Джовани Арпино
Усещане за жена (12)

XII

Гледах една редица мравки, едри и лъскави, които се движеха по криволичеща, прашна пътечка между тревите, клатушкайки коремите си при напъна на крачетата си. Редицата трескаво се разпиляваше в основата на един ствол и се губеше в ронливите пукнатини на корените му.

— Отдръпни се, само за минутка. Бъди така мил — бе ми казала тя тръпнеща. — Отивам да го събудя. Остави това на мен. После ще те повикам.

Повдигнах очи при шума на един самолет. Сивият, триъгълен профил блестеше на синия фон и виждах как се смалява по посока на града, отнасяйки със себе си и шума.

Беше осем часът. Може би ако полегнех, щях да успея малко да поспя. Но желанието ми да спя беше колкото настоящо, толкова и далечно. Досадни мисли глождеха мозъка ми и вече бе късно да се надявам, че ще ме напуснат — да облека отново униформата си например, или съжалението, че съм пратил вкъщи само една пощенска картичка.

Чертите на баща ми и на майка ми, на войника от Сардиния, който в казармата спеше от дясната ми страна, не обхващаха истински човешки образи, а само точки и кръгчета, поставени, за да отбележат едно място, неопределено и някак чуждо за мен.

От къщата не идваше никакъв признак на живот. Може би не бе успяла още да го събуди, а може би седеше до него, без да го докосне, без да надигне глас, захласната както винаги, защото, щом застанеше отпреде му, вече бе загубена — едно малко, мокро коте, забравило предишните си решения.

„Не се е случило нищо, никой не е умрял, знам — казах си аз. — Само оставаме извън света, кой знае защо, изтласкани навън, но все още вкопчени с нокти за тази последна ивица земя, без да знаем как ще успеем отново да се върнем при другите, макар че после ще забравим, забравяме… Отпуската ми е изтекла, снощи или тази сутрин, не знам. Най-добре е вече да сложа униформата си…“

Запалих нова цигара; устата ми беше обложена и не приемаше никакви вкусове, чувствах езика си като пила. С досада забелязах някакво петно на ръкава си. Наведох се и с два пръста повдигнах една мравка измежду най-едрите; докато тя размахваше крачета из въздуха, редицата продължаваше своя ход напред и назад до корените.

— Иди по дяволите и ти! — казах и я пуснах върху високите стръкове на трънките.

Надигнах се и тръгнах към къщата, не ми се искаше да ги оставям сами.

Още един път се огледах — ъглите на къщите между рошковите дървета, плоското, далечно море, обвито в сиви па̀ри, блестящата зеленина на дърветата.

Умората, която изпитвах, бих казал приятна, ми позволяваше да чувствам всеки свой мускул като тръпнещо, живо същество.

Тя се появи пред къщата с ръце на лицето. Затичах се към нея.

— Не ме иска — хълцаше, без да открие лицето си. — Не ме иска, изпъди ме.

— А иначе добре ли е?

Кимна с ръце върху лицето, продължавайки да хлипа.

— Говорихте ли? Спомня ли си? Знае ли къде сме?

Сви рамене, тръгна слепешката назад, докато усети зад петите си каменното стъпало, и се отпусна на него.

Трябваха ми няколко секунди да се откъсна от мястото си и прекрача прага. Усещах главата си празна и тътнеща — напразно затърсих из мозъка си две думи, които да кажа.

Беше все още върху килимите, отхвърлил одеялото, хванал бутилката с кафе, опряна на стомаха. Изглежда, че Сара бе избърсала лицето му с мокра кърпичка, защото видях парцалчето, хвърлено в умивалника.

— Аз съм — казах тихо.

Не изпитах вълнение, страх или състрадание — стори ми се, че виждам една непотребна вещ, едно чуждо същество, оставено в коридора на някоя болница.

— Чичо — произнесе само. И мускулите му се отпуснаха.

Наведох се, запалих една цигара и я поднесох към устните му. Той жадно я пое.

— Приятелю — рече още.

Гласът му беше дрезгав, пресипнал от приспивателното; махна цигарата, да се изкашля и отпие глътка кафе, и пак се закашля, дълго и освобождаващо.

На дъното на бутилката бяха останали само няколко пръста тинеста течност.

— Чичо — повтори.

— Да, господине, ето ме. Добре ли сте?

Цигарата се превъртя бавно между устните му, от единия ъгъл към другия, за да увисне след това като нежелана.

— Кой е тук? Има ли някой?

— Никой, господине. Само ние.

Опита се да се усмихне с благодарност, но бе много отпаднал.

— Лед, вземи ми лед, да дъвча. Но бързо — рече тихо.

— Тук няма лед — отвърнах.

— Няма ли? — леко се стресна. — А защо? Какво става? Тук? Какво значи тук?

Започнах да говоря, опитвайки се да бъда кратък, снижавайки полека-лека тон, сякаш ставаше въпрос за някаква отколешна и обикновена история, която сега предавам накратко, ей така, все едно, че му четях съобщение от вестник.

Бе облегнал темето си на стената и само за миг димът на цигарата му излезе по-бързо от ноздрите, а когато свърших да разказвам, не каза нищо. Цигарата изтля до последния сантиметър и аз внимателно протегнах двата си пръста да взема фаса.

— Трябва да решим — казах след малко.

— Какво? Кой е тук? Сам ли си?

— Да, господине — подхванах нервно — Аз и Сара. Чакахме да се събудите, за да решим. Късно е, почти девет.

— Девет — повтори той като ехо.

Браздите на двете му бръчки между носа и бузите се бяха вдълбали като изрисувани с химически молив. Подаде ми бутилката с кафе, а аз му дадох тази с уиски. Задържа я на бузата си, въртейки я, за да отнеме хладината й, но се отказа да пие и ми я върна с трепереща ръка.

— Трябва да повикам Сара. Да й кажа ли нещо? — попитах аз.

Клатеше глава, с набръчкано чело.

— Вънка е, плаче. Разсипана е. Няма ли да е по-добре, ако сега ние…

Протегна се, хвана и стисна ръката ми над лакътя, но не силно, а да ми покаже колко е измъчен.

— Намери й работа или я отпрати. Да си ходи, да си гледа работата. За мен да не мисли, да не се върти наоколо ми — прошепна, насичайки думите си.

— Но ние, господине…

— Тук не трябва да остава. Не искам — продължи, преглъщайки с мъка гъстата си слюнка. — Аз трябва да си отида. Да си отида, да изчезна, да умра. Разбираш ли? Тази нощ не успях, проклел ме Бог. Но сега, да. Сега, да. Ти си ми приятел, нали? Помогни ми.

Пръстите му продължаваха да играят от китката до лакътя ми, сгърчени.

— Господине, но аз…

— Млъкни. Милост, млъкни. Нито дума. Не се срамувам, дори и това не мога — приключи, като след всяка дума кашлицата го раздираше. — Не съм никакъв лъв. Мислех, но не съм. Бедният Винченцо, в каква каша го забърках…

 

По-късно успях да го склоня, поставих бамбуковия бастун в ръката му, помогнах му да стане, за да направи поне две крачки на въздух.

Чувствах го до мен лек като перо — кукла от веленова хартия. Тръгна колебливо, за пръв път с отпуснат надолу бастун.

Щом прекрачи стъпалото, политна. Сякаш не слънцето и светлината го бяха докоснали, а гнусливият дъх на звяр.

— Не — успя едва да каже.

Отпусна се отгоре ми, загубил всякакво равновесие.

Завлякох го внимателно до сянката на едно дърво, а зад къщата се появи веднага Сара. Хапеше пръстите си и гледаше уплашено, следейки всяко наше движение, подгъващите му се колена: не помръдна и когато той бавно се отпусна на сухата трева, опря гръб на едно дърво и зачопли механично по кората му.

Опитах се да й обясня с широки жестове на ръцете, мърдайки пръсти. Но Сара дори не ме поглеждаше, неподвижна, с втренчен в него поглед. Когато реши да ми отвърне, направи само едно отчаяно, лишено от смисъл движение, после седна върху петите си, загубила всякаква смелост да се приближи.

Минаха дълги минути, погледът ми бе прикован в секундарника на часовника, чиято стрелка се движеше мълниеносно. Самотен скорец наруши изведнъж мълчанието някъде зад нас.

Дишаше с мъка, гърдите му хъркаха при всяко поемане на въздух.

— Никакво извинение — рече той и потръпна.

Трябваше да го прихвана, преди да загуби опора в дървото; върна се в предишното положение, но без да участва съзнателно в движението на тялото си.

— По-добре ли сте, господине? — попитах шепнешком.

— Ти ли си? Кажи ми, че ги няма, бягай, дай ми да разбера, че са си отишли — рече той през зъби.

Видях Сара да става и на пръсти, леко и предпазливо да приближава до нашето дърво, с пръст на устните, победила всяко колебание.

Седна до него. Изпитах мъчителен бодеж от нежността, с която успя да наклони едното му рамо, да смекчи вцепенението му. Накрая той обори глава на скута й. За миг дясната му ръка се надигна, за да се противопостави, но веднага се отпусна безсилно.

— Не — стенеше той, — не!

— Бъди добър — шепнеше му Сара напевно. — Бъди добър, не мисли повече, не се вълнувай.

Оправяше косите му, докосвайки го леко и страхливо, погали челото му като на болно дете и накрая, пребледняла, обви с ръце главата му.

Отдръпнах се, за да не съм тъй близо до тях.

— Недей, не това — продължаваше да стене той.

— Мълчи, — шепнеше тя с поглед, зареян в далечината, — бъди спокоен. Защо да страдаш? Вече не трябва, вече не.

Така нареждаше и го полюшкваше.

— Животът си отива, чуваш ли? Отива си — долавях откъслечните му думи, които се смесваха с шепота на Сара. — Боли. Но няма как, тъй трябва… Подлец съм аз и…

— Стой спокойно — не преставаше да му говори тя тихо, пречупвайки всякаква негова съпротива, — не мисли, недей.

— Бях страхлив…

— Всички се страхуваме, всички. Бъди добър! Почивай, ангеле мой — продължаваше Сара и за миг тъмните й очи се преместиха към мен, отминавайки ме като досадна пречка.

Вече не се вълнувах, бях само изплашен, без сили. Върнах се да седна на стъпалото пред къщата. Слънцето вече безмилостно жулеше.

Виждах ги като бяло петно, което сянката на дървото шареше нежно. Аз оставах отвън като изхвърлен корабокрушенец след буря.

Малко по-късно влязох в къщата, за да облека униформата си.