Майкъл Крайтън
Сфера (31)

ПЪРВИЯТ РАЗГОВОР

— Така — рече накрая Тед. — Да си призная, не това очаквах.

— Изглежда ми съвсем детинско — подхвърли Бет. — Като от някой буквар за първолаци.

— Точно на това ми прилича.

— Може би превода ти е погрешен — каза Барнс.

— Сигурен съм, че не е — защити се Хари.

— Е, тогава този извънземен говори като идиот — отвърна Барнс.

— Съмнявам се да е такъв — отбеляза Тед.

— Естествено ще се съмняваш — ядоса се Барнс. — Един тъп извънземен би подложил на съмнение твоята теория. И все пак, това е възможно, нали? Глупав извънземен. Сигурно и такива има.

— Не мога да повярвам, — възрази Тед, — че същество, което управлява такава съвършена техника е глупаво.

— Значи не си забелязал тъпанарите, дето се носят със суперколи по нашите пътища — сряза го Барнс. — Божичко, след всичките тези мъки: „Как си? Аз съм добре.“ Майчице мила!

— Не мисля, че посланието говори за недостиг на интелигентност, Хал — упрекна го Норман.

— В никакъв случай — подкрепи го Хари. — Всъщност, то е доста умно.

— Слушам ви — рече Барнс.

— Съдържанието му на пръв поглед наистина изглежда детинско — поде Хари. — Но като се замислим, то е доста логично. Прости и ясни думи, дружелюбни и незаплашителни. Необходим е доста здрав разум за да се състави подобно послание. Струва ми се, че той се обръща към нас по начина, по който ние бихме заговорили едно куче. Нали знаете, протягаш ръка, даваш му да те подуши, да свикне с теб.

— Искаш да кажеш, че се отнася с нас като с едно куче? — вдигна вежди Барнс.

Барнс е затънал до гуша в тревогите си, помисли си Норман. Раздразнителен е, защото е уплашен, чувства се не на мястото си. Или може би смята, че превишава правата си.

— Не, Хал — отвърна Тед. — Той започва от най-ниското ниво.

— Е, че е ниско, няма съмнение — съгласи се Барнс. — Божичко, свързваме се с някакво същество от космоса и то заявява, че името му е Джери!

— Да не бързаме със заключенията, Хал.

— Може би си има и фамилия — продължаваше обнадежден Барнс. — Представяте ли си, как ще докладвам в щаба на командването, че член на контактната група е загинал на дълбочинната станция, за да се срещнем с някакво извънземно, на име Джери. Всичко друго, но не и това. Не и Джери — оплакваше се Барнс. — Можем ли да го попитаме?

— Какво да го попитаме? — рече Хари.

— За фамилията.

— Мисля, че сега е по-важно да поговорим за други… — започна Тед.

— Искам да знам пълното му име — настояваше Барнс. — За доклада.

— Правилно — кимна Тед. — Трите имена, чин и сериен номер.

— Първото, което трябва да проверим, — прекъсна ги Хари, — е, дали въобще ще разговаря с нас. Да му подадем отново първата група числа.

Той написа:

00032125252632

Отговорът дойде почти незабавно:

00032125252632

— Добре — кимна Хари. — Джери ни слуша.

Той нанесе няколко бележки на листа и написа нова поредица от числа:

0002921 301321 06131821081422322

— Какво му каза? — запита Бет.

— „Ние сме приятели“ — отвърна Хари.

— Остави приятелствата — намеси се Барнс. — Питай за името.

— Чакай малко. Всяко нещо с времето си.

— Може и да няма фамилия, знаеш ли — подхвърли Тед.

— Откъде да знаем със сигурност, — чудеше се Барнс, — дали името му наистина е Джери?

В този миг дойде отговорът:

0004212232

— Той каза „да“.

— Да, какво? — рече Барнс.

— Само „да“. Да видим, дали ще се съгласи да преминем на букви. По-лесно ще е, отколкото тези цифрени кодове.

— И как ще го накараш да използва букви?

— Ще му покажем, че те имат същия смисъл — обясни Хари.

Той написа:

00032125252632 = ЗДРАВЕЙ

След кратка пауза на екрана блесна:

00032125252632 = ЗДРАВЕЙ

— Май не схвана смисъла — рече Тед.

— Не, не ми изглежда така. Ще опитаме с друга комбинация.

Той написа:

0004212232 = ДА

— Определено не разбира за какво говорим — отбеляза Тед.

— А аз си мислех, че е много умен — каза Барнс.

— Дай му поне малко време — укори го Тед. — В края на краищата, той говори на нашия език, а не обратното.

— Не обратното — повтори замислено Хари. — Добра идея. Да опитаме по обратния начин и да видим, дали ще си направи извода.

Хари написа:

0004212232 = ДА. ДА = 0004212232

Този път настъпи продължителна пауза и всички следяха напрегнато екрана. Но нищо не се случваше.

— Мисли ли?

— Кой знае какво прави?

— Защо не отговаря?

— Дай му време, Хал, моля те.

Най-сетне дойде и отговорът:

ДА = 0004212232 2322124000 = .АД

— Хъм-хъм. Той си мисли, че му показваме огледални изображения.

— Глупаво — отбеляза Барнс. — Знаех си аз.

— И какво ще правим сега?

— Да опитаме с някой по-сложен израз — предложи Хари. — Така ще му подадем повече информация за обработване.

Той написа:

0004212232 = 0004212232, ДА. = ДА.

0004212232 = ДА.

— Силогизъм. Много добре — похвали го Тед.

— Какво? — попита Барнс.

— Логическо предположение — обясни Тед.

Отговорът светна на екрана:

,=,

— Какво, по дяволите, е това? — викна Барнс.

Хари се усмихна.

— Мисля, че той си играе с нас.

— Играе си с нас? Ти наричаш това игра?

— Да — кимна Хари.

— Всъщност, искаш да кажеш, че ни изпитва — изучава поведението ни в стресова ситуация — Барнс присви очи. — Той само се преструва на глупав.

— Може би проверява колко сме интелигентни — рече Тед. — Нищо чудно той да ни мисли за глупави, Хал.

— Не ставай смешен — отвърна Барнс.

— Не — спря ги Хари. — Той се държи като дете, защото иска да бъдем приятели. А когато децата се сприятелят, те си играят. Да опитаме да го заиграем.

Хари седна пред клавиатурата и написа:

= = =

Отговорът дойде незабавно:

,,,

— Хитро — похвали го Хари. — Това момче има акъл.

Той написа бързо:

=,=

Отговорът беше:

7 & 7

— Забавляваш се, нали? — ядоса се Барнс. — Защото въобще не разбирам какво, по дяволите, правиш.

— Той ме разбира чудесно — отбеляза Хари.

— Радвам се, че все някой те разбира.

Хари написа:

РрР

Отговорът беше:

ЗДРАВЕЙ. = 00032125252632

— Добре — рече Хари. — Взе да му доскучава. Играта свърши. Да преминем на чист английски.

Той написа:

ДА.

Отговорът беше:

0004212232

Хари написа:

ЗДРАВЕЙ.

След кратка пауза, на екрана се изписа:

РАДВАМ СЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЯ С ВАС. УДОВОЛСТВИЕТО Е ИЗЦЯЛО МОЕ, УВЕРЯВАМ ВИ.

В каютата цареше гробно мълчание. Никой не проговори.

— Добре — накрая се обади Барнс. — Да се захващаме за работа.

— Колко е възпитан — възхити се Тед. — И дружелюбен.

— Ако не е преструвка.

— Защо пък да се преструва?

— Не бъди наивен — каза Барнс.

Норман също се беше втренчил в редовете на екрана, но мислите му витаеха другаде. Изненадан бе от изразените в посланието чувства. Означаваше ли това, че извънземното е способно на емоции? Най-вероятно не. Надутият и леко демодиран израз навеждаше на мисълта за възприет отвън тон — Джери говореше като герой от исторически романс.

— Е, дами и господа, — обърна се към тях Хари, — за пръв път в човешката история вие сте в пряка връзка с извънземен. Какво бихте желали да го попитате?

— Името — напомни Барнс.

— Стига с това име, Хал.

— Има далеч по-важни въпроси от името — отбеляза Тед.

— Не разбирам, защо да не го попитаме за…

На екрана блесна:

ВИЕ ЛИ СТЕ СЪЩЕСТВОТО ХЕЧО ИН МЕХИКО?

— Божичко, откъде е взел това?

— Може би на кораба има прибори, произведени в Мексико?

— Като какво например?

— Чипове, може би.

ВИЕ ЛИ СТЕ СЪЩЕСТВОТО НАПРАВЕНО В САЩ?

— Тоя хич не чака да му отговорим.

— Защо да е тоя? — попита Бет.

— Стига, Бет.

— Може би Джери е съкратено от Джералдин.

— Не сега, Бет.

ВИЕ ЛИ СТЕ СЪЩЕСТВОТО НАПРАВЕНО В САЩ?

— Отговори му — рече Барнс.

ДА НИЕ СМЕ. КОЙ СИ ТИ?

Продължителна пауза, сетне:

НИЕ СМЕ.

— Ние сме какво? — попита Барнс, загледан в екрана.

— Хал, успокой се.

През това време Хари написа:

НИЕ СМЕ СЪЩЕСТВАТА ОТ САЩ. КОЙ СИ ТИ?

СЪЩЕСТВА = СЪЩЕСТВО?

— Лоша работа — поклати глава Тед. — Как ще го научим на множествено число?

Хари написа:

НЕ.

ВИЕ СТЕ МНОГО СЪЩЕСТВО?

— Разбирам накъде бие. Той мисли, че сме множество части на едно цяло.

— Е, обясни му де.

НЕ. НИЕ СМЕ МНОГО ОТДЕЛНИ СЪЩЕСТВА.

— Я повтори пак — рече Бет.

РАЗБИРАМ. ИМА ЛИ КОНТРОЛНО СЪЩЕСТВО?

Тед избухна в смях.

— Я виж, какво пита!

— Ами какво пита — мърмореше Хари. — Казва ни „отведете ме при вашия водач“. Пита кой дърпа конците.

— Аз дърпам конците — наду се Барнс. — Кажи му го.

Хари написа:

ДА. КОНТРОЛНОТО СЪЩЕСТВО Е КАПИТАН ХАРАЛД БАРНС.

РАЗБИРАМ.

— Името ми е с „о“ — сопна се Барнс. — Харолд, с „о“.

— Искаш ли да го напиша отново?

— Няма значение. Само го попитай, кой е той.

КОЙ СИ ТИ?

АЗ СЪМ ЕДИН.

— Добре — кимна Барнс. — Значи е само един. Попитай го откъде идва.

ОТКЪДЕ ИДВАШ?

АЗ СЪМ ОТ ЕДНО МЯСТО.

— Попитай за името — продължи Барнс. — Името, на това място.

— Хал, името само ще ни обърка.

— Трябва да разберем, откъде идва този тип!

КЪДЕ СЕ НАМИРА МЯСТОТО, ОТКЪДЕТО ИДВАШ?

АЗ СЪМ ТУК.

— Това го знаем. Питай пак.

КЪДЕ СЕ НАМИРА МЯСТОТО, ОТКЪДЕТО ПРОИЗХОЖДАШ?

— И това ако е граматически правилно — поклати глава Тед. — Голям смях ще падне, като публикуват разговора.

— Ще го редактираме, преди да бъде публикуван — каза Барнс.

— Нямате право — възмути се Тед. — Да се затрива безценна научна информация!

— Правим го непрестанно. Как го наричаха вашите колеги? „Масажиране на информацията“?

Хари отново затрака по клавиатурата.

КЪДЕ СЕ НАМИРА МЯСТОТО, ОТКЪДЕТО ИДВАШ?

ПРОИЗХОЖДАМ ОТ ОСЪЗНАВАНЕТО.

— Осъзнаването? Това планета ли е, или какво?

КЪДЕ Е ОСЪЗНАВАНЕТО?

ОСЪЗНАВАНЕТО Е.

— Той ни се подиграва — каза Барнс.

— Нека аз да опитам — предложи Тед.

Хари се отдръпна и Тед написа:

ПЪТУВА ЛИ ДОТУК?

ДА. ПЪТУВА ЛИ ДОТУК?

ДА, написа Тед.

АЗ ПЪТУВАХ. ТИ ПЪТУВА. НИЕ ПЪТУВАХМЕ ЗАЕДНО. АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ.

Ето, рече си Норман, още един израз, говорещ за чувства. И този път не изглежда като грабнат от книга. От него полъхва на искреност. Дали наистина извънземният има чувства? Или само се преструва, за да се придържа към правилата на играта? И да ни кара, да се чувстваме по-уверени?

— Стига с тия тъпи дрънканици — намеси се Барнс. — Попитай го за оръжията.

— Съмнявам се, че ще схване концепцията за оръжията.

— Всеки разбира концепцията за оръжията — заяви Барнс. — Отбраната е неразривно свързана с живота.

— Протестирам срещу подобно отношение — изправи се Тед. — Военните винаги смятат, че всички останали са като тях. А извънземният отсреща може и представа да си няма от отбрана или оръжия. Възможно е да идва от свят, където отбраната е нещо излишно и ненужно.

— След като не ме слушате, — стисна зъби Барнс, — ще ви го повторя отново. Отбраната е неразривно свързана с живота. Щом вашият Джери е жив, той би трябвало да знае какво е това отбрана.

— Божичко — възкликна Тед. — Ето че издигаш твоята идея за отбрана до универсален принцип на съществуването — до нещо, абсолютно присъщо на живота.

— А ти не мислиш ли така? — попита го Барнс. — И какво според теб е клетъчната мембрана? Какво е имунната система? Ами кожата? Заздравяването на раните? Всяко живо същество е принудено да запазва целостта и неприкосновеността на своите физически граници. Това е един вид отбрана и без нея ние не бихме могли да съществуваме. Не можем да си представим организъм, без ясни граници на тялото, които да защитава. Няма живо същество, което да не знае какво е това отбрана, повярвайте ми. А сега питайте него.

— Струва ми се, че капитанът има право — подкрепи го Бет.

— Може би, — съгласи се Тед, — но не съм сигурен, дали трябва да отваряме дума за концепции, които биха могли да предизвикат параноя…

— Тук аз командвам — рече троснато Барнс.

На екрана се появи ново послание:

ДЪЛГО ЛИ ПЪТУВАХТЕ ОТ ВАШЕТО МЯСТО?

— Кажи му да почака малко.

Тед написа:

МОЛЯ, ПОЧАКАЙ. НИЕ РАЗГОВАРЯМЕ.

ДА, И АЗ СЪЩО. ПРИЯТНО МИ Е ДА РАЗГОВАРЯМ С МНОЖЕСТВО СЪЩЕСТВА ОТ НАПРАВЕНО В САЩ. МНОГО СЕ ЗАБАВЛЯВАМ.

БЛАГОДАРЯ, написа Тед.

ПРИЯТНО МИ Е ДА ОБЩУВАМ С ВАШИТЕ СЪЩЕСТВА. ЩАСТЛИВ СЪМ, ЧЕ РАЗГОВАРЯМ С ВАС. МНОГО СЕ ЗАБАВЛЯВАМ.

— Изключете го — нареди Барнс.

На екрана излезе:

МОЛЯ, НЕ СПИРАЙТЕ. МНОГО МИ Е ПРИЯТНО.

Обзалагам се, мислеше си Норман, че той гори от желание да си поговори с някого, след триста годишна изолация. Или може би по-дълга? Ако е летял из космоса хиляди години, преди да срещне космическия кораб.

Това пробуди цяла поредица от въпроси в мислите на Норман. Ако извънземното същество е надарено с емоции — и по всичко изглежда, че беше така — тогава съществуваше вероятността то да изпадне във всички познати аберантни емоционални състояния, включително неврози и дори психози. Не малка част от хората, поставени в продължителна изолация получаваха сериозни психични увреждания. А извънземният отсреща беше прекарал в усамотение стотици години. Какво ли се е случило с него през това време? Дали не е станал невротичен? Затова ли се държи детински и настоява разговорът да продължи?

НЕ СПИРАЙТЕ. МНОГО СЕ ЗАБАВЛЯВАМ.

— Трябва да спрем, за Бога — ядосваше се Барнс.

Тед написа:

СПРЯХМЕ, ЗА ДА ПОГОВОРИМ ПОМЕЖДУ СИ.

НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА СПИРАТЕ. НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА, ЧЕ ТРЯБВА ДА СПИРАТЕ.

На Норман му се стори, че долавя в тона на посланието известна раздразнителност и сприхавост. Може би дори деспотичност. „Не ме интересува“ — този извънземен говореше като Луи XIV.

ЗА НАС Е НЕОБХОДИМО, написа Тед.

НЕ ИСКАМ.

ЗА НАС Е НЕОБХОДИМО, ДЖЕРИ.

РАЗБИРАМ.

Екранът угасна.

— Така е по-добре — рече Барнс. — А сега да обмислим и формулираме плана на играта. Какво искаме всъщност да научим от него?

— Струва ми се, — поде Норман, — най-интересното досега, е, че той показва емоционален отговор на нашите въпроси.

— И това какво значи? — попита Барнс.

— Мисля, че би трябвало да имаме пред вид емоционалната страна, когато разговаряме с него.

— Искаш да го подложиш на психоанализа? — попита Тед. — Да го накараш да се изпъне на кушетката, за да разбереш дали е имал нещастно детство?

Норман с мъка сподави гнева си. Под привидно момчешкото държание, може би наистина се крие момче, мислеше си той.

— Не, Тед, но ако Джери наистина притежава чувства, по-добре да се съобразяваме с психологическите аспекти на неговите отговори.

— Не бих искал да те обидя, — поде Тед, — но лично аз не виждам с какво би ни помогнала психологията. За мен психологията не е наука, а един вид суеверие или религия. Тя не разполага с нито една солидна теория, нито пък оперира със солидни факти. Всичко при вас витае. И тези ваши акценти върху чувствата — за които можете да си говорите безконечно, защото нищо не може да бъде потвърдено. Като астрофизик, аз не смятам, че чувствата имат някакво значение. Според мен те са второстепенни.

— Много интелектуалци ще се съгласят с теб — кимна Норман.

— Да. И така, ние си имаме работа с висш разум, нали? — попита Тед.

— Общо взето, — рече Норман, — хората, които рядко изпитват чувства, ги смятат за маловажни.

— Искаш да кажеш, че не изпитвам чувства? — погледна го въпросително Тед.

— Щом смяташ, че нямат значение.

— Не може ли да спорите друг път? — намеси се Барнс.

— С други думи, битието определя съзнанието, така ли? — попита заядливо Тед.

— Защо просто не кажеш какво мислиш, — рече Норман, — вместо непрестанно да се криеш зад разни цитати?

— Ето че премина към персонална атака.

— Е, поне не съм отрекъл значимостта на твоята наука, — заяви Норман, — въпреки че бих могъл да го сторя без особено усилие. Например, че астрофизиците фокусират интереса си върху далечни краища на вселената, за да избягнат реалностите на живота. И понеже нищо в астрофизиката не може да бъде доказано…

— Това не е вярно — прекъсна го Тед.

— Достатъчно! Стига вече! — кресна Барнс и удари с юмрук по масата. Настъпи неловко мълчание.

Норман все още беше разгневен, но се чувстваше и малко засрамен. Този път Тед ме накара да си изпусна нервите, мислеше си той. Най-накрая ме свари неподготвен. И го направи по най-простия възможен начин, като атакува полето, в което работя. Норман се зачуди, защо Тед бе успял с такава лекота. През целия си живот бе слушал подобни лекции от така наречените привърженици на „твърдата“ наука — физици, химици и прочие — които търпеливо му обясняваха, че в психологията няма нищо, а през това време семействата им се разпадаха, жените им бягаха с други, а децата им се самоубиваха или ставаха наркомани. Отдавна бе престанал да обръща внимание на подобни аргументи.

И въпреки това, Тед го бе ядосал.

— …да се захванем с непосредствената задача — говореше в същото време Барнс. — Въпросът беше, какво искаме да научим от него?

КАКВО ИСКАМЕ ДА НАУЧИМ ОТ НЕГО?

Всички се облещиха в екрана.

— Ай-ай — завъртя глава Барнс.

АЙАЙ.

— Дали това означава, каквото мисля че означава?

ДАЛИ ТОВА ОЗНАЧАВА, КАКВОТО МИСЛЯ ЧЕ ОЗНАЧАВА?

Тед вдигна ръце от клавиатурата.

— Джери, — произнесе той, — разбираш ли какво казвам?

ДА ТЕД.

— Страхотно — рече Барнс и поклати глава. — Направо страхотно.

И АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ.