Джовани Арпино
Усещане за жена (2)

II

— Да беше заваляло! Проклятие! Бих дал един милион да настъпи потоп — продължаваше да мърмори.

Бяхме седнали един срещу друг в сенчестия край на купето. През смъкнатите прозорци нахлуваха горещи вълни въздух. След около час трябваше да стигнем в Генуа. Полето край нас, тук-там осеяно с внезапно появили се остри хълмове, бягаше пред погледа ни, зареян в утринната сивопепелява светлина.

Бе започнал да ругае и да се оплаква още от началото — от омразното лято, от боцкащата тапицировка на седалките, от празния влак. Голямата скорост на експреса, от която се клатеха вагоните, ни бе отнела всякаква възможност за разходка из коридора.

Седеше неподвижен, пушейки цигара след цигара, поставил изкуствената си ръка на страничната облегалка на седалката, с леко изпотено чело. На силна светлина белезите по лицето му приличаха повече на петна и сенки от отдавна прекарана едра шарка. И все пак, при някои негови едва уловими движения, тази глава ми се бе сторила повече от красива — една призма, която поглъщаше и моделираше не толкова външната светлина, колкото настроенията, внезапните и странни хрумвания на мислите.

Протегна дясната си ръка.

— Имаш ли портфейл? Да чуем.

Измъкнах го учуден от джоба си и го поставих в допир с пръстите му. Плъзна го по дланта на ръката си и попита:

— Колко пари има в него?

Казах му цифрата.

С едно-единствено движение пребърка джобовете на портфейла, извади малкото банкноти и ми ги подаде.

— Вземи! Документите и билетът за отпуск тука ли са? — попита той все още грубо.

— Да, господине.

— Остават в мен — засмя се той и се отпусна доволен, поставяйки портфейла в джоба си. — Ти можеш да имаш повече доверие в мен. Правилно, нали? Накрая ще ти подаря един нов. Не се страхувай. А ако си обиден, кажи си.

— Не, господине — отвърнах.

— Не си криви душата — разсмя се той гърлено и дълбоко. — Знам много добре, че си обиден. Всеки би се обидил, така че по-добре да си признаеш.

— Добре, щом държите. Обиден съм.

Разсмя се с още по-голямо доволство.

— Най-после! — рече той и се разкашля. — Но приеми, че и аз имам нужда да се защитя. Като ти писне от мен, може да побегнеш, да ме изоставиш изведнъж посред улицата, в кафенето, дори тук, във влака. В края на краищата какво знам за тебе?

— Не съм такъв човек — възразих.

— Може би. Кой знае. Пък и ще бъдеш наказан. Малко карцер, това знаеш, нали? — каза той и размърда цигарата между устните си. — Тогава остави ми поне илюзията, че знам да се защитавам. Така поставен въпросът, отърва ли ти?

— Както искате, господине.

— Никак не ти е по вкуса, но важното е, че лесно се съгласяваш. Като зехтин си ти, Чичо. Изплъзваш се и — хоп, връщаш се на старото положение. Обзалагам се, че баща ти е бил селянин. Нали?

— Чиновник е — казах.

— Тогава селянин е бил дядо ти.

— Дядо ми имаше дюкян.

— Е добре де, да кажем, прадядо ти; стига сме го усуквали! Само селяните знаят така да се нагаждат, нека ти го кажа. Защото селякът казва винаги „да“, а докато копае картофите, ти изкопава гроба, оплаквайки се вечно, разбира се.

Замълчах, като нарочно цяла минута избирах, намачквах и запалвах една цигара.

— Няма ли да кажеш нещо? Бива си го нашия — подхвана. — Кажи ми пра̀вата, ако имаше някой друг в това идиотско купе, пак ли щеше да кажеш „да, господине“ за портфейла? Или щеше да кажеш обратното?

— Защо не? За мен ближният е нула — отвърнах.

Отпусна се в дълъг, одобрителен смях, кимайки поривисто.

— Ето че се разкриваш. Браво — закашля се отново той. — Кажи ми тогава: би ли изпитал мъка за тук присъстващия нещастник и прочие? А?

— Не, господине.

— Виж ти! Не ти ли причинявам мъка? — усмихна се той, издължавайки иронично устни.

— Не, господине. Не вярвам.

— Виждаш ли, че се измъкваш като зехтин? — отвърна ми доволен. — И така, не ти причинявам мъка — имам предвид състрадание; впрочем ти се подчиняваш, изпълняваш дълга си, винаги си готов с твоето „да, господине“, следователно чувстваш се наред. Така ли е?

— Исках да кажа, че вие не събуждате у мен болка или състрадание по един обикновен, глупав начин — опитах се да обясня.

— Разбира се. Добре тогава. Преди малко казах: „Да би настъпил потоп.“ Ти какво разбра? — попита той с любопитна усмивка, навеждайки се малко напред.

— Разбрах онова, което казахте. Нещо против тази горещина — отвърнах.

— Нищо подобно, умнико! Какъв ти потоп, де да беше потоп! Не горещината имах предвид, а светлината. Топлината е само един резултат. За светлината говорех — рече той, натъртвайки, защото тя е безмълвна, болезнено безмълвна. Затова пък дъждът поражда шумове. При дъжд човек може винаги да разбере къде се намира — дали вкъщи или под някой навес. Започваш ли да схващаш? Не събуждам ли сега у тебе мъка?

— Да, господине, сега да — насилих се да отговоря.

От тези негови думи, изстреляни като от картечница, главата ми се въртеше, чувах ги да бръмчат като оси наоколо ми.

Беше се отпуснал на седалката, внезапно от скука.

— Така е. Пукни — рече той бавно. — Казвам го на себе си, не на тебе. Говоря, за да се намирам на работа. Би трябвало да си отрежа езика.

Отново се развесели по онзи свой злобен начин, показа малко от езика си и с двата пръста на дясната си ръка понечи да го отреже като с ножица.

Престана с гримаса на отегчение. После попита:

— Черни ли са ти косите?

— Не съвсем. По-скоро кестеняви.

— Виждаш ли колко са черни моите? Като на гарван — произнесе той гордо. — На жените се харесват черните коси. Казват, че правят мъжа по-мъжествен. — Наведе се рязко към мен и продължи: — Я виж, да не би да имам някой бял косъм?

— Нито един, господине.

Повдигаше ми се от цигарите, които бях изпушил, а чувствах и лек глад. Сетих се за сандвича в куфара ми, но не бих дръзнал да се изправя, за да го извадя и да почна да ям пред него. Той от своя страна измъкна от вътрешния си джоб плоско шише, облечено в кожа и метал, отви капачето и отпи.

— Ужасно е да пиеш в този час — потръпна той. — Ако видиш да минава някой дурак от жп-то, повикай го.

Облегна се на слепоочието си, да почине; по лицето му преминаха бързо различни изражения.

Вън тунелите връхлитаха един след друг, в купето нахлуха потоци влажен въздух. Една едра мазна капка се лепна на панталоните ми, друга обърса неговото чело.

— В Генуа ще спрем. Тук, вътре, можем да полудеем — пуфтеше той, все така облегнат настрани. — И ми направй огромното удоволствие да свалиш униформата си. Цивилен костюм не си ли носиш?

— Не, господине.

— Ще ти купя. — После избухна: — Не искам да изглеждам поверен в милосърдните ръце на отечеството.

Извади, отвори, опипа джобния си часовник.

Отдясно се появи морето — лек, металносив воал иззад постройките с причудлива геометрия.

— Минава някакъв кондуктор — предупредих го аз.

Вдигна ръка да го спре.

Човекът се приближи с издължено и посърнало лице. Фуражката му имаше златна околожка. По лицето му премина съчувствена усмивка.

— Господин такова — нахвърли се той с тих и режещ глас, — задължително ли е да слушам тоя боклук? Нарочен закон ли сте направили за това?

— Какво, господине? — премигна човекът.

— Повтарям, този боклук. Това публично изтезание. — И чукна с изкуствената си ръка в ръкавица по високоговорителя, поставен в тапицировката на облегалката, близо до слепите му очи.

— За радиото ли става дума, господине? — попита оня и се загледа.

— Безобразие! Веднага да го загасите — каза той вместо отговор.

— Разбира се. Но виждате ли, трябва да спрем всички радиоточки. Уредбата е във вагон-ресторанта и вече… — заекна оня.

— Какво, да не искате да стрелям в уредбата с пистолета си? — Издължи врата си и гласът му засъска: — Казвам ви да го загасите. Разбирате ме, нали? Тогава побързайте!

— Разбира се, господине, но вече… — оплете се човекът. Напразно потърси подкрепа в погледа ми.

Почувствах, че се изчервявам. Облегнат на седалката, останах като вдървен.

— Загубих очите си и едната си ръка за честта на тази мръсна страна. Така ли е, или не? Сега да не би да искате да загубя и слуха си? — кресна той изведнъж.

Бе посинял, две мехурчета слюнка се бяха появили в ъглите на устата му.

— Веднага, господине — побягна кондукторът, козирувайки смешно.

Тогава се отпусна на воля, дясната му ръка нагласи педантично лявата по линията на страничната облегалка. Смееше се доволен, но скоро сухият му, насечен смях премина в честа кашлица.

— Какво копеле съм! Ненадминато, велико копеле! — рече той развеселен. — Кой знае какво ще разказва довечера вкъщи този нещастник.

Наведох се към кадифената тапицировка да доловя звуците, които до този момент не бях чул. Едва се чуваше някаква музика, която човек можеше да долови само ако силно притиснеше ухото си. После не чух нищо повече.

Без да си дам сметка, отворих широко уста и взех да се наслаждавам на безгласните проклятия, които му отправях.

— Кой знае как нервничи сега Барона — смееше се още той. — Щом ме няма вкъщи, всички веднага оглупяват.

С дълъг бавен завой влакът взе да забавя, навлизайки в Генуа. Слънцето пращаше отблясъци от релсите и пероните на гарата. Саксии с прашно мушкато покрай една стена прелетяха на гроздове покрай нас.

Докато смъквах куфарите, видях го да се оправя, ръката му да пристяга възела на вратовръзката, после да бърше потта си с кърпичка.

Издаде ми последните си заповеди.

— Не си тръгнал с мен, за да ми бъдеш хамалин. Вземи един от ония, дето чакат навън — родени са за това. А ние — веднага в хотела пред гарата. Онзи с палмата. Един от малкото, които имат още свързани стаи. Ще трябва да натъпчеш ушите си с памук, за да можеш да спиш. Чуват се всички влакове.