Джовани Арпино
Усещане за жена (15)

XV

Не мога да не си спомням.

Всичко се бе случило като в перспектива, гледана през обратната страна на бинокъл, и имах чувство, че времето ми е минало да преследвам, останал без дъх, образи, ракурси, сенки и отломки от образи, тутакси загубени, които само тайнствените свойства на съня биха превърнали в мои.

Всичко приключи по същия начин.

Но не беше сън.

Днес си спомням движенията на Сара, сдържани, премислени. Бършеше го бавно с мокра кърпа, от слепоочието до ъглите на устата, после ръката му пръст по пръст, оправяше яката и вратовръзката му. Той стоеше покорен, извън действителността. А Мичике нервничеше:

— Да побързат, къде смятат да ходят? На опера ли?

После тръгнаха с колата, аз на задната седалка на моторетката, вкопчен в Мичике.

Не бих могъл да опиша тогавашната си умора — блажени са телата, защото забравят. Но си спомням отлично моя замътен мозък и желанието му да се понесе в шеметен бяг нанякъде.

Задминавахме ги, карахме успоредно с тях, пускахме ги на свой ред да ни задминат, ала нито един път не ги видях да си разменят дума — тя, загледана в пътя, той с отпусната глава.

Целият път беше в завои; нажеженият въздух нахлуваше през отворената ми риза и пареше кожата ми.

Неапол ни погълна неусетно.

Раздялата накрая бе кратка.

— Сбогом, Чичо — рече ми той с престорена бодрост. — Вземи и забрави!

Взех документите си, но върнах парите на Сара, която ги натъпка в колана си.

— Хващай влака и бъди весел — добави той. — Аз ще прикривам отстъплението ти. Щом настъпи часът, ще се предам — това е писано и в бойния устав. И помни, че аз ще кажа истината. Ако бъдеш заставен, кажи и ти твоята.

Лицето му вече приличаше на сух лист.

— Сбогувай се с нашето момче — подкани той Сара.

Бяхме спрели на един ъгъл, изрезката море в дъното ми се струваше съвсем близо до къщата на лейтенанта.

Сара не каза нищо, само стисна ръката ми. След миг изчезнаха, хванати под ръка.

Спомням си, че и Мичике, който беше там, остана мълчалив.

Поехме по тесни улички и отседнахме в една пицария, където той пожела на всяка цена да плати сметката. Разбрахме, че в 15,03 има някакъв влак.

— Мога ли да ти пиша? Ще ми дадеш ли адреса си? — попита. — Не остави ли нещо в къщата на лейтенанта? Самобръсначка и един костюм, ако не се лъжа. Ще се погрижа да ти ги изпратя. Бъди спокоен.

Придружи ме до гарата, изчака ме да си взема билет, влязохме в бюфета. Предложих му кафе, без да можем да си кажем дума поради заобикалящия ни шум. Очите му бяха натъжени като в края на всеки празник.

— Жалко, наистина съжалявам. Но повече не можеш да останеш. Този път е така — успя да каже.

Сервитьорите се блъскаха един-друг в бързината си да обслужат и разчистят масите.

Независимо от кафето усещах устата си като пълна с пясък.

И ако тогава ми се струваше, че съм предател, гнида, днес още не мога да си простя това мое бягство, дошло тъй внезапно.

В очите си пазех още образа на Сара и неговия, онези последни техни крачки, преди да завият зад ъгъла — устремени, бодри.

— Ще ти пиша и ще изпратя вещите ти, за това не се безпокой — продължаваше Мичике, опрян на тезгяха.

В действителност не знаехме какво да си кажем.

Неочаквано по гаровия площад премина дълга редица младежи с лозунги и знамена. Видяхме ги да наближават, иззад стъклата, като дълга риба на петна с голяма глава и тънка, разперена опашка. Пръв заговори Мичике:

— Красавци, но луди. Ти не би си представил госпожица Сара начело на тази редица, но аз да. Тя е, която бърка.

Цветовете на лозунгите и знамената се размиха в светлината и изчезнаха във вълнообразни ритми.

Влакът беше празен, горещ като пещ. Мичике прекоси коридора, сваляйки едно по едно стъклата на прозорците.

— Дали ще успееш малко да поспиш в тая фурна? — рече ми, преди да слезе, оглеждайки критично изкуствената кожа на седалките. — Един хубав сън е единственият лек, от който се нуждаеш.

Видях го да се смалява в дъното на перона.

Самобръсначката и костюмът ми пристигнаха в казармата след седмица, когато вече бях свършил да давам показания пред един старшина от карабинерите, дошъл да ме разпита.

Беше досадно, но мина леко.

Нищо не се появи по вестниците и ми се струва, че няма да има процес. Изминаха два месеца и през тия вечери Торино ми се стори приветлив и уханен, ала още не съм успял да си дам отговор на моите въпроси.

Искрен ли беше капитанът, предавайки се на любовта на Сара? Или излъга, за да си проправи път към крайната цел — самоубийството?

А лейтенантът дали беше проговорил?

Бих могъл да телефонирам в дома на Фаусто Г., все някой щеше да ми се обади, щях да науча някоя новина. Но игра като тази не се разрешава, като местиш една пионка напред или една назад върху шахматната дъска.

Едва сега разбирам, че ако едно младо създание като Сара е победило, аз също не трябва да се упреквам, дори чувствам, че съм придобил неща, които ми помагат да вярвам в утрешния ден, в мен самия.

Нужна е любов, за да получиш и отгледаш любов. На това ме научи Сара, макар и несъзнателно, със своя буен ум. И ако днес аз съм мравка или щурец, заек или куче, ако днес светът е библейско наказание или ежедневен, подъл капан, няма значение, стига примерът на Сара да ми вдъхва смелост — една смелост само за мен, да мога да си създам огнище и да намеря топлота в живота.

От другата страна е застанал той, тъмната сянка.

Може би не само неговото нещастие, може би не само отчаянието го e подтиквало да умре. Може би смърт той наричаше решителната среща със себе си, последната равносметка.

Защото съществуват и такива хора, които само чрез смъртта успяват да се изявят.

И ако той е тук наблизо или където и да било, и независимо от черния затвор, който го души, продължава от години да щрака запалката си, да разсича въздуха с бамбуковия си бастун, да осмива, да обижда и да пие, съпроводен от Сара, тогава и най-тежкото съществуване е все пак живот — живот за всички онези измежду нас, които ще съумеят да го признаят, да го приемат, да го подхранят.

Затова все още не означават смърт белите страници, които следват.