Джовани Арпино
Усещане за жена (11)

XI

Тичах по стълбите, когато отекна вторият изстрел, по-глухо.

И докато до ушите ми долитаха писъците на момичетата откъм портала и задъханото дишане на Сара зад мен, за миг осъзнах, че всичко — изстрелите, моят бяг, тъмнината, ранният час и той там, горе — не би могло да има друго разрешение.

Щом стигнах до площадката на стълбището, ръцете ми се разтрепериха и Сара бе тази, която ядовито ми издърпа ключовете. Докато се опитваше да отвори, стенеше със затворена уста.

— Трябваше да знам, знаех го, винаги съм го знаела, ох, каква нещастница съм — стори ми се, че я чух да казва.

Тъмнината ни спря в коридора.

— Бързо — изкрещя Сара.

Във вътрешността на двора се тресна врата, стори ми се, че чух и някакъв глас, който веднага замлъкна.

В стаята до салона лейтенантът лежеше в креслото си, с клюмнала глава. Тънка струйка кръв изпод ухото му се стичаше в яката. А той стоеше на две крачки прав, с отпуснати ръце и устни, сгърчени в гримаса.

На килима, на няколко сантиметра от креслото и обувките му, лежеше черният пистолет.

Изведнъж раменете и колената ми натежаха като оловни и не намерих сили да вляза. Видях, че Сара се приближи, треперейки, и сграбчи най-напред едната, после другата му ръка с растяща сила и отчаяние, за да го отмести оттам.

— Направи нещо ти там — викна тя. Не можах да й отговоря, чувствах дъха си леден зад зъбите. Не изпитвах страх, а една непреодолима, безкрайна инертност, която сковаваше вените и мисълта ми, правеше ме чужд на това място, на всяка възможна болка.

Отпуснатото тяло на Винченцо В. между страничните облегалки на креслото представляваше подута маса, една сивобяла пихтия.

Тя продължаваше да го блъска. Изтика го до вратата, на която той остана облегнат, вдървен и изкривен като марионетка, почти без дъх.

— За Бога, защо не се помръднеш — викаше Сара, пулейки насреща ми очи.

— Не, не е вярно, не — повтаряха безредно вцепенените му устни.

Сара вече бе успяла да сложи в дясната му ръка чаша и той с механично послушание я поднесе към устата си, отпи и бурната кашлица, която го разтърси, сякаш го разбуди, но веднага след това празната чаша се изплъзна от пръстите му и падна.

— Събирай куфара му, бързо — крещеше Сара, придържайки го с двете си ръце към стената.

Втурнах се тук-там, наслуки, за да се върна с цял куп дрехи под мишница: моята униформа, флакони с лекарства във войнишкото ми кепе, бамбуковия бастун; търсех отчаяно, премятах през ръцете си всички неща, които не можех да взема и оставях разхвърляни между двете стаи и банята.

— Идиот! Куфарът! — заповяда Сара с леден глас, сграбчвайки един флакон от кепето.

Докато събирах куфара, видях я от коридора да му отваря устата и да му вкарва насила приспивателно, после да му дава да пие.

Прегръщайки го, тя се опитваше да го завлече до вратата.

— Бързо — рече с долепено до него лице.

— А оня там? Да го оставим ли? Къде смяташ да вървим? Това би било най-глупавото — успях най-после да кажа.

— Оня сигурно е умрял — викна ми тя задъхана. — Какво ни интересува той? Не искаш ли? Твоя работа!

Изругах в себе си, все още наведен над куфара, и си казах, че няма да мръдна оттук — нека излязат, тогава ще викна някой или ще телефонирам. После изведнъж се сетих, че тази вечер тръгва моят влак.

Чух я да стене от площадката на стълбите.

Изкарах куфара, а тя ме погледна жаловито, докато го притискаше към стената да не падне.

— Долу, до портала, само до портала, милост, помогни ми! После ще вземем колата. За друго не се безпокой, ще се погрижа аз — хълцаше тя.

Повлякохме го по стълбите като лек сноп сухи клони. В двора тя хвърли тревожен поглед към балконите и прозорците, но всичко изглеждаше залостено и пусто.

Затворих портала и го облегнах на него.

— Само минута, дори по-малко — рече тя и изтича, изтривайки гневно влагата под очите си.

Крепях го с ръка, вмъкната под мишницата му и хваната за грубото дърво на портала. Главата му климаше като пречупена, а от ноздрите му излизаше уморен и тежък дъх.

Къде ли побягнаха онези три момичета, мина ми през ума; сигурно вече са разбудили майка си и близките. А къде са хората в двора, какъв беше този глас, защо капаците на прозорците са затворени?

Чух колата да изскърцва.

— Отзад, тук отзад, внимавай, полека — зашептя Сара, навеждайки предните облегалки.

На седалката видях бутилки уиски и едно одеяло.

Остана свит, там вътре, като куче, с което не знаят какво да правят, абсурден в белия си костюм. Очилата му се изсулиха, но ръката на Сара ги спря и постави нежно на място.

— Сега ти си отивай, ох, Господи, тръгвай си, повече не се грижи — рече тя, сядайки зад волана.

— Но къде ще го водиш? Къде бързаш?

— Знам аз — отвърна, без да ме гледа, и запали мотора. Бледите й възлести пръсти стискаха волана.

Пред нас тъмният още път бе празен и криволичещ, но фаровете на колата вече избледняваха под напора на проясняващото се небе.

— Бъркаш много. Излишно е да бягаш оттук, така е по-лошо, не го ли разбираш? — опитах се да я вразумя.

Образът на лейтенанта в креслото и струйката кръв зад ухото му кръжаха пред очите ми.

— Какво, няма ли да си ходиш? — викна тя, овладявайки бързо гласа си. — Иска ли някой нещо от теб? Махай се! Това са мои, наши неща. — Отворих отново вратата на колата.

— Аз го придружавам, аз отговарям за него — протестирах бурно. — Не стига, че е пиян, а ти му даде и приспивателно. Може да пукне тук, сега, даваш ли си сметка?

Кимна уморено, но сякаш нищо не й бях казал. Брадичката й потрепера, обаче успя да възпре сълзите си.

— Каквото и да се е случило — рече тя, — да го откараме някъде далеч оттук. Нека там се събуди и да ни обясни, на спокойствие. Като се събуди, той ще си реши. Поне това можем да направим за него.

Гласът й заглъхна в гърлото.

— А къде ще го закараш?

— Ти не мисли за това. — Но после колебливо допълни: — В една къща на майка ми, недалеч оттук. Празна е, никой не живее в нея. Ела, докато не се е събудил.

— Защо? Не те разбирам. Защо искаш да направиш това? Ние двамата с теб сме най-глупавите…

Други думи не ми дойдоха наум.

— Ангеле мой, бедни ангеле мой! Трябваше да знам, трябваше — шепнеше тя, загледана в пътя.

Бавно размърдах ръцете и краката си въпреки сковаващата инертност, която ме бе обзела. Несъзнателно седнах до Сара и затворих вратата. Колата подскочи и тръгна.

 

Превит на две зад нас, той кашляше с отворена уста. След кашлицата дишането му премина в хъркане.

— За Бога, няма ли да му разхлабиш поне връзката? Да подиша — нареди ми тя ядосано.

— А приспивателното, което му даде? И после да пие? Виждаш колко е зле. Би трябвало…

— Не би трябвало нищо — сряза ме тя.

Караше с резки подавания на газ, а лицето й бе непроницаемо и свито като юмрук. Черните сенки под очите бяха изяли половината от бузите й. В огледалото за обратно виждане погледът й бе постоянно върху него, доверявайки се при избора на пътя само на ръцете си. На един завой излетяхме страховито към трамвайната спирка, хлъзгайки се по релсовата стрелка.

— Още две минути, и ще пристигнем — уведоми ме тя.

— А после? Какво, като пристигнем?

— Да пристигнем, само да пристигнем — извика тя, готова да заплаче. — Важното е да сме там, да му дадем възможност да отдъхне.

— Ти си луда. Аз…

— Не ме интересува! Млъкни и повече не ми обяснявай — викаше тя, като ту хващаше, ту пускаше волана. — А тебе кой те пита? Кой те е викал? Защо не се пръждоса, както искаше?

— Моля те, Сара — викнах й аз.

Преглътна, напрягайки мускулите на ръцете и на гърдите си, за да събере нови сили и самообладание.

— Да — рече тя тихо, — кажи да чуем!

— Нищо, нищо.

Всичко отново се бе отдалечило от сърцето ми, бе станало неуловимо. Зидовете и уличките бягаха пред погледа ми, а над себе си чувствах едно топло, вражеско небе.

— Прощавай. Говорй!

— Исках да кажа само това, че трябва да внимаваш. Трябва да направим нещо — казах неубедително, сякаш гласът ми не беше мой, — но какво? Да не влошаваме положението. Ти смяташ, че му помагаш. И аз съм тук за това. Но ако вместо това…

— А защо изстрелите бяха два? — прекъсна ме тя, без да ме изслуша. — Разбра ли защо изстрелите бяха два?

Неочакван страх разсея мъглявината в мозъка ми.

— Може би не са улучили с първия изстрел. Или са стреляли да изпробват пистолета — рекох.

— Защо говориш за двамата? Единствен той. Той е стрелял, опитвал е или направо не е улучил целта. Не е улучил себе си. Решили са да умрат заедно, но е стрелял само той — каза тя на един дъх.

— Решили са да се убият взаимно?

Тя изстена.

— Смяташ, че са се наговорили още отпреди? — продължих да питам.

Кимна и сви устни.

— Да не би да е от пиенето? Разбира се, и останалото, но най-вече пиенето през тази вечер…

— Не, естествено — отвърна уморено. — Били са готови. Сега разбирам. И празненството, всичко са уговорили предварително. Ето защо е дошъл, за това. А аз, нещастна идиотка, да не разбера веднага, нещастница…

— Но тогава той, защо той не се е…

— Не е уцелил. Или е изпуснал пистолета. А може би и ние сме пристигнали много бързо — рече тя смутено.

— Или защото е бил пиян. Пръстите му не можеха да държат дори цигарата. А може би и страхът.

— Страх, не — отвърна тя.

— Защо не? В последния момент…

— Никакъв страх. Той не изпитва страх — викна отново.

Нямах вече сили да възразявам. И нищо не ми се струваше от значение. В ушите ми още отекваха онези два пистолетни изстрела, виждах тялото на лейтенанта, жив или мъртъв, отпуснато в креслото. Но това бяха образи и звуци без тежест, натрапничави, ала излишни — не бяха част от моята истина, от нашата, от неговата, сега обезличен от съня.

— Пристигаме. Веднага след този завой — съобщи тя хладнокръвно, увеличавайки скоростта.

Едва тогава забелязах тесния и стръмен път, криволичещ сред порутени зидове и тъмнозелени парцели — зеленчукови градини, разделени от телени огради.

Завихме по утъпкана пътека и щом слязох от колата, видях очертанията на ниски къщи, пръснати между рошковите. Неподвижната плоскост на морето оставаше много далеч, още сивееща. Вече бе ден. Предутринната розова светлина струеше обилно, за да изпъкнат червените кръгчета на зрелите домати из градините и пръснатите покриви на легналия в краката ни замрял град.

Къщата бе запусната, без ни един стол или мебел, липсваха и вътрешните врати; виждаше се само едно руло навити, стари килими покрай стената на по-голямата стая. От затворените капаци се процеждаше белезникава светлина. Замириса ми на вар и гнило дърво.

— Оттам, през коридора. Какво чакаш? — викна ми тя, посочвайки килимите.

Опита се да го сложи до вратата на банята, седнал върху навитите килими, с гръб, опрян на стената, увит в одеялото от глезените до кръста. С плахо движение оправи косите по слепоочията му, докосна челото му. Пусна крановете на ваната и на умивалника, оставяйки ги да текат силно. Отворената бутилка постави на няколко сантиметра от дясната му ръка.

Остана да го гледа така със скръстени ръце, поставени под мишниците.

— Бедни ангеле мой, тук поне имаш вода, нали? — чух я да шепне. — А ти, Господи, да би искал…

Излязох да седна на външното стъпало. От вратата висеше една жица без крушка, а малкото парче земя пред къщата бе обрасло с плевели и жълти трънки, изгорели от жегата.

Наоколо си виждах как в тишината нарастваше вълната на утринната светлина, във въздуха дочувах да жужат пчели и далеч сред дърветата да чуруликат птички, но бях смазан от умора, за да си задам какъвто и да е въпрос.

 

Не бе стена, а нещо като много висока, клатушкаща се металическа ограда, може би стотици табли за креват, които трябваше да прескоча с риск да счупя краката си, тежки и неподвижни, сякаш бяха от олово. Поклащайки се, отгоре един войник ми викаше нещо и от устата му излизаше само едно бяло облаче, като в комиксите, но без букви в него…

Събудих се.

От часовника разбрах, че съм спал по-малко от половин час. Потръпнах, макар въздухът да бе вече топъл. Съзнанието ми почна бавно да се прояснява.

Тя също беше седнала на едно стъпало, с лакти и бузи, опрени на колената.

Цигари имахме, но никакъв кибрит. Тръгнах по коридора и внимателно повдигнах одеялото, с което бе завит, претърсвайки го за запалка.

Дишаше по-леко, челото му беше запотено.

Обикаляйки около къщата, видях само куп отпадъци, парчета дърво, една кофа без дъно. Теренът ставаше изведнъж по-стръмен между редките дървета с ръждив цвят, до една постройка, полускрита от зеленината. Едно безстопанствено жълто куче ме изгледа отдалеч, мърдайки недоверчиво опашка, и изчезна зад завоя на малкия хълм.

— Защо според теб сме сбъркали? — рече тя и повдигна глава, като стигнах до нея.

Беше бледа, капнала от умора. Но и моите мисли летяха уморено и безредно.

Седнах на земята, настрани от нея, за да не гледам сенките под очите й.

— Щом трябваше да бягаме, то трябваше да вземем с нас всичко: вещите и лейтенанта — казах с мъка. — Знаеш ли колко работи забравихме? Обувките, пистолета, друг един куфар. Какъв смисъл имаше тогава да бягаме така?

От всяка казана дума ми ставаше все по-тежко — камък, който летеше надолу в тъмен кладенец, ето какво бях.

Не отговори, зарови отново лице между ръцете си, а раменете й едва се повдигаха, когато дишаше.

— Сестра ти и другите две вече са казали всичко, кой знае на колко души — добавих. — Впрочем да се надяваме, след като постъпихме така глупаво. Да се надяваме, че лейтенантът не е умрял, че някой го е спасил. Какво друго да ти кажа?

— С други думи, разкайваш се. Щом е така, какво правиш тук? Да не съм те молила? Отивай при лейтенанта, пръждосвай се където искаш — отвърна без яд, с глава между ръцете.

— Какво общо имам с лейтенанта? Престани. Нали съм тук? Тогава престани — отвърнах без желание.

Прозина се, изправена на стъпалото, изпъвайки ръце, при което установих колко е измачкана блузката й.

— Господи, да имах поне един гребен — опита се да се усмихне. — Това е то, глупавата ми мания да ходя без чанта. Мислиш ли, че ще дойдат да ни потърсят? Чак тук?

— Как мога да знам!

— Колко време действа това приспивателно?

— Малко, почти никак. Винаги го е държало малко, струва ми се. Все взима по много — отвърнах.

— Е, да, вече е интоксикиран. Значи скоро ще се събуди. Той сам ще реши, ще видиш.

Движеше се пред очите ми, сновеше напред-назад между колата и къщата. Тревите шумоляха под краката й, виждах я да разтрива изтръпналите си ръце, опипвайки лицето, косите и тила си.

— Ако е искал да умре, както казваш, би могъл да реши това и сега — казах вместо въпрос.

Спря и почна да рови в прахта с върха на обувката си.

— Не ме е страх, не ме е страх никак — рече тихо. — Бих се върнала назад веднага, стига това да е от полза за него. Можехме ли да го оставим там, вътре? Да изживее кой знае какви мъки? Какво друго бихме могли да направим? За теб е по-друго, знам.

— Вече трябваше да съм във влака, отпуската ми изтече. Ако не ме сполети нещо по-лошо, отивам направо в ареста. Така доволна ли си?

Засмя се и тръгна пак напред-назад.

— Че какво е това за един войник? В ареста или навън, не е ли все едно? Кажи, имаш ли пари?

— Защо?

— Преди хората да се разшават из пътя, хубаво би било да купим някои неща — рече тя бързо. — Една бутилка с кафе, цигари, ако намериш кифли. Ще идеш ли? Има една бакалница, веднага вдясно след пътеката. Там има всичко. За пет минути ще отидеш и ще се върнеш.

— Защо аз, а не ти?

Прашният връх на обувката й започна отново да рови нервно.

— Не мога да го оставя — възпротиви се със спокоен глас, — където е той, там съм и аз. А и по тия места знаят майка ми. По-добре да не ме виждат. Разбираш, нали? Но ако не искаш, недей. Не искам да те принуждавам.

— Веднага ли? — предадох се аз.

— Хайде, размърдай се. Какво ти струва? Тук стават рано, нали са селяни. Помислй, едно хубаво кафе на всички ще ни дойде добре.

Изправих се и почувствах мускулите си изтръпнали, сякаш прободени от хиляди иглички.

— И една свещ — добави бързо, — да я имаме за всеки случай.

 

Старицата не преставаше да работи на машината за кафе еспресо. Докато сивата й сбръчкана ръка вдигаше и сваляше лоста, тя ми се усмихна.

— Нужно е търпение. Водата още не се е затоплила. Междувременно огледайте се, може да ви дойде нещо наум. Тук имаме всичко, като в града.

Едно перде закриваше дъното на бакалницата, задръстено с кутии и буркани, издигнати на пирамиди по лавиците. В кошовете за зарзават бе захвърлена паландза.

Видях телефона зад купчина цветни опаковки и указателя, увиснал на верижка.

Дойде ми веднага наум името на Кандида. На Инес презимето не си спомнях. Или къщата на лейтенанта? Достатъчно бе да чуя който и да е глас, за да разбера. Естествено, щях да окача слушалката, без да кажа една дума. Но нямаше ли да бъде това нова грешка?

Изтощеното ми въображение проследи за миг непознатите сенки, които се движеха из онези стаи.

— Още не е както трябва, но ако искате да го опитате — повика ме старицата, подавайки ми през тезгяха чашката с кафе.

Докато пиех, почувствах, че всяка фибра на тялото ми всмуква оскъдната топла течност.

Вестници, помислих си.

— Вестници ли? Нямаме. По-късно, около обяд, и някой път дори по-късно — рече с гримаса на съжаление, при което разкри беззъбата си уста. — Да не се е случило нещо? Пак ли война? Къде ще свърши този свят, вие ми кажете, че сте учен.

Излязох с пакета. Бутилката с кафе пареше и трябваше постоянно да я прехвърлям от едната ръка в другата.

Часът, който измина, ми се стори безкраен — едно безпределно пространство, по-сухо и по-бяло от вече слънчевото небе. Но някъде другаде, там в онези стаи с нераздигнати чаши и чинии, в моята казарма и в моя влак, поел на север, същият този час летеше и чезнеше бързо, ограбваше ме, обвиняваше ме.

Утъпканата пътека бе стръмна и се попитах как Сара бе успяла да я изкачи така лесно. След един съвсем тесен завой колата и къщата се показаха отново.

Тя стоеше още на стъпалото и щом ме видя с пакета и бутилката, вдигна ръка, като да ми каже „браво“.

— Спи още — рече и се надигна. — Дали не трябваше да го събудя?

— Да почакаме още един час. Рано е.

— Още един час — рече убедена. Взе бутилката и трескаво я отвори.

— Нямаме никаква чаша. То че в къщата няма, ами и аз съм една… — упрекна се. Пи с ръка на гърдите, сякаш да се опази от горещото кафе. — Добро е. Ще бъде още топло, когато се събуди. Какви са тия марципани? Нямаше ли кифли?

Отново стана неспокойна, искаше й се нещо да прави. Погледнах я, опитвайки се да изразя цялата си умора. Сви рамене и отмести поглед.

— Кой мислиш, че ще дойде? — запита с нисък глас. — Карабинерите или полицията? По-добре карабинерите, нали?

„Никой няма да дойде — отекна силно в мене един глас, — никой няма да ни потърси, защото нищо не се е случило. Винченцо не е мъртъв, всичко си върви както досега и ние ще продължаваме да се въртим нагоре и надолу безсмислено в този нажежен въздух като мушици, като прашинки.“

За да прекъсна мълчанието, казах:

— Карабинерите. А кой ще ги доведе тук?

— Майка ми, сестра ми. Кой друг? — въздъхна тя.

Бе затъкнала ръце в колана си като смутено момче.

— Умората е лош съветник — продължи. — Да не усложняваме повече. Ще стоим и ще чакаме.

— Правилно — казах.

— Правилно — потвърди тя с усмивка.

— Кой знае, може би имаме още време — промълвих, без да съм убеден.

— Но да. Разбира се — хвана се тя за думата. — Той всичко ще оправи. Щом се събуди, ще има грижа за всичко. Вече го виждам, бих се заклела…

— Ще оправи, ако лейтенантът е жив. Иначе какво ще оправя? — отвърнах аз.

— Сигурно е жив. Глупаците никога не умират. Дори когато стрелят в тях — отговори поривисто.

— Сара…

Отмести поглед от мен.

— Е добре, добре! Прав си — отвърна с безразличен глас. — Знам, че не говоря добре, че постъпвам все по-зле и по-зле. Знам. Да ме видеше майка ми, бедната женица, жива щеше да ме погребе. Дори не можеш да си представиш…