Майкъл Крайтън
Сфера (49)

07 ЧАСА И 20 МИНУТИ

Не можеше да я разубеди. Бет настояваше да излезе навън и да постави детонатори на експлозивите около кораба. Беше като идея-фикс.

— Но защо, Бет? — повтаряше Норман.

— Защото след като го направя ще се чувствам по-спокойна — отвръщаше неизменно тя и накрая Норман се отказа.

Сега вече виждаше фигурката й в далечината и едва доловимия блясък идещ от шлема, докато се придвижваше от един сандък към следващия. Отваряше ги един по един и изваждаше отвътре големи жълти конуси, досущ като онези, които използваха работниците по магистралите. Конусите бяха свързани помежду си и след поставянето на детонаторите, червените лампи върху тях започваха да мигат.

Сега вече целият кораб бе опасан в мигащи червени светлини. Норман чувстваше нарастващо безпокойство.

На тръгване й беше казал:

— Бет, нали няма да свържеш експлозивите край станцията.

— Не, Норман, няма.

— Обещай ми.

— Казах ти, няма. Щом толкова те тревожи, няма да го направя.

— Наистина ме тревожи.

— Добре, добре.

След като приключи с експлозивите около кораба, Бет се отправи на север, където бяха складирани останалите неотворени сандъци.

Норман погледна към Хари, който хъркаше шумно, но все още беше в безсъзнание. Направи няколко нервни крачки из цилиндър Г и се върна при мониторите.

Екранът премигна.

ИДВАМ.

О, Боже, помисли си той. Но как е възможно? Не, не може да бъде. Хари все още е в безсъзнание.

ИДВАМ ЗА ТЕБ.

— Бет!

— Да, Норман — чу гласа й от говорителите.

— Махай се от там.

НЕ СЕ СТРАХУВАЙ.

— Какво има, Норман? — попита тя.

— Появи се нещо на екрана.

— Провери Хари. Сигурно се пробужда.

— Не се пробужда. Връщай се, Бет.

ИДВАМ СЕГА.

— Добре де, Норман. Тръгвам си.

— Побързай, Бет.

Нямаше смисъл да го казва, вече виждаше трепкащата светлина от скафандъра й. Беше на около стотина ярда от станцията. Норман огледа хоризонта за зеленикавото сияние. Не се виждаше никъде.

Бет дишаше задъхано.

— Усещам нещо, Норман. Чувствам водата… някакво течение… силно…

На екрана блесна:

ЩЕ ТЕ УБИЯ.

— Нищо ли не виждаш от там? — попита Бет.

— Не, абсолютно нищо — Бет беше съвсем сама отвън, на тинестото дъно. Единствено светлината от скафандъра й привличаше вниманието му.

— Чувствам го, Норман. Близо е. Боже мили! Какво става с алармите?

— Нищо, Бет.

— Божичко — дишаше на пресекулки, докато тичаше към станцията. Макар да беше в отлична форма, бързо губеше сили в изкуствената дихателна среда. Няма да издържи дълго, помисли си Норман. Бет съвсем забави крачка, а лампата на шлема й се залюля.

— Норман?

— Да, Бет. Тук съм.

— Норман, не зная дали ще успея.

— Ще успееш, Бет. Не бързай толкова.

— Тук е. Усещам го.

— Не виждам нищо, Бет.

Норман чу остър, потракващ звук. В първия миг си помисли, че е радиосмущение, но после осъзна, че тракат зъбите на Бет. От натоварването би трябвало тялото й да се затопля, но вместо това й беше студено. Не можеше да разбере по каква причина.

— …студено, Норман.

— По-бавно, Бет.

— Не мога… да говоря… близо е…

Въпреки завладелия я страх, Бет забави крачка. Вече беше навлязла в осветения район около станцията, на около десетина ярда от люка и Норман виждаше как пристъпва мъчително напред.

Едва сега започна да различава нещо, което се извиваше в мътния водовъртеж зад нея, в мрака отвъд светлините. Приличаше на издигащо се от тинестото дъно торнадо. Не можеше да различи какво се крие в облака, но усещаше огромната му сила.

— Близо… Нор…

Бет се препъна и падна. Мътният водовъртеж я наближаваше.

ЩЕ ТЕ УБИЯ СЕГА.

Бет скочи на крака, погледна назад и зърна надвесилия се над нея облак. Норман, ням свидетел на тази сцена, почувства как в него се надига ужас, затаен още от най-ранно детство, онзи ужас, който бе подхранвал кошмарите му.

— Нормааааааннн…

И тогава Норман се втурна, без да знае какво точно смята да направи, но подтикван от ужасното видение, изпълнен с едничката мисъл, че трябва да стори нещо за Бет, трябва да предприеме ответна реакция, блъсна вратата на цилиндър А, огледа се за водолазния костюм, но нямаше никакво време, а черната вода в краката му се плискаше, той зърна за миг ръкавицата на Бет, махаща отчаяно, беше точно под него и само тя бе останала и без да мисли повече Норман се хвърли в мътната вода и потъна надолу.

Водата беше толкова студена, че Норман едва сдържа болезнения вик, напиращ в гърдите му. Тялото му се вцепени и в продължение на няколко мъчителни секунди беше напълно парализирано. Водата около него се люшкаше и блъскаше като огромна вълна, тялото му се понесе безпомощно встрани и главата му се блъсна в дъното на станцията. Нищо не можеше да различи.

Размаха ръце, опитвайки се да открие Бет. Дробовете му горяха. Водата го завъртя в кръг, сетне го преобърна.

Докосна я, после я изгуби. Водата продължаваше да го върти.

Втория път я сграбчи за ръката. Пръстите му бяха съвсем безчувствени, мисълта му течеше съвсем бавно. Дръпна я. Над него блесна кръг светлина. Люкът. Норман ритна с крака, но имаше чувството, че не се помръдва. Светлината не се приближаваше.

Ритна отново с крака, теглейки след себе си отпуснатото тяло на Бет. Може би беше мъртва. Гърдите му се раздираха от болка. Най-ужасната болка, която някога е изпитвал. Мъчеше се да заглуши тази болка, да се пребори с течението и да достигне светлината, това бе едничката му мисъл, да се добере, на всяка цена, до осветения кръг горе, до светлината, светлината…

Светлината.

Всичко се сливаше пред очите му. Тялото на Бет, отпуснато на металния под до люка. Окървавеното му коляно, стичащите се във водата капки кръв. Треперещите ръце на Бет, които се вдигат нагоре към шлема, дърпат го, опитват се до го отворят. Трепереха и неговите ръце. Водата в люка се блъскаше яростно, преливаше над ръба. Светлини в очите му. И непоносима болка. Под него — ръждив метал. Студен. Като въздуха. Светлините се разляха. Избледняха. Настъпи мрак.

Усещането за топлина беше изключително приятно. Ушите му се изпълваха с оглушително съскане. Погледна нагоре и видя Бет, беше свалила костюма и нагласяваше реотана на тавана. Норман затвори очи. Успяхме, помисли си той. Все още сме заедно. Справихме се. Успяхме.

Отпусна се.

Кожата му беше настръхнала, сякаш нещо пълзеше по нея. От студа е, помисли си Норман. Усещането не беше никак приятно. Също и съскането, което ту намаляваше, ту се усилваше.

Нещо се плъзна по тялото му, нагоре към шията, докато лежеше проснат на пода. Норман отвори очи и зърна пред себе си блестяща сребриста лента, с мънички, подобни на бисери очи и стрелкащ се език. Приличаше на змия.

Морска змия.

Той замръзна. Погледна надолу, като извъртя очи.

Тялото му беше покрито с морски змии.

Те се гърчеха върху него, обвиваха краката му, плъзгаха се към слабините му и нагоре към гърдите. Бяха най-малко дузина. Норман почувства хладно докосване по челото. Затвори очи и потръпна от ням ужас, докато змията бавно пропълзя през лицето му, докосна устните и продължи.

Заслушан в зловещото съскане, Норман си спомни за разказа на Бет и затова колко отровни са морските змии. Бет, помисли си той, къде си?

Не смееше да мръдне. Усещаше как хлъзгавите тела обвиват врата му и се пъхат между пръстите на ръцете. Не искаше да отваря очи. Гадеше му се.

Божичко, рече си той. Ще повърна.

Змиите се гушеха под мишниците, свиваха се в слабините му. Тялото му се обля в хладна пот. Едвам сподавяше гаденето.

Бет, повтаряше мислено Норман. Не смееше да отвори уста. Бет…

Заслуша се в съскането и когато почувства, че повече не издържа, отвори очи и се загледа в гърчещата се, белезникава плът върху него. В стрелкащите се червени езичета. Отново затвори очи.

— Не мърдай, Норман.

Това беше Бет. Долавяше ясно напрежението в гласа й. Погледна нагоре, но различаваше само сянката й.

— О, Божичко, — рече Бет, — колко е часът?

По дяволите времето, рече си Норман, кой го интересува колко е часа? В този момент, му се струваше съвсем безсмислено.

— Трябва да разбера колко е часът — повтори Бет. Стъпките й се отдалечиха. — Сега ще видя…

Тя си беше тръгнала, беше го изоставила!

Змиите се виеха край ушите му, под брадата, минаваха покрай ноздрите, с влажните си, хладни тела.

Ненадейно Бет се появи до него и вдигна капака на тежкия метален люк. Норман отвори очи и видя, че се е надвесила над него, загребва змиите в шепи и ги хвърля през отвора във водата. Змиите се гърчеха в ръцете й, извиваха се около китките й, но тя продължаваше, без да им обръща внимание. Някои от влечугите падаха на пода и запълзяваха обратно. Но тялото му беше вече почистено от тях. Една последна змия се плъзна нагоре между краката му, Бет я сграбчи за опашката и преди още Норман да успее да я предупреди, я запрати назад през рамо.

— Божичко, внимавай…

— Можеш да ставаш, Норман.

Той скочи трескаво, наведе се и повърна.