Джовани Арпино
Усещане за жена (4)

IV

С върха на бастуна докосна маншетите на панталоните и бавно ги обиколи — първо единия, после другия, стигайки до най-високата част на обувката.

— Добре ли падат? Не са ли къси?

— Отлични — отвърнах.

Завъртя се около себе си — от нахлуващата слънчева светлина през прозореца лененият му костюм изглеждаше ослепително бял.

С тъмната си вратовръзка, очилата и неподвижната ръка, опряна на корема, ми се стори недействителен — негатив на един образ извън света, заснет, за да осмее и постави нещата в далечна, плоска перспектива.

Размърда отново рамене, опипа ръба на ръкавите, откъдето излизаха маншетите на синята му риза.

— Сигурен ли си, че не приличам на сладоледаджия? Или на санитар? — попита, застанал неподвижно.

— Стои ви много добре. Наистина.

Направи гримаса.

— Добре. Само че лененият костюм трябва да бъде леко омачкан. Такова е правилото.

Намери леглото, легна в него и почна да се върти енергично, свивайки и изпъвайки бързо колената си.

— А сега? — попита той, като се изправи.

— Много добре.

— Друго не можеш да кажеш — възрази той скептично.

— Какво да кажа друго, като виждам, че ви стои добре?

— Да тръгваме — рече. — Сега и ти ще си доволен, че няма да те души униформата. Бързо, да се махаме оттук.

— Да, господине.

Беше само привидно спокоен и весел — внезапните нервни гримаси на устните и засиленият любезен тон на гласа издаваха безпокойството му.

— Една чашка кафе. И да бъдем готови за всичко — засмя се той, докато чакахме асансьора.

Четвърт час по-късно изкачвахме тясна уличка, успоредна на пристанището, сред малки, тъмни и влажни барове, входове на дюкянчета, гостилници, от които лъхаше на пържено олио. По земята се търкаляха остатъци от гнил зарзават и хартия, след утринния пазар, а високо над нас профилите на покривите очертаваха една тясна ивица небе. Тук-там от зиналите тъмни прозорци долитаха музика и гласове от радиоапарат. Една старица с цял грозд фотоапарати на шията, долепена до някакъв портал, ни изгледа подозрително, но предпочете да не се помръдне от мястото си, вплетена като корен в околния пейзаж.

— Още нищо ли? — попита той.

— Още не. Само две. Ужасни — отвърнах.

— Може би часът е лош. Сега хората обядват. Не сме ли дошли много рано? — рече усъмнен.

Не ми се стори истински въпрос, затова замълчах.

Спря се рязко и ми каза:

— Виж какво, така не ми харесва. Така няма смисъл. Намери ми едно кафене, там ще чакам. Ти обиколи, после ела да ме вземеш. Правилно, нали?

— Може да е по-добре.

Оставих го на високото столче на един бар. Беше се изпотил, останал без сили, но цигарата висеше на устните му.

— За парите няма да се пазариш. И кажи истината — нареди ми той с отпаднал глас.

Прекосих цялата улица, като постоянно ускорявах крачката си вследствие възбудата, която жилеше тялото ми. От мрачните, стръмни улички, които се спускаха от дясната ми страна към пристанището, можах да зърна избелели ивици от далечното море.

Между многото кафенета избрах едно, което бълваше оглушителна музика. Три-четири момичета ме измериха с поглед, щом влязох. Ни една от тях не ми се стори подходяща. Зачаках някоя от тях да вземе инициативата.

Неочаквано раздразнението ми изчезна, почувствах се решителен и устремен към целта. Само да не сбъркам в избора си, помислих си.

 

— Повтарям ви, че нарочно слезе. Казва се Мирка. Обичайните имена. Една нейна приятелка отиде да я потърси и тя слезе, за да я видя. Сега ни чака. Все по тази улица, не повече от двадесет метра.

— Вчерашната ли е? Сигурно?

— Разбира се, нали ви казвам — излъгах аз.

Не каза повече ни дума, докато не се изкачихме по тясната стълба на втория етаж. През стените се чуваха сподавени гласове.

— Трябваше да й обещая толкова. — И казах цифрата.

Направи пренебрежителен жест с ръка.

— Тук. Ето, единствената врата — казах и спрях.

— Един момент — рече той задъхан, извади от джоба си една бяла ръкавица и бързо я надяна на лявата си ръка с нервни движения на пръстите.

— В ред ли съм, кажи.

— Разбира се, напълно.

— Не е вярно. Много е топло — възрази изтощен. — Къде е тази проклета кърпичка, не иска да се покаже. Звъни, какво чакаш? Звъни!

Почна трескаво да бърше потта си.

Жената отвори, оглеждайки ни с недоверчив поглед. Тежкият й парфюм ни облъхна.

— Тук ли ще останеш? — каза тя, посочвайки ми кухнята. После повиши глас и извика: — Барбара, къде си, Барбара? Ела да правиш компания на този красив господин.

Седнах до една маса срещу излъсканата газова печка. По металните части на кухнята се отразяваха снопове слънчеви лъчи. Чух оттатък глух удар — явно той се бе препънал в мебел.

От балкона ме шпионираше нечие око, после се подаде муцунката на едно момиченце, голо до кръста. Приближи недоверчиво, със скръстени отзад ръце.

— Не си ли ми донесъл сладолед? — попита то.

— Не знаех, че ще се срещнем — отвърнах и се засмях. — Ще ти донеса следващия път. Утре.

— Всички казват така и ако мама не ми купи, няма да хапна сладолед — възрази то навъсено.

Заклати се бавно — ту на единия, ту на другия крак, после реши да ми се довери, пристъпи до масата, опря брадичката си на ръба й, докосвайки го едва-едва с пръсти. Ухаеше на талк.

— През септември ще видя гущерите, знаеш ли?

— Наистина ли?

— Наистина. Не лъжа. През септември заминаваме за морето, но за едно далечно море, не това тук, мръсното. Отиваме в едно село, където оградите са пълни с гущери.

— Браво! А какво ще правиш с гущерите?

— Нищо — засмя се момиченцето, — те не се оставят да ги хванеш.

— Понякога може. Хващаш един гущер, връзваш го с канап и си го водиш на разходка.

— Ти си глупав — ядоса се детето. — Гущерите не се оставят да ги връзваш. Не са кучета.

— Наистина, така е.

— Не казвай на мама, че съм те нарекла глупав. Нали няма да й кажеш?

— Не.

— Закълни се!

— Заклевам се.

От внезапно зародилото се приятелство почна да върти очите си и да клати глава.

— Ако ми дадеш петдесет лири, ще ти покажа раната си — рече то и повдигна коляното си, облепено с лейкопласт.

— Не бива да го махаш, иначе няма да зарасне — посъветвах я аз.

— Днес в двора два пъти си отварях раната. За десет лири. Но втория път момчето, след като погледна, побягна, без да ми даде парите. Вече няма да играя с него.

Запалих цигара и момиченцето се втурна из кухнята, докато ми намери едно малко пепелниче.

— Мама ми се кара, ако оставя разхвърляно — рече то, опирайки отново брадичката си на масата. — И знаеш ли какво казва? Че всички мъже са мизерници.

— Аха, разбрах.

— Винаги това казва. Че всички са мизерници. И още казва: ти си Барбара, но като пораснеш, няма да имаш брада. Много се смеем.

— Хубаво име е Барбара.

— На мен по̀ ми харесва Мария, знаеш ли? Когато умра, ще бъда Мадона. Но истинска Мадона, не статуя.

Взе да чеше деликатно коремчето си с един пръст.

— Тази нощ ме ухапа един комар. Ето тук. Вижда ли се? — попита то и се изпъчи.

— Не.

— Но ме изяде. Когато ме хапят, мама ми слага помада. Студена е, полазват ме тръпки.

— Не се чеши!

— Аз пък ще се чеша! — каза детето и се изплези.

— Ако правиш така, няма да станеш Мадона — рекох.

— Аз пък ще стана — отговори то и тропна с крак, — след като умра. Ти кога ще умреш?

— Не знам — засмях се.

— Нямаш брада. Не си достатъчно стар, за да умреш — разсъди то.

Протегнах ръка да го погаля, но то рязко се отдръпна.

— Ще правя много чудеса — закрещя детето. — Щом ме направят Мадона, ще видиш какви чудеса ще извършвам.

— Браво!

— Сто милиона чудеса. Ще бъда покрита със злато и накити и наоколо си ще имам сто светци — настояваше момиченцето, като се пулеше и въртеше очи.

— Разбира се.

— А проклетите мъже ще ги изпратя всичките в ада — заключи доволно.

— И мен ли?

— Не знам — отвърна, бръчкайки нослето си. — Ето че не си ми донесъл сладолед.

Изправих се и то веднага се отдръпна до балконската врата.

— Отиваш ли си?

— Не още.

Направих две крачки, за да доловя някакъв шум оттатък.

— Вратата е заключена, вратата е заключена — рече напевно момичето, смеейки се.

— Вярно.

— Майка ми винаги заключва, щом при нея има някой господин. Ти не дойде ли с един господин?

— Да.

— Тогава трябва да чакаш мама да излезе. Ако искаш, ще викна. Тя идва веднага, когато викам.

— Не, бъди послушна — рекох и пак седнах.

Приближи отново до масата и влезе в слънчевия сноп от светлина, който огря щръкналите й руси плитки.

— На забавачница не ходиш ли? — дойде ми наум да го попитам.

— Ходя, но се разболявам. Всеки път се разболявам от треска — отвърна то ядосано. — Мама вече не иска да ме праща. Казва, че тази година ще прекарам с баба. А на мен баба не ми харесва. Знаеш ли?

— Ами!

— Да. Стара е, все се моли и нищо не разбира. Никога не ми е направила подарък. И винаги плаче. А мама ми купува много кукли. Знаеш ли колко? Познай!

— Не знам. Да кажем, десет? — подхвърлих.

— Петнадесет — викна момичето, смеейки се. — Никой не може да познае, никой. Петнадесет. Имам една много голяма, по-голяма от мен. И една черна, но тя не ми харесва и нея не я броя. С черната никога не спя.

Чух шум от изтичаща вода, ехото на някоя дума, после жената се появи, въздишайки.

— Бягай на балкона, Барбара!

— Искаш ли едно кафе и ти? — предложи жената, без да ме погледне, докато гласеше газовата печка. — Я кажи, и с тебе ли е така нервен твоят приятел? Говорите ли си?

— Само е малко чудак — отвърнах.

— Как да не е чудак, бедничкият! — възкликна тя, завинтвайки кафеварката. Имаше големи ръце и бледи, небоядисани нокти. Но е истински сеньор. Каквото и да кажеш за него, но е сеньор. И богат, както ми се вижда. Барбара, иди на балкона!

— Не — отговори ядовито момиченцето и троснато повтори: — Тук ще стоя.

— Отивай или ще извикам магьосника — измърмори жената.

Задните й части бяха едри, ръцете й — яки и закръглени, напираха от домашната роба. Момичето бавно се бе отдръпнало до прага на балкона.

— Не вярвам вече в магьосника, нито на Дядо Коледа. Не вярвам, не вярвам — завика то и остана с отворена уста.

— Ти ще останеш ли малко при мен, млади господине? — усмихна се жената, обръщайки към мен изпитателните си черни очи. — За десет минути, а? Или се срамуваш от твоя приятел?

— Днес не — смутих се аз.

— Както искаш, но бъркаш, и ти си нещастник като него. Впрочем аз не съм от тия, дето настояват — засмя се унило. — Ето кафето! От тази машинка излиза само чашка и половина. Стига ли ти половинка?

— Стига ми, благодаря.

— Ще занеса неговото оттатък. Е добре, ако няма да оставаш, изнизвайте се бързо. А ти, Барбара, да му мислиш, ако не мируваш и крещиш както преди. Иначе тази вечер няма телевизия.

На вратата се обърна, снижавайки гласа си:

— Не ми изглежда да е пострадал от войната, нали? Много е млад. Тогава какво? Е, няма значение, такъв е този мръсен свят. Защо не се ожени? Има добра пенсия, предполагам.

Преди да тръгна, вдигнах плахо ръка за поздрав, но момиченцето тръсна стъклената врата и от балкона ме изгледа намръщено, без да ми отговори.

 

Дълго ходихме — той нехаещ към горещината, с вдигнато нагоре лице, без да размахва, стискайки го под мишница, бамбуковия си бастун.

Не ми се говореше, на места се забавлявах да гледам как хората бързо се отдръпваха да ни направят път по тротоара или се долепваха до стената. Обиколихме един огромен правоъгълен площад с някакви хилави градинки в средата. Чувствах се като изпразнен, до мен не достигаха и не ме дразнеха дори шумовете на трафика.

„Пистолетът в куфара — мина ми през замътения ум. — Дано тоя тук не си тегли куршума точно през тези дни! Дявол знае какво му се върти из главата!“

— Защо не се ожените? — попитах, щом седнахме пред два сладоледа.

— Какво? — викна той, но не ми се стори ядосан; почака и след малко ме попита предпазливо: — Какво те прихваща? Разкрий си картите!

— Просто попитах; логично е в края на краищата.

— Логично? — ухили се злобно, показвайки зъбите си. — Идиотщини! Да се оженя. Сякаш говори братовчедка ми.

— Не разбирам защо.

— Любовта не е проста работа. Ожени се, после ще видиш. Или както казват: по-добре да се ожениш, отколкото да се обесиш — продължаваше да нарежда. — Същият си като моята леля, братовчедка ми, която знае само поговорки. Но тя е на седемдесет години. Не те ли е срам?

Беше вклещил купата със сладолед в полуизвитите пръсти на лявата си ръка, от която вече бе свалил бялата ръкавица. Разбърка съдържанието и каза:

— Точно на мен ли трябваше да се падне такова порядъчно момче с отживели разбирания като теб?

— Не съм с отживели разбирания. Разсъждавам или поне така ми се струва. Това е всичко — опитах се да се защитя.

— Разсъждаваш, следователно досаждаш. По-добре щеше да е да ти хлопа някоя дъска — разсмя се той сухо. — Бих предпочел обичайния невежа или някой чудак. А то, ето че ми пробутват един мислител, който, щом си отвори устата, изрича куп нелепици.

Предпочетох да преглътна. На една маса, недалеч от нашата, две момчета вдигнаха глави от сламките на своите напитки и се заслушаха.

— И все пак светът е пълен с добри момичета — подхванах аз.

— Така ли? Дръжте си ги, радвайте им се — отсече той, без да снижи гласа си.

— Няма нужда да се пускат обявления във вестниците, за да си намери човек подходящо момиче — не можах да се въздържа.

Въртеше нервно незапалената си цигара между палеца и показалеца.

— Говориш така, защото ме видя за момент оглупял — каза той, търсейки думите си. — Мисли както искаш. Твоя воля. Ако държиш, ще ти кажа, че ония жени винаги са ми действали по този начин. Друго беше с публичните домове. Но какво знаеш ти за тях! Каква страна е нашата! Смях да те хване. Може ли от нищото да стане нещо? Да затворят бардаците! Единствените полезни институции в тази държава.

Двете момчета от другата маса се бяха извърнали да ни гледат. Разсмяха се.

— Знаеш ли защо още не съм се застрелял?

— Не, господине.

— Защото дори и да пукна, никой няма да се трогне от това — кресна високо, но веднага след това продължи тихо: — Този сладолед беше истинска помия. Щом излезеш от Торино — край на сладкишите. Дори един еклер като хората не можеш да хапнеш. Запиши си това в твоя дневник.

— Вие никога няма да умрете, господине — казах аз.

— Как?

— Знам, че звучи глупаво, но това ми идва наум. Не бих могъл да ви го обясня. Струва ми се, че вие никога няма да умрете — рекох объркан.

— Хубав комплимент! Добро пожелание — разсмя се той смутен. — Ти да не би да си боксус, а, Чичо?

— Видях пистолета — казах шепнешком.

Той потрепна.

— Да, господине. Тази нощ. Вие спяхте. Погледнах в куфара ви и видях пистолета.

Кимна, навеждайки се към мен.

— Подло копеле! — процеди през зъби.

— Съжалявам, че си наврях там носа, но добре сторих — не се предадох аз.

— Долен предател! Мръсник — продължи да ме хули, едва овладявайки дъха си. Дясната му ръка мачкаше нервно края на покривката.

— Можете да ми кажете каквото искате — защитих се аз, опитвайки се да овладея треперещия си глас, — но не се разкайвам, че съм го сторил. Все пак съм отговорен за нещо, докато съм с вас.

— Ти нямаш никаква отговорност. Нито право. Нищо — викна той с леден глас. — Хубаво ще те наредя аз тебе! Добре да помниш!

— Постъпете, както смятате за добре — насилих се да кажа още. — Но аз не съм ви адютант. Нито гръмоотвод. Всичко не мога да понасям.

Отпусна се в тънък, злобен смях.

— Ще понасяш — каза, скандирайки сричките, — ще понасяш, и още как! Ще имам грижа да те подредя. Имаш само един начин да се отървеш. Знаеш ли какъв? Да побегнеш. Колкото ти държат краката.

— Не съм такъв човек.

— Такъв си. Идиот! Хайде, стани, бягай. Покажи си смелостта. Заклевам се, че няма да викам след теб. Няма и да те гоня, госпожица такава!

Размаха бастуна си. Сега двете момчета не сваляха очи от нас; замръзналата им усмивка по-скоро приличаше на гримаса на състрадание. Бастунът се стовари върху масата.

— Хайде, какво чакаш? Движи се! Мислиш, че си нужен някому? По-излишен си от мъртва тежест. Заминавай!

— Подобна свинщина няма да направя.

— Не е свинщина. Би било смелост. Дума, която никога не си чувал. За теб най-приляга да казваш „тъй вярно“. И да ровиш скришом като крадливите слугини. Е, какво, тръгваш ли си, или не?

— Не.

— Знам какво мислиш: че ще си отидеш, когато на теб ти изнася. Ето какво мислиш!

— Както искате, господине.

Смехът му премина в болезнена кашлица.

— Нещастен глупак! По идеи и намерения съм пред теб, затова внимавай! Може пръв да побягна. А това ще те принуди да тичаш след мен с изплезен език.

Повече не казах нищо, раздвоен между чувството на яд, че съм попрекалил, и горчивото задоволство, че най-сетне съм казал онова, което мисля. Той продължаваше да върти бастуна си задъхан.

Двете момчета се бяха изправили. Преди да се отдалечат, те продължително ни изгледаха. Отвърнах с един неприличен жест на ръката, което ги убеди, че е по-добре да си вървят по пътя. Чух отдалеч смеха им.

— Би трябвало да се върнем в хотела, за куфарите — осмелих се да кажа след кратка пауза.

Изправи се, поехме с бърза крачка, неспособни да отроним дума.

Бях безкрайно уморен, главата ми гореше и тежеше, но успях да следвам темпото на неговата крачка. Ръката му, заловена за моята, сега се опитваше да ме върне отново към обичайното, отчайващо състрадание, но аз успях да отвлека вниманието си, да противостоя, макар да се срамувах от неясните доводи, които ме подтикваха към подобна абсурдна съпротива.

На едно много оживено кръстовище се блъснахме един в друг, но до мен не стигна ни упрек, ни обида. Не ми стигнаха сили да се извиня.

Шумовете в града бяха нараснали, сливайки се в едно-единствено тягостно бучене. Нажеженият следобеден въздух полепваше и душеше безмилостно въпреки възбудата от настъпващата вечер, която пронизваше като електрически ток стъпките и движенията на всеки. В един участък от пътя ни, ограден с колонади, се улових, че гледам жадно цветните афиши за един филм — някаква разлята, мъглява фигура на жена с шмайзер срещу трепкащата жълта светлина на една голяма пагода.

Той си подсвиркваше със свити устни и издадена брадичка, после спря и бе разтърсен от мълчалив кикот, който успя да задуши в гърдите си.

Някъде далеч, отвъд глухата преграда на града, отекна острият звук на пристанищна сирена.

 

В бара на хотела се настани на едно от столчетата и почна да удря силно по тезгяха с лявата си ръка, възмутен от отсъствието на прислуга. От едно далечно стъкла се процеждаше последното слънце, което блесна по очилата и челото му.

— Напускаме — ми каза, след като успя да се наведе над чашата с уиски. — Аз оставам тук. До часа на влака. Ти се пръждосвай където искаш.

Ръката му трепереше. Отпи жадно първата глътка. Целият гръб на ленената му дреха беше в гънки.

Потънах в едно от креслата на съседната зала, вече чужд за всяко външно възприятие.