Майкъл Крайтън
Сфера (29)

СЛЕДВАЩОТО ПОСЛАНИЕ

След час, медузите изчезнаха също така мистериозно, както се бяха появили. Виждаха ясно тялото на Едмъндс, проснато на дъното, недалеч от станцията и полюшвано от течението. Водолазният й костюм бе изпъстрен с многобройни раздърпани отвърстия.

Наблюдаваха през илюминатора как Барнс и Тини Флетчър, нарамили допълнителни бутилки, приближават към Едмъндс. Когато я вдигнаха, главата й увисна назад безжизнено, а прояденото стъкло на маската чернееше.

Никой не проговори. Норман забеляза, че дори Хари бе забравил за своята припряност и стоеше съвсем неподвижно, загледан навън.

Барнс и Флетчър все още се въртяха около тялото. Над тях се издигаше поток от мехурчета.

— Какво правят?

— Надуват костюма.

— Защо? Няма ли да я донесат? — попита Тед.

— Не могат — обясни Тина. — Няма къде да я сложим. Продуктите от разлагането ще нарушат атмосферата.

— Все трябва да има някой затворен контейнер…

— Няма — отвърна Тина. — В станцията не се държат остатъчни продукти с органичен характер.

— Искаш да кажеш, че не са очаквали някой да умре.

— Точно така. Не са очаквали.

От многобройните дупки продължаваха да бликат пъргави струйки от въздушни мехурчета. Костюмът на Едмъндс постепенно се издуваше и растеше на размери. Барнс го пусна и той бавно се понесе нагоре, сякаш бе завързан за сребристия поток от мехурчета.

— На повърхността ли ще се издигне?

— Да. Със спадане на външното налягане въздухът ще продължи да се разширява.

— И после?

— Акули — рече Бет. — Най-вероятно.

След десетина секунди тялото се изгуби в мрака, отвъд пределите на светлините. Барнс и Флетчър изглежда все още го виждаха, защото стояха неподвижно с вдигнати нагоре глави. Флетчър се прекръсти. После двамата поеха обратно към станцията.

Някъде вътре зазвъня звънец. Тина изтича към цилиндър Г. Малко след това извика:

— Доктор Адамс! Още числа!

Хари скочи и се отправи към нея. Останалите го последваха. Никой не искаше да гледа през илюминатора.

---------------------1000000-100---1101---11110-11----10110

                                                       ¦

10000-11110-10010-100101-1010---11010-100-101011-1101 10010

 ¦                                                ¦    ¦

10000 11110-10010-100101-1010--11010-100--10101 1101 10101

 ¦     ¦                                   ¦      ¦    ¦

10010 11110 100--1000-1010-10000-11110 10100  11110 10000

 ¦     ¦                                   ¦      ¦    ¦

1000 10000  11110-100101--1110--110101   1001   11101 11110

 ¦     ¦     ¦                      ¦      ¦      ¦    ¦

10101 10101 10010 10010--110100  11010    11    11010 1000

 ¦     ¦     ¦    ¦          ¦      ¦      ¦      ¦    ¦

100000 10010 11  10000   00–11    100010  10000  11   100

 ¦     ¦     ¦    ¦                 ¦      ¦      ¦    ¦

11101 10110 110  110010-1101-101--11010   1010 100000 10000

 ¦     ¦     ¦                             ¦      ¦    ¦

11     11   10010-10111-110-11110-110-----10011 11010 100101

 ¦     ¦                                          ¦    ¦

11110 11110-1101--1101--100--100000-11--11011---11001 10101

 ¦                                                     ¦

101----10010-10110-100----11010-1010-1101-1000-11110--10000

 

 

Норман впери изненадан поглед в екрана.

За разлика от него, Хари пляскаше радостно с ръце.

— Великолепно — възкликна той. — Това страшно много ще ни помогне.

— Така ли?

— Разбира се. Сега вече разполагаме с възможност да се борим.

— Искаш да кажеш — да разшифроваме кода.

— Да, точно така.

— Защо?

— Спомняш ли си първото числено послание? Съвсем същото е като това.

— Нима?

— Разбира се — кимна Хари. — Само че е в двоичен код.

— Двоичен — кимна Тед и сръга Норман. — Нали ти казах, че двоичният код е много важен?

— По-важно е, че разполагаме с точното разстояние между отделните буквени символи.

— Ето копието на първото послание — рече Тина и им подаде разпечатката.

00032125252632  032629  301321  04261037 18 3016 06180821

32 29033005 1822 04261013 0830162137 1604 08301621 1822 0

33013130432

 

 

— Добре — кимна Хари. — Сега вече разбирате къде е проблемът. Ето вижте тази дума — нула-нула-нула-три-две-едно и така нататък. Въпросът е, как да разделя думата на отделни букви? Не можех да го реша, но сега вече знам отговора.

— И как?

— Ами, очевидно така — три, двадесет и едно, двадесет и пет, двадесет и пет…

Норман не разбираше нищо.

— Но откъде знаеш, че е така?

— Виж — рече нетърпеливо Хари. — Много е просто, Норман. Това е спирала, която се разчита отвътре навън. Само че числата тук са в…

Внезапно екранът се промени.

----------------------32--04--13--13--30--03--22

                                              ¦

     16---30--18--37--10--26--04--21---13     18

      ¦                                 ¦     ¦

     06   08--04--16--37--21--16--30   30     21

      ¦    ¦                       ¦    ¦     ¦

     18   30  06--16--30--18--37  08   29     16

      ¦    ¦   ¦               ¦   ¦    ¦     ¦

     08   16  18  32--26--25  10  13   26     30

      ¦    ¦   ¦   ¦       ¦   ¦   ¦    ¦     ¦

     21   21  08  03  00  25  26  10   03     08

      ¦    ¦   ¦   ¦   ¦   ¦   ¦   ¦    ¦     ¦

     32   18  21  26  03--21  04  26   32     04

      ¦    ¦   ¦   ¦           ¦   ¦    ¦     ¦

     29   22  32  29--30--13--21  04   26     16

      ¦    ¦   ¦                   ¦    ¦     ¦

     03   03  29--03--30--05--18--22   25     37

      ¦    ¦                            ¦     ¦

     30   30--13--13--04--32--03--21---25     21

      ¦                                       ¦

     05---18---22---04--26---10--13--08--30---16

 

 

— Сега по-ясно ли е?

Норман сбърчи чело.

— Виж, съвсем същото е — настояваше Хари. Виждаш ли? От центъра навън. Нула-нула-нула-три-двадесет и едно — двадесет и пет — двадесет и пет… То изобразява спирала, която се разширява от центъра навън.

— То?

— Може би изразява съжаленията си за онова, което сполетя Едмъндс — рече Хари.

— Защо го каза? — попита го Норман и впери поглед в него.

— Защото то очевидно се опитва да общува с нас — отвърна Хари. — Чрез най-различни способи.

— Кой е то?

— То, — обясни Хари, — може да не е кой.

Екранът се изчисти и след това се появи ново изображение. Този път цифрите бяха подредени кръгообразно, отново под формата на спирала.

— Ето — посочи Хари. — Съвсем ясно е.

— А откъде идва?

— Очевидно от кораба.

— Но ние не сме свързани с кораба. Как тогава включва компютъра и отпечатва това?

— Не знаем.

— Ами не трябва ли да знаем? — намеси се Бет.

— Не е необходимо — отбеляза Тед.

— Тогава защо да не опитаме да разберем?

— Няма смисъл. Виждаш ли, ако науката е достатъчно напреднала, за наивния наблюдател тя би изглеждала като магия. В това няма съмнение. Да вземем за пример някой от известните учени на миналото — Аристотел, Леонардо да Винчи, дори Исак Нютон. Покажете им най-обикновен цветен телевизор „Сони“ и те ще побягнат с писъци, убедени че става дума за магьосничество. Никой от тях няма да разбере какво вижда пред себе си.

— По-важното е, — добави Тед, — че няма никакъв начин да му обясним. Или поне това няма да е никак лесно. С други думи, Исак Нютон не би могъл да осмисли принципа на телевизията, ако преди това не е изучавал физика в продължение на няколко години. Необходимо ще му е да изучи всички предхождащи закономерности и открития — електромагнетизма, физиката на вълните и микрочастиците. Всички тези понятия ще са съвършено нови за него — един нов възглед за природата. А през това време телевизията ще си остава магия. Докато за нас е ежедневие. Тя е само телевизия и нищо повече.

— Искаш да кажеш, че се намираме в положението на Исак Нютон?

Тед сви рамене.

— Получаваме съобщение без да разбираме по какъв начин достига до нас.

— И не би трябвало да си дадем труда да узнаем.

— Струва ми се, — отвърна Тед, — най-добре да приемем, че не ще бъдем в състояние да разберем този начин.

Норман остана изненадан от увлечението, с което те се впуснаха в спора, забравяйки трагедията, на която преди малко са били свидетели. Те са интелектуалци, помисли си той, и за тях интелектуализирането е един вид защита. Спорове. Идеи. Абстракции. Концепции. Все начини да се скриеш от страха и тъгата, от усещането, че си попаднал в клопка. Норман разбираше добре чувствата им — той също не би имал нищо против да се отърве от собствените си опасения.

Хари разглеждаше намръщено спиралното изображение.

— Може и да не разберем как, но съвсем очевидно е какво то се опитва да направи. Търси начини да се свърже с нас чрез различни изображения. Фактът, че използва спиралата може би е от съществено значение. Може би смята, че ние мислим в спирали. Или пишем в спирали.

— Така е — съгласи се Бет. — Наистина, кой би могъл да каже що за странни същества сме ние?

— Ако наистина се опитва да се свърже с нас, — запита Тед, — защо и ние да не потърсим връзка с него?

— Добро предложение! — Хари щракна с пръсти. След това се наведе над клавиатурата. — Първата стъпка е ясна — заяви той. — Ще изпратим обратно оригиналното послание. Ще започнем с първата група числа, за начало ще вземем двете нули.

— Бих искал да подчертая, — каза Тед, — че предложението да осъществим контакт с извънземните принадлежи на мен.

— За всички ни е ясно, Тед — кимна Барнс.

— Хари? — попита Тед.

— Да, Тед — отвърна Хари. — Не се безпокой, идеята е твоя.

Той седна пред компютъра и написа:

00032125252632

Цифрите излизаха една по една на екрана. Настъпи пауза. Всички се заслушаха напрегнато в бръмченето на въздушните вентилатори и в далечния тътен на дизеловия агрегат. И не откъсваха очи от екрана.

Нищо не се случи.

Внезапно екранът побледня и се появи нова поредица от цифри.

0001132121051808012232

Норман почувства как космите по гърба му настръхват.

Нищо повече от серия числа върху монитора и въпреки това го побиха тръпки. Застанала близо до него, Тина потрепери.

— Той ни отговори.

— Невероятно — изрече Тед.

— Сега ще пробвам с втората група — предложи Хари. Изглеждаше съвсем спокоен, но въпреки това пръстите му не оцелваха нужните клавиши. Необходимо му беше известно време, за да напише:

032629

Отговорът дойде незабавно:

0015260805180810213

— Добре — рече Хари, — изглежда, че вече разполагаме с канал за връзка.

— Да — съгласи се Бет. — Жалко само, че не разбираме какво си казваме.

— Предполагам, че то знае какво казва — подхвърли Тед. — Само ние действаме слепешката.

— Да го помолим да ни обясни.

— Кое е това то, за което непрестанно говорите? — намеси се ядосано Барнс.

Хари въздъхна и нагласи очилата си на носа.

— Мисля, че в това няма никакво съмнение. То, — обясни Хари, — е нещо, което доскоро е обитавало сферата, а сега се намира на свобода. За него говорим.