Джовани Арпино
Усещане за жена (8)

VIII

Виждах ги в дъното на терасата, на фона на мраморната вечерна светлина. Говореха с неохота, на големи интервали, без ни една усмивка. Той стоеше изправен, като острие на нож, а другият, макар висок и едър, бе с присвити рамене и с мъка се задържаше прав. Противопоставени на ярките цветове на чадъра зад тях, фигурите им бяха в дисонанс.

— Сбогом! За мен е вече късно. Имаш ли нужда от нещо? Вече знаеш всичко, видя всичко. Твой ред е. До утре — каза войникът от вратата. Имаше тясно лице, като на белка, по което неочаквано пробягваше хитро изражение, а ръцете му бяха гладки. Първо каза, че е студент, после, че е архивар, но с тон на човек, който се страхува да не се оплете.

Останах сам в тази твърде голяма стая, отрупана с портрети. Последните бледи лъчи се събираха върху лицето на една жена, заключено в овала на стара рамка; бледото цвете, забодено между врата и рамото, изглеждаше огромно. Групови снимки, обрамчени със сребро, бяха наредени на масата, по масичките и поставките, върху рояла.

Следобеда войникът ме бе развел из къщата — лабиринт от коридори, тъмни стаички и стаи, които преминаваха една в друга. Почти от всеки прозорец можеха да се видят части от града, който се спускаше стремглаво надолу към морето като хаотичен театрален декор.

Щях да спя в стаята на прислужницата, заминала в отпуск същата сутрин. Чекмеджетата и долапите бяха заключени или изпразнени, а по голите стени бяха плъзнали влажни петна. Под завивката на леглото не открих чаршафи.

— И таз хубава! Четирима мъже в къщата или поне вие тримата, ако мен не ме броят или не искат, а той какво измисля? Да отпрати единствения полезен човек, единствената жена, която дори не му е искала това. Вярна е поговорката: белязаните от Господа са опаки хора. И ти да внимаваш! Аз за себе си реших — ще ям в казармата. Да застилам легла, да мета и да бърша прах не са работи за мен. Не съм ординарец, нито ти. Който иска да се пъха между шамарите — негова работа — беше споделил с мен войникът.

— Как се казва твоят?

— Винченцо В. Но казвай му само лейтенант. Стига му и това. Има капитанска пенсия, но той държи да се обръщат към него още на лейтенант. Такъв си е, от ония, белязаните, както ти обясних преди малко. Но е сърдечен човек, макар да хленчи. Повярвай ми, от шест месеца съм тук. Благодаря на Бога, тоя поне има две ръце. Как се бръсне твоят? Ти ли го бръснеш?

Виждах ги на терасата, неподвижни, един до друг, със запалени цигари. Бяха си опипали взаимно корема и гърдите с кратки и гнусливи движения, без никаква усмивка. Вече дори не говореха.

Бях успял да си почина няколко часа. Сега умората и всичките нейни отровни последици бяха изчезнали, но въпреки това се чувствах в плен на някакво неопределено, враждебно настроение, сякаш обвит в паяжина или по-скоро в сапунен мехур, който премрежваше погледа ми, и всичко наоколо ми изглеждаше смалено, студено и далечно.

Излязох на терасата, като се постарах да остана в най-отдалечения от двамата ъгъл.

Целият град бе в светлини — гъста джунгла от светлини и многоцветни петна, които се гонеха и преливаха като гирлянди надолу и нагоре от линията на залива, под нашареното с виолетови ивици небе. Там, където виолетовият цвят помътняваше, един облак раждаше главата, после рамото и накрая ръката на един гигант, който бавно приближаваше. Последните къдри от косата му събираха все още лъчите на слънцето, превалило хоризонта. Дълбок рев на полегнал звяр, жадуващ за сън, изригваше от тази джунгла и отекваше със свистене из заливите, пещерите, урвите и долините, потопени в неподвижната лятна мараня.

Почувствах затвора си по-тесен и потискащ и веднага след това — желанието да скоча сред тия светлини, в това дихание, за да изчезна там.

Накрая те тръгнаха, с долепени рамене, прекосявайки мълчаливо терасата, единият с бял бастун, другият — с бамбуков, почукващи отмерено.

Лейтенантът имаше дълбок, плътен глас, с внезапни, колебливи спадания. Края на думите натъртваше така, че просто отсичаше последната сричка.

Изминаха три-четири пъти напред и назад това малко разстояние. Плешивото теме на домакина блестеше на слънцето като черупка на яйце. Не изглеждаше да са приятели, не бяха си разменили досега ни един жест на сърдечност и близост.

Чух гласа на лейтенанта:

— Имам смелост и все пак много ме е страх.

Смехът на другия го шибна като бич.

Върнах се предпазливо в салона, защото предпочитах да не чувам тези техни разговори.

През стъклата на тъмната стая отново видях морето, затворено и черно като туш около два големи кораба с осветени, триъгълни мачти.

Накрая реших да се раздвижа, за да видя поне къде е електрическият ключ.

 

След вечеря пристигнаха момичетата. Двете бяха дъщери на собственицата на близкия ресторант, в който се бяхме хранили, и две техни приятелки. Бяха съвсем млади; онази с очилата непрекъснато се смееше, не оставаше за миг спокойна. Разшетаха се из къщата, сякаш я познаваха наизуст, намериха чашите, бутилките и леда, измъкнаха пухени възглавници от един шкаф. Тичаха между кухнята и салона, викайки високо.

— Инес, Кандида, Микелина, Сара, ще ме подлудите — оплакваше се лейтенантът от своето дълбоко кресло. — Къде тичате, защо не стоите мирни? Веднага елате тук, всички! Сядайте!

Защитен от своето уиски, той мълчеше, забравил всичко наоколо си.

— А ти кажи нещо! Толкова дълго те очакваха, бедничките — подкани го лейтенантът.

— Жени. Вече са жени. Не са това момиченцата отпреди четири години. Едва ги понасям — измърмори той.

— Фаусто — въздъхна дълбоко другият, — ние може да спрем, но не светът.

Инес, момичето с очилата, се появи с вентилатор в ръце, чийто дълъг шнур се влачеше.

— Не искате ли малко въздух? Ще се задушим. Хайде, не започвайте веднага да се наливате като бъчви. Иначе ще си отидем. Искате ли още едно кафе? Духа ли ви много? — След това снижи гласа си, приближи към двете кресла и смеейки се, каза бързо: — Забеляза ли, Фаусто? Сара е все още влюбена в теб. Нещастно, загубено момиче! Такава си беше, когато ходеше с плитки, спомняш ли си я? Днес дори си купи нов парфюм. Френски. Кажи й нещо, Фаусто, разсмей ни!

— Инес, каква словоохотлива клюкарка си! Добра приятелка! Млъкни поне един път! И повикай другите. Какво правят оттатък? — глезено й се скара лейтенантът.

— Срамуват се — засмя се отново Инес, преди да побегне, изоставяйки вентилатора на пода.

— Дали са още девствени? — попита той бездушно.

— Луд ли си, капитане? — възмути се другият шепнешком, разтревожен да не са ги чули. — Какви са тия приказки? Четири прекрасни, възпитани момичета. На Кандида съм даже кръстник…

Махна с ръка и не пожела да продължи.

— Просто любопитство. Човек понякога си говори, без да мисли — рече той, прозявайки се. — Какво искаш, жени са, от голи приказки не се разбира дали са девствени, или не. Би трябвало човек да ги опипа.

— Фаусто — скара му се пак приятелят, — не си ли спомняш преди четири години, когато идваха с нас в кафенето, из градините и ние им плащахме фунийка сладолед?

— Глупости! — отсече той.

Момичетата се зададоха вкупом, вторачени в мен, сякаш да преценят степента на възможното ми, но неустановено съучастничество. Седнаха в редица на дивана срещу двамата, побутвайки се с лакът и кривейки лицата си в гримаси и усмивки, които сподавяха с ръце, поставени на устата.

— Сега стойте мирни — приканваше ги лейтенантът.

Нямаше много белези по лицето, само един криволичещ червен разрез зад дясното ухо. Черните очила правеха главата и месестия му нос да изглеждат още по-едри. Брадичката му се изостряше при всяка дума или се изместваше назад, за да образува гуша.

— Имате ли някакви идеи, момичета? Само да не закъсняваме — казваше им кротко лейтенантът.

— Една игра, да, една игра — писна веднага Инес.

Бе свалила очилата си; сега всичките момичета, потънали в меките и топли възглавници, не се смущаваха ни най-малко от погледите на мустакатите мъже по стените и от тия на жените и матроните в рамки, с изпъкнали пазви, с очертани устни и изпънати къдри по слепоочията.

Видях Сара да докосва с пръсти ръката му, стиснала чашата.

— Главата ли те боли? Имаш ли нужда от нещо? Лед ли ти трябва? — попита тя с разтворени, големи очи на бледото си кръгло личице.

Приятелките й на дивана я подиграваха мълчаливо, повтаряйки с устни и притворени очи онова, което бе казала.

— Не, не — отвърна той, отдръпвайки се рязко, с механична усмивка на досада в ъгъла на устните.

— Една игра, една игра — викаха вече другите момичета, загледани със завист и подозрителност в другарката си.

— Без да крещите, за Бога! Предупреждавам ви, главата ми. Една игра, каквато игра искате, но тихо. Иначе ви казваме „лека нощ“, и край. Тази вечер по радиото ще слушаме комедия. Бъдете добри или се прибирам в стаята си — умоляваше лейтенантът, движейки меките си ръце из въздуха.

— Каква игра искаш, Фаусто? Реши ти — каза тихо Сара, навеждайки глава.

Той се засмя и раменете му потрепнаха.

— Разбира се, че само една. На „сляпа баба“.

 

Бяхме излезли на терасата да хапнем сладолед. Нощният въздух беше горещ и влажен.

Сладоледът от фъстък, крем-ванилия и лешник се беше разтопил в хладилника и ние пиехме от чашите тази гъста каша, полята с уиски.

— Спомняш ли си колко много мечтаеше? Мечтаеш ли още? — прозвуча решително въпросът на Сара. — Някога ми разказваше, че под леглото ти влязло някакво животно. Притичало и се шмугнало — малко, с керемиден цвят. Сторило ти се нещо като заек. А може да е било трипоясен броненосец.

— Броненосец ли? Какъв дявол е това? — попита той с равен глас. — Не си спомням нищо.

— Но Сара си спомня — каза с кокетна ирония Микелина, спирайки за миг с таблата и празните чаши. Беше дребничка, с едри колена, винаги готова да се захили. — Сара е като лошата съвест: спомня си всичко, не почива никога.

— Не ставайте проклети — въздъхна отдалеч лейтенантът.

Беше се отпуснал в малко, плетено кресло, отказал се от всякакво намерение да ръководи вечерта.

— Чичо — повдигна се лявата ръка в ръкавица.

— Тук съм!

— Добре, стой си там — рече той уморено.

Сара ме погледна, като че ли ме виждаше за първи път, с едва загатната тъжна усмивка и ръце, прибрани под брадичката. Ноктите й бяха добре изрязани, но пръстите й бяха възлести и тя постоянно се мъчеше да ги прикрие.

— Защо не си свалиш сакото? На тази горещина… — каза му тя тихичко — не искаш ли да ти е по-удобно?

— Колко си смешна! — отвърна й той.

— Следващата година ще постъпя в университета — опита се да каже тя.

— А сестра ти?

— О, Кандида се чувства много добре с майка ми, на касата на ресторанта. Повече не иска. Скоро ще се омъжи, бедната.

— Защо бедната? — засмя се той.

— Защото си е такава, Бог да я пази — отговори Сара, вече раздразнена от насоката, която следваше разговорът. — Ще се омъжи за някой главен готвач, пък ако щеш и за някой велик паша, все едно. С това за нея всичко свършва.

— Ти обаче не, нали?

— Аз не, разбира се, че не — подскочи тя, с ръце, свити на юмрук. — Фаусто, дори не ме попита какво ще следвам в университета.

— Обзалагам се, че въпреки това ще ми го кажеш.

— Долен грубиянин — засмя се тя задъхана. — Но ще ти кажа — медицина. Доволен ли си?

— Трябва ли да съм? Щом трябва — доволен съм.

— Бива си ме мене. Наистина. Всички го казват. Не приличам на другите. А защо съм избрала медицина, би трябвало да знаеш именно ги — кършеше пръсти тя и големите й, блеснали очи не слизаха от него.

Момичетата се бяха събрали около вентилатора в салона и се редуваха да си веят на тила, докато тихичко си говореха.

— Чашата ми е празна, Сара — отдалечи я той от себе си, след което щракна с пръсти и ми каза: — Чичо, десет минути по часовника. След това ще ме завлечеш да спя. Дори да настъпи краят на света.

— Не бих ли могъл да седна оттатък? Поне за един момент, нали ме разбирате, господине?

— Тежко̀ ти, ако мръднеш!

Сара се върна с три чаши. Пи и тя, предпазливо, без да може да скрие гримасата си на неудоволствие.

— Ти си най-елегантният човек, когото познавам. Истински милорд — запали се тя. — Кълна ти се, Фаусто, не съществува по-елегантен и очарователен мъж от теб.

— Виж ти — предаде се той с обезоръжена усмивка.

Вдигна чашата си.

— Да, да, наздравица — оживи се Сара. Момичетата около вентилатора ги дебнеха внимателно, без да смеят да помръднат.

— За какво да пием? — попита Сара тръпнеща.

— Реши ти. Уверявам те, по-добре е.

— За нищото. За rien ne va plus1. За този долен живот, който само ние знаем — чу се пияният глас на лейтенанта от дъното.

— Аз пък пия за теб, за теб и за моите надежди. Съгласен ли си? — запали се Сара, докосвайки леко коляното му с върха на пръстите си.

— Амин! — заключи той, изпразвайки чашата си.

— Време е да си тръгваме, господине — казах предпазливо.

— Фаусто, сега трябва да ти го кажа. Чуй ме сега — подхвана девойката, леко треперейки. Гласът й заседна в гърлото.

— Млъкни, разбираш ли? Млъкни, за Бога! — рязко извърна той глава.

Блесналите й очи за миг се затвориха, за да се появят по-смирени и уморени.

— Кажи ми поне защо дойде — рече шепнешком. — Вече никой не вярваше. Дори Винченцо. Знаех, че ти се обажда по телефона, че си говорите, но за да дойдеш…

— Бедният лейтенант? — засмя се той. — Някога се шегуваше, сега и това не умее да прави. Само пуфти с носа си.

— Защо дойде? Само така ли? За нищо?

— Бъди мирна, Сара! Сестра ти, приятелките ти ще те одумват, ще ти се подиграват.

— Кой ще ме одумва? Кой? Кой ще ме подиграва? Ако знаеш колко ги е страх от мен! И по-добре е така — каза тя, почервенявайки от яд. — Хайде, моля те, поне това ми кажи: защо дойде?

— Не случайно, след като си така любопитна. Не, не случайно. Но засега стига. Никакъв въпрос повече, малка госпожице — прекъсна разговора той, като се надигна и потърси ръката ми.

На телефона Кандида успокояваше гальовно майка си. Веднага щели да се приберат, нямало още полунощ. А сладоледът бил цяла трагедия.

Церемонията по сбогуването прозвуча отново весело.

Късно през нощта чух от леглото си задавени въздишки, които стигнаха до плач и продължиха дълго, преди да затихнат. После долових стъпки, които се отдалечаваха от банята по коридора. Без всякакво съмнение това беше лейтенантът.