микрофона. На прозореца се появи един водолаз и помаха с ръка. Пилотът отвърна на поздрава.

Съскането се усили, примеси се с бръмчене и те потеглиха надолу.

— Както виждате, цялата платформа се спуска — обясни пилотът. — Подводницата не е стабилна на повърхността и затова я спускаме привързана. Ще се отделим от платформата на около сто и петдесет фута дълбочина.

Зад прозореца водолазът вече бе потопен до кръста във вода. После водата закри прозореца. От устата на водолаза бликнаха мехурчета.

— Под водата сме — обяви пилотът. Той завъртя една клапа над главата си и в помещението шумно нахлу свеж въздух. Отвън нещо бълбукаше. Светлината, идеща от прозореца, бе озарена в синьо.

— Красиво, нали — рече Тед.

— Ето сега се отделяме от платформата — обясни пилотът. Шумът от двигателя се усили и подводницата се понесе напред, а фигурата на водолаза изостана. Отвън вече не се виждаше нищо, освен синкава мътилка. Пилотът докладва нещо по радиото, после засили Моцарт.

— Седете си спокойно, джентълмени. Спускаме се със скорост осемдесет фута в минута.

Норман чуваше ясно бръмченето на електрическите двигатели, но не усещаше никакво движение. Само дето ставаше все по-тъмно и по-тъмно.

— Знаеш ли, — заговори Тед, — наистина имаме късмет, че се е случило в този район. В по-голямата си част Тихия океан е толкова дълбок, че едва ли някога ще можем да се спуснем на дъното — той обясни, че Тихия океан, по площ покриващ половината от земната кора, имал средна дълбочина две мили. — Редки са онези места, където не е така дълбок. Едно от тях е относително малкият по площ четириъгълник между Самоа, Нова Зеландия, Австралия и Нова Гвинея, който всъщност представлява обширна подводна равнина, подобна на равнините от Американския Запад, само дето се намира на две хиляди фута дълбочина. Именно към нея се спускаме сега.

Тед говореше припряно. Дали беше нервен? Норман не можеше да определи, но неговото сърце блъскаше развълнувано. Навън беше съвсем тъмно, приборите грееха в зелено. Пилотът включи червените вътрешни светлини.

Спускането продължаваше.

— Четиристотин фута — подводницата се разтресе, после се понесе напред. — Това е реката.

— Каква река? — запита Норман.

— Сър, попаднахме в течение с различна температура и соленост, в океана то се държи като река. Обикновено тук спираме и оставяме подводницата да се носи по течението.

— А, ясно — рече Тед и бръкна в джоба си. После подаде на пилота една банкнота от два долара.

Норман го погледна въпросително.

— Не ти ли казах? Стара традиция. Когато се спускаш, трябва да платиш на пилота. За късмет.

— Нямам нищо против късмета — отвърна Норман. Той порови малко, извади петдоларова банкнота, помисли и вместо нея подаде една двадесетдоларова.

— Благодаря, джентълмени, и ви желая приятно прекарване на дъното — отвърна пилотът.

Електрическите двигатели утихнаха.

Спускането продължи. Водата беше черна.

— Петстотин фута — обяви пилотът. — Половината път.

Подводницата издаде скърцащ звук, последван от оглушително бълбукане. Норман се огледа уплашено.

— Обичайна реакция на повишеното налягане — обясни пилотът. — Няма проблеми.

— Хм — изсумтя Норман и отри потта от челото с ръкава си. Струваше му се, че вътрешността на подводницата се е смалила, а стените са се доближили до лицето му.

— Всъщност, — бърбореше Тед, — доколкото си спомням, този район на Тихия океан се нарича басейн Лау, нали?

— Точно така, сър, басейн Лау.

— Това е плато между две подводни планински вериги — южните Фиджи, или планина Лау на запад и планинския масив Тонга на изток.

— Съвършено вярно, доктор Филдинг.

Норман погледна приборите. Бяха покрити с влага. Пилотът трябваше да ги бърше с кърпа за да следи данните. Дали подводницата не пропускаше? Не, едва ли. Това беше кондензирана пара. В кабината ставаше все по-студено.

Успокой се, рече си Норман.

— Осемстотин фута — обяви пилотът.

Навън цареше непрогледен мрак.

— Колко вълнуващо — обади се Тед. — Присъствал ли си някога на нещо подобно, Норман?

— Не — отвърна той.

— Аз също — призна Тед. — Какво приключение.

Норман се молеше Тед най-сетне да млъкне.

— Знаеш ли, — продължаваше партньорът му, — мига, когато отворим космическия кораб и влезем в контакт с пришълците, ще е най-великият в историята на човечеството. Чудя се какво ли ще трябва да кажем.

— Да кажем ли?

— Нали разбираш, какви думи да произнесем. На прага, под блясъка на камерите.

— Ще има ли камери?

— О, сигурен съм, че моментът ще бъде документиран по някакъв начин. Трябва да сме готови да кажем няколко думи, нещо подходящо за историческия миг. Какво ще кажеш например за: „Това е важен миг в историята на човечеството?“

— Важен миг? — запита вдигнал вежди Норман.

— Прав си — рече Тед. — Фразата звучи глупаво. Може би: Повратна точка в човешката история?

Норман поклати глава.

— Ами тогава: Кръстопът в еволюцията на човешкия вид?

— Еволюцията може ли да има кръстопът?

— Не виждам защо да не може — отвърна Тед.

— Защото кръстопът означава пресичане на пътища. Път ли е еволюцията? Мисля че не е. Струва ми се, че еволюцията няма постоянна посока.

— Приемаш нещата твърде буквално — обиди се Тед.

— Наближаваме дъното — обяви пилотът. — Деветстотин фута — той намали скоростта на спускане. Откъм сонара се чуваше все по-ясно пукане.

Тед продължи.

— Нов праг в еволюцията на човешкия род?

— Става. Но мислиш ли, че е това?

— Че е какво?

— Един нов праг.

— Защо не? — учуди се Тед.

— Ами ако намерим вътре само купчина ръждясали железа и нищо ценно, което да ни просветли?

— Прав си — кимна Тед.

— Деветстотин и петдесет фута. Включвам външните светлини.

Зад прозореца се мярнаха блестящи снежинки. Пилотът обясни, че са вдигнати от дъното прашинки.

— Пряка видимост. Дъното е под нас.

— Трябва да го видя! — възкликна Тед. Пилотът се отдръпна встрани и двамата впериха погледи.

Норман видя плоска, мрачна равнина, която се простираше докъдето стигаше осветлението. Отвъд нея само мрак.

— Опасявам се, — отбеляза пилотът, — че няма какво толкова да се види.

— Подтискаща гледка — призна малко разочаровано Тед. — Очаквах да има повече живот.

— Е, тук е доста студено. Температурата на водата е, хъм, тридесет и шест градуса по Фаренхайт.

— Направо да замръзнеш — рече Тед.

— Да, сър. Да видим, дали ще можем да открием вашия нов дом.

Двигателите забръмчаха. Зад прозореца се вдигна тиня. Подводницата се завъртя и се понесе над дъното. В продължение на няколко минути виждаха само безличен кафяв пейзаж.

Изведнъж блеснаха светлини.

— Ето ги.

Огромна площ пред тях бе заобиколена от подводни прожектори.

— Това е мрежата — рече пилотът.

Подводницата се издигна и се плъзна над осветената мрежа, която се простираше на около половин миля. Под нея, по дъното се движеха водолази. Някои от тях махнаха на преминаващата подводница. Пилотът стисна в отговор един детски тромбон.

— Могат ли да го чуят?

— Естествено. Водата е невероятен проводник.

— Божичко — рече Тед.

Точно пред тях, от океанското дъно се издигаше гигантска титаниева перка. Норман не беше си представял, че е с такива гигантски размери — когато я заобиколиха, тя закри гледката за цяла минута. Металът беше тъмносив на цвят, с изключение на някои дребни петънца от полепнали морски обитатели.

— Няма никаква корозия — рече Тед.

— Не, сър — потвърди пилотът. — Всички го забелязват. Смятат че се дължи на метало-пластичната сплав, но никой не би могъл да се закълне със сигурност.

Перката остана назад, подводницата направи завой. Точно пред тях се виждаха още светлини, подредени във вертикални редици. Норман забеляза масивен цилиндър, оцветен в жълто и с ярко блестящи илюминатори. До него се виждаше нисък метален купол.

— Вляво е ДС-7, станцията на водолазите — обясни пилотът. — Доста е тесничка. А вие момчета сте в ДС-8, където е далеч по-приятно, уверявам ви.

Той сви вдясно и след краткотрайна тъмнина видяха нова верига от светлини. Когато наближиха, Норман преброи пет различни цилиндъра, някои вертикални, други хоризонтални, всичките свързани по между си.

— Ето го и него. ДС-8, вашият дом, далеч от родния дом — рече пилотът. — Дайте ми една минута за скачвате.

Метал се блъсна в метал, последва сътресение и двигателите замряха. Тишина. Съскане на газ. Пилотът завъртя капака и отвън нахлу изненадващо студен въздух.

— Люкът е отворен, джентълмени — обяви той и се отдръпна встрани.

Норман надникна през отвора. Над него грееха червени светлини. Той изпълзя от подводницата и се озова в стоманен цилиндър, приблизително осем стъпки в диаметър. Навсякъде се виждаха ръкохватки, тесни метални койки, отгоре грееха реотани, но без някакъв осезаем ефект.

Тед го последва и се настани на една койка до него. Седяха толкова близо, че колената им се докосваха. Под тях, пилотът затваряше люка. Двамата гледаха как се завърта кръглата ръчка. Чу се тихо потракване, при откачването на подводницата, сетне шумът на двигателите.

Тишина.

— Сега какво ще правим? — запита Норман.

— Покачват налягането — обясни Норман. — А после подават смесени газове. Тук долу не можем да дишаме въздух.

— Защо не? — попита Норман. За пръв път съжали, че не остана буден по време на лекцията.

— Защото, — обясняваше Тед, — атмосферата на Земята е смъртоносна. Макар да не го осъзнаваш, кислородът е силно корозивен газ. Той е в тясно химическо родство с хлора и флуора, а хидрофлуорната киселина е една от най-корозивните киселини. По същия начин, по който кислородът кара да потъмнее току що отхапаната ябълка, или желязото да ръждяса, той е в състояние да разруши тъканта на човешкото тяло, стига да бъде изложено прекалено дълго на въздействието му. Кислородът под високо налягане е силно токсичен. Ето защо се налага да се намали поемането съдържание. На повърхността вдишваш двадесет и един процента кислород. А тук ще бъдат два процента. Но няма да забележиш никаква разлика…

Говорителят изпращя:

— Започваме да изравняваме налягането.

— Това кой е? — попита Норман.

— Барнс — отвърна гласът. Но не звучеше като Барнс. Звучеше, дразнещо, металически.

— Сигурно е от говорителя — рече Тед и се засмя. Гласът му беше изтънял и писклив. — От хелия трябва да е, Норман. Сега напомпват хелий.

— Звучиш като Доналд Дък — каза Норман и също се засмя. И неговият глас беше като от детски анимационен филм.

— Кажи какъв е проблема, Мики — изквака Тед.

— Ами, мисля че зърнах един дебел плъх — отвърна Норман. И двамата се смееха неудържимо.

— Я стига, момчета — сопна се Барнс от говорителя. — Работата е сериозна.

— Да, сър, капитане — рече Тед, но гласът му беше така изтънял, че почти не се разбираше какво казва. Двамата отново се заляха от смях, а гласовете им отекваха в стените на металическия цилиндър, сякаш бяха ученички.

Хелият правеше гласовете им тънки и пискливи. Но имаше и друго въздействие.

— Хладничко ли ви става, момчета? — запита Барнс.

И двамата почувстваха, че е станало по-студено. Норман забеляза, че Тед трепери. Неговата кожа също беше настръхнала. Сякаш телата им бяха изложени на силен вятър — само дето в помещението нямаше никакъв вятър. Като лек газ, хелият увеличаваше изпарението на тялото и с това отнемаше от телесната топлина.

Тед извика нещо от другия край на цилиндъра, но Норман не беше в състояние да различи думите. Гласът напомняше скърцане на врата.

— Май вече плъховете са два — отбеляза не без задоволство Барнс.

Тед завъртя очи към говорителя и изписка нещо.

— Ако искате да говорите, сложете си ларингофони — посъветва ги Барнс. — Ще ги намерите в шкафа под седалката. Норман откри металическия шкаф и дръпна вратичката. Разнесе се остър звук, като от плъзгащ се по черната дъска тебешир. Вътре в шкафа имаше два шлемофона от черна кожа с прикрепени към тях миниатюрни ларингофони.

— Закопчават се отзад. Гледайте да опрете ларингофона в основата на гръкляна.

— Добре — отвърна Тед и премигна от изненада. Макар и леко дрезгав, гласът му звучеше съвсем нормално.

— Тези неща вероятно променят честотата на гласните връзки — отбеляза Норман.

— Момчета, защо не слушате внимателно лекциите? — попита Барнс. — Точно това правят. Докато сте долу, ще носите ларингофоните непрестанно. Ако искате, естествено, другите да ви разбират. Студено ли ви е?

— Да — кимна Тед.

— Стискайте още малко, докато изравним налягането.

Малко след това се чу нов съскащ звук и една странична врата се отвори. На прага ги чакаше Барнс, със светлоотразителни жилетки, преметнати през рамо.

— Добре дошли в ДС-8 — каза той.