Майкъл Крайтън
Сфера (33)

ЛИВАЙ

Групата постепенно се разпадна. Хари, изтощен от продължителните усилия по дешифрирането, заспа почти мигновено. Тед се премести в цилиндър В за да впише личните си наблюдения над Джери в записките по бъдещата книга, която възнамеряваше да публикува. Барнс и Флетчър се усамотиха в цилиндър Д, за да обсъдят бойната стратегия, в случай, че пришелецът реши да ги нападне.

Тина се зае да настройва многобройните монитори, а Норман и Бет я гледаха, докато работи. Най-много време загуби над някакъв пулт, който Норман досега не беше забелязвал. Серия от индикатори, обозначени с надписа „газ-плазма“ мигаха в червено.

— Какво е това? — запита Бет.

— ВПСЗ. Външен периметър на сензорната зона. Разполагаме с активни и пасивни сензори за всички модалности — топлинна, звукова, вълнова, за налягане — разположени в концентрични кръгове около станцията. Капитан Барнс ми нареди да ги пренастроя и да ги активирам отново.

— И защо? — поинтересува се Норман.

— Не зная, сър. Заповед.

Говорителите изпращяха. Разнесе се гласът на Барнс:

— Морякът Чен до цилиндър Д, яви се незабавно! И изключи комуникационната линия. Не желая Джери да подслушва плановете ни.

— Слушам, сър.

— Параноиден задник — промърмори Бет.

Тина събра разпилените документи и изтича навън.

Известно време Бет и Норман седяха мълчаливо, заслушани в ритмичното бумтене, идещо някъде от вътрешността на станцията. После звукът изчезна и след кратък период на абсолютна тишина се появи отново.

— Това пък какво е? — заговори Бет. — Сякаш идва от станцията — тя се приближи до илюминатора, включи външните светлини и впери поглед през стъклото. — Ох-хо — възкликна Бет.

Норман погледна навън.

Дълга сянка бе легнала на океанското дъно и се преместваше напред-назад с всеки удар. Сянката бе така разкривена, че му бяха необходими няколко секунди, преди да осъзнае, какво вижда.

Сянката беше на човешка ръка.

— Капитан Барнс. Чувате ли ме?

Никакъв отговор. Норман отново натисна копчето за повикване.

— Капитан Барнс, чувате ли ме?

Мълчание.

— Изключил е връзката — обясни Бет. — Не може да те чуе.

— Как мислиш, човекът навън дали е още жив? — попита Норман.

— Не зная. Възможно е.

— Да вървим — рече Норман.

Норман усети сухия метален вкус на компримирания въздух и потрепери от леденото докосване на водата, докато се плъзгаше надолу през отворения люк и пропадаше в мрака, към мекото тинесто дъно.

— Всичко наред ли е? — запита го тя.

— Да.

— Не виждам никакви медузи.

— Аз също.

Излязоха изпод станцията, обърнаха се и погледнаха назад. Светлините на станцията ги заслепяваха, скривайки издигащите се нагоре цилиндри. Ритмичното бумтене се чуваше съвсем ясно, но не можеха да определят източника на звука. Заобиколиха подпорите и доближиха далечния край на станцията, като мижаха от силната светлина.

— Там — посочи Бет.

Само на няколко метра над тях, в напречна стоманена скоба се виждаше заклещена човешка фигура. Тялото помръдваше от подводното течение, а ярко-жълтия шлем блъскаше периодически стената на станцията.

— Можеш ли да видиш кой е? — попита Бет.

— Не — светлините грееха право в очите му.

Норман сграбчи най-близката подпора и се закатери по нея. Металната повърхност бе покрита с хлъзгави кафяви водорасли. Обувките му непрестанно се пързаляха по тръбите, докато не забеляза вградената в стената стълбичка. След това изкачването беше лесно.

Ето че краката се полюшваха над него. Норман изкачи още едно стъпало и внезапно по-близкият крак се заплете в шланга, който излизаше от бутилките на гърба му. Норман протегна ръка, опитвайки се да се освободи от тялото. Кракът потрепери и за един ужасен миг, Норман си помисли, че човекът е жив. После обувката остана в ръката му, а босият крак — със зеленикава плът и виолетови нокти — се блъсна в шлема му. Необходими му бяха само няколко секунди за да се съвземе от неприятното усещане — все пак зад гърба си имаше богата колекция от самолетни катастрофи. Пусна обувката и проследи дрейфа й надолу към Бет. Стисна крака на трупа и го дръпна. Плътта беше мековата като гъба, тялото бавно се освободи от импровизирания капан и се спусна надолу. Норман сграбчи рамото и почувства същата мекота. Завъртя го, за да различи чертите на лицето.

— Това е Ливай.

Шлемът беше изпълнен с вода, зад маската се виждаха изцъклени очи, отворена уста и лице разкривено от ужас.

— Хванах я — обади се Бет и издърпа тялото долу. — Божичко — добави тя сподавено.

Норман се спусна по подпората. Бет дърпаше тялото встрани от станцията, към осветената зона.

— Толкова е мека. Сякаш всички кости на тялото й са изпотрошени.

— Зная — той пое след нея към светлината и постепенно я застигна. Чувстваше някаква странна отвлеченост, хлад и безразличие. Доскоро тази жена беше жива, разговарял бе с нея, а ето че сега влачеше трупа й. Ала му се струваше, че наблюдава всичко, което се случва, някъде отдалече.

Норман завъртя тялото на Ливай. От лявата страна водолазният костюм бе разкъсан. Отдолу прозираше окървавена плът. Норман се наведе по-близо, за да разгледа раната.

— Нещастен случай? — промърмори той.

— Не мисля — рече Бет.

— Чакай. Подръж я — той разгъна внимателно разкъсаните краища на тъканта. От раната в средата се отделяха няколко цепнатини. — Има звездовидна форма. Виждаш ли?

— Да, виждам — тя отстъпи назад.

— Какво би могло да причини подобна рана, Бет?

— Не зная… не съм съвсем сигурна.

Бет продължаваше да отстъпва назад. Норман не откъсваше очи от раната.

— Кожата е мацерирана.

— Мацерирана?

— Сдъвкана.

— Божичко.

Да, наистина е като сдъвкана, мислеше си Норман, докато разглеждаше вътрешността на раната. Кожата бе ужасно разкъсана и на места назъбена. Тъничка струйка кръв се плъзна нагоре покрай маската му.

— Да се връщаме — предложи Бет.

— Почакай още малко — Норман стисна тялото за раменете, краката и таза. Навсякъде все същата мековатост като на гигантска гъба. Сякаш трупът е бил смлян. Чувстваше костите на краката, разтрошени на множество места. Какво ли бе причинило подобни увреждания? Отново се върна при раната.

— Не ми харесва тук навън — проговори Бет.

— Само секунда.

При първия оглед бе останал с впечатлението, че раната на Ливай е причинена от ухапване, но сега вече не беше сигурен.

— Кожата й, — рече Норман, — сякаш е изшкуркана…

Той внезапно отскочи назад, стреснат от нещо белезникаво, което плуваше пред маската му. Сърцето му заблъска лудо при мисълта, че може да е медуза — но в този миг забеляза, че е с идеално кръгла форма и почти непрозрачно. Беше с размери на топка за голф и бавно се отдалечаваше от него.

Норман се огледа.

Водата наоколо бе изпълнена с тънички нишки слуз. И множество белезникави сфери.

— Какво е това, Бет?

— Яйца — гласът й в слушалките звучеше задъхано, на пресекулки. — Да се махаме от тук, Норман. Моля те.

— Само още секунда.

— Не, Норман. Сега.

По радиото зазвуча тревожен сигнал. Далечен и слаб, сякаш го предаваха от вътрешността на станцията. Чуваха се някакви викове, после изведнъж гласът на Барнс, съвсем ясно:

— Какво, по дяволите, правите там?

— Открихме Ливай, Хал — обясни Норман.

— Връщайте се веднага, да ви вземат мътните — изкрещя Барнс. — Активираха се няколко сензора. Не сте сами навън. И каквото и да е там с вас, е дяволски голямо.

Норман се чувстваше подтиснат и ужасно бавен.

— Хвърли тялото. Връщай се!

Но тялото, съпротивляваше се мислено той. Трябва да направят нещо с него. Не можеше просто да го зареже.

— Какво ти става, Норман? — запита го Бет.

Норман промърмори нещо в отговор и като в мъгла почувства как силната ръка на Бет го сграбчва за рамото и го насочва назад към станцията. Водата беше изпълнена с белезникави яйца. В ушите му звънеше сигналът за тревога. Звукът беше направо оглушителен. Изведнъж осъзна, че този път алармата идва от вътрешността на водолазния костюм.

Започна да трепери. Зъбите му затракаха неконтролируемо. Опита се да проговори, но прехапа език и усети в устата си вкуса на кръв. Тялото му беше изтръпнало, мозъкът отказваше да работи. Всичко ставаше като на забавена лента.

Когато наближиха станцията, Норман забеляза, че по стените й са полепнали яйца в плътно покритие, от което повърхността на цилиндрите бе побеляла.

— Побързай! — извика Бет. — Побързай! Приближава ни!

Бяха под шлюза и в този миг Норман почувства първите мощни раздвижвания на водата. Нещо наистина огромно се намираше зад тях. Бет го тласна нагоре, главата му изплува над повърхността и Флетчър го издърпа с яките си ръце. Миг след това Бет бе изтеглена до него и люкът се затвори. Някой му издърпа скафандъра и тревожният сигнал го блъсна в ушите. Тялото му се разтърсваше от спазми, краката му конвулсивно се удряха в пода. Свалиха водолазния костюм и го загърнаха в сребристо одеяло, а сетне го задържаха докато треперенето отслабна и накрая съвсем изчезна. Неочаквано, въпреки тревожния вой на алармата, Норман потъна в сън.