Джовани Арпино
Усещане за жена (6)

VI

Бурята изсипваше все още рехави потоци, но светкавиците и гръмотевиците бавно се отдалечаваха. От прозореца на хотела видях един от пазачите на паркинга за коли да прибягва, превит под импровизираното наметало от найлон. Той се прилепи до някакъв навес, от който се подаваха краката и обувките на скрилите се от пороя хора. От време на време момичешко засмяно лице се навеждаше да провери дали вали. По жълтите стени личаха широки петна влага, паважът и асиметричната редица покриви блестяха в сребристите отражения на стичащите се виолетови струи дъждовна вода.

Широкият цветен чадър върху терасата се поклати, но последният порив на вятъра го преобърна.

— Още не си ми прочел хороскопа, маестро — оплака се той от леглото.

На сивите лъчи светлина стаята издаваше възрастта на протритите пердета и на избелелите волани на цветя над вратите. Леглата ни бяха железни и различни. Управата, след остра разправия, се бе съгласила да отпусне жалък разделителен параван между двете легла, който отнемаше още повече пространство и светлина.

— „Колебания в търговската ви дейност. Бъдете внимателни при покупки и продажби. Чувства: предложете другата си буза на този, който ви е обидил. Здраве: психофизично равновесие“ — прочетох аз.

— Да се обесят! — измърмори той. — Давай, чети за Козирог!

— „Големите амбиции не са за вас, преценявайте добре идеите, които са ви в главата. Чувства: запазете спокойствие. Здраве: не се преуморявайте на работа.“ Защо пък точно Козирога, господине?

— Това беше за моя братовчед, свещеника — засмя се той. — Вали ли още?

— Почти не.

— Жалко! Нетрайни римски бури. Чакай ме долу. Повикай такси. Да ми се махне тази грижа за братовчеда — рече и почна да се надига от леглото.

— Не е ли по-добре да чакам тук?

— Бъди спокоен! Познавам този бълхарник от цяла вечност. Нищо не се е променило, дори дупките по килимите. Слизай долу!

Чинията със сандвичите му бе още пълна, но бутилката „Сент Емилион“ — празна.

Група стари американки изпълваха стълбищната площадка на втория етаж. Носеха качулки от найлон, а върху обувките си — прозрачни кесийки. Смееха се, докато разглеждаха някакви малки плетени шишета за вино, една цветна забрадка, две изрисувани раковини. И портиерът беше стар. Той беше много висок, сякаш се крепеше на невидими патерици, и с пръст поучаваше своя помощник — мустакат, плещест младеж в нова униформа.

Таксито доста се забави.

Когато той слезе, старият портиер тръгна насреща му с разперени като криле ръце. Стиснаха си ръка, разговаряйки усмихнато и шепнешком.

После излезе да подиша измития въздух.

— Старият мръсник! — рече той доволен. — Най-малко стогодишен е. Ако му допаднеш, ще ти свали луната. Иначе никакъв бакшиш не го задоволява.

Високи облаци пълзяха, откривайки процепи небе. От паважа лъхаше на вода и изгнили автомобилни гуми.

Шофьорът на таксито летеше с голяма скорост из тесните улички. Бамбуковият бастун го чукна по рамото.

— Ако не са ти сложили пипер отзад, карай по-бавно — предупреди го той.

— Разбира се, господине, както желаете — усмихна се шофьорът.

Имаше голяма беззъба уста, а дебелият врат преливаше на дипли от яката му.

Минавахме покрай реката, чиито мътни и уморени води влачеха кълба от пяна. Короните на дърветата изглеждаха още натежали от дъжд. След моста таксито прекоси един площад и хвана по някаква нагорна улица.

— По-добре да те бях оставил в хотела. Или да идеш да се разходиш. Нямаш работа при братовчеда свещеник — каза той.

— Аз пък с удоволствие ще дойда.

— Ех, всеки според вкуса си — рече неохотно. — Не че е антипатичен, напротив. Светило на науката. Но — поп от главата до петите.

— Малко святост не вреди — опита се да подхвърли шофьорът.

— Браво — отвърна той с готовност, — и знаеш ли какво още? За да може всеки нищожен италианец да се сдобие с малко святост, би трябвало да дойде в Рим, за да удуши един римлянин. Правилно, нали?

— Ами… — рече другият объркан. — Министри ли имате предвид или обикновени жители на Рим.

— Зависи, който падне.

— Голям е Рим — възпротиви се човекът и мрачно въздъхна.

— Голям и лъжлив — каза той.

— Аз съм невежа и си го казвам. Не мога да се меря с вас — отвърна шофьорът, поглеждайки ни в огледалото си. Челюстта му се размърда, после каза: — Но все пак си имам моите разбирания. И то — съвсем ясни.

— Я да чуем!

— Държите ли? Научил съм се да си затварям устата. От благоприличие.

— По-добре устата, отколкото очите, шефе — дойде вледеняващата реплика.

Излизахме от един куп разкривени и ярко боядисани къщи, опасани от ивици градини, дървета или претенциозно изрисувани портали. Църквата в дъното беше ниска и нова, от светъл камък, с мъничка камбанария. Неголемият площад бе сух, изглежда, тук не беше валяло.

— Наистина ли предпочитате да дойда? Бих могъл да чакам тук, има и бар — казах аз.

— Бар ли? Чудо! Веднага едно кафе, за да изчистим гласа си преди светената вода. — Оживен, той каза: — Защо да ме чакаш? По-добре да дойдеш. Оня може да излудее и да иска да ме изповяда. Тогава как ще се отърва?

 

Зеленчуковата градинка зад църквата изглеждаше абсурдна. Тук-там бе застлана с чакъл, наоколо бяха наредени саксии с хаотично засадени едри растения вместо с домати. Имаше боядисана скамейка, опряна да зида, желязна масичка, а голямото мушкато преливаше от сандъчето си.

— Да седнем тук — покани свещеникът с плахи движения, — по-хладно е. Чухте ли каква буря? А при нас паднаха както винаги само две капки.

Беше висок и слаб. Приличаха си.

Първите поздрави и въпроси затихнаха в слаби усмивки. По лицето на свещеника бяха избили червени петна.

Той размърда бастуна си, докосна го по колената.

— Я, още ли носиш расо? — попита.

— Не, не — побърза да каже другият, — имам и костюм. Но го слагам само когато пътувам. Знаеш как е при нас.

— Нищо не знам — отвърна той. — Защо? Срамуваш ли се?

Свещеникът отново се изчерви.

— Не. Заради хората. С костюм изглеждам млад, а не бих желал да ме приемат такъв. По-добре е да избягвам. — Обърна се към мен, притваряйки очи. — А ти не ме наричай отче или преподобни. Наричай ме Фаусто, като него. Да, като него. Знаеш ли, почти сме близнаци. Говори ми на „ти“!

— Не бързай с близнаците — уточни той. — Аз съм Водолей, а ти — Козирог.

— Въпреки това има най-много двадесетина дни разлика помежду ни — усмихна се свещеникът.

— По вашия календар, не и между съзвездията.

Свещеникът продължаваше да се смее, но по-леко, потривайки смутено ръце.

— Дявол да го вземе, къде те намирам сега? Преди няколко месеца ми пишеше от някакъв колеж. В енорийски свещеник ли си понижен, или бъркам? Не беше ли учен? Какво се е случило?

Възрастна жена с шапка на цветчета дойде към нас, скърцайки по чакъла, и остави поднос с бутилка вода и три чаши с по един пръст мента на дъното.

— Благодаря, госпожо. До утре. Благодаря за всичко.

— И отбележете, че всичко съм направила по ваш вкус, преподобни. Готово нямам нищо. Искате ли да отскоча до млекарницата? Ей сега ще стане — каза жената.

— Благодаря, госпожо, аз ще се погрижа. Няма значение. Така е добре. Лека вечер. До утре — смути се свещеникът.

— Коя е тази? Икономката? А я наричаш госпожо — полюбопитства той.

— Мълчи, моля те — пошепна свещеникът смутен. — Тя е добра жена, която ми помага по малко. Живее тук наблизо. Икономка нямам. Сам трябва да се оправям.

— Първокласен хотел, моите поздравления!

— Хайде, бъди добър! Аз сам поисках да ме върнат в енорията. Днес не е време за мислене, а за работа.

Гласът му беше нисък и смирен, с внезапни модулации във високите регистри.

Пихме, ментата беше много сладка, а водата почти топла.

— Не чувам кокошките.

— Но, Фаусто, какво те прихваща? — засмя се свещеникът объркан. — Какви кокошки?

— Как може енория без кокошки? Като идва икономка, поне да имаше и кокошки, нали? — настоя той. — А тук не ги чувам. Откъде те изгониха? Наказан ли си?

— Но току-що ти казах, че… — отговори свещеникът въздишайки, без да довърши.

— Хубаво е тук — опитах се да отклоня разговора.

— Да, наистина — веднага се оживи свещеникът. — А вечер целият Рим е под мен — гледка, която не престава да ме удивлява. О, извинявай, Фаусто.

— За какво да извинявам? — чухме спокоен отговор. — За Рим хич не ме е грижа; за мен все едно е столица на Турция.

— Все си същият — рече другият с ръка на устата. — Колко съм щастлив, че си тук. Бог да те благослови!

— Ти обаче не. Сигурно си имал някоя женска история, обзалагам се. На мен можеш да кажеш. Иначе нямаше да те изхвърлят, за да те погребат тук.

— Погребан? Изхвърлен? Какво говориш? — разгорещи се бедничкият, със слаб глас. — Тук съм на мястото си! Най-после се чувствам добре. Полезен съм. Човек не престава да учи; но само от амбиция. Проблемите остават, човечеството стои и чака. Затова по-добре е да станеш полезен на ближния си. Прощавай, може би не умея да се изразявам.

— Изразяваш се, и още как! Но говориш истински глупости. Да бъдеш полезен, човечеството, ближният… Фантазираш като стара мома! С тия разсъждения човек може да стане най-много селски поп. Ама хубав селски поп — с шкембе, къща, пълен сайвант със суджуци и така нататък.

Свещеникът скри лицето си с ръце, сякаш да отмахне насъбрала се умора.

— Искаш ли да ти призная нещо, Фаусто? — продължи шепнешком. — Завиждам ти. Винаги съм ти завиждал. Ти ще кажеш, че хуля Бога, но съм убеден, че си щастлив, защото страданието те съпътства всяка минута. Стимулира те, освобождава те… Ох, накарай ме да престана, моля те, не ми позволявай да говоря.

— Настоявам да продължиш — въздъхна той дълбоко. — Кажи, кажи.

— Наистина ли не ти причинявам болка? Не бих искал… Да знаеш колко съм мислил за това през последните години.

Потрепваше цял. Ръцете му нервно се движеха между бузите и слепите очи.

Понечих да се изправя, но чакълът нямаше да ми позволи да се отдалеча незабелязано.

— Давай, говорй — усмихна се кротко той, — нищо не може вече да ми направи впечатление. При това положение — говорй спокойно!

— Недей! — тюхкаше се свещеникът. — Познавам те. Искаш да се защитиш с гордост, а пък…

— А пък какво? Хайде, кураж!

— Не знам. Повече нищо не знам — рече другият, като че ли се предаваше.

Беше смъртнобледен, виждах сянката под очите му да трепти от пулсиращите тънки венички.

Гласът се отприщи, сякаш търсеше опора в себе си.

— Струва ми се, че твоят кръст те осенява. Нека е и нека бъде смисълът на твоя живот, сиреч спасението. Спасен си ти. Затова ти завиждам. Защото си опростен. Завиждам на лудите, на недоразвитите, на болните, на невинните деца. Само те могат да разберат и да прозрат. Повече от мен.

Беше запалил цигара и пушеше, оставяйки я да се люлее на устата му.

— Вярваш ли в дявола, братовчеде? — попита мило.

Свещеникът леко присви рамене. Ръцете му оставиха слепоочията и затъркаха клепачите.

— Не знаеш, разбира се — продължи той, без да сваля цигарата, с вкаменен профил. — А би трябвало да вярваш. Докато светът се е страхувал от дявола, всичко е било по-различно. Имало е добри и лоши демони. Имало е разбойници и стражари, с една дума — старата история. Глупости ли говоря? Като се свършили лошите хора, на добрите физиономиите се размазали. Изчезнал дяволът, изчезнали и чудесата. Или бъркам?

— Спокойно, Фаусто, спокойно — прошепна свещеникът.

— Ти ще кажеш, че разсъждавам като селянин, но …

— Именно тази философия е най-сложната. От нея се чувстваш неловко — защити се другият.

— Ако пък толкова ми завиждаш, мога да ти помогна… в куфара си нося пистолет — засмя се той кротко.

— Моля те.

— Естествено, да си слепец е щастие — заключи той, наблягайки на всяка дума. — И знаеш ли защо? Защото човек не си въобразява вече нищо. Поне с мене се случи така. Не си представям и не си спомням. Добро преимущество, бих казал — сатанинско. Да бих могъл да видя света веднага, тук, бих зърнал само камъни и пустини. Дори не дървета и животни. Аз също съм камък. Затова ли според теб ще бъда спасен и опростен? Чуй: понякога моят мрак е цяло щастие. Кълна се! Много добре се чувствам в него. Рядко, но се случва. Трудно е да се обясни. О, стига вече! Виждаш ли, че и аз разсъждавам. Изглежда, е било нужно да избухне бомба от упор, за да накара един капитан да мисли. Разприказвах ли се? Но щом имаш такова голямо желание да бъдеш мъченик, иди в Африка. Светът е пълен с Африки и човекоядци. Направй така, че да спасиш вашите измъчени души.

Изду устата си и отпрати фаса надалеч.

— Тук е моята Африка, тук е моят човекоядец. Достатъчно е човек да разбере нещата, да се огледа. Ако знаех само… Не ме оставяй повече да говоря. Не трябва да се размеквам така — въздъхна свещеникът.

Опитах се да се извърна на скамейката, за да не ги гледам поне за миг. Над него ослепителното синьо небе напомняше изопнат, фосфоресциращ плакат. Шумът на далечния град се долавяше глухо.

— Защо не дойдеш с нас в Неапол? Ще удариш ключа и ще изчезнеш за два-три дни — рече той.

— Не мога.

— Хайде, хайде. Ще празнуваме. Нещо повече: ще имаш и морално оправдание. В Неапол ме чака приятел. Нали си спомняш оня, дето страда заедно с мен. И той е превърнат в стара къртица. Ела! Ще ни утешаваш, ще ни проповядваш, ще се занимаеш с греховете ни. А ние ще ти се отплатим със спагети с миди. Не е ли добра идея? Решавай!

— Не може. Не трябва да мърдам оттук.

— Какво, службата или изповедите?

— Млъкни, моля те. Да оставим тия работи. Изповедите просто ме унищожават — рече свещеникът виновно.

— Я виж! А аз ги мислех за забавни.

— Стига, Фаусто, моля те.

Той засвирка между зъбите си някакъв рефрен, сетне запали нова цигара.

— Добре, разбрах. — После добави: — Аз ви мислех, вас свещениците, за модерни и будни. А то виж какво било! Ти страдаш, душата ти е мистична, някогашна. Поне гледай много да не потъваш в размисъл. Това вбесява човека. Нямаш ли тук параклис? Не идват ли деца за вероучение, за футбол? Въобще за всички ония ваши попски неща?

— Още не. Кварталът е нов — поизправи се малко другият.

— Защо не откриеш училище?

— Опитах. Може би през октомври ще започна отново — отвърна свещеникът уморено. — А ти? Какво ще правиш, щом свърши военната служба? Ще се жениш ли? — обърна се към мен.

Гледаше ме, може би се разкайваше за откровените разговори. Бистрите му очи се разтвориха, за да победят плахостта.

Нямах време да отговоря.

— Чичо е свободен човек. Разбира се. Днес младите за друго не мечтаят. Имат толкова свобода. Но как ли си я представят тази свобода без пари? — каза той сред облак дим.

— Ако бъдеш свободен, ще си сам — отсъди свещеникът, без повече да ме гледа. — Ожени се, момче. Веднага, щом можеш. Това е все още най-святото нещо, тъй както е божествен животът.

— А който много учи, става смахнат, казваха нашите старци — подигра го той.

— Какъв човек беше баща ти! Тъй честен, справедлив — рече свещеникът и лицето му просветна.

— Честен колкото си искаш, но и проклет. Моля ти се — не позволи той да го прекъснат, — спомням си един ден, трябва да съм бил на десет години, в аптеката влезе жена. Отчаяна, нахална и недоверчива, каквито биват понякога селянките. Каза на баща ми: „Докторе, детето ми вече не яде, не играе, не се смее и нищо не иска, какво да правя? Треска няма, но все пак трябва да има някакво лекарство за такъв случай, а?“ А баща ми, невъзмутим, с палци в джобчетата на жилетката си, й отговаря: „Не се смее, не иска нищо, не играе, така ли? Я виж ти какво явление! Ами тогава хвърлй го под влака!“

— Фаусто! — изхълца съчувствено свещеникът, мъчейки се да прикрие смеха си.

— Така си е, какво ще ми говориш! Но да сложим край! Нямаш ли някакво силно питие? Каквото и да е. От тая мента, обзалагам се, че и ти се чувстваш потиснат.

Надигна се, ние застанахме от двете му страни — аз, както винаги, учуден от светкавичното му чувство за ориентация: налучка веднага алеята от чакъл, а върхът на бастуна му потърси и откри тутакси ъгъла на сандъчето с мушкато.

Свещеникът поиска да ни изпрати до площада.

Покривите и зидовете на къщите започнаха да се сливат в първите нежни, виолетови сенки на следобеда.

— Веднага вдясно, ще видите една стоянка на таксита — обясняваше ни тихият глас.

— Не пишеш ли вече ония твои статийки? — засече го той грубо, размахвайки бастуна си из въздуха. — Естествено, не можах никога да ги прочета, но знам, че ти държеше на това. И списанието от известно време не пристига. Престорено набожната ни братовчедка не може да се помири. За нея ти си истински гений.

— Не. Вече не. Приключих с писането — отвърна другият с усилие. — Бяха само жалки неща, плод на суетата.

— Да не са те цензурирали?

— Но какви ги приказваш! — бранеше се свещеникът шепнешком, зареял поглед из пустия площад. — Беше от амбиции и надменност. Мислех, че знам всичко. После прогледнах.

— Значи някой твой владика великодушно те е осенил с Божието просветление. Мъмрил те е.

— За Бога, не бъди лош!

— Защо? Така добре ми се удава. И друго — каза той, за да го раздразни още повече, — обявявам те за мой наследник. Ако не оглозгам кокала докрай, което математически е най-вероятното, ще ти остане някоя пара. Ще можеш да хвърлиш расото.

— Милост, Фаусто…

— Хвърлиш ли расото, какво ще се види под него? — продължаваше той неумолимо. — Че си само милиардният случай на истерия следствие нервно изтощение. Правилно, нали?

Гледах свещеника и се срамувах. Челото му бе сбръчкано от мъчително нетърпение; вече не ни гледаше, погледът му се рееше надалеч.

Разбрах, че със силите, които му бяха останали, желаеше да ни отпрати.

Подаде ми вяло трите пръста на влажната си ръка в отговор на моето яко ръкостискане.

Хладна и мълчалива бе прегръдката им за сбогуване.

— Изчезна ли? — изръмжа той, разсичайки въздуха с бастуна си. — Бързо уиски! Шокова доза. А та, Чичо, въобще не отвори уста. Така ли се притичваш на помощ?

— Мъчно ми беше за него.

— Мъчно ли? Е, да. Но все пак е глупак.

Прекосихме площада, устремени към бара.

 

— Тази вечер трябва да се нахраним добре — реши след разходката из площадите и градините на центъра.

Бяхме се спирали между дърветата, за да чуем глухия тропот на галопиращите коне по една писта. Едно русо момиче на седлото бе минало на няколко сантиметра от мен, шибайки щастливо разпененото животно.

Сега се изкачвахме по голяма улица с ресторанти и кафенета, които му описвах подробно, без да забравям светлините, саката и погледите на келнерите, лицата и бюстовете на седналите по масите.

— В края на ъгъла би трябвало да има бар. С широки и удобни кресла. Сто и тридесет вида уиски. Истинско отечество — усмихваше се успокоен.

Вървяхме покрай тротоара с крачката на тълпата, отпуснати в сладостна леност. Изобилието на небе и цветове, гъстата тъмна гора, далечната градина влизаха под кожата ми и изостряха сетивата ми.

Открих бара — тих, със строга елегантност и същите тия кресла, но той поиска да седне на открито, забавлявайки се да спори за някакви си дестилирани микстури със стария келнер. Ироничните и снизходителните му забележки се сипеха в игрив ритъм.

— Да се махаме оттук — реши накрая. — Повече никакви глупави ресторанти за тази вечер. В кръчма. С китари. Само така — рече той, с чаша в ръка.

Едва доловима усмивка по устните му извика сякаш образ от други времена.

— Наистина ли мислите, че сте от камък? Преди малко го казахте — опитах се да го въвлека в по-интимен разговор.

— Ами! Аз въобще не мисля. Тук е цялата тайна — да не мислиш за нищо и да се смееш. Всичко да обръщаш на смях. Не ставай досаден, Чичо!

Изтърси пепелта от цигарата си с широк, наставнически жест.

— Наистина ли искахте да вземете с нас в Неапол братовчеда свещеник? — продължих да питам аз.

— За Бога, казах го така, наслуки. Какво, да ставам обект на благочестивите му подвизи? — Изпи жадно чашата и продължи: — Впрочем, ако трябва наистина да извърша добро дело, би трябвало да му пратя куршум в тиквата. Нищо по-правилно от това. В състоянието, в което е, горкият, за него би било освобождение. Не ми ли вярваш?

— Не, господине.

Бях готов да понеса смеха му или кой знае каква подигравка, но той отговори съвсем предпазливо:

— Прав си. В края на краищата може всичко да е престорено. Не че играе някаква роля, бедният преподобен… Той не знае да се преструва. Но неговите мъки са измислени. Би ли повярвал ти в душата? Има или няма душа е друг въпрос, но не от душата боли.