Майкъл Крайтън
Сфера (40)

ДС — 8

— Колко донесе? — попита Хари, докато оглеждаше един от харпуните.

— Пет — рече Норман. — Толкова успях да донеса.

— И свърши работа? — Хари опипа приплеснатия връх.

— Още как. Направо го разкъса.

— Видях, че калмарът си тръгва — рече Хари. — И си помислих, че си направил нещо подобно.

— Къде е Бет?

— Не зная. Няма го и костюмът й. Предполагам, че е отишла на кораба.

— Отишла е на кораба?

— Когато се събудих, нея я нямаше. Предположих, че ти си в другата станция и опитах да се свържа с теб, но нищо не се получаваше. Сигурно металните стени са блокирали връзката.

— Бет е излязла? — учуди се Норман. Почувства как в него се надига гняв. Бет трябваше да остане при пулта и да следи сензорите, докато той е навън. А вместо това беше отишла на кораба.

— Костюмът й го няма — повтори Хари.

— Кучка такава! — извика Норман. Усещаше че кипи от ярост, истинска, неконтролируема ярост. Ритна пулта.

— По-внимателно — предупреди го Хари.

— По дяволите!

— Спокойно, — рече Хари, — Норман, успокой се вече.

— Какво, по дяволите, си мисли, че прави тя?

— Стига, Норман, седни — Хари го поведе към креслото. — Всички сме уморени.

— Че как няма да сме уморени, да го вземат мътните!

— Спокойно, Норман, спокойно… Не забравяй, че имаш кръвно.

— Нищо ми няма на кръвното!

— Е, не съвсем — рече Хари. — Лицето ти е червено.

— Как можа да ме зареже навън и да тръгне за кораба?

— И което е по-лошо, да излезе сама.

— Значи, тя не е следила сензорите — повтори Норман. Изведнъж осъзна, защо е толкова разгневен — ядосан бе, защото го беше страх. В момент на огромна опасност, Бет го беше изоставила. Останали бяха само тримата и зависеха един от друг. А сега излизаше, че на Бет не може да се разчита и това го плашеше.

— Ей, чувате ли ме? — разнесе се гласът й от говорителите. — Някой чува ли ме?

Норман посегна към микрофона, но Хари му го дръпна.

— Аз ще се оправя — рече той. — Да, Бет, чуваме те.

— Намирам се в кораба — гласът й пращеше в уредбата. — Открих още едно помещение, отзад, при спалните помещения. Много е интересно.

Било много интересно, помисли си Норман. Божичко, много интересно! Той издърпа микрофона от Хари.

— Бет, какво, по дяволите, правиш там?

— О, здравей, Норман. Виждам, че си се върнал без проблеми.

— Почти.

— Да не би да си имал неприятности? — не изглеждаше никак загрижена.

— Да, имах.

— Добре ли си? Звучиш малко ядосано.

— Оставаше да не съм ядосан. Бет, защо излезе, докато бях там?

— Хари каза, че ще поеме поста вместо мен.

— Хари какво? — Норман погледна към Хари. Хари поклати отрицателно глава.

— Хари каза, че ще поеме пулта. И че аз мога да отида на кораба. И тъй като калмара не се виждаше никакъв, реших, че моментът е подходящ.

Норман прикри с шепа микрофона.

— Не си спомням такова нещо — рече Хари.

— Ти говори ли с нея?

— Не помня, да съм говорил.

— Попитай го, Норман — обади се Бет. — Той ще ти каже.

— Той твърди, че не ти е казвал нищо подобно.

— Е, в такъв случай, съвсем се е смахнал — отвърна Бет. — А ти какво си мислиш, че ще те зарежа докато си навън, това ли, за Бога? — настъпи пауза. — Никога не бих го сторила, Норман.

— Кълна се — обърна се Хари към Норман. — Въобще не съм разговарял с Бет. Нито думичка не сме разменяли. Повтарям ти, когато се събудих, тя беше излязла. Нямаше никой в станцията. Ако питаш мен, тя от самото начало е възнамерявала да отиде на кораба.

Норман си спомни, колко бързо се бе съгласила Бет с предложението му, именно той да посети подводницата и колко изненадан бе останал тогава. Може би, в края на краищата, Хари беше прав. Нищо чудно Бет наистина да е планирала предварително всичко.

— Знаеш ли какво си мисля? — рече Хари. — Мисля, че Бет наистина е мръднала.

— Разбрахте ли се вече, момчета? — обади се по уредбата Бет.

— Мисля че да, Бет — отвърна Хари.

— Добре — рече Бет. — Защото аз направих едно откритие в кораба.

— И какво е то?

— Намерих екипажа.

— Дошли сте и двамата — посрещна ги Бет. Седеше на контролния пулт.

— Да — кимна Норман като я разглеждаше внимателно. На пръв поглед изглеждаше съвсем нормално. Дори по-добре от всякога. По-силна, целеустремена. Наистина е красива, помисли си той. — Хари смята, че калмарът повече няма да се върне.

— Калмарът е бил навън?

Норман накратко й предаде подробностите от нападението.

— Божичко, Норман, съжалявам. Ако имах и най-малка представа за това, никога не бих излязла.

Съвсем не прилича на мръднала, помисли си Норман. Изглежда искрено съжаляваше за случилото се.

— Както и да е, — продължи той, — успях да го нараня и Хари е уверен, че повече няма да посмее да се върне.

— И тъй като не можахме да решим кой да остане, — добави Хари, — тръгнахме и двамата.

— Добре, насам — поведе ги Бет. Минаха покрай спалните помещения и просторната кухня. Норман се спря пред кухнята. Спря се и Хари.

— Гладен съм — рече Хари.

— Хапни нещо — посъветва го Бет. — Аз опитах това-онова. Има някакви шоколади, пълнени с ядки, които са направо страхотни — тя издърпа едно чекмедже, извади отвътре увити във фолио пръчки и им ги подаде. Норман разкъса фолиото и отдолу се показа нещо, което наистина приличаше на шоколад.

— Има ли нещо за пиене?

— Естествено — Бет дръпна вратата на хладилника. — Диетична кола?

— Шегуваш ли се…

— Вярно, консервата е с различна форма и опасявам се, е малко топла, но все пак това си е чиста диетична кола.

— Започвам да купувам акции от компанията — рече Хари. — Сега вече знаем със сигурност, че и след петдесет години ще ги има — той прочете надписа. — Утвърдена за напитка на експедицията „Стар Вояджър“.

— Да, стигнали са далеч — съгласи се Бет.

Хари завъртя кутията. От другата страна пишеше на японски.

— Какво ли означава това?

— Означава, да не бързаш с купуването на акции — поклати глава Бет.

Норман отпи глътка кола, опитвайки се да прикрие безпокойството си. Кухненският отсек изглеждаше леко променен, от последния път, когато бяха тук. Не беше съвсем сигурен, предишния път само бе надникнал, но притежаваше доста добра зрителна памет и жена му често се шегуваше, че може да се оправя в кухнята и със затворени очи.

— Знаеш ли, — рече той, — не си спомням преди да е имало хладилник.

— Аз пък въобще не забелязах — каза Бет.

— В интерес на истината, — продължи Норман, — цялото помещение ми изглежда променено. По-голямо е и някак… различно.

— Защото си гладен — ухили се Хари.

— Може би — съгласи се Норман. Нищо чудно Хари да беше прав. Спомни си, че през шейсетте години бяха проведени серия опити върху визуалното възприятие, които демонстрираха, че наблюдаваните субекти интерпретират едни и същи диапозитиви съобразно техните предразположения. Гладните хора, виждаха във всички диапозитиви храна.

Но все пак, помещението наистина изглеждаше променено. Например, не помнеше вратата към кухнята да е била в ляво, както беше сега. По-скоро беше разположена в средата на стената, която разделяше кухнята от спалните помещения.

— Насам — поведе ги отново Бет. — Всъщност, всичко започна от хладилника. Едно е да складираш храна на изпитателен кораб, който ще бъде отправен автоматично към някоя черна дупка. Но да зареждаш хладилника — кому е нужно това? Едва в този момент си помислих, че на кораба може да има екипаж.

Влязоха в къс тунел със стъклени стени. Над главите им грееха приглушени синкави светлини.

— Ултравиолетово облъчване — поясни Бет. — Не зная с каква цел.

— Дезинфекция?

— Може би.

— Или са искали да си поддържат тена — предположи Хари. — И да трупат повечко витамин Д.

Излязоха в просторна стая, която не приличаше на нищо, което Норман беше виждал досега. Подът блестеше със същото ултравиолетово сияние, както коридора. В стените бяха монтирани широки стъклени тръби. Вътре във всяка тръба се виждаше сребрист матрак. Всички тръби бяха празни.

— Ето там — рече им Бет. Надникнаха през стената на посочената стъклена тръба. Голата жена вътре някога сигурно е била необичайно красива. Все още можеха да се различат чертите на лицето й. Кожата й беше потъмняла и набръчкана, а тялото й сгърчено.

— Мумификация? — попита Хари.

Бет кимна.

— Доколкото мога да преценя. Не съм отваряла капака, опасявам се от инфекция.

— За какво е служила тази стая? — запита Хари и се огледа.

— Вероятно това е нещо като хибернационна камера. Всяка една от тръбите е свързана с живото-обезпечаваща система — електричество, вентилация, отоплителна инсталация — всичко е в съседното отделение.

— Двадесет тръби — преброи на глас Хари.

— И двадесет спални помещения — рече Норман.

— Но къде са всички?

Бет поклати глава.

— Не зная.

— Нима само тази жена е останала?

— Така изглежда. Не открих и следа от другите.

— Чудя се, от какво ли са измрели — рече Хари.

— Ходи ли при сферата? — обърна се Норман към Бет.

— Не. Защо?

— Само питам.

— Чудиш се, дали екипажът не е загинал след като са прибрали сферата?

— Нещо такова.

— Не смятам, че сферата е опасна, или агресивна по какъвто и да било начин — рече Бет. — Възможно е членовете на екипажа да са загинали при аварийна ситуация, възникнала по време на полета. Тази жена, например, е така добре запазена, че започвам да се питам, дали не е била облъчена с голяма доза радиация. Известно е, че около черните дупки има огромно по сила радиационно поле.

— Мислиш, че екипажът е загинал по време на преминаването през черната дупка, а сферата е била прибрана автоматично на борда на кораба?

— Възможно е.

— Била е доста красива — рече Хари, който надзърташе през стъклото. — Божичко, вестникарите ще се побъркат от тази история. Гола, мумифицирана секси мацка от бъдещето. Очаквайте нашия репортаж.

— Доста е височка — отбеляза Норман. — Трябва да е над шест фута.

— Космическата амазонка — примлясна Хари. — С големи цици.

— Хайде стига — сряза го Бет.

— Какво има — да не се обиди се по женска линия? — учуди се Хари.

— Коментарите ви са абсолютно излишни.

— Знаеш ли, Бет, — погледна я Хари, — ами тя прилича на теб.

Бет сбърчи вежди.

— Сериозно. Разглеждала ли си я?

— Не ставай смешен.

Норман доближи тръбата и погледна през стената, като засенчи с ръка отраженията на ултравиолетовите лампи. Мумифицираната жена наистина приличаше на Бет, в това нямаше ни най-малко съмнение.

— Той е прав — кимна Норман.

— Може би това си ти, от бъдещето — предположи Хари.

— Не, тази жена е едва на двадесет.

— Може да ти е внучка.

— Изключено — рече Бет.

— Знае ли човек — мърмореше си Хари. — Дженифер прилича ли на теб?

— Никак. Сега е в онази възраст, когато не прилича и на жена. Аз също, между впрочем.

Норман беше поразен от убеждението, с което Бет отричаше всякаква прилика с мумифицираната жена.

— Бет, — заговори той, — какво според теб се е случило тук? И защо само тази жена е останала?

— Мисля, че тя е била много важна за експедицията — отвърна Бет. — Може би е била командир, или заместник-командир. Останалите са били мъже. Направили са някоя глупост — не зная точно, нещо, което тя ги е предупреждавала да не правят — и в резултат са измрели всичките. Тя единствена е останала жива. И е насочила кораба към Земята. Но с нея се е случило нещо… нещо непоправимо и тя е умряла.

— И какво е то?

— Не зная. Нещо ужасно.

Невероятно, помисли си Норман. За първи път му хрумна, че това помещение — дори целият кораб — прилича на един огромен тест на Роршах. Или по-скоро на ТСА. Тестът за свободно асоцииране беше вид психологическо изследване, в основата на което лежаха от серия неясни по характер рисунки. Субектите трябваше да обяснят, какво според тях се случва на тези рисунки. Естествено, тъй като рисунките нямаха никакво съдържание, разказите бяха изцяло плод на въображението на изследваните субекти. Тези разкази даваха значително повече информация за субектите, отколкото за използваните рисунки.

Ето че и Бет им бе разкрила своите фантазии за новооткритото помещение — за жената, която командвала експедицията, за мъжете, които отказали да я слушат, за това как те умрели, а тя единствена оцеляла.

Но в този разказ нямаше нищо за кораба. Единствената информация, касаеше самата Бет.

— Разбрах — кимна Хари. — Искаш да кажеш, че на връщане тя е сбъркала и корабът се е пренесъл в миналото. Типично за една жена-шофьорка.

— С всичко ли трябва да си правиш майтап?

— А ти всичко ли взимаш на сериозно?

— Това тук е сериозно — натърти Бет.

— Мога да ти разкажа друга история — заяде се Хари. — Тази жена е объркала всичко. Трябвало е да свърши нещо важно, тя е забравила или пък е допуснала грешка. И затова се е подложила на хибернация. В резултат от грешката й другите са загинали, а тя не могла да се събуди от хибернацията.

— Сигурна съм, че тази история ти харесва повече — сряза го Бет. — Напълно съвпада с твоето надменно негърско отношение към жените.

— По-спокойно — обади се Норман.

— Ти негодуваш срещу надмощие на жената — рече Бет.

— Какво надмощие? Вдигането на тежести ли наричаш надмощие? Това е най-обикновена физическа сила — и тя произхожда от чувството за слабост, а не от някакво надмощие.

— Ах, ти, дребна, мършава невестулка — нахвърли се върху него Бет.

— И какво ще правиш сега, ще ме набиеш ли? — ухили се Хари. — Това ли е представата ти за надмощие?

— Знам какво е надмощие — заяви Бет, като го гледаше втренчено.

— Хайде стига вече — намеси се Норман. — Да не навлизаме в подробности.

— А ти как смяташ? — обърна се Хари към Норман. — Имаш ли някаква история, свързана с това място?

— Не — поклати глава Норман. — Нямам.

— О, моля те — настояваше Хари. — Обзалагам се, че имаш.

— Нямам — повтори Норман. — Освен това, нямам намерение да посреднича между вас двамата. Трябва да се държим един за друг. Докато сме тук, долу, трябва да работим като група.

— Хари е този, който внася разкол — сърдеше се Бет. — От самото начало на експедицията, той се заяжда с всички. И тези негови противни дребнави коментари…

— Какви противни дребнави коментари? — попита Хари.

— Много добре знаеш за какво говоря — натърти Бет.

Норман си тръгна.

— Къде отиваш?

— Публиката ви изоставя.

— Защо?

— Защото ми омръзнахте и двамата.

— О-хо — възкликна Бет. — Мистър Хладнокръвният психолог реши, че сме му омръзнали?

— Точно така — отвърна Норман и продължи през стъкления тунел, без да поглежда назад.

— И къде ще се скриеш, за да приключиш с преценката си за нас, а? — извика по дире му Бет.

Норман продължи без да спира.

— На теб говоря! Не си тръгвай, когато ти говоря, Норман!

Норман излезе в кухненския отсек и се огледа за още шоколадови пръчки. Отново беше огладнял, а и искаше да се поразсее от сцената, на която бе присъствал. Трябваше да признае, че беше доста объркан от развоя на събитията. Най-сетне откри една пръчка, обели фолиото и отхапа.

Объркан, но не и изненадан. Още на времето, по време на провежданите изследвания за групова динамика, той бе стигнал до извода, че „трима са вече много“. При ситуации, свързани с високо напрежение, тричленните групи се оказваха най-нестабилни. Ако не съществуваха ясно определени отговорности, в групата непрестанно се сформираха променящи се съюзи, двама срещу един. Ето че и сега се случваше.

Норман приключи с шоколада и започна втори. Колко ли още ще трябва да останат тук, долу? Най-малко тридесет и шест часа. Огледа костюма си, надявайки се да открие джоб, където да прибере още няколко шоколада, но полиестерният комбинезон нямаше никакви джобове.

Все още навъсени, в кухненския отсек влязоха Бет и Хари.

— Някой да иска шоколад? — попита, дъвчейки, Норман.

— Искаме да ти се извиним — поде Бет.

— За какво?

— За това, че се държахме като деца — добави Хари.

— Чувствам се засрамена — продължаваше Бет. — Чувствам се ужасно, задето се изпуснах по този начин, чувствам се като пълен идиот… — Бет клатеше глава, вперила виновно поглед в пода.

Интересно, помисли си Норман, с каква невероятна скорост преминава от състояние на агресивна самоувереност към смирение и склонност да вини себе си. Без никакъв промеждутък.

— Няма какво да говорим — рече Норман. — Всички сме изморени.

— Чувствам се направо ужасно — настояваше Бет. — Ужасно, наистина. Сякаш съм ви излъгала и двамата. Въобще не ми е тук мястото. Не заслужавам да съм член на вашата група.

— Бет, — прекъсна я Норман, — изяж един шоколад и престани да се самосъжаляваш.

— Да, — съгласи се Хари, — повече ми харесваше разгневена.

— Гади ми се от тези шоколади — завъртя глава Бет. — Изядох единадесет, преди вие да дойдете.

— Хапни още един, — предложи й Хари, — да станат дузина. и да се връщаме в станцията.

Докато пресичаха океанското дъно на път за станцията, тримата се оглеждаха напрегнато, в очакване отнякъде да се зададе калмарът. Норман беше донякъде успокоен от факта, че са въоръжени. Имаше и още нещо, някаква вътрешна увереност, произхождаща от последната среща с чудовището.

— Държиш харпуна, сякаш наистина си готов да го използваш — забеляза Бет.

— Така си е — през целия си живот, Норман се беше възприемал за научен работник, университетски преподавател и никога не бе гледал на себе си, като на човек на действието. Освен при редките игри на голф. А сега, докато държеше харпуна пред себе си, той неочаквано бе открил, че усещането му допада.

Право на пътя им се издигаше малка гора от корали. Наложи се да ги заобиколят. На височина коралите достигаха четири-пет фута, с пурпурни и синкави листа, които грееха с отразена светлина. Норман беше абсолютно сигурен, че тези корали ги нямаше, когато пристигнаха за пръв път в станцията.

А сега имаше не само корали, но и многобройни пасажи от едри риби. Повечето от тях, бяха черни, с червени ивици по гърба. Бет каза, че това били риби-хирурзи, типични за този район на Тихия океан.

Всичко се променя, мислеше си Норман. Всичко около нас непрестанно се мени. Но не беше съвсем сигурен. Можеше да разчита единствено на паметта си, тук долу. Твърде много фактори объркваха възприятията му — сгъстената атмосфера, раните, които бе получил и непрестанното напрежение и страх, сред които бе принуден да съществува.

Вниманието му бе привлечено от нещо бяло. Той насочи светлината надолу и видя гърчеща се белезникава лента, с дълга, тънка опашка и черни ивици. Отначало я взе за змиорка. След това зърна плоската глава и устата.

— Чакай малко — спря го Бет.

— Какво има?

— Морска змия.

— Опасна ли е?

— Не винаги.

— Отровна? — попита Хари.

— Много.

Змията се виеше ниско над дъното, очевидно търсеше храна. Не им обръщаше никакво внимание и Норман я проследи с поглед, любувайки се на грациозните й движения.

— Тръпки ме побиват — рече Бет.

— Знаеш ли от какъв вид е? — попита Норман.

— Прилича ми на Белчърова — рече замислено Бет. — Всички тихоокеански морски змии са отровни, но най-отровни са Белчъровите. Според някои изследователи, те са въобще най-отровните зeмноводни, познати на планетата. Отровата им е стотици пъти по-силна от тази на кралската кобра или на черната тигрова змия.

— Значи, ухапе ли те…

— Две минути, максимум.

Проследиха змията, докато се изгуби сред коралите.

— Обикновено, морските змии не са агресивни — отбеляза Бет. — Някои водолази дори ги докосват, играят с тях. Аз никога не бих го сторила. Божичко. Змии.

— Защо им е необходима толкова силна отрова? За да неутрализират жертвата си?

— Знаеш ли, — заговори Бет, — странно, но най-отровните същества на света са водните обитатели. Отровата на сухоземните животни въобще не може да се сравни с тяхната по сила. Ала дори сред тях, най-страшна отрова притежава земноводно — това е жабата Bufotene marfensis. В морето има отровни риби, като рибата-балон, които в Япония са деликатеси, има и отровни морски звезди — като звездния конус, Alaverdis lotensis. Веднъж, когато бях с една гемия край Гуам, някаква жена извади от водата звезден конус. Тази морска звезда е необичайно красива, но жената не знаеше, че трябва да се пази от острия й шип. Звездата внезапно извади отровното си жило и го забоде в дланта на жената. Нещастницата измина само три крачки, преди да се строполи в конвулсии и след час бе мъртва. Има и отровни растения, отровни гъби и отровни корали. И, разбира се, змии. Дори тези с най-слаба отрова са смъртоносни за човека.

— Много мило — рече Хари.

— Не бива да забравяме, че животът в океана е възникнал много преди този на сушата. Някъде преди около три милиарда години. Тук средствата за защита и нападение са далеч по-усъвършенствани — обитателите на океана са разполагали с много повече време.

— Искаш да кажеш, че след няколко милиарда години и на сушата ще се срещат ужасно отровни животни?

— Ако доживеем до тогава.

— Хайде да се връщаме в станцията — предложи Хари.

Бяха съвсем близо. Вече различаваха ясно ручейчетата от мехури, които бликаха от пробойните.

— Тече като решето — отбеляза Хари.

— Въздух имаме достатъчно.

— Все пак ще проверя.

— Заповядай — отвърна Бет. — аз вече го направих.

Норман реши, че започва поредния спор, но Бет и Хари замълчаха. Стигнаха до люка и се покатериха в ДС-8.