Джовани Арпино
Усещане за жена (3)

III

Рано следобед дойде и вятърът. Неочаквано връхлетяха горещи вълни, които вдигнаха високо вихрушки от прах, хартия и сухи листа и разчорлиха короните на дърветата в центъра на площада.

— Чудо — рече той, вдишвайки с наслада първите повеи. Но веднага свихме и влязохме в едно кафене.

През стъклата, под едно небе, което набираше мощ, видях част от пристанището, един кран, кърмата на един ръждясал кораб. Малки флагчета в редица плющяха под непрекъснатия напор на вятъра.

Вече бяхме ходили в някакъв магазин, където той изхарчи голяма сума, за да купи светлосин костюм и риза за мен, а за себе си костюм от бял лен. Щяха да ни ги доставят до вечерта в хотела след някои малки поправки на панталоните. После бързо се разходихме по тясна, спускаща се надолу улица, през което време той радостно и мълчаливо въртеше бастуна си из въздуха, напирайки все по-силно върху ръката ми, за да не отслабвам темпото на нашата разходка.

— А след обяд ще идем на добър бръснар — рече той с тон на задоволство.

Върху масата листчетата от различни сметки образуваха ветрило, затиснато от пепелника. Келнерът пристигна с петото уиски.

— В един ли ще обядваме? — запитах аз. От двата вермута, изпити малко преди това, главата ми се въртеше.

— Наистина трябва да се яде. Ти сигурно си гладен — рече той, разклащайки леда в чашата. — Кой знае не съм ли бил и аз такъв гладник на твоите години. Нищо не си спомням. Ще ти дам един свободен час, да се поразходиш. Но сега не ми се яде. Иди до тезгяха да видиш дали са останали сандвичи, но недей ми поръчва, само погледни.

Станах. Имаше най-различни сандвичи под широки пластмасови похлупаци. Отстрани бяха гарнирани с листа от салата. Момчето зад бара, със зацапана престилка, съзерцаваше грижливо сресаните си коси, размножени в отраженията на бутилките. Погледна ме за миг с безразличието, което всеки изпитва към войника — едно прозрачно същество, което дори не дразни окото.

— Има нещо, но не е чак толкова чисто — казах, като се върнах.

— Това е най-малкото, което човек може да срещне по тези места. А сега бягай — каза той, подавайки ми една банкнота. — Вземи. Яж. Иди към пристанището, така ще хвърлиш поглед на момичетата.

— Кои момичета? — учудих се аз.

— Вечните! Не си ли чувал досега за тях? — подигра ме той, но кротко.

— Ще ги срещнеш на тълпи. Има дори и негърки, ако търсиш. С една дума, ония!

— Предпочитам да ям — отвърнах със смях аз.

Сви ядосано рамене.

— Момичетата, които ще срещнеш, докато вървиш. Или може би се обръщаш на другата страна, когато ги видиш? Да не си вчерашен?

— Добре, господине.

— Разгледай някое от тях. Не се знае нищо — приключи сухо. Извади часовника си, щракна капачето му. — Бъди тук в два, не по-късно.

 

Вън се наведох, за да устоя на вятъра, възбуден, че най-сетне съм сам и че ме чака нов костюм. Но навлизайки в зоната на пристанището, почувствах, че свободата ми има блудкав вкус. С учудване установих, че бих предпочел да го гледам да се храни пред мен, опитах се да си представя някой негов жест, някоя неизбежна обида по адрес на келнера.

Морето остана от дясната ми страна, затрупано от пристанищни съоръжения, а от лявата ми страна — една порутена стена. Вървейки покрай стената, видях на няколко пъти спускащи се стъпала, които водеха към кръчми. Спрях се пред кошове, пълни с раци и миди, подредени за показ, по-нататък видях някаква заспала сива риба в два пръста вода — един келнер веднага се показа и ме изгледа подозрително, затова веднага продължих пътя си. Обръщайки се назад, за да обхвана дълбочината на пристанището, цветовете, носовете и комините на подредените в редица кораби, крановете и вятърът ми се сториха нагласени като във филмова сцена. Чувствах, че очите ме болят, а далечни шумове и гласове, може би от някой пазар зад стената, отекваха в главата ми, размътена от вермута. При следващата табелка реших да спра. Кръчмата беше празна и собственикът ме загледа през отворената врата на кухнята с лишени от съчувствие очи.

Стори ми се, че съм заминал отдавна, отвлечен и поставен сред някакво безвъздушно пространство, което не ме повдига, а притиска, и изпитах неясна носталгия за моя град, за дома си, а може би и за казармата.

„Да пратя една картичка на майка ми“ — помислих си.

Избрах си набързо менюто от листа и останах да чакам с очи, впити в количката със сладкиши.

 

— Уверявам ви, господине, нито един бял косъм. Позволете да ви обслужа — повтори бръснарят с нисък глас, кланяйки се. — И тук, на върха, на темето, където е критичната точка, всичко е наред.

— Добре, добре — отвърна сухо той.

Маникюристката беше се нагласила вече от дясната му страна, без да каже нито дума, съсредоточена в ноктите, в пиличката; а той, увит в двойна кърпа, се отпусна да го бръснат.

В огледалото виждах лицето му, разсечено наполовина от очилата. Малко по малко сапунът прикри белезите и тъмните, дребни дупчици, оставени сякаш от свредел. Бръснарят се въртеше наоколо му с особено усърдие, момичето също работеше с не по-малко старание.

Разтревожена, тя внезапно дръпна пиличката и каза:

— О, извинете ме, господине.

— Няма нищо, мила. Няма нищо — отвърна благо той.

— Случи ли се нещо? — разтюхка се бръснарят и се закани с ръка на момичето.

— Моля ви, няма нищо. Хайде, мила, карайте. Така е много добре — продължи той.

Момичето се наведе с парченце памук, още по-напрегнато.

Бръснарят не знаеше как да започне разговор, два или три пъти ми хвърли поглед, но аз се престорих, че не съм го видял. Беше стар, блед, невзрачен като своя дюкян; един чирак, наплескан с помада, четеше спортен вестник в най-отдалечения ъгъл.

— Как изглеждаше? — попита. Едва-що бяхме излезли.

Беше оставил голям бакшиш, заради което и тримата от бръснарницата се втурнаха да ни отворят вратата.

— Маникюристката ли? Слаба като клечка, но не и грозна. Обаче дребна, не повече от четиридесет кила — обясних.

— Да бях знаел, щях да й тегля един ритник. Ах, мръсницата — заръмжа той. — Това, че не мога да търпя шума на пилата — както и да е, но дето ме бодна…

Вървяхме пъргаво, макар улицата да се изкачваше. Вятърът бе стихнал, фенерите, които достигаха височината на първите етажи, вече не се поклащаха. Усещах се потен и леко изморен, бях нетърпелив да се върна в хотела и да сложа новия си костюм.

Но той каза:

— Какъв хубав въздух! Така трябва да бъде — вятър, или още по-добре — дъжд. И веднага след това да има такъв въздух, който да прави крачката ти лека. Ура!

Но все още можех да разчитам на неговата жажда; джобната бутилка сигурно вече бе празна. Наистина малко след това той поиска да седнем в едно кафене. Един правоъгълник светло, сякаш измито небе, покриваше малкото, неизвестно площадче. Залезът бе още далеч. В дъното, близо до една будка, група ватмани се закачаха. Смехът им достигаше до нас на плавни каденци. Тролейбусите, спрели на последната спирка, привличаха всичкото слънце с ламарините и стъклата си и също приличаха на пламтящи петна. Дойде ми наум да не забравя да взема вестник за тази вечер, да го прегледам в леглото. Не знам защо, тази мисъл ме накара да почувствам неговата трагедия.

— Бих хапнал нещо, но по-добре не. Иначе тази вечер няма да имам апетит — рече той, поемайки дълбоко дъх след шестото уиски. — Впрочем видя ли момичетата? Говорй!

— Ония от пристанището ли? Не видях кой знае какво — отвърнах.

Вкусих от моя сладолед, в който насила ме бе накарал да сипя един пръст ликьор.

— Събуди се, Чичо — каза със спокоен глас, който не предвещаваше нищо добро. — Твоят предшественик, който беше неграмотен колкото си искаш, ги намираше дори под камъните. Друго не знаеше, но за съжаление не можех да му се доверя. Харесваха му всички. Хайде, кажи нещо!

Взех да разправям, опитвайки се да си спомня, но като че ли повече измислях. Реших, че е най-добре да се спра върху една жена, облечена в оранжево, която бях видял до вратата на един бар.

— Е какво, висока ли беше? — започна да разпитва той.

— Да, висока като вас. Много висока.

— Не спирай, за Бога! С ченгели ли да ти вадя думите? — рече нетърпеливо и с два пръста почукна с чашата по чинийката, за да поръча повторно. Един келнер вече тичаше.

— Казах ви всичко, прощавайте. Да не би да съм говорил с нея? — отвърнах аз. — Беше до вратата на един бар. Сама. Висока. С черни коси, да, с гъсти черни коси.

— С черни коси, но не и с тъмна кожа, нали? Защото най-хубава е бялата кожа — усмихна се той в празното пространство.

— Тъмна ли? Не ми се струва. По-скоро бяла. Но не беше слаба. Общо взето, едра — заключих уморено.

— Това именно исках да науча — засмя се той възбуден, потрепвайки с крак. — Едра жена, но млада. Това ми харесва, Чичо. Утре.

— Какво утре? — попитах.

— Утре ще я потърсим. Ще ми я потърсиш. Спомняш си бара, нали? — продължи усмихнат, потрепвайки под масата. — Много добре.

— Но аз…

— Какво ти?

— Отгде да знам.

— Хайде, хайде, не знаеш. Какви ми ги говориш? Да не би да не знаеш какво да кажеш на онази там? — Усмихна се доволно и продължи: — Не се страхувай. Ще й кажеш истината — нито повече, нито по-малко. Тя ще ти отговори десет хиляди. Ти ще й отвърнеш петнадесет. От какво се страхуваш? Да не минеш за сводник?

— Не точно това. Не исках да кажа това, но виждате ли… — отвърнах объркан.

— Не ме разсмивай, глупчо — рече с променен от надеждата глас. Повдигна ръка, сякаш искаше да ме докосне, и тя остана така, във въздуха. — Какво лошо има в това? Не искам да те принуждавам, но какво лошо има? Ще идем там, ще си кажеш приказката, после ще ме придружиш, ще ме почакаш и случаят е приключен. Дори по-малко от час, искам да ти кажа. Разбираш, нали?

— Да, господине.

 

Поиска да вечеря, преди да се приберем в хотела. На масата, в един ужасно пуст и тъжен ресторант, от парче шунка и един бульон с яйце се почувства напълно сит. Порови малко в гроздето, без да хапне. Не каза почти нищо, бе разсеян, цигарата му димеше сама в пепелника. Не прояви никакъв интерес какво меню съм си избрал, не ме попита нищо.

На път за хотела обаче се ободри, чувах го да си подсвирква някаква стара песничка, размахвайки весело бамбуковия бастун пред себе си.

Небето се бе обляло в тъмнозелено, в далечината изпъкваха розови и сиви зидове, накацали по хълма. Но всичко това, което виждах, бе чуждо за очите ми — образи от един чужд за мене свят, дори противен — свят, който бързо изчезваше, без да остави следа.

Преди да се качи в стаята си, пи отново и трябваше да стоя до него в бара, да го чакам. Погълнато от своето вестниче, момчето зад бара едва ни удостои с поглед.

Накрая се опитах да кажа:

— Защо да ходим при онази там утре, а не днес? Сега не е ли по-добре, щом като сме решили? Утре отново сме на път.

Възпротиви се с глас, който прозвуча сипкав и далечен.

— Не, тази вечер не. Вечер не обичам. А и още не съм готов. Трябва да си помисля. Ще пътуваме утре вечер. Но следобеда с новите ни дрехи ще бъде по-друго. Повярвай ми, Чичо.

— Да, господине.

Горе го придружих из стаята, която той обиколи за няколко минути и бързо опозна с резки опипвания на бастуна си. Големият пакет с новите дрехи стоеше на един стол, увит в елегантна хартия.

— Да го отворим, но ще мерим утре. Нямаме бърза работа — рече уморено. — Куфарът на масата ли е? Достатъчно. Отивай си, ще те повикам след половин час.

Седнах на леглото и зачаках, без да посмея да се разсъблека. Когато ме повика, вече си беше легнал, облечен в пижама, изкуствената му ръка в ръкавица бе отпусната върху чаршафа, пепелникът и часовникът му поставени наблизо, отдясно.

— Купи ли вестник? От Торино ли? Отлично. Понякога обявленията за женитба са най-хубавото нещо на света. Седни, застани удобно. Чети набързо — рече той.

Започнах:

— Висока, банкова служителка. Северна Италия, тридесет и девет годишна, спортистка, добри връзки, търси висок…

Продължих така до края на двете къси колонки, без да прекъсна, въпреки засъхналата ми уста.

Той пушеше заслушан, от време на време издаваше къс гърлен смях или измърморваше нещо неясно. Душеше, кривеше уста, размахваше из въздуха ръка като диригент вместо иронично одобрение или престорено съчувствие. Лицето му се открояваше синкаво на бялата възглавница от прекалено ярката светлина в стаята.

— Изрежи това обявление за изисканата сладурана, висока един и петдесет, с артистичен темперамент — рече той накрая. Едно от добрите. В джоба на куфара ми има един голям плик. Сложи обявлението там. Имам стотици. Събирам най-духовитите. Когато човек не е в настроение, нищо по-добре не се отразява от това, да ги чуе отново всичките.

Направих каквото ми каза и останах за миг прав до леглото. Зад стената се чу ясно шумът на асансьора, после гласове, които бързо заглъхнаха.

— Отивай си, Чичо. Лека нощ — каза тъжно той. — А, чакай, забравих моето добро дело.

Накара да му донеса една папчица, съдържаща листа и пликове с името на хотела.

— Имаш ли писалка?

Постави папката на коленете си, закрепи я с изкуствената си ръка, опъна листа и след като проследи внимателно очертанията му с десния си палец, започна да пише. Бавно, буква след буква, отделени: едно главно „Л“, после „А“, „Й“, „Н“… Овалът на „О“-то накрая едва не му излезе от листа.

— Това е за лелята. Нали си спомняш моята братовчедка-леля? — попита той, подавайки ми папката. — Не се възмущавай. Отдавна е свикнала. Забавлява се. Преструва се, че се ядосва, и после се оплаква на Барона, който побеснява. Да не забравим да го пуснем утре. Ще ти продиктувам адреса.

Докато пишех, намери сили за нов смях, но много вял.

— Сега върви, спи, ако можеш. — После добави, повдигайки лениво изкуствената си ръка: — Аз трябва да се демонтирам. Да бих могъл да демонтирам и главата си…

— Ако искате да ви помогна — казах.

— Не ставай смешен — рече той и избухна ядовито, през зъби: — И най-вече не бъди лицемер. Защото това си ти, лицемер. У теб живот няма, кръв във вените ти не тече. Чувал с пепел си ти. Ето какво са твоите двадесет години. Пет пари не давам за тях, ни за теб или за такива като теб. Дрипльовци, това сте вие. Такава е и вашата неделна човечност. Отивай, отивай да хъркаш, защото вече съм ти взел мярката и съм разбрал кой си. Знам, че се надяваш да се спасиш, затваряйки устата си. Махай се от очите ми и не смятай, че сега можеш да се измъкнеш. Ако усетя, че излизаш, ще те подредя до края на военната служба. Заминавай! Ставане в осем часа.

Понесох тази вихрушка повече смутен, отколкото обиден. Размърдах краката си по пода и се скрих в стаята си.

Бе горещо, усещах дъх на застоял въздух, отворих прозореца. Долу минаваше тъмна, пуста уличка. Шумовете на града се носеха високо, тия от гарата — наблизо — скърцащи и остри. Усещах краката си изтръпнали, но главата си бистра. Не ми се спеше. Облегнат на прозореца, се опитах да изпуша последната си цигара, стараейки се да не мисля какъв никаквец съм.

 

Посред нощ се стреснах, обзет от необясним страх.

Оттатък още светеше и това ми помогна да възстановя очертанията на вратата и шкафа. Пристъпих на пръсти и се наведох да надникна.

Спеше с разпрострени крайници из цялото легло. Някаква бяла капсула обхващаше края на лявата му, отрязана ръка. Без защитата на очилата лицето му представляваше ужасна гледка.

Бутилката уиски бе на масичката до един флакон. Сънотворно, естествено.

Изкашлях се, размърдах един стол. Не помръдна.

Пристъпих в стаята, като се опитвах да не гледам това лице. Видях множество вратовръзки в куфара, подредени сред веленова хартия в една кутия. На дъното на куфара, под ризите, зърнах един тъмен триъгълник. Пистолет в кобур. После — две бутилки.

Зад гърба си чувах тежкото му дишане.

В банята тоалетните принадлежности бяха педантично подредени по ръба на мивката — четка и паста за зъби, една гъба, одеколон, един още неразтворен сапун, две четки.

Помирисах одеколона, издърпах една цигара от кутията, оставена на масата.

Чувствах се жалък и глупав, но също обзет от някаква идиотска радост от презрението и желанието за отмъщение. Все пак не събрах нужната смелост, за да отворя пакета с новите дрехи. До куфара видях документите му; прочетох рождената му дата — тридесет и девет години. И името му: Фаусто Г.

За миг останах неподвижен, раздвоен между мъчителното желание да продължа да съзерцавам това лице и илюзията да залича веднага и завинаги всеки спомен от него.

Отказах се като подлец.

Върнах се в стаята си и седнах на края на леглото, със запалената, ароматна цигара в шепата.

Метална светлина вече очертаваше слабо контурите на завесите. Влак изсвири два пъти и звукът потъна в тишината, без ехо.

„Няма да издържа“ — помислих някъде дълбоко в будното си съзнание.

Изтегнах се със затворени очи на още топлата възглавница.