Майкъл Крайтън
Сфера (15)

ГОЛЯМАТА СТЪКЛЕНИЦА

Този път се разделиха във вътрешността на космическия кораб. Барнс, Тед и Едмъндс се отправиха към района на хангарите, за да претърсят необследваните досега части на кораба. Норман, Бет и Хари се установиха в пилотската кабина, както предпочитаха да я наричат, за да търсят бордовия дневник.

Едмъндс им остави малък видеомонитор, за да следят движението на другата група. И да ги чуват — Тед бърбореше непрестанно с Барнс, споделяше с него възгледите си за строежа на кораба. Вътрешната архитектура на хангарите напомняла на Тед за микенските каменни постройки в древна Гърция, особено за Лъвската порта край Микена…

— Не познавам друг човек, който да е натъпкал главата си с повече безсмислени факти от Тед — рече Хари. — Може ли да намалим звука?

Норман се прозя и изключи звука. Беше уморен. Койките в ДС-8 бяха подгизнали от влага, електрическите одеяла — тежки и лепкави. Почти невъзможно беше да се спи в тях. А и Бет беше нахлула разгневена, малко след разговора с Барнс.

Дори и сега все още не можеше да се успокои.

— Проклет да е този Барнс — мърмореше тя. — Кога ще ни се махне от главата?

— Прави всичко възможно, както и останалите — успокои я Норман.

Тя се завъртя.

— Знаеш ли, Норман, понякога прекаляваш с твоята психология. Този човек е идиот. Пълен идиот.

— Хайде по-добре да потърсим бордовия дневник, а? — попита Хари. — Сега това е по-важно — той проследи кабелите, излизащи от гърба на манекена. Наведе се и вдигна няколко плочи от пода.

— Съжалявам — рече Бет. — Но той няма право да разговаря с нас по този начин. Също и с Тед. Тед си говори каквото му падне и не виждам защо трябва да му позволява.

— Какво общо има Тед с… — заговори Норман.

— …този човек е паразит, ето какъв е той. Краде идеи от другите и после ги представя за свои. Да го чуеш само как произнася известни цитати — направо отвратително.

— Мислиш че той граби идеи от другите? — попита Норман.

— Слушай, докато бяхме горе, подхвърлих пред Тед, че не е лошо да подготвим малка реч за историческия момент. И ето че едва стигнали входа, Тед вече започна да се перчи пред камерата и да бълва надути слова.

— Ами…

— Ами какво, Норман? Не ми вдигай рамене, за Бога! Идеята си е моя, а той я взе без дори да ми благодари.

— Каза ли му нещо за това? — попита Норман.

— Не, нищо не съм му казала. Сигурна съм, че не го помни, а дори и да му го кажа, най-много да ми отвърне: „Наистина ли, Бет? Да, може и да си споменала нещо подобно…“

— Все още смятам, че трябва да поговориш с него.

— Норман, ти въобще не ме чуваш.

— Ако си поговорите, поне няма да си така ядосана, като сега.

— Чакай съвет от психолог — поклати глава тя. — Слушай, в тази експедиция Тед си прави каквото иска, държи глупави речи — каквото му хрумне. Но аз първа минах през онази врата, а Барнс непрестанно се заяжда с мен. Защо да не вляза първа? Какво лошо има в това една жена да бъде първа, поне един път в историята на науката?

— Бет…

— …освен това аз включих лампите, защото не ви стискаше. И знаеш ли какво ми каза Барнс? Каза ми, че съм можела да предизвикам късо съединение и да изложа на опасност всички. Каза ми, че не зная какво върша. Че съм била импулсивна. Божичко. Импулсивна. Военен кретен от каменната ера.

— Увеличи звука — рече Хари. — Предпочитам да слушам Тед.

— Стига, момчета.

— Бет, всички сме под напрежение — заговори Норман. — Естествено е всеки да го хваща по различен начин.

Тя се облещи в него.

— Да не искаш да кажеш, че Барнс е бил прав?

— Казвам, че всички сме под напрежение. Той също. И ти.

— Дявол да го вземе, ама вие сякаш сте се съюзили срещу мен. Знаете ли защо все още съм само главен асистент и не ме хабилитират?

— Сигурно заради твоята мила, сговорчива натура? — попита Хари.

— Не мога повече да издържам. Наистина не мога.

— Бет, — каза Хари, — виждаш ли накъде отиват тези кабели? Влизат в ей онова табло. Можеш ли да провериш, дали не продължават от другата страна на вратата?

— Да не искаш да се отървеш от мен?

— Ако е възможно.

Тя се засмя с очевидно облекчение.

— Добре, ще погледна от другата страна на вратата.

Когато излезе Хари отбеляза:

— Изглежда ми преуморена.

— Знаеш ли историята с Бен Стоун? — попита Норман.

— Коя от многото?

— Бет завърши дипломната си работа в лабораторията на Стоун.

— Охо.

Бенджамин Стоун бе известен биохимик от Бостънския университет. Цветиста, завладяваща личност, Стоун притежаваше репутацията на добър учен, но всъщност използваше аспирантите за лабораторни асистенти и представяше разработките им за свои. Едва ли можеше да се твърди, че с това Стоун е уникален в университетското общество, но за разлика от колегите си беше далеч по-безскрупулен.

— Бет известно време дори живя с него.

— А-ха.

— Това беше в началото на седемдесетте. По онова време тя работеше върху серия от експерименти, свързани с биоенергетиката на цилиарните тела. Скараха се и Стоун я заряза. Бет напусна лабораторията, а той публикува пет статии — по нейните разработки — но без да спомене името й.

— Много мило — рече Хари. — И сега тя вдига тежести?

— Чувства се онеправдана и аз мога да я разбера.

— Мда — кимна Хари. — Но както казват, който си ляга с кучета, ще става с бълхи, нали така?

— Майчице — възкликна Бет, която бе влязла в този момент. — Това е съвсем като лафа на Тед, че изнасилените момичета сами са си го търсили. Това ли искаш да кажеш?

— Не — поклати глава Хари и продължи да вдига плочи от пода. — Но понякога не е зле да разберем, какво е търсило едно момиче в три през нощта на улицата и то в квартал с лоша репутация.

— Бях влюбена в него.

— Но кварталът си остава с лоша репутация.

— Аз бях само на двадесет и две.

— А на колко трябваше да бъдеш?

— Майната ти, Хари.

Хари отново поклати глава.

— Открихте ли кабелите, госпожице доктор?

— Открих проклетите ти кабели. Изчезват в някаква стъклена мрежа.

— Да погледнем — рече Норман и се отправи към вратата. Не веднъж бе виждал бордови записващи устройства — дълги метални кутии, напомнящи донякъде сейфове, изрисувани в червено и оранжево. Ако това е…

Той замръзна.

Гледаше към прозрачен стъклен куб, всяка от стените на който бе по един фут дълга. Вътре в куба се виждаше мрежоподобен лабиринт от фини блестящи нишки. Между нишките блестяха яркосини светлини. Отгоре на куба бяха монтирани две клапи за свръхналягане и три бутала. От лявата страна, по външната повърхност имаше множество сребърни ленти и правоъгълници. През целия си живот не беше виждал нещо подобно.

— Интересно — Хари присви очи. — Предполагам, някакъв вид оптична електронна памет. Непозната за нас — той докосна сребърните ленти на външната страна. — Не е боя, по-скоро пластичен материал. За машинно разчитане.

— От кого? Едва ли от нас.

— Не. От роботизирано устройство.

— А клапите?

— Кубът е изпълнен с някакъв вид газ, под налягане. Може би съдържа биологични компоненти, за да съхрани своята компактност. Предполагам, че тази голяма стъкленица е запаметяващо устройство.

— Бордови дневник?

— Или неговият еквивалент.

— И как да проникнем в него?

— Гледайте сега — рече Бет и се върна при пулта за управление. Тя плъзна ръка по повърхността му, активирайки различни прибори. — Да не кажете на Барнс — подхвърли през рамо.

— Откъде знаеш какво да натиснеш?

— Не мисля че това има голямо значение — заяви тя. — Предполагам, че пултът може да почувства местонахождението ти.

— Искаш да кажеш, че може да проследява пилота?

— Нещо подобно.

Точно пред тях на пулта блесна малък осветен в жълто екран.

РА^[1] — ЛХООК ДКОМ1 косм.кор. на САЩ „Стар Вояджър“

И после нищо.

— Ей сега ще дойдат лошите новини — подхвърли Хари.

— Какви лоши новини? — попита Норман. Интересно, учуди се той, защо Хари остана да търси бордовия дневник, вместо да изследва кораба с Тед и Барнс? Какво толкова го интересува миналото на кораба?

— Може и да не са лоши — рече Хари.

— Защо смяташ така?

— Защото, — обясни Хари, — ако помислиш логично, ще се досетиш че на този кораб му липсва нещо жизнено важно… — в този миг екранът се изпълни с колони:

КОРАБНИ СИСТЕМИ РЕАКТИВНИ СИСТЕМИ

ЖИВОТО-ОБЕЗПЕЧАВАЩИ СИСТЕМИ ОТХОДНИ ПРОДУКТИ (В9)

ИНФОРМАЦИОННИ СИСТЕМИ СЪСТОЯНИЕ ОП2^[2] (ВЪНШНО)

ЖИЛИЩНИ ПОМЕЩЕНИЯ СЪСТОЯНИЕ ОП3 (ВЪТРЕШНО)

ЗАПИС НА ПОЛЕТА СЪСТОЯНИЕ ОП4 (ПРЕДНО)

ОСНОВНИ ОПЕРАЦИИ СЪСТОЯНИЕ ДВ7^[3] (ЗАДНО)

ПАЛУБЕН КОНТРОЛ СЪСТОЯНИЕ В (ОБЩО)

ИНТЕГРИРАНЕ (ДИРЕКТНО) СЪСТОЯНИЕ УПРАВЛ.ЗАПИС (2)

СТО^[4] ТЕСТ 1.0 ЛИНИЯ А9-11

СТО ТЕСТ 2.0 ЛИНИЯ А12-БХ

СТО ТЕСТ 3.0 СТАБ.ЛИН.Х

— Какво ще желаете? — попита Бет, опряла ръка на пулта.

— Запис на полета — рече Хари. Беше прехапал устни.

ЗАПИС НА ПОЛЕТА — РЕЗЮМЕ РА — ЛХООК

НП^[5] 01/01/43-12/31/45

НП 01/01/46-12/31/48

НП 01/01/49-12/31/51

НП 01/01/52-12/31/53

НП 01/01/54-12/31/54

НП 01/01/55-06/31/55

НП 07/01/55-12/31/55

НП 01/01/56-01/31/56

НП 02/01/56 — МОМЕНТ НА ВЛИЗАНЕ

НП ВЛИЗАНЕ

НП ВЛИЗАНЕ РЕЗЮМЕ

8&6 !!ОЗ/010/СМЩ-000/ХХХ/Х

Н&П ХХХ/Х%^/ХХХ-Х@/Х!Х/Х

— Как го разбирате това? — попита Норман.

Хари не откъсваше очи от екрана.

— Както виждаш, първите записи са през три годишни интервали. После интервалите се скъсяват, на една година, шест месеца и накрая един месец. Накрая идва записът на влизането.

— Значи са ставали все по-внимателни в записа — каза Бет. — с наближаване момента на влизане, каквото и да означава това.

— Мисля че се досещам какво означава — рече Хари. — Но не мога да го повярвам. Откъде да започнем? Какво ще кажете за резюмето на влизането?

Бет натисна няколко копчета.

Екрана се изпълни със звезди, а по края им се виждаха колони от цифри. Изображението беше три-измерно и създаваше илюзията за дълбочина.

— Холография?

— Не точно. Но нещо подобно.

— Тук се виждат няколко по-ярки звезди…

— Или планети.

— Какви планети?

— Не зная. Ето задача за Тед — рече Хари. — Би могъл да разпознае изображението. Да видим нататък.

Той докосна пулта и образът се промени.

— Пак звезди.

— Да и нови колони с цифри.

Цифрите по края на екрана премигваха и се меняха често.

— Звездите не се движат, но въпреки това цифрите се променят.

— Не, гледай. Звездите също се местят.

Сега вече виждаха ясно, че звездите се отдалечаваха от центъра на екрана, който беше черен и празен.

— Няма звезди в центъра и движението продължава… — рече замислено Хари.

Звездите по външния край се движеха толкова бързо, че се превръщаха в линии. Черният център се разширяваше.

— Защо центъра е толкова пуст, Хари? — попита Бет.

— Не мисля, че е пуст.

— Нищо не виждам.

— Да, но не е пуст. Само след миг ще разбереш — ето!

Внезапно, в средата на екрана се появи плътно ослепително съзвездие и започна да се разширява.

Наистина изглежда странно, помисли си Норман. Все още се различаваше черният разширяващ се пръстен, със звезди — отвън и отвътре. Сякаш се носеха през гигантски черен тунел.

— Божичко — рече едва чуто Хари. — Знаете ли какво гледате?

— Не — отвърна Бет. — Какъв е този звезден купол в центъра?

— Това е друга вселена.

— Какво?

— Е, така де. Това вероятно е друга вселена. Или може би друга част на нашата вселена. Кой би могъл да знае със сигурност?

— Какъв е този черен тунел? — попита Норман.

— Това не е черен тунел. Това е черна дупка. Виждате запис, направен от кораба по време на влизането в черната дупка и излизането в друга… вика ли ни някой? — той завъртя глава. Замълчаха, но не чуха нищо.

— Искаш да кажеш, друга вселена…

— Шшшт.

Отново тишина. Някъде отдалеч се чу глас:

— Ееее-хооо…

— Кой вика? — попита Норман, напрегнал слух. Гласът беше едва доловим. Може би бяха гласове. Идваха някъде от вътрешността на кораба.

— Еее-хоо! Има ли някой? Ей!

— О, за Бога! Това са те, на монитора!

Тя засили звука на малкия монитор, оставен от Едмъндс. На екрана се виждаха Тед и Барнс. Бяха застанали в средата на някаква стая и викаха:

— Еее-хооо… еее-хооо…

— Могат ли да ни чуват?

— Да. Натисни онова копче.

— Чуваме ви — каза Норман.

— Крайно време беше! — ядоса се Тед.

— Добре де — успокои го. — Слушайте.

— Абе вие там с какво се занимавате? — продължаваше Тед.

— Слушайте — повтори Барнс. Той пристъпи встрани и посочи част от някакъв разноцветен прибор. — Знаем за какво е бил предназначен този кораб.

— И ние също — отвърна Хари.

— Знаем ли? — повториха едновременно Бет и Норман.

Но Барнс изглежда не ги чуваше.

— И изглежда, че по време на пътуването, корабът е уловил нещо.

— Уловил е нещо? Какво?

— Не зная — вдигна рамене Барнс. — Но е нещо чуждо.

„Нещо чуждо“

Движещата се пътека ги понесе покрай безчислените хангари и помещения. Бяха поели в посока към Барнс, Тед и Едмъндс. За да видят тяхното откритие.

— Защо им е трябвало да изпращат космически кораб в черна дупка? — попита Бет.

— Заради гравитацията — отвърна Хари. — Виждаш ли, черната дупка притежава такава могъща гравитация, че е в състояние да изкривява невероятно пространството и времето. Спомняш ли си какво ти обясняваше Тед, за вдлъбнатините, които оставяли планетите и звездите в космическата материя? Е, а черните дупки направо я разкъсват. Някои смятат, че е възможно да се проникне през тези разкъсвания в друга вселена, или в друга част на нашата вселена. Или в друго време.

— В друго време!

— Това е идеята — рече Хари.

— Къде се бавите, бе, хора? — чу се тъничкият глас на Барнс от монитора.

— Движим се — облещи се Бет в екрана.

— Той не може да те види — рече Норман.

— Не ми пука.

Хангарите останаха зад тях.

— Нямам търпение да видя лицето на Тед, когато му съобщим — подхвърли Хари.

Най-сетне стигнаха края на пътеката. Пресякоха някаква междинна секция с подпори и попаднаха в просторната предна зала, която вече бяха видели на монитора. Таванът беше почти на сто фута над тях.

Тук можеш да вдигнеш шест етажна сграда, помисли си Норман. Таванът се криеше в непрогледна мъгла.

— Какво е това?

— Това е облак — отвърна Барнс и поклати глава. — Залата е толкова просторна, че по всичко изглежда притежава собствен климат. Нищо чудно да вали от време на време.

Залата беше изпълнена с огромна по размери, непозната машина. На пръв поглед приличаше на някаква землекопна машина, само че беше ярко оцветена в основните цветове и блестеше от смазка. После Норман започна да различава отделни елементи. Видя огромни клещи, подсилени носещи стрели, зъбчати колела. И цял ред от кофи и приемници.

Изведнъж осъзна, че машината пред него страшно наподобява челюстите и клещите, които се подаваха от предния край на миниподводницата „Чарън V“, с която се беше спуснал вчера. Вчера ли беше наистина? Или завчера? Какъв ден беше днес? Четвърти юли? Колко дълго са били тук?

— Ако погледнете внимателно, — говореше Барнс — ще забележите, че някои от тези устройства приличат на едрокалибрени оръжия. Други пък, като ей онази дълга стрела, както и множеството челюсти, превръщат този кораб в неимоверен по размери робот.

— Робот…

— Без майтап — каза Бет.

— Всъщност, — рече замислено Тед, — нищо чудно това наистина да е един огромен робот. Така всичко пасва.

— Като пасване на тръби — подхвърли Бет.

— Искаш да кажеш, че са се готвели за среща на робот с роботи? — попита Хари. — Една тенекия подава ръка на друга тенекия?

— Ей, — възмути се Тед, — аз не се подигравам на коментарите ви, дори когато са глупави.

— Не си спомням да съм правил подобни коментари — отвърна Хари.

— Защото непрестанно плещиш тъпотии. Безсмислици.

— Деца, — намеси се Барнс, — не може ли да се върнем към конкретната работа?

— Напомни ми следващия път, Тед.

— Няма да забравя.

— Бих искал да знам, когато започна да плещя тъпотии.

— Няма проблеми.

— Или по-точно неща, които ти смяташ за тъпотии.

— Знаете ли какво, — предложи Барнс, — хайде да се върнем на повърхността, а тези двамата да оставим тук.

— Едва ли смяташ, че ще се върнем горе особено сега — каза Барнс.

— Вече гласувахме.

— Но това беше преди да открием обекта.

— Къде е този обект? — попита Хари.

— Ей там, Хари — Тед се ухили зловещо. — Да видим, какво ще сторят твоите легендарни способности за дедукция.

Продължиха към центъра на залата, провирайки се сред огромните челюсти. И там, сгушена във вътрешността на огромна механична ръка, зърнаха една голяма, блестяща, сребриста, идеално гладка сфера, с диаметър около тридесет фута. По повърхността на сферата не се виждаха никакви надписи или знаци.

Заобиколиха я, разглеждайки изкривените си отражения по полирания метал. Норман забеляза някакво странно преливане, едва различима многоцветна дъга, неясно червено-синьо излъчване от метала.

— Прилича на огромна сачма.

— Не спирай, умнико.

На отвъдната страна откриха серия от дълбоки, спираловидни бразди, образуващи сложна плетеница по повърхността на сферата. Тази плетеница приковаваше вниманието, макар Норман да не можеше да определи с какво. Фигурите не бяха геометрични. Нито пък напомняха някакъв органичен строеж. Невъзможно беше, да се определи какво изразява рисунката, ако това беше рисунка. Норман не беше виждал нищо подобно и докато разглеждаше плетеницата, чувстваше се все по-уверен, че на Земята няма нещо, което да прилича на нея. Нещо, създадено от човешка ръка. Или заченато от човешкото въображение.

Тед и Барнс бяха прави. Сигурен бе в това.

Сферата беше нещо чуждо.