Майкъл Крайтън
Сфера (4)

БЕТ

Заведоха Норман до каютата предназначена за него — тясна и мрачна, приличаща по-скоро на килия. Чантата му бе поставена на койката. В ъгъла имаше компютърен монитор и клавиатура. До нея — въздебел наръчник със синя подвързия.

Той се отпусна на твърдата, неподатлива койка. Облегна глава на стената.

— Здравей, Норман — рече нежен глас. — Радвам се, че и теб въвлякоха в това. В края на краищата, вината е само твоя, нали?

На вратата стоеше женска фигура.

Бет Халпърн, зооложката на групата, беше като етюд от контрасти. Висока, ъгловата жена на тридесет и шест, красива, въпреки острите черти и донякъде мъжествената осанка. В годините, откакто Норман я бе видял за последен път, мъжествеността й сякаш бе нараснала. Бет се занимаваше доста сериозно с бягане и вдигане на тежести, жилите и мускулите на ръцете и врата й изпъкваха видимо, а краката й, обути в къси шорти излъчваха сила. Косата й беше късо подстригана, по мъжки.

И същевременно тя носеше бижута и грим, а походката й бе все така привлекателна. Имаше мек глас, очите й бяха големи и влажни, особено когато разговаряше за живите същества, които изучаваше. В подобни случаи държанието й ставаше почти майчинско. Един от колегите й в университета я бе кръстил „Майката природа с мускули“.

Норман стана и тя го потупа по бузата.

— Стаята ми е до твоята, чух те като влезе. Кога пристигна?

— Преди час. Но все още съм в шок. Вярваш ли във всичко това? Мислиш ли че е реално?

— Мисля че е реално — тя посочи синия наръчник до компютъра.

Норман го вдигна и погледна заглавието — „Наредба за поведение на персонала по време на секретни военни операции“. Той прелисти няколко страници, изписани със сбит, ситен текст.

— Та там в общи линии се казва, — продължаваше Бет, — че ако не си държиш езика зад зъбите, те очакват дълги години военен затвор. И никакви телефонни разговори. Така че, Норман, нещата са много сериозни.

— И долу наистина има космически кораб?

— Има нещо. И тази мисъл е доста вълнуваща — тя заговори припряно. — От гледна точка на биологията, възможностите са направо главозамайващи — всички наши познания за живота произхождат от изучаване живите същества на една единствена планета — нашата собствена. А в известен смисъл тези живи същества си приличат. Всяко едно от тях — от амебата до човека — са построени на един и същ принцип, на основата на една и съща ДНК. А сега може би ще имаме възможността да се срещнем с живот, коренно различен от познатия ни — до последната молекула. Вълнуващо е, нали?

Норман кимна, но мисълта му беше другаде.

— Какво казваш — никакви разговори, така ли? Ами аз обещах да се обадя на Елен.

— Е, аз пък опитах да се свържа с дъщеря ми и те ми казаха, че връзката с континента е прекъсната. Ако въобще може да им се вярва. Военно-морските сили имат повече сателити, отколкото генерали, а се кълнат, че не могат да ми осигурят телефонна връзка. На това отгоре Барнс ме излъга, че нямал нищо против да се обадя. Представяш ли си?

— На колко е Дженифер? — попита Норман, доволен че съумя да изрови името й в паметта си. А как се казваше мъжът й? Беше физик, това Норман помнеше добре. Русокос, с брада. Носеше папионки.

— На девет. Играе бейзбол в Детската лига на Ийвстън. Не я бива много в учението, но е страхотен питчър — в гласа й се долови гордост. — Как е семейството ти? Елен?

— Добре е. И децата също. Тим е втори курс в Чикагския. Ейми отиде в Андоувър. А как е…

— Джордж? Разведохме се преди три години — прекъсна го Бет. — Джордж спечели едногодишна стипендия в Центъра за Атомни Изследвания в Женева и малко след като замина да търси екзотични частици, научих че е намерил онова, което е търсил. Тя е французойка. Казва че била страхотна готвачка — Бет сви рамене. — Както и да е, работата ми върви чудесно. Последните няколко години се занимавах с цефалоподи — калмари и октоподи.

— И как е?

— Много интересно. Човек изпитва странно усещане, когато започне да осъзнава колко интелигентни са тези същества, особено октоподите. Знаеш, предполагам, че октоподите са по-умни от кучетата и биха били чудесни питомци. Те са не само интелигентни, но и лесно привързващи се. Само че хората не го знаят.

— А можеш ли да ги ядеш? — запита я Норман.

— О, Норман — усмихна се тя. — Все още ли свързваш всичко с храната?

— Когато е възможно — отвърна Норман и потупа корема си.

— Е, тук храната няма да ти се понрави. Ужасна е. Но отговорът е — не — тя щракна с пръсти. — Не бих могла да ям октоподи след всичко, което научих за тях. Което ми напомня да те питам — какво знаеш за Хал Барнс?

— Нищо, защо?

— Питах насам-натам. Оказа се, че Барнс не е във флотата. Вече не е.

— Искаш да кажеш, че е пенсиониран?

— Още през 81-ва. Завършил е подготовка за космоинжинер в Калифорнийския технологичен, а след като се пенсионирал, работил при Грюман. После бил член на Военно-Морския Научен Съвет на Националната Академия, след това помощник-секретар в Министерството на Отбраната и член на Надзорния Съвет по Отбранителни Системи и същевременно участвал в Научния Съвет по Отбрана, от чийто услуги се ползват Обединения щаб и Секретариата по отбрана.

— И какво ги е съветвал?

— Разработване на оръжия — рече Бет. — Той е човекът в Пентагона, който препоръчва на правителството кои оръжия да бъдат разработени. Та интересно — как е стигнал до поста ръководител на тази експедиция?

— Убий ме ако знам — промърмори Норман, докато изуваше обувките си. Изведнъж се бе почувствал страшно уморен. Бет подпря рамо на вратата.

— Изглеждаш в страхотна форма — отбеляза Норман. Дори ръцете й излъчват сила, помисли си той.

— И тъкмо навреме, както се оказа — рече Бет. — Вече надушвам какво ни чака. Ами ти? Мислиш ли, че ще се справиш?

— Аз ли? Защо да не се справя? — той сведе поглед към оформилото се коремче. Елен непрестанно му натякваше да направи нещо за него. Понякога Норман се вдъхновяваше и посещаваше два-три дни гимнастическия салон, но нито веднъж не бе в състояние да издържи, докато го стопи съвсем. Истина си беше, че това вече нямаше особено значение за него. Все пак е на петдесет и три, университетски професор. Какво пък толкова!

Изведнъж му хрумна нещо.

— Какво искаш да кажеш с това, че надушваш какво ни чака? Какво ни чака?

— Ами… засега само се говори. Но идването ти потвърждава слуховете.

— Какви слухове?

— Ще ни изпратят долу — рече Бет.

— Къде долу?

— На дъното. При космическия кораб.

— Но той е на хиляда фута дълбочина. Изследват го с подводници-роботи.

— В наши дни хиляда фута не са чак такава дълбочина — възрази Бет. — Техниката е в състояние да се справи с нея. Долу има и водолази. Казват дори, че са сглобили станция за да може нашата група да се спусне и да работи на дъното в продължение на седмица — докато отворят кораба.

Норман почувства, че го побиват тръпки. По време на работата си в екипа за неотложна помощ се беше сблъсквал с какви ли не ужаси. Веднъж, при една самолетна катастрофа в покрайнините на Чикаго, някаква пихтиеста маса бе привлякла вниманието му. Помислил бе, че е смачкана жаба, но се оказа откъсната детска ръчичка. Друг път видя изгорено човешко тяло, все още привързано с колан за седалката, само че тази седалка бе прелетяла петдесетина метра за да се озове в задния двор на близката къща, до надуваем детски басейн. А в Далас присъства на събирането на различни човешки органи от един покрив…

Работата в екипа по самолетни катастрофи изискваше преди всичко да не се впечатляваш от всичко онова, което виждаш, като същевременно не губиш своята бдителност. Но тя не беше свързана с каквато и да е опасност за живота. Единственият риск оставаше рискът от нежелани кошмари.

А сега, при мисълта че ще се спуснат на хиляда фута дълбочина, за да изследват някаква разбита черупка…

— Добре ли си? — попита Бет. — Изглеждаш ми малко блед.

— Не знаех, че всички говорят за спускане долу.

— Само слухове — отбеляза Бет. — Почини си, Норман. Ще имаш нужда.