Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Clockwork Orange, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОРТОКАЛ С МЕХАНИЗЪМ. 1991. Изд. Галактика, Варна. Биб. Галактика. Серия Кино No.2. Роман. Превод: от англ. Мариана ЕКИМОВА-МЕЛНИШКА [A Clockwork Orange, by Anthony BURGESS (1962)]. Формат: 17 см. Тираж: 28 200 бр. Страници: 174. Цена: 10.50 лв. ISBN: 954-418-004-4

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

6

Пръйгнах, о, братя мои, и здравата се ударих на тротоара, но не хвърлих топа, съвсем не. Иначе нямаше да съм тук, за да напиша това, което вие читаете. Изглежда, не съм скочил от достатъчно високо, та да се затрия. Но си ударих спината и руките и ногите и почувствувах болшая бол, преди да припадна, братлета, под учудените и изненадани лица на человеците от улицата, наведени над мен. И точно преди да потеря съзнание, ясно увидих, че нито един человек в целия ужасяващ свят не е готов да ме защитава и че оная музика през стената е била нагласена от тези, дето се пишеха, че са ми новите друзя, и точно такава работа им трябваше на отвратителната им егоистична и фуклива политика. Разумях го в една милионна част от минутата, преди да повърна върху света небето и лицата на облещените человеци над мен.

Там, където се върнах към жизн след дългия дълъг черен тунел от може би милиони години, беше в болница, цялата бяла, воняща на дезинфекция, на тръпчиво, недостъпно и чисто. Тия работи за дезинфекция, дето ги използуват в болниците, трябва да миришат на хорошенки неща, като пържен лук или цветя например. Много медлено си спомних кой съм аз, но това „аз“ беше цялото увито в бяло и не усещах нищо по тялото си, нито болка, нито тръпнеж, нито каквото и да е. Цялата ми голова беше бинтована, по лицото ми бяха налепени някакви неща, ръцете ми бяха целите в превръзки, а пръстите ми бяха завязани за едни клечки, като че са растения, които трябва да растат прави, и клетите ми ноги също бяха опънати, и всичко по мен беше в превръзки и жици, а в дясната ми рука близо до плечото капеше красна, красна кров от един буркан, обърнат наопаки. Но не усещах нищо, о, братя мои. До леглото ми седеше една сестрьонка и четеше книжка с очен неясен печат; по многото пряка реч си личеше, че е някаква история, а и тя дишаше тежко ъх ъх ъх, значи трябва да е била история за оная работа. Беше очен хорошенка девочка тая сестра, със силно начервена рот и дълги мигли над глазите, а под колосаната униформа личеше, че има очен хороши груди. Аз й казах:

— Как е хавата, о, моя сестриче? Я вземи да се гушнеш при маленкия си друг в тоз кроват.

Но словата изобщо не излизаха хорошо, все едно че ротът ми се бе вцепенил, а с езика си усетих, че някои от зубите ми вече ги ряма. Сестрьонката взе че скокна и изпусна книжлето си на земята и каза:

— О, вие сте си възвърнали съзнанието. Болшая лъжица беше това за маленката й човчица и се опитах да й го кажа, но словата ми се чуваха като ъъ ъъ ъъ. Тя излезе и ме остави сам-саменичък и тогава увидих, че съм в маленка стая толко за мен, а не в някое от ония дълги отделения, в каквото съм бил като очен маленки малчик, пълно с бухащи умиращи старчоци, дето те карат да хочеш по-скоро да оздравяваш и да се махаш. От дифтерит боледувах тогава, братя мои.

Види се, не можех да издържам в съзнание очен долго, понеже почти сразу отново уснух, много бързо, но след минутка-две разбрах, че сестрьонката се е върнала и е довела человеци с бели манти, които ме гледаха нахмурени и правеха хъм хъм хъм към вашия смирен разказвач. Бях сигурен, че с тях е и отчето от Дупката, което ми каза:

— О, синко мой, синко — с дъх на застояло уиски и добави: — Напуснах. Не бих могъл да ставам съучастник на онова, което тия копелета се канят да правят с другите клети преступники. Затова напуснах и сега говоря за всичко това в проповедите си, мой обичан малък сине во Христа.

Проснух се малко по-късно и кого, мислите, да увидя до леглото си, ако не тримата, от чийто апартамент бях скочил, а именно Д. Б. да Силва и Някой си Някой си Рубинстейн и 3. Доулин.

— Приятелю — говореше единят от тия человеци, но не можех да увидя, нито да чуя очен хорошо кой точно, — приятелю, малки приятелю, хората са пламнали от възмущение. Ти отне шансовете на тия отвратителни и фукливи злодеи да бъдат преизбрани. Те ще се махнат, и то завинаги ти изпълни дълга си към Свободата!

Опитах се да кажа:

— Ако бях пукнал, щеше да е още по-добре за вас, нали, политически копелета, каквито сте лицемерни и измамни друзя. — Но всьо ето излизаше като ър ър ър. Тогда един от тия тримата ми показа цял куп изрезки от газетите и видях ужасни снимки, как ме отнасят целия в кръв на носилка, и ми се стори, че си спомням как бляскат ярки светкавици, което трябва да са били фотографите. С едно око успях да прочета заглавията, които дрожаха в руката на человека, докато ги държеше, като например: МОМЧЕ, ЖЕРТВА НА ПРЕСТЪПНА ВЪЗПИТАТЕЛНА ПРОГРАМА и ПРАВИТЕЛСТВОТО КАТО УБИЕЦ, и потом имаше и снимка на един человек, който ми изглеждаше знаком, и пишеше ВЪН ВЪН ВЪН, и това трябва да беше Министърът на вътрешните или утрешните. Тогда сестрьонката каза:

— Не е позволено да го вълнувате така. Не е позволено да правите нищо, което би могло да го разстрои. Напуснете, моля.

И аз се опитах да кажа „Вън вън вън“, но опят излезе толко ър ър ър. Както и да е, тримата человеци от политиката си отидоха. И аз си отидох, само че обратно в оня свят, дето всичко е черно и осветено само от странни сънища, които дори не знаех сънища ли са или не, о, братя мои. Като например това, дето ми се струваше, че цялото ми тяло се изпразва като от грязна вода и потом се напълва отново с чиста.

Имаше и очен хороши сънища, като този, че съм в машината на някакъв человек, която съм откраднал и карам нагоре-надолу по света сам-саменичък, прегазвам хора и ги чувам как кричат на умиране, а аз не чувствувам нито болка, нито гадене. Имаше и сънища, в които чук чук чукам девочки, като ги притискам на земята и ги насилвам, а наоколо всички стоят, пляскат с ръце и се радват като сумашедши. Когда отново се събудих, тато и мама бяха дошли да увидят болния си син и мама ревеше здравата. Можех вече да говоря доста по-лучше, та казах:

— Я виж ти, кой приехал. Откъде знаете, че сте добре дошли?

Тато каза маленко засрамен:

— Четохме за теб във вестниците, сине. Там пише, че са се отнесли зле с теб. Пише, че правителството те докарало дотам, да направиш опит за самоубийство. Но вината е донякъде и наша, синко. Твоят дом си е пак твой, щом всичко свърши, синко.

А мама продължаваше да вика бууу хууу бууу и да изглежда грозна като задник.

— А как я кара новият ти син Джо? Доволен, здрав и мангизлия, надявам се, дай боже. Мама каза:

— О, Алекс, Алекс! Оуууууууу оууууууу. Тато каза:

— Лоша работа,сине. Забъркал се нещо с полицията и го прибрали.

— Наистина ли? — попитах. — Сериозно? Уж беше такъв добър человек. Страшно съм изненадан, наистина ви казвам.

— Гледал си работата човекът — каза тато. — А полицията му казала да се маха. Чакал на един ъгъл. Имал среща с момиче. Те му казали да се маха, а той им отвърнал, че има права като всички, и те се нахвърлили отгоре му и жестоко го набили.

— Колко ужасно — казах. — Колко жалко. И къде е сега горкото момче?

— Оуууу — ревеше мама. — Върна се оууууууу у дома си.

— Да — каза тато. — Върна се в родния си град да се оправи. Тукашната му работа дали на друг.

— Сега значи сте съгласни да се прибера пак и всичко да си е както преди? — спросих аз.

— Да, синко — каза тато. — Молим те.

— Ще си помисля — ответих. — Добре ще го обмисля.

— ОУУУУУУ — не преставаше мама.

— Я млъквай — казах, че да не ти покажа за какво да ревеш и кричиш. Ще ти разбия зубите и окото ми няма да мигне.

И, о, като казах това, братя мои, се почувствувах маленко по-добре, като че всичката свежа красна кров минава през цялото ми тяло. Трябваше да поразмисля върху това. Като че ли, за да ми стане по-добре, бе нужно първо да се влоша.

— Така не се говори на майка, синко — каза тато.

— В края на краищата тя те е родила на тоя свят.

— Да — отвърнах, — на тоя грязен и смрадлив свят. — Закроих силно глази като от болка и казах:

— Отивайте си сега. Ще си помисля дали да се върна. Само че нещата трябва да станат съвсем различни.

— Добре, синко. Както кажеш — рече тато.

Ще трябва да решите — казах — кой ще командува.

— ОУУУУУУУУ — продължаваше мама.

— Добре, синко — каза тато. — Всичко ще бъде, както ти искаш. Само оздравей.

Щом си отидоха, аз се замислих в леглото за разние вещи, минаващи като различни картини през головата ми, и щом сестрьонката се върна и се зае да оправя завивките ми, попитах я:

— От колко време съм тук?

— Около седмица — каза тя.

— И какво ми правиха?

— Ами, бяхте целият изпотрошен и контузен и имахте тежко мозъчно сътресение и голяма загуба на кръв. Трябваше да оправят всичко.

— Ама — настоявах — някой правил ли е нещо с головата ми? Искам да кажа, бърникали ли са нещо в мозъка ми?

— Каквото и да са правили — отвърна тя, — за ваше добро е.

Но няколко дни по-късно пристигнаха разни доктори, все младички, със сладки усмивки и с книжки с картинки. Единият каза:

— Искаме да ги погледнеш и да ни кажеш какво мислиш за тях.

— Какво има, о, дорогие друзя? — казах аз. — Какая нова сумашедша идея сте родили?

Тогава те и двамата се захилиха смутено, седнаха от двете страни на леглото ми и отвориха книжките. На първата страница имаше снимка на птиче гнездо, пълно с яйца.

— Е и? — каза единият доктор:

— Птиче гнездо — казах аз. — Пълно с яйца. Очен хорошо.

— А какво ти се иска да направиш с него?

— Ами — казах аз — да ги счупя. Да ги грабна всичките и да ги метна срещу някоя стена или скала и да гледам как хорошо се стичат по нея.

— Добре, добре — казаха и двамата и обърнаха страницата. Беше картинка на една от ония болшие птици, наречени пауни, разперила горделиво цялата си опашка от всички цветове.

— А това? — спроси един от человеците.

— Иска ми се да оскубя едно по едно тия пера от опашката му и да го слушам как кричи до посиняване. Загдето толкова се перчи.

— Добре — казаха и двамата, — добре добре добре.

И продължиха да обръщат страниците. Имаше картинки на очен хороши девочки и казах, че искам да ги чукам с много ултравиоленция. Имаше картинки и на человеци, получаващи сапог право в лицото и вокруг красна красна кров, и казах, че искам и аз да съм там. Имаше и картинка на оня гол друг на отчето, дето мъкне кръста си нагоре по хълма, и аз казах, че ми се иска да имам чук и пирони. Добре добре добре. Тогава попитах:

— Какво значи всичко това?

— Дълбока хипнопедия — или нещо подобно, каза единият от двамата доктори. — Изглежда, си излекуван.

— Излекуван ли? — казах. — Вързан тук за тоя креват, а ще ми разправяте, че съм бил излекуван! Я си го наврете отзад.

— Чакай — каза другият. — Потърпи малко. Така че взех да чакам, братя мои, и все повече се подобрявах, нагъвайки яйчица и кусочки тоуст с болшие стакани чай с молоко, докато един ден ми казаха, че ще имам очен очен очен специален гост.

— Кой? — попитах, докато оправяха леглото и сресваха буйната ми гордост, порасла наново, след като свалиха превръзките.

— Ще видиш, ще видиш — казаха те. — И видях очен хорошо. В два и половина следобед пристигнаха всички фотографи и писачи от газетите с тетрадки и моливи и так далше. И, братлета, само дето нямаше и фанфари за оня болшой и важен человек, дето идваше да увиди вашия смирен разказвач. Влезе той и, разбира се, това беше самият Министър на вътрешните или утрешните работи, облечен по последна мода и с етот хо хо хо голос на висшите класи. Свят щрак свят щрак правеха камерите, когато той ми подаде рука за здрасти. Аз рекох:

— Хе хе хе хе. Как е хавата, стари друг? Никой, изглежда, не поня това, но някой сказа с груб голос:

— Повече уважение, момче, като разговаряш с Министъра.

— Топки — озъбих се като собака. — Пука ми на оная работа.

— Нищо, нищо — каза бързо Вътрешният или Утрешният. — Той ми говори като на приятел, нали, синко?

— Аз съм приятел на всички — казах, — освен на враговете си.

— И кои са враговете ти? — спроси Министърът, докато всички вестникари драскаха драс драс драс като сумашедши. — Кажи ми, момчето ми.

— Всички, които ми правят зло, са ми врагове.

— Е — каза Утрешният, — аз и правителството, на което съм член, искаме да ни смяташ за свои приятели. Да, приятели. Ние те излекувахме, нали? Получаваш най-добрите грижи. Никога не сме ти желаели зло, но има такива, които ти го желаеха и все още го желаят. И мисля, че знаеш кои са те. Да да да — продължи той, — има някои хора, които искаха да те използуват, да, да те използуват за политически цели. Те биха се радвали, да, биха се радвали да си мъртъв, защото смятаха да обвинят правителството за това. Мисля, че знаеш кои са тези хора. Има един човек — продължаваше министърът, — на име Ф. Александър, автор на подривна литература, който вие като вълк за кръвта ти. Луд е от желание да забие нож в теб. Но ти си в безопасност от него. Отстранихме го.

— Той се пишеше другарче — казах. — Като майка се грижеше за мен.

— Установихме, че си му сторил зло. Или поне — поправи се очен очен бъйстро Министърът — той си мисли така. Втълпил си е, че си виновен за смъртта на негова близка.

— Значи някой му е казал — казах аз.

— Внушил си е — настоя Министърът. — Той беше опасен. Прибрахме го за негово добро. А също и за твое.

— Благодаря — казах. — Много любезно от ваша страна.

— Като излезеш оттук — продължи Министърът, — няма да се безпокоиш за нищо. Ние ще се погрижим за всичко. Ще имаш добра работа с хубава заплата. Защото ни помагаш.

— Така ли? Не знаех — казах аз.

— Ние винаги помагаме на приятелите си. — Тогава той хвана руката ми, някакъв человек изкрича:

„Усмивка!“ и аз се ухилих като сумашедши, без да му мисля, и свят свят щрак пук тряс заснимаха апаратите мен и Министъра като приятели заедно.

— Добро момче си ти — каза тая важна личност, — много добро момче. Ето виж, тук има и подарък за теб.

И тогава, братлета, внесоха болшая лъскава кутия и веднага понях какво е. Беше стерео. Поставиха го до леглото, отвориха го и някой пъхна щепсела в контакта на стената.

— Какво да бъде? — попита един человек с очки на носа, който държеше в руки хубави лъскави пликове с музика. — Моцарт? Бетховен? Шьонберг? Карл Орф?

— Деветата — казах аз. — Славната Девета.

И Деветата започна, о братя мои. Всички си тръгнаха тихо и кротко, докато аз си лежах със закроени глази и си слушах хубавата музика. Министърът каза: „Какво добро момче“ и ме потупа по плечото, а после се чупи. Само един человек остана и ми каза:

„Подпиши тук, ако обичаш.“ Откроих глази да подпиша, без да знам какво подписвам, о братя мои, и без да ми пука. Тогда ме оставиха сам с великата Девета на Лудвиг Ван.

О, каква наслада, мммммммммммм! Като стигна до скерцото, увидих се ясно как тичам ли, тичам на очен леки вълшебни ноги и режа цялото лицо на кричащия свят с бритвата си главорезка. И очаквах да чуя бавната част, а потом хорощата последна хорова част. Бях излекуван, истина ви казвам, братя мои.

Край
Читателите на „Портокал с механизъм“ са прочели и: