Джовани Арпино
Усещане за жена (5)

V

… може би вината се крие в моята скромност. Идиотско и излишно е да се лъжем сами, така че бездруго трябва да се виня за скромността си, тоест за посредствеността си… Иначе бих го разбрал — и най-абсурдните, враждебни и жестоки негови слова биха раздвижили нещо в мен, биха предизвикали истинско размишление или бунт, но не и състрадание, защото голото състрадание идва и си отива, без да послужи за нещо; по-скоро те ми подсказваха един различен начин за възприемане на света — да видиш и приемеш живота в най-скрития му смисъл, да се надсмееш на този живот, на доброто и злото в него, както той, слепецът, умееше да прави, макар и тъй жестоко… Може би съм само един жалък, нищожен индивид, който живурка, осланяйки се на малкото сиво вещество в главата си, без да може да се порадва на поривите — добри или лоши — на младите си години…

Тъй си мислех, докато влакът бягаше в нощта, а той спеше в своя ъгъл с наведена глава, полюшквана от забързания влак, отпуснал дясната си ръка в скута. Беше пил много до часа на заминаването и щом се качи във влака, взе няколко хапчета.

Писъкът на локомотива раздираше нощната тишина.

Разгледах го старателно. Погледът ми се плъзгаше възхитен по белезите и дупките на лицето му, по безупречния възел на вратовръзката му, по тясната китка на дясната му ръка, по изящно преметнатия крак. Дори движението на влака подчертаваше неговата грация, полюшквайки го плавно; мина ми през ум, че тази грация съставлява съвършена обвивка на отчаяния бяс, който бушуваше в него.

Тайно му завидях за резултата, който бе успял да изтръгне от себе си.

После някои негови лоши думи и пренебрежителни постъпки за миг изплуваха в съзнанието ми и разбрах колко те са смешни, противоречиви и наивни; стиснах устни, за да възпра смеха, който напираше в гърдите ми.

Помислих си още какъв е ежедневният му живот в оная къща с братовчедката, котката, коридора, уискито в шкафа. Но не се добрах до никаква догадка. Не успях да си го представя на никой площад или улица на Торино. Може би за него това пътуване означаваше внезапно бягство от затворения кръг на безкрайна плетеница от навици.

Почувствах, че е прекрасно да не знам нищо.

Излязох в коридора, където тъмното стъкло ми показа една фигура с неясни очертания. Облегнат на прозореца, се опитах да вникна в нощта — едно черно, празно пространство, което за част от секундата се разтвори, за да ми покаже зидове, покриви, стълбове, рекламни табла, осветени, самотни порти, и после веднага се затвори.

В отражението на стъклото, о което бях притиснал челото си, видях клепача си, с тъмен блясък на мида, порите на гладката си кожа, влажността на окото, което проблясваше при всяко мигване. И си го спомних в леглото на хотела, без очила, видях отново виолетовото, хаотично петно на лицето му, отпуснато на възглавницата.

Бях се нахранил, чувствах се добре в новия си костюм и бях решил да не слагам повече униформата, защото се надявах по този начин да подредя мислите си.

Прищя ми се да му кажа нещо мило, макар и по-късно или утре в Рим. Може би една подбрана любезност би помогнала и на двама ни. Не ми дойде наум ни един особен жест или фраза, но ми бе достатъчно това неясно решение, за да се развеселя.

Пътниците във влака бяха малко, едва по двама-трима в купе, и почти всички задрямали. Само една възрастна жена четеше книга в дъното на вагона. Миризмата на стара прах, железария и прясна грес не ми беше неприятна. Имахме още две спирки до Рим, където щяхме да стигнем рано сутринта.

Обърнах се и го погледнах отново, неподвижен в ъгъла, с опряна дясна ръка върху ръкавицата на лявата и с брадичка, която се поклащаше с ритъма на влака. Всичко ми се стори на място, дори — издигнато в по-висш порядък.

 

Събуди се при едно по-силно разтърсване и ръката му веднага затърси цигарите.

— Здравей, Чичо. Жив ли си още? — прозина се той.

— Не можахте да спите много.

— Сбърках: взел съм витамини вместо приспивателно, дяволска работа. Изглежда, съм пил доста.

— И още как! — разсмях се.

Засмя се и той, преглъщайки горчивата слюнка, застояла по време на съня.

— А ти спа ли?

— Не, но съм добре. Вече ядох. Няма много хора, спокойно е.

— Предостатъчно — съгласи се той.

— Ще останем ли дълго в Рим? Вече изхвърчаха два дни — попитах аз.

Въздъхна:

— Знам ли? Имам един братовчед свещеник. Все ми пише. Трябва да му се обадя. Минахме ли Пиза?

— Още не.

Направи нова гримаса, за да оправи вкуса в устата си.

— Де да имах бонбонче. Но като няма… — рече той и извади бутилката от джоба си. После любезно ми предложи: — Пий една глътка първо ти.

— Благодаря.

Дълги ивици светлина прорязваха плътната тъмнина. Навярно наближавахме Пиза. Един влак ни пресрещна и профуча край нас като голям многоцветен фойерверк.

— Някога имах едно момиче с огромни гърди, като тикви — измърмори той. — Докато спяхме, обръщайки се ту на една, ту на друга страна, тя редовно ми удряше по една плесница с тях. Представяш ли си такъв живот?

Разсмяхме се и двамата. Пи още, подаде ми бутилката, но като му я върнах, не я прибра в джоба си.

— Това са думи на един мой полковник, заклевам се. Не си спомням дали в Африка или в Русия, той бил само едно лейтенантче, затънало до гуша в дългове от покер. Това лейтенантче винаги се предлагало доброволец за какви ли не рисковани акции. За всяка акция давали награда. Ако оживееш, парите те чакат. Той умирал от страх, но без покер съвсем не можел. Така спечелил два сребърни медала и едно повишение.

Влакът забавяше към Пиза. Нощта се разчупи на отломки светлина, които почнаха да бягат покрай нас все по-нагъсто. Розовеещият пушек на стоманолеярен или циментов завод озаряваше голите склонове на околните хълмове през тъмнината на полето.

— Да. Така би трябвало да се живее този живот — въздъхна той печално и по устните му мина тръпка.

Господинът, който се качи в Пиза, имаше нов куфар. Беше висок и възрастен, с бели коси. Седна и любезно се усмихна, преди да разгърне вестника.

— Гости ли имаме, Чичо? — попита слепецът.

Господинът вдигна очи и усмивката му стана по-широка.

— Видях купето почти празно — рече той благо, — но ако преча…

— За Бога — засмя се слепецът, — настанете се удобно. Искате ли да пиете с нас по чашка?

— Моля? — прошепна пътникът.

Той му протегна бутилката.

— Питам ви отново: искате ли да пийнете с нас? Нали сме в Тоскана — продължи.

— Всъщност — рече мъжът, оглеждайки ни бегло. — Ами то… бутилката ви е почти празна. Благодаря, но…

— Моля, налейте си — настоя той. — Резервата ни е в куфара. Муниции за уста. Дванадесетгодишна стока.

Гоподинът благодари отново, взе бутилчицата, подържа я миг в ръка, намигна ми съучастнически и, благодарейки, добави:

— Наистина, отлично уиски.

Той отпи една глътка и рече:

— Добре! Значи имаме работа с мошеник.

— Какво казвате, господине?

— Казвам, че се е присламчил мошеник. Смятате ли, че можете да се подигравате с нас? Внимавай, Чичо — засмя се тъжно той.

Човекът потрепна, но нищо не отговори и се наведе над вестника си.

— Не му позволявай да избяга, Чичо. Защото под предлог, че сме пияни, господинът мошеник ще си отиде.

— Добре, господине.

Унил, мъжът сгъна вестника нерешително, после почука с пръст слепоочието си и ме погледна въпросително.

Кимнах отрицателно.

Трябваше отново да поема бутилката и да изцедя последните капки от нея.

Пътникът тъкмо се канеше да стане, когато дясната ръка на капитана го сграбчи и закова на място.

— Но, моля ви се, господине — рече усмихнат той, — нима ще откажете да побъбрите с тук присъстващата развалина? Ти, Чичо, застани на вратата, изпълнявай, хайде.

Дръпнах вратата на купето и се облегнах на стъклото й. Главата ми бе леко замаяна, но самият аз бях в приповдигнато настроение — имах желание да се смея, да говоря, да жестикулирам.

Седналият човек се приготви да изтърпи онова, което имаше да се случва. Размазаните черти на лицето му се изостриха.

— Били ли сте на война? — последва ребром въпрос.

— Разбира се. В Етиопия, после…

— А аз не. Живял съм само в мир — разсмя се той, повдигайки с отсечено движение лявата си ръка в ръкавица до лицето. Над горната му устна избиха ситни капчици пот.

— Извинете — започна другият, — аз уважавам хора във вашето положение. Не бих искал…

— Моето положение ли? Какво положение? Имам ли някакво положение, Чичо? — Бе прекъснат.

— Искам да кажа, че разбирам. Повярвайте ми. Достатъчно съм възрастен, много съм видял, за да мога да разбера, че…

— Каква ли свиня е бил всъщност в достопочтена възраст един италианец? Прав ли съм? — взе да се смее той.

Но смехът бързо замръзна на устните му, които сви в гримаса на съжаление.

Мъжът отново се опита да намери подкрепа, като ме погледна. Аз свих рамене и се ухилих злобно. Всеки жест ми се изплъзваше, учудвайки ме с готовността и арогантността си. Миризмата на уиски погъделичка ноздрите ми.

— Вижте какво, господине — подхвана другият, — не ви познавам и съжалявам. Разрешете…

— Не разрешавам.

— Искам само да се представя — отвърна кротко мъжът.

— Нямам намерение да науча излишното ви име. Тежко̀ ви, ако го произнесете! Останете си анонимен! По-добре ще е за вас — викна той.

Мъжът едва намери сили за някаква вяла усмивка, опитвайки се да извърти разговора:

— Много добре. Да приемем, че съм попаднал на истинско нощно приключение. Понякога едно неочаквано приключение не вреди.

— Чичо, господинът призовава неочакваното — рече той и веднага добави: — Вие, господин неизвестен, познавате ли Чичо? Прочут като страшилище на две морета.

Доближи се на няколко сантиметра от бледото му лице. Другият се изпъна, за да може поне малко да се отдалечи.

— Пиян съм, ваше превъзходителство.

— Много добре. Отлично — оживи се мъжът. — Полезно е от време на време. За разтоварване. Винаги казвам…

— Вие не казвате нищо. Не можете да кажете нищо.

Мъжът се отпусна на седалката, мъчейки се да си извоюва колкото може свободно място. Потеше се, сбръчканите му клепачи потрепваха неравномерно.

— Знаете ли какво ще ви кажа? — процеди заплашително. — Че живеем в мръсна страна.

— Съгласен съм, че светът е мръсен — засмя се дрезгаво мъжът облекчено.

— Аз също. Но най-вече страната ни е мръсна. И в нея вашата раса е обезличена повече от всякъде другаде — рече той на един дъх.

— Сега разбирам — съгласи се господинът. — Вие не сте италианец и в такъв случай…

— Не, не съм. Правилно. Аз съм само торинец — заключи той уморено.

Брадичката му трепереше неудържимо. Размаха лениво дясната си ръка, понечи да каже нещо, но млъкна и се сви в своя ъгъл.

— Развейте високо знамената, за да не се усети вонята на ръцете ви — произнесе с усилие той.

Имаше вид на изтощен човек.

Мъжът предпазливо се надигна, взе мълчаливо куфара и вестника, промъкна се в коридора и забърза.

Той ми подаде празната бутилка и кимна към куфара. Стъпих на седалката, разрових вещите и накрая намерих другата бутилка с уиски.

— Излез, Чичо — закашля се той, хванал с несигурни пръсти металическата запушалка. — Иди да си поговориш човешки някъде другаде. Не може ли да се открие някое момиче из тия проклети влакове? Имам предвид за теб. Сега трябва да спя.

— Позабавлявахме се — подхвърлих аз.

— Какво? — Вдигна за момент глава, с блуждаеща усмивка. — А, да!

— Побягна по-бързо от заек — опитах се да продължа. — Като оня кондуктор вчера. И този сега — кой знае какви ще ги разправя за пътуването.

Направи неопределено движение във въздуха.

— Я се опитай да я отвориш — рече и ми подаде бутилката.

— Няма ли да е по-добре, ако…

— Моля ти се — въздъхна той отчаяно, — отвори бутилката и не говори повече. Стига проповеди!

Развих капачето и му върнах бутилката. Той я задържа опряна до гърдите си и попита:

— Ама ти още ли си тук? Бягай, бягай! Ще се опитам да заспя. Нищо повече. Иди се оправяй сам, моля те.

Излязох пак в коридора. Тук-там тъмнината се разпукваше в светли петна — плахи предвестници на утрото.

Злите сили напуснаха тялото ми, безчувствено, блудкаво успокоение размекваше плътта и мислите ми.

Скоро полето щеше да се разлюлее пред очите ми като млада невеста. Коне и дългороги волове щяха да щъкат на воля из полската шир, из стърнищата щяха да се извисят конусите на копите сено.

Трите букви на думата Рим дразнеха небцето ми като вкусен залък.

Не изпитах повече желание да се обърна и да го шпионирам.