Джовани Арпино
Усещане за жена (10)

X

— Винченцо, Винченцо, какво те прихваща, защо не идваш? Точно сега ли реши да изчезнеш? Как да играем, като изчезваш — крещяха момичетата.

Лейтенантът през това време се бе довлякъл до креслото в съседната стая, капнал от ядене и пиене.

— Оставете го на мира! — смъмри ги той.

Протегна показалеца си към прострените като ветрило длани на момичетата.

— Няма да ме гъделичкаш — писна Микелина, като отдръпна, но после върна ръката си на старото място.

— Мирувай! Мълчи, глупачке — протестираха другите, възбудени и вторачени.

Показалецът му леко и опитно се плъзгаше по дланта.

— Прекрасен Венерин хълм, мъжете ще лазят в краката ти — изрече той с академична важност.

— Сега на мен, сега на мен — трупаха се другите.

— Още нещо, бъди добър, кажи ми за линията на сърцето — молеше се Микелина, загледана в дланта си и показалеца, който се движеше по нея.

Сара ме погледна, протегнала също ръка, с примирена усмивка, която я състаряваше.

Отместих се от масата, за да застана между струите въздух на двата вентилатора. Горещината стягаше всички ни като втора кожа. От терасата не идваше ни един свеж полъх, дори вентилаторите духаха горещ въздух.

В една супиера плуваха все още малки парченца лед; чинии, прибори и чаши бяха струпани в ужасен безпорядък навсякъде, а по дъното на бутилките бе останало един пръст топло шампанско.

Играта продължаваше сред острия смях на момичетата, седнали в кръг около дивана, където той, пиян и облакътен, се мъчеше да гадае по ръцете им.

— Виж и нашата линия на сърцето.

— А тази двойна буква „М“ усещаш ли я? Какво означава двойното „М“?

Далечното дишане на лейтенанта достигаше до нас през паузите като хъркане.

Преди малко се бяхме опитали да се надпяваме, докато бяхме още на масата, между една наздравица и друга, коя от коя по-вяла.

— Но не истинска песен, за Бога. Само една строфичка, но весела. Който не знае такава, да замълчи завинаги — бе наредил той.

Инес се надигна първа и пъргаво изпя или по-скоро издекламира една скороговорка.

— Тази не важи, това не е песен, а скороговорка — обадиха се със зле прикрита завист Кандида и Микелина.

— Кой ще спечели шоколадения медал? — питаше той и почукваше с вилица по чашите и чинийките. — Хайде, Чичо, дай да ти чуем гласа!

Главата ми бучеше, затова можах да се сетя само за една войнишка песен, която изпях на един дъх.

Сред общия смях и викове прозвуча гласът на лейтенанта, който протестираше, че вдигаме много шум.

— Бъди спокоен, Винченцо, празненство ли е това, или не? — прекъснаха го момичетата.

Но повече никой не се реши да запее. Очите на всички бяха светнали, без някой да може да извика в паметта си каква и да е песен. Още от първите тактове устните замлъкваха. Над нас тегнеше необяснимо притеснение, дори мъка.

— Е, и сега? — рече той неспокойно.

— Ред е на Сара, на Сара.

— Сара да пее? Иска ви се! Не би благоволила никога.

— Вие го казахте. Не съм за тая работа и повече не ме дразнете — отхвърли предложението момичето със свъсен поглед.

С треперещ глас, който бавно се отпусна и почти разнежи в плавната строфа, изведнъж го чухме изумени да запява:

По-добре да не бях те обичал,

знаех „Отче наш“, но вече го забравих.

А като не знам и „Аве Мария“,

как да спася душата си…

— О, Фаусто? — възкликна Сара.

— И това ли е смешното? Къде ти е духовитостта? — възмути се лейтенантът.

— Прав си — отстъпи той необикновено сломен, с ръка, която търсеше чашата. — Хайде, сега някоя от вас. Бързо!

— Хубаво празненство, няма какво! Като Задушница на втори ноември — продължи да се оплаква сърдито лейтенантът, опитвайки се да стане от масата.

Сара от своя страна успя да събори една бутилка и сестра й заедно с приятелките й веднага се впуснаха да бършат и събират.

 

— Не го обичам. Защо тази вечер не го обичам? Ох, Господи, повече не мога да понасям — пошепна тя в ъгъла на терасата.

С дясната ръка, свита на юмрук, тя кършеше пръстите на лявата, а около блесналите й очи се бяха появили тъмни кръгове. Опита се да вдъхне дълбоко въздух, но по средата спря, сякаш нещо я душеше, и затвори уста с гримаса.

— Разбираш ли? Разбра ли?

— Мисля, че да — отвърнах, но в себе си казах, че не разбирам.

— Бих искала да го видя мъртъв. Изчезнал. Вече несъществуващ. Повече не издържам, не мога да понасям. Какво си мисли той? Че съм от камък? Едно никакво създание?

Връзваше и развързваше нещастната си верижка на врата.

— Ако искаш, мога да му кажа нещо. Бих могъл да опитам — рекох примирено.

Отказа поривисто, при което цялата се разлюля.

— А и тия три глупачки. Чуй ги! Три кокошки. Мислят, че се намират на цирк — рече тя още по-уморено.

— Късно е вече — рекох.

— Ще стоим до сутринта. Уверявам те, че ще осъмнем — отвърна тя със сдържан яд в гласа. — Искам да ги видя докъде ще стигнат. Животни! Пияници и нищо друго, ето какво са! Пияници без душа, които никога няма да разберат саможертвата на другите.

Думите й излитаха като куршуми.

— Не преувеличавай. Знаем всички, Сара. Да искаше да си вдигне само единия пръст…

Брадичката й потрепера, раменете й се отпуснаха.

— Да би повдигнал пръст, да — отвърна с мъка, — бих се затичала. Нали съм вярното куче! Трябва да тичам. Но това нищо не значи. Какъв студ успя да влее в душата ми тази вечер! И ще ти кажа едно: ако бях хитра, би трябвало да му благодаря, че ми помага по този начин.

Опрях се на парапета, за да погледна смълчания град, потънал в светлини, и безкрайното мастилено петно на морето. Тук-там проблясваше някое съзвездие, забулено в па̀ри, а малко преди това приглушен тътен на самолет заглъхна в дълга парабола.

— Грешката е моя, само моя, на тая глава, дето не е в ред. Би трябвало да я отрежа, да я хвърля в боклука — продължаваше да се оплаква тя с гневна и иронична нотка в гласа. — Непоправима глупачка, ето каква съм!

— Вината си остава наша — пригласях й аз, — защото постоянно създаваме и надценяваме ближния си.

— Прав си — избухна тя, опитвайки се да се усмихне. — Пък и той, бедният, какво да прави? Да ме почне с ритници, та да разбера един път завинаги? Ей тук вътре нещо ми хлопа — завъртя пръста си, опрян на слепоочието. После рече: — Поне да беше жив баща ми. Би ме разбрал. Ти баща имаш ли? Сещаш ли се за него?

— Имам, но за него не си мисля никога, не знам защо — отвърнах колебливо.

Чувствах устата си пламнала от сол и вино, но мозъкът ми реагираше още бистро на всяка дразнеща дума, на болезнено изпъкващите предмети в светлината — ъгъла на рояла, колената на момичетата, седнали на дивана.

— Погледни ги сега — възкликна тя. — Безсрамници! Не заради това, което правят, а заради нищото, което ги владее. Празни тикви!

В ярко осветения салон неговата дясна ръка опипваше, проверяваше, измерваше един след друг трите глезена, а момичетата се смееха, като ту размахваха крака, ту се вцепеняваха. Бяха загубили грацията си — неочакваното смущение правеше движенията им объркани и съмнителни.

— Една истинска жена владее и отговаря за собствените си глезени — изказваше той мнение, докато ръката му продължаваше да мърда.

— Чуваш ли го? Чу ли? Каква идиотщина, да го убие човек! — шепнеше Сара в тъмнината, напрегната.

Микелина и Инес бяха кръстосали крака, за да го заблудят, подскачайки свенливо и притискайки полите си около колената. Палецът и показалецът му, сключени в кръг, продължаваха неуверено да проверяват.

— Познай, познай — викаха те предизвикателно.

Беше клекнал, сякаш се бе изхлузил от креслото, и внимателно ги опипваше, превил слабия си гръб, задъхан.

Накрая се отказа с отегчен жест, седна отново и престана да се смее.

— Сега ще вляза вътре и на всички ще ударя по една плесница. Първо на тях, после на него. По една плесница с опакото на ръката, каквато не са сънували — каза Сара.

Но вече се беше обърнала, опряла лакти на парапета. Една детска прозявка промени чертите на лицето й.

— Спи ли ти се?

— Безумно — въздъхна тя, — но няма да помръдна оттук, дори да се строполя. Тук съм и тук оставам.

— Ще видиш, след минута самият той ще те търси.

— Не му го пожелавам — рече и се опита да се засмее.

— Отивам да хвърля един поглед на лейтенанта.

— Спи. Той винаги спи, потънал в собствения си търбух — отвърна тя с угаснал глас. — Върни се веднага, моля те! Ти поне не ме оставяй сама.

По-късно го открих в банята. Стоеше облегнат на ръба на ваната, а водата струеше обилно от крана.

— Ти ли си, Чичо? Слава Богу! Седни. Чуй каква красота е този шум на водата — заекна объркано зад угасналата цигара. — Постой тук, да си поговорим по мъжки.

— Да, господине.

— Бъркотия, хаос. Не си ли чувстваш и ти главата пълна с бръмбари?

— Късно е, господине.

— Все казваш, че е късно. Никога не е късно. За какво да е късно? — засмя се с отпаднал глас.

Бе загубил всичката си бодрост. Слабото му тяло плуваше като вретено в сакото, ризата му беше омачкана, а твърдата му ръкавица отляво не му се подчиняваше и играеше като развинтена.

Извади с мъка часовника си и ми го подаде.

— Дръж. Подарък.

— Защо, господине? Не мога да го приема.

— Не ставай глупак. Взимай и заминавай. Това правило важи винаги.

— Не, господине. Благодаря, но не мога — отказах решително.

— Защото е златен или защото е за слепци? — засмя се той, поклащайки го на дланта си.

— Бяхте ми обещали един портфейл. Е, добре. Ще ми бъде приятно да го имам като спомен от вас. Но часовника не — казах аз.

Издаде устните си напред, вече отегчен.

Виолетова сянка се вдълбаваше в бузите му, а гънките на врата, над яката му, бяха потни и избледнели.

Извади портфейла си.

— Заповядай. Така добре ли е?

Отказах се да споря, изпразних го от пари и документи, които мушнах във вътрешния джоб на сакото му. Не каза нищо, само отпусна рамене.

— Онова момиче… — опитах се да кажа.

— Кое? Какво?

— Сара, оттатък. Заслужава да й се каже поне една дума — казах високо, за да надвия шума на водата.

— Разбира се, как не — кимна той одобрително. — А после ще телефонираме на Барона. Бедният ми Барон! Съвсем сам на север. Телефонирай и ти. Не приемам извинения.

— Разбира се, господине, само че сега…

— Отивам, посреднико, отивам. Не мога да откажа нищо, такъв съм. Да ти кажат посредник, върви. Сводник е обидно. Затова, отбележи, думата „сводник“ не съм казал, нали? — Засмя се широко, при което цигарата му падна, но бързо я прибра и неловко я стисна между пръстите си.

— Не трябва да караме момичетата да ни чакат. Очарователни създания, винаги съм казвал. Мъжете знаят това.

— Не казах момичетата, само Сара — настоях аз.

— Именно Сара — повтори той с неохота, сбърчвайки горната си устна.

— Сега навсякъде е спокойно, лейтенантът спи и ако вие седнете на терасата, Сара…

— Не ме обсипвай с думи. Милост!

— Извинявайте, господине.

— Отивам. А ти мълчи, мълчете всички. И остави водата да тече.

Надигна се, надвивайки тремора на мускулите си, и изправи глава.

— Мъртъв съм, Чичо.

— Господине…

— Мъртвец! Какво знаеш ти? Мълчи! Мъртвец в делириум — рече той и тръгна по коридора с протегната дясна ръка, — един пиян мъртвец. Гадно пиянство! Лейтенантът спи ли? Душата му е препарирана. След четвърт час, най-много след половин, да ги няма. Всички! Ясно ли е?

— Ще придружа момичетата до къщи, не се тревожете — уверих го.

Смехът му стана остър:

— Да се тревожа ли? Защо?

Дясната му ръка се плъзгаше пипнешком по стената.

 

Бе седнала насреща му със скръстени ръце, захласната в него, а той говореше, изтегнат в плетеното кресло.

Инес разлистваше едно старо списание, намусени, Микелина и Кандида сновяха до кухнята с купища чинии и отрупани с чаши подноси.

Нощният задух сякаш от време на време потръпваше в хладни тръпки.

Светещият розов съсирек на тази стая в безпорядък бе нараснал в очите ми като място, завинаги убягнало от човешките измерения и въжделения, спотаено вече в далечен кът на паметта ми.

„Това ли е животът?“ — питах се равнодушно, като в сън.

Инес бе свалила очилата си, за да ми отправи неопределена усмивка, но аз свих рамене като свенливо момче, без да помръдна. Тук-там умората ме боцкаше, но разсъдъкът ми бе още нащрек, бистър.

Сара чезнеше мълчаливо и профилът й се открояваше едва-едва в мрака на терасата. Той продължаваше да говори с лявата ръка в джоба, а дясната му бавно движеше цигарата.

Лудост, разбира се. Защото виждах Сара понякога да закрива, страдаща, очите си с ръка, сякаш да се защити, после да поема въздух, за да си вдъхне сила, без да има повече смелост да го прекъсне, да противоречи на доводите му.

Той не преставаше. Отпусната на креслото, тъмната му глава се открояваше на белотата на костюма. Кой знае как несдържано ругаеше. Изпитах желание да се приближа, да доловя някоя дума.

Сара се мъчеше да не заплаче. Превита на две, тя се беше загубила сред неизчерпаемия поток от фрази и едва доловими усмивки, които безмилостно валяха отгоре й. С чело срещу лицето й, присвил леко рамене, той не й даваше за миг покой — при най-малкото движение на главата й зъбите и очилата му присветваха.

Инес беше станала и лениво тръгна насреща ми със зачервени, късогледи очи. Като стигна до рояла, обърна се и ги изгледа критично — тъй различни в тази тяхна поза.

— Двама комедианти, и то от старо време, извън модата — коментира тя с тих, но твърд глас. — Разбират ли ме?

— Грешиш — отвърнах доволен.

Изгледа ме с разочарован поглед, скрила очилата си в ръце.

— Нима им обръщаш внимание на тия двамата? Мислех те за по-хитър — рече тя иронично.

— Поне ги уважавам — рекох.

Направи нервно движение и отново ги изгледа в рамката на вратата-прозорец.

— Какво ти уважение, на мен не правят никакво впечатление — реши тя. — И какъв пример дават?

— За пример, не знам. Но ми се струват изключение.

— Време е да престанем — заключи тя отегчена. — Свири сбор, по военному.

 

Затичах се по стълбите и едва на двора забавих крачката си, успоредно с тази на Сара. Другите вървяха по-бързо, някои от тях още с танцова стъпка.

— Не искам да ти досаждам, но ако би могла да ми кажеш — започнах. — Както винаги ли се държа? Адски?

Поклати отрицателно глава, хапейки устна, загледана в плочките на двора, наредени на бели и черни ивици.

— Ако искаш, ще мълча, нищо по-лесно от това — добавих. — Но би било погрешно.

— Излишно. Няма да разбереш. Никой не би разбрал — отвърна примирено. После неочаквано издигна глас и викна нетърпеливо: — Къде сте се забързали? Нека се насладим на хладината.

Стигнали вече до портала, момичетата се спряха колебливо; тя прекоси двора, за да седне на стъпалото на една стълба, която се катереше, тъмна и тясна, към върха на зида. Наоколо лъхаше на гнила трева.

Хванати за ръце, те бавно се върнаха назад, сподавяйки прозявките си.

— Хайде, сядайте — заповяда Сара ядосана.

Всички се подчиниха, след като разтвориха и постлаха кърпичките си без повече шеги, с клюмнали за сън глави.

— Сега ни трябва една баня. Да се гмурнем в морето — въздъхна Кандида с тънкото си гласче. — Първо малко да се повозим с колата и после да поплуваме. Така, да.

— Защо не вземеш колата, Сара? — предложи Инес.

— Богородице! Ако чуе майка ни, че искаме колата в този час, ще ни одере живи — засмя се Кандида.

Бе облегнала глава на приятелката си и лицата на двете образуваха едно-единствено светло петно.

— Тоя Винченцо, какъв досадник! До гуша ми дойде — обади се Микелина.

— Винаги си е такъв. Яде и после заспива. Каква хубава компания! Че какви сме ние, милосърдни сестри ли? Да бавим старци от старопиталището — добави Инес.

— Вярно, че е много добър, но кой се интересува днес от добряци? Да не би да трябва да станем монахини? Пък и да беше лош, какво от това? — рече Микелина.

— Но празненството беше хубаво.

— Благодарение на Фаусто. Заслугата беше само негова.

— Как умее да забавлява…

— Фаусто е луд. Нищо повече.

Сара гледаше нагоре, където розовото сияние на светлината продължаваше да расте зад терасата.

— По-добре да се откажеш — опита се да й каже Инес.

— Знам — отвърна тя спокойно.

— Какво? Как? Човек да не повярва — засмя се учудена Инес. — Голямата любов на Сара…

— Ти не се подигравай. Вие й се подигравате и после целия ден си го връща на мен, оставете я на мира — протестира Кандида със затворени очи.

— А ти някой виц не знаеш ли? — попита ме Микелина, без да се обръща към мен. — Малко говориш, защо? Или ние говорим много, а? Твоите момичета от Торино говорят и те, нали? Я чуй, знаеш ли вица за присаждането? Двама приятели се виждат отново след много години…

— Не — отсече рязко Сара. — Млъкни!

— О, Сара, нека кажа.

— Млъкни, казвам ти — това са безобразия. Не е прилично — сгълча я Сара.

— Не е прилично — повториха подигравателно другите.

— Наистина ли казваш, че си се отказала? — подхвана Инес с нов глас, любопитна.

— Да, казах, нали чу! — отвърна студено Сара.

— Зле ли се държа с тебе? Обиди ли те?

— Какво ти каза?

— Пак ли беше такъв проклет? Беше пил и ти…

— Край! Защо се месите? Грижете се за вашите работи, ако имате такива — отвърна раздразнено Сара.

Отвисоко се спусна полъх въздух. Квадратният откъс небе между покривите бе все още тъмен.

Дърпаха яките на блузките си откъм врата, за да разхладят гърба си, а някои си вееха с ръце, желаейки да размърдат неподвижния въздух.

— Сара Г. не би звучало добре. Не ми ляга на ухото — въздъхна Микелина.

— Още ли се занимавате със съчетанието на презимената, като в забавачницата. Това сте вие — обади се Инес.

— Теб какво ти е презимето? — попита ме Кандида.

Казах го, не знам защо снижавайки глас, докато те разискваха, наблягайки на всеки акцент.

Почнаха да съчетават презимето ми с техните имена, едно след друго, въпросително и потвърдително, като се смееха и модулираха всяка сричка, ту бързо, ту скандирайки, да могат по-добре да преценят словосъчетанието и звученето.

— Най приляга на Инес — засмя се накрая Кандида.

— Интересни и хубави са тия северни имена, но са твърди, не звучат музикално — прецени Микелина.

— Глупачки. Не сте друго освен три нещастни глупачки — изведнъж се нахвърли срещу тях Сара. — Детски умове! Чудя се защо трябва винаги да ви понасям.

— А ти с всичкия си ли си, дето си се халосала по един нещастник? — върна й го Инес.

Безформеното петно, в което се сливаха телата им, потръпна от гневни движения.

— Или прибери змийския си език, или аз… — заплаши я Сара и се изправи на крака.

— Хайде да те видим! Говори, кажи де! — кресна другата.

Канднда и Микелина ме погледнаха, очаквайки моята намеса. Но Сара бе тая, която млъкна и вторачи поглед нагоре.

— Защо там горе светлината угасна? — рече тя, захласната в терасата.

Обърнахме се всички. Сивотата на далечните прозорци едва се забелязваше на върха на зида.

— Защо е трябвало да гаси осветлението? — запита Сара и отново устреми поглед нагоре.

Нямах време да отговоря.

Първият изстрел от пистолет, макар приглушен от високите стени, се втурна към нас, разчленен от понеслото го ехо.