Джовани Арпино
Усещане за жена (14)

XIV

В подвижния, течен въздух, който се свиваше и разпускаше на ленти и преплетени нишки пред очите ми, една черна точка заплува, после се втурна, плъзна се като по наклонена плоскост, за да приеме най-подир конкретна физиономия — мутрата и косите на войника Мичике.

Отдръпна се няколко сантиметра зад блесналата каросерия на колата, огледа се, хвърли бегъл поглед към къщата, към него — едно бяло петно, долепено до дървото, — към мен, седнал на стъпалото.

Махна с ръка, да ме извади от вцепенението.

Тръгнах към него, а той отстъпваше и ми правеше безброй знаци с пръст да запазя мълчание, да не го издам.

— А госпожицата къде е? — прошепна.

— Сара ли? Вътре в къщата. Почти няма вода и сега се мъчи да наточи малко.

Гледах тъпо избелялата му униформа, навитите ръкави над лактите, увисналите външни джобове.

— Все тук ли бяхте? Виж ти каква работа! И нищо не сте яли, разбира се — усмихна се. — Но както виждам, всички сте добре.

Имаше големи зъби, потъмнели от тютюна.

Стояхме един срещу друг под палещото слънце, със сгърчени от светлината лица, той загледан напреки в мен, като гущер. Всичките ми въпроси потънаха някъде — тъй бях грабнат от неочакваното спокойствие на това присъствие.

— Една цигара. Или няма? — попита отпуснато.

Поех дъх.

„Сега ще разкаже всичко, всичко ще ми обясни, така всяко нещо ще си дойде на мястото, каквото и да е то, само да излезем от това чистилище“ — мислех си.

Но той не бързаше.

Седна край пътечката, след като внимателно огледа прашната трева, с угаснал фас в устата и дяволита усмивка.

— Майка й — рече най-после и важно въздъхна, — не можеш да си представиш какви писъци, какво отчаяние… Е, да, майка е.

Бавно, педантично, тук-там със заучени паузи, навлезе в разказа.

Именно майката на Сара се сетила за тази къща, докато Инес, Микелина и Кандида трескаво говорели за бягство с влакове, коли, дори с кораб. Заради бръщолевенията си Кандида получила плесница. Подтикнат от майката, Мичике тръгнал да ни търси с моторетката, губейки време да се лута из тия все еднакви пътеки. Лейтенантът не бил умрял, нищо такова не се е случило, куршумът, изглежда, бил отбит от някаква кост; сега той се намирал в болница, били му направили две преливания на кръв и за живота му нямало никаква опасност.

— Бих се заклел, че след няколко дни ще си е отново вкъщи. С това негово биволско здраве. Не на него, а от него биха могли да взимат кръв. Дали е стрелял срещу себе си, или е стреляно срещу него, или всичко е станало по погрешка — това само Господ знае. Защото той, отпърво вкъщи, а после в болницата, не отронил дума. И мисля, че никога нищо няма да каже.

Някакъв сърбеж лазеше вътре в стомаха ми, като смях, който не може да избухне.

В къщата никой не бил чул изстрела или изстрелите. Майката на Сара първа открила ранения, подтикната от женската си грижовност към тия мъже — приятели и клиенти, останали сами в къщата без прислуга. За щастие намерила вратата отворена. Извикала един аптекар от дежурната аптека, който му дал първа помощ и спрял кръвоизлива. Техен добър приятел. Тъй започнала сутринта, в тревожно суетене.

— Аз пристигнах по-късно, имах да уреждам войнишки работи. За щастие в униформа. Униформата те пази. Добре си направил да я сложиш и ти.

Така че в полицейския участък сигурно съжалявали за изчезването на торинския капитан. Навярно този капитан, макар също сляп, би могъл да разясни някои неща — пристъпа на лудост на неговия приятел или други обстоятелства, промъкнали се в това семейно празненство. В действителност никой не се съмнявал в тази лудост, защото сред хората с такъв недъг подобни случаи са чести, и то не само да посегнат на себе си, а често и на другите…

— Макар да има и изключения, например един, който живее в моя квартал, слепец и той, но буден като щурец, да го видиш само как яде, как пие и играе на дама…

Впрочем самият полицейски инспектор, отпращайки грубо две гладни журналистчета, изтълкувал съвсем човешки, като естествено, изчезването на гостенина, безспорно мотивирано от вълнението, отчаянието и безсилието да окаже помощ…

— Много е любезен тоя инспектор, но като говориш с него, внимавай. Защото винаги ти казва „да“, но трябва хиляди пъти да повтаряш нещата. При цялата си любезност е настойчив повече от танк.

Аз бях жертва на същото това отчаяние — нещастен, глупав войник, далеч от родното си място, захвърлен някъде с моя капитан, увиснал на ръцете ми. Мислят ни за изчезнали, а още докато сме били в града, сме могли да съберем ума си, да се върнем. Тук все някой агент щеше да ни открие, въпрос на часове…

— Поставиха в къщата един полицай, но от ония в униформа. И друго: знаеш ли кой прибрал пистолета? Портиерката. Една нещастна старица, която дори инспекторът не намерил смелост да сгълчи. И тук има пръст Божи, ако ти прави впечатление.

Наистина за вина не се говорело, нямало заподозрян и обвинен, а само сянката на съдбата, несправедливият, зъл каприз на съдбата, който всичко повлича и не дава покой на никое създание от този свят…

— Ясно ли е? Когато се касае до господата, дори нещастието си слага бели ръкавици. Така е — заключи той и ме изгледа през полуотворените си клепачи.

— А за Сара? — попитах.

Разтвори примирено ръце, преди да отговори.

— Почти нищо не се каза за нея. Майка й веднага обясни, че госпожицата е на легло, не била добре, пила много изстудени напитки. Разбира се, утре ще трябва да се покаже. Тоя инспектор, за когото ти говорих, се обръща към теб на „господин“, но разпитва, телефонира. И кой знае какво му се върти в главата! Утре госпожицата трябва да му се представи. Може би по-добре още тази вечер.

Във въздуха ми се мярна електрическа мълния, а гъделът в стомаха ми не спираше.

— Така е — повтори войникът, поглеждайки ме изотдолу. — Смееш се, а? Кой е като тебе тогава!

Но смехът не излизаше от пресъхналото ми гърло.

— Налудничави работи — рече той между две въздишки, забил отново очи в земята. — Ала целият свят е такъв. Важното е да ви предупредя.

— Да, да — казах.

Имах смешно, но съвсем конкретно видение: една от ония детски играчки, дето представляват писта и малки автомобилчета, досущ като истински, които бързат напред-назад. И ние бяхме като тях — нещо беше ни спряло в някакъв вакуум, нещо друго сега отново ни поставяше в движение.

— А твоята отпуска изтече ли? — попита той загрижено. — Да не си посмял да тръгваш така, набави си някакъв документ. От военното окръжие или от твоя капитан, ако все още разбира нещо. Пък и от инспектора. Послушай ме, да не искаш да плащаш чуждите грехове?

— Не, не.

Повдигна острата си мутра.

— А с госпожицата… нещо уреди ли се?

— Какво? — попитах, преди да съм разбрал въпроса му.

Вдигна ръце да покаже, че се предава.

— Какво ми се пулиш? — рече доволен. — Просто питах, какво лошо има в това? По тия места, в тази горещина и бъркотията от снощи… Мъжът, вари го, печи го, си остава мъж. Да, ама на нея акълът й все по тоя, лудия, нали? Прощавай.

— Тя е добро момиче — скарах му се глуповато.

— Разбира се, кой би отрекъл — съгласи се той също глуповато. — Но и добрите момичета могат да се харесат като другите. А може би и много повече.

Погледнах към извивката на пътеката, сигурен, че ще зърна Сара. Ала, изглежда, беше задрямала или отново бе отишла при него, под дървото.

— Ти беше ли там, когато… — попита Мичике, използвайки най-небрежния си тон.

— Чухме от двора.

— А не видяхте? Така ли? Нищо ли?

— Само чухме. После…

Направи движение, за да ме спре.

— Не искам да знам — каза дискретно. — Колкото по-малко знам, толкова по-добре за мен!. Но в полицията нещо трябва да разкажеш. Там едно си знаят, като грамофонна плоча. Помисли навреме. Можеш да кажеш, че си спал. Или че си пил много. Чакай — пиян не, за тия хора пиянството е винаги утежняващо обстоятелство.

Кимнах назад.

— За това трябва да говоря с него.

Вдигна отегчено рамене.

— Бива си го него! На добър господар си попаднал — първо ти натиква главата под водата, а после те пита как си със здравето, или първо те наругае до немай-къде, после те пита удобно ли се чувстваш.

— Не го познаваш.

— И не държа. Но не забравяй, че е господар, и в ада дори ще стигне пак след тебе.

Смееше се, показвайки дългите си зъби.

— Какво си завършил? Или още учиш? Беше ми казал, че си архивар — попитах, колкото да сменя темата.

Намуси се, стана тъжен.

— Вече завърших. Дребна работа за бедняци като мен. Да, за архивар, но в близко бъдеще. Имам чичо по майчина линия, който работи в общинския архив. Приготвил ми е стол за следвоенната служба. Каква прелест, а? Първо обаче трябва да седна на този стол, пък после ще видим. Уф, горещо е, това слънце ще ни спука главите. Не сте яли, а трябва да помислиш и за инспектора. Трябва да лавираш като змиорка. А капитанът къде е? В къщата ли се е заключил?

— Не, отзад е. Сигурно пие.

— Ти се хвана — рече виновно. — Взе го насериозно. Щом го видях, си казах: божа кравица. Прилича на някой, който е глътнал бастун, за да може да стои изправен и…

Прекъсна и посочи с пръст към пътеката. Видях Сара в контражур.

Идваше към нас, забавяйки нарочно крачката си. Изглеждаше по-свежа, с бистри очи, може би беше поспала през последния половин час. Без ни една дума протегна ръка на Мичике, който се бе изправил.

Почувствах в сърцето си да помръква краткият изблик на радост.

— Нека той ти обясни. Знае всичко — казах, отдръпвайки се. — Ще се върна при моя човек. Все там ли е?

— Лейтенантът не говори. Няма никога да проговори, дори да го одерат. Това е истината, това е важното, което трябва да знаете — избърбори Мичике, загледан в празното пространство. — И като така, спокойно си измислете цялата ваша комедия.

 

— И така, той не е умрял, а аз изглеждам жив — отсъди, щом свърших да разказвам.

Потърси някаква усмивка за умореното си лице, което бе загубило всякакъв белег на възрастта. Беше се прилепил до дървото, в последния полукръг сянка, с почти празна бутилка в ръка.

— Бедният Винченцо! Какъв провал, за смях на всички… — каза той, прокарвайки нервно ръка по брадясалите си скули.

Далеч се чуваха ритмичните удари на чук.

Опита се да задвижи лявата си ръка. Твърдата му ръкавица висеше като отчупена.

— Развинтвам се — рече и смехът му бе по-скоро едно-единствено изхлипване. — Чувствам се мръсен — почна да се оплаква. — Каква глупост, нали? Да бях измит и изгладен, всичко би ми се сторило различно. Ех, онзи наш бар в Рим, спомняш ли си? Кибрит, Чичо, вече и запалката ми не работи. Да живее нашият робинзоновски живот!

Запалих внимателно цигарата му, кръжейки с пламъчето около върха й.

— Мъглата — продължи шепнешком, — спомняш ли си нашата мъгла в Торино? И онзи неин мирис, най-нежният в света? Онази през ноември е най-добрата. Не съм пиян, Чичо, бъди спокоен! Но ти не страдаш ли от този сух въздух?

Представях си моя град с криволичещи улички и струпани къщи в покрайнините, сега избледнял в съзнанието ми като стара филмова лента на петна и черти, като дъжд. Изпитвах голямото и изгарящо желание да потъна в него, да се задвижа и аз върху този екран, макар лишен от мой собствен образ.

Едно насекомо с прозрачни, яркочервени крилца се катереше по бузата му и аз го пропъдих с пръст.

— Знаеш ли какво съм аз? Единадесеторка пика. Прав беше баща ми. Винаги когато ме късаха на изпит или му изчезваха пари от касата на аптеката, си го изкарваше на майка ми. Казваше й: „Извадила си единадесеторка пика, сега да й се радваме.“

Разсмя се и изпусна кълбо дим.

— Но единадесеторка пика не съществува — възразих.

— Именно. Една карта, която я няма в тестето и не става за никаква игра — потвърди той, с цигара, която следваше движенията на устните му, и изпънат врат при усилието на волята. Изпусна се и каза: — Бедният Винченцо, ако беше дошъл при мен, вкъщи, може би в този час…

„Вече не ти вярвам“ — помислих си ядосан.

Изпитвах болка между тила и рамото, едва стоях от умора. Струваше ми се, че никакъв лек не ще ме оправи.

— Какво смятате да правите, господине?

— Господи, отче наш, защо не ме превърнеш в лястовичка — намери сили да ме подиграе, а после рече: — Не се страхувай, приятелю. Тази вечер ти си заминаваш. И няма да имаш неприятности. Давам ти думата си, ако още ми вярваш.

— Не казвах за мен.

— Гладен ли си?

— Да — отвърнах.

— Е добре, и аз. Невероятно! Такъв мръсник съм, захвърлена пунгия… ако стрелям в главата си, и нея няма да улуча, сторих белй на един куп хора и въпреки това съм гладен. Проста работа, нали?

Засмя се отново, посипвайки се с пепел.

— Питаш ме какво имам намерение да правя. Да се предам, това е всичко. И да се доверя на великодушието на врага.

— Тоест?

— Тоест ще видиш. Впрочем не. Нищо няма да видиш — рече и отпусна глава на гърдите си.

Сара се връщаше, а Мичике се бе спрял недоверчив до колата и при един мой знак да дойде отвърна „не“ с глава и ръка. Седна до едно от колелата, без да ни гледа.

— Тук съм, Фаусто. Чу ли? А ако всичко това е клопка? — каза момичето.

— Ех, Сара, Сара, защо не си като другите — опита се да я осмее.

Тя ровеше с поглед тревата, с наведени очи.

— Ще стана. Благодарение на това или на онова ще стана и аз като другите. Ще бъде голяма придобивка за мен, за бъдещия ми съпруг — отвърна.

— Говориш, сякаш вече си вдовица — опита се да се усмихне, но изразът на лицето му беше тъй измъчен, че Сара остана само да го гледа, без желание да му отвръща.

— Бих могъл да сложа куфара в колата — предложих.

— Стой! По-напред да пийна тази глътка. Да не разваляме веднага старите си навици — рече той, хващайки бутилката. — И не се опитвай да се измъкнеш както винаги.

Чувствах враждебния поглед на Сара, насочен към мен.

— Фаусто, това е клопка. Чувствам го — започна тя отново.

— Е, добре. Разбрах. По-добре така — отвърна нетърпеливо.

Сега Мичике ни гледаше навъсено и мърдаше пръсти, за да ми каже да побързаме.

— Трябва да тръгваме — реши той.

— Къде да те закарам? — попита тихо момичето.

— При първия полицай — отвърна сухо.

— Фаусто…

— Амин и нито дума!

Сара кимаше със събрани на скута ръце и посивяло, безизразно лице.

— Искам само да кажа, не трябва ли преди това да вземеш един душ, малко да отдъхнеш? — попита предпазливо. — Да те заведа ли вкъщи? Само за минутка…

— А майка ти? — учуди се той.

— Не ме интересува нито тя, нито другите. Само да се опитат да ми досаждат… — отвърна твърдо. — И помни: ще те придружавам аз, ще те водя аз. И ако трябва да мълча, ще мълча. Ала с теб ще остана до края.

— Какво значи това?

— Че ще остана при теб, докато другите не ме изгонят, и то насила. Но не и ти.

— Няма повече да те пъдя. Аз не — отвърна той тихо и главата му клюмна.

Видях как по раменете на Сара премина тръпка.

— Закълни се — прошепна тя, протегна ръка напред, но бързо я прибра уплашена, сплитайки пръсти.

— Да, да, заклевам се, разбра ли? Но вече стига — каза той изнемогващ.