Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (8)

1

— Сега накъде, а?

Подхващам наново и тук се начинае най-сълзливата и почти трагична част от историята, братя мои и единствени приятели, която се развива в Дупката (съкратено от Държавно управление на каторгите) номер 84 F. Едва ли ще ви се захоти да слушате целия грязен и ужасен разказ за шока, който накара тато да размахва изподрани и окървавени юмруци срещу несправедливия Бог в Рая, а мама да изкриви рот в оууууу ОУУУУУУ Оууууу от майчина скръб, след като единственият й син, рожба от утробата й, бе разочаровал всички так хорошо. После за онзи стар и много нахмурен съдия-следовател, който говореше тежки слова за вашия приятел и смирен разказвач след всичката кал и грязни хули, изплюти от опекуна Делтойд и ченгетата, Бог да ги порази. И за връщането ми в гадната каталажка сред вонящи извратени типове и преступници. А след това за процеса в съда със съдии и съдебни заседатели и едни такива очен, очен тежки слова, изречени по очен тържествен начин, после „Виноват“ и майка ми буууухуууухууу, щом изрекоха „Четиринайсет години“, братлета. И вот здес бях сега, две години от деня, в който ме тикнаха и заключиха в Дупка 84 F, одет по последна дума на пандизката мода, което означава гащиризон с бозов цвят и номер, пришит на грудите току над цъкалото, и втори на гърба, тъй че и на идване и на връщане бях все 6655321, а не вашето приятелче Алекс.

— Сега накъде, а?

Да не мислите, че ме облагородиха тия два года в грязната адска яма, човешка зверилница, където те ритат и толчокат грубияни пазачи и встречаеш най-подли смръдливи преступници, някои от тях сбъркани, готови да се гаврят с един сочен малчик, какъвто е вашият разказвач. Работаеш в цеха за спички, обикаляш вокруг из двора за физзарядка, а вечер иногда някой дърт книжник идваше да ни дърдори я за бръмбари, я за Млечния път, я за славните чудеса на снежинките и аз хорошенко се посмях на последния, защото ми напомни за онази зимна ноч, когато бяхме толчокили и вандалствали над дедика, въйходил от общинската библиотека, преди моите друзя да станат предатели. Тогда бях счаслив и свободен. За тия друзя чух само една вест и то бе, когато тато и мама приехаха на свиждане и ми казаха, че Георгий е мъртъв. Съвсем мъртъв, братлета. Мъртъв като собаче лайно на пътя. Георгий бил завел останалите двама в дома на някакъв очен богат человек и като ритали и толчокили собственика на пода, Георгий взел да пори падушки и занавеси, а Смотания Дим поломил някакви много скъпи украшения, статуи и тем подобни, та оня богат и пребит человек се развилнял като сумашедши и подгонил всичките с очен тяжоло желязо. От бяс му дошла гигантска сила,, та Дим и Пит едва смогли да се измъкнат през окното, но Георгий се спънал в килима и онова страхотно желязо се стоварило със замах и му разцепило тиквата, което било и финалът на Георгий предателя. Дъртият убиец се отървал по параграфа за самооборона, както си му е редът. А дето Георгий бил убит, макар и повече от год, след като ме схватиха ченгетата, тоже си е в реда на нещата и е вече пръстът на Судбата.

— Сега накъде, а?

Возкресение сутрин. Находихме се в страничния параклис, където отчето на каталажката ни просвещаваше в Словото Божие. Моята работа беше да стоя до скапаното стерео и да пускам тържествена музика преди, след и по средата, когато идва ред да се пеят химни. От мястото си в дъното на параклиса (имаше общо четири в нашата Дупка 84 F), близо до надзирателите и часовоите с пушки и с болшие грязни жестоки морави мутри, увиждах как всички заключони седят и слушат Словото Божие в ужасните си бозави затворнически платя, а от тях се носеше гадна воня, не точно на некъпано, не на мърляво, а особая смрад, каквато имат толко криминалните, братлета, на прах и кир, отчайваща смрад. Подумах, че може и аз да издавам такава воня, след като съм вече настоящий пандизчия, макар и очен молодой. Вот почему ми беше очен важно, братлета, да се измъкна от тази смърдяща грязна зверилница при първата възможност. И както ще увидите, ако продължите да четете, такава възможност скоро изникна.

— Сега накъде, а? — спроси отчето за трети път. — Така ли все ще влизате и излизате от институции като тази, макар че повечето от вас са по-често вътре, отколкото вън, или ще чуете най-сетне Светите Слова и ще осъзнаете възмездието, очакващо неразкаялия се грешник както в отвъдния свят, така и в този. Сбирщина от идиоти сте повечето, щом продавате рожденото си право на свобода за черпак студена каша. Гъделът на кражбата, на насилието, увлечението по лесния живот — каквото и да струват те, щом имаме неоспоримо доказателство, Да, да, непоклатимо доказателство, че адът съществува? Знам го, знам го, приятели, защото са ме осенявали видения, че има едно място, по-тъмно от затвор, по-горещо от пламък на човешки огън, където душите на неразкаяли се престъпници и грешници като вас — й не ми се хилете, дявол да ви вземе, не се смейте, — като вас, казах, пищят там в безкрайна и непоносима агония, с носове, задавени от вонята на мръсотия, с уста, тъпкани с парещи изпражнения, и кожа на парцали и язви, и с огнени кълба в гърчещите си черва. Да, да, да, знам го.

На това място, братлета, един заключон някъде от задните редове издаде шум от устна музика — „пърррр пър“ — и свирепите часовои немедлено се задействаха, втурвайки се към мястото, откъдето според тях идваше шумът, като раздаваха ритници и толчоци наляво и надясно. После гепиха един нещастен, треперещ, слаб и дребен старик и го издърпаха, докато той през цялото време кричеше: „Не бях аз, онзи беше, ето то“, но това не имееше значение. Блъснаха го злобно и го изкараха от параклиса, нищо че крякаше като сумашедши.

— А сега — каза отчето — чуйте Словото Божие.

Той взе дебелата книга и запрелиства страниците, като плюнчеше пръсти с мляс мляс. Беше болшой плещест негодяй с очен красное лицо, но аз му се нравех, тъй като бях млад и проявявах интерес към голямата книга. Уговорено беше като част от бъдещото ми обучение да чета от книгата дори със съпровод на църковния грамофон. Страхотия, братлета. Истина ви казвам. Имаха обичай да ме заключват и да ме карат да слушам светата музика на Бах и Хендел и тогда четях за ония древни мошета, дето се били помежду си, а после си поркали юдейското вино и чукали прислужничките на съпругите си. Болшая работа ви казвам. Това ме поддържаше, братлета. Много-много не се вживявах във втората част на книгата, в която имаше более конско чем мариз и шибане. Но един ден отчето ми рече, като ме стисна здравата с огромнейшата си толста рука:

— А, 6655321, мисли върху божиите страдания. Рассуждавай върху тях, синко. — Като ми лъхаше на скоч, а потом се запъти към маленката си бърлога да пийне още.

И так изкълвах всьо за бичуването и трънения венец, за креста и всичките ония измишльотини и увидих лучше, че всущност там имаше нещо. Докато стереото свиреше части от хорошия Бах, аз затварях глаза и се увиждах как помагам и дори командувам побоя и разпъването, облечен в тога по последно слово на римската мода. Вот как времето в Дупка 84 F изобщо не беше изтратено и самият Директор бил доволен да услъйши, че съм се пристрастил към религията, което бе и моята надежда.

Оная возкресна утрин попчето прочете от книгата за человеците, дето слъйшали Словото Божие, но се правели на глухи, потому що били като къща, построена на пясък, докато плиснал дожд и страшно бум бум раздрало небето и се свършило с тая къща. Но аз рассуждавах, че само много смотан человек ще си построи дом върху пясък и че сигурно всичките му друзя и тъпи съседи ще му се смеят, без да му казват колко е смотан, дето строи така. Тогда отчето изкрича:

— А сега, стадо, ще завършим с химн 435 от затворническия псалтир.

И тогда се чу тряс прас шльоп, докато заключоните извадиха и откроиха грязните си маленки поснопойки и запрелистваха с плюнка страниците, а озверените часовои кричаха: „Я да млъквате, копелета! Наблюдавам те, 920537.“ А аз, разумеетя, бях приготвил пластинката и пуснах семплата музика за орган да делае воууу. И тогда заключоните почнаха да пеят за ужас на человеческия слух:

Слаби сме кат преварен чай,

бъркай го, не се май!

Не сме разглезени с амброзия.

Имаме да плащаме тормози, я.

Те извиваха като вопъл тия чепухански слова, а отчето сякаш ги шибаше с камшик: „По-силно, дявол да ви вземе, по-високо пейте“ и часовоите кричаха: „Сега ще ти дам аз на теб, 7749222“ и „Ще те пребия, гад такава“; потом всичко закончи и отчето рече: „Светата Троица да ви пази и да ви направи добри, амин.“ Изнизването се начина под звуците на уместно избраната от вашия смирен разказвач Симфония №2 от Адриан Швайгзелбер. Каква сган са, мислех си, докато стоях до скапаното църковно стерео и смотрех как се тътрят и блеят като овце и ми козируваха с грязните си пръсти, потому що аз като че бях на очен специална почит. А когато се изниза и последният с увиснали като на обезяна руки и часовоят отляво му фрасна един звучен толчок по тила, и след като изключих стереото, отчето дойде при мен, пафкайки канцер, все още по платя на божи слуга, цял в дантели и бял като девочка. Сказа ми:

— Ти пак заслужи моята благодарност, синко 6655321. И какви новини имаш днес за мен?

Номерът беше, че на тоя поп очен му се щеше да стане велик человек в света на зарешеточната религия и му трябваше хорошая препоръка от Директора, поетому той ходеше и потихонко дробеше на Директора час по час какви пъклени планове се кроят сред заключоните. Повечето от тая гадост му я донасях аз. Болшой дял от това бе изфабрикуван, но една част беше правда, като например, когато до килията ми стигна по водопроводните тръби онова чук чук чук чук точка тире точка тире, че Големия Хариман се гласи да бежае. Щял да толчокне надзирателя, като отива до уборната, и да се измъкне с неговите платя. Потом се готвеше и болшое разплискване на гнусната пишча, дето ни даваха в столовата, и аз го знаех, и го издадох. Отчето го предаде по-нагоре и бе похвален от самия Директор за буден граждански дух и остър слух. Но този път съобщих нещо, което не беше правда:

— Сър, тръбите ми предадоха, че доставка кокаин е пристигнала по нередовни пътища и че разпределителният център ще бъде някъде на петия етаж.

Всьо ето го бях съчинил сам, както бях поступил и с много от тези истории, но отчето ми бе крайно признателен и рече:

— Браво браво браво. Ще предам това на Негова милост. — Така той наричаше Директора.

— Направих каквото е по силите ми, сър, да? — Всегда използувах възпитания си джентълменски голос, когда разговарях с по-високопоставените. — Положих всички усилия.

— И аз така мисля, 6655321 — ответи отчето, — много ми помагаш и виждам, че проявяваш искрено желание да се поправиш. И ако продължаваш по този път, лесно ще получиш намаление на присъдата.

— Но, сър — започнах аз, — какво ще кажете за оная нова работа, за която приказват? Какво е това ново лечение, което те измъква от затвора за нула време и гарантира, че няма да попаднеш пак вътре?

— О? — отвърна той очен осторожно. — Къде си го чувал? Кой ти е разправял за тия работи?

— Ами, разчува се, сър. Приказват си двама часовои и току-виж някой ги чул, без да ще. Или пък намерил някой парченце вестник в работилницата и там пишело всичко. Какво ще кажете да ме предложите за тая работа, сър, ако не е нахално да ви помоля?

Увиждах го как премисля, пушейки своя канцер, и се чуди колко ли да ми скаже от онова, дето знае по въпроса, повдигнат от мен. Потом рече:

— Предполагам, че имаш предвид Метода на Людовико.

Още беше нащрек.

— Не знам как се нарича, сър, знам само, че те измъква оттук, бързо-бързо и гарантира, че няма да се върнеш повече.

— Така е — потвърди той и веждите му се свъсиха, като ме погледна. — Имаш право, 6655321. Но, разбира се, това е все още в експериментална фаза. Много е просто, но е много драстично.

— Но се прилага тук, нали сър? — настоявах. — В ония нови бели сгради до южната стена. Гледахме как ги строят, сър, докато се разхождахме.

— Все още не се прилага — отвърна той, — поне в нашия затвор, 6655321. Негова милост се отнася към това с големи съмнения. И трябва да призная, че ги споделям. Въпросът е дали такъв метод е в състояние наистина да направи човека по-добър. Добротата идва отвътре, 6655321. Добротата е въпрос на избор. Когато един човек не може да избира, той престава да бъде човек. — Щеше да продължи още тия чепухи, но услъйшахме, че следващата тайфа заключони идва трак трак трак по железната лестница, на път за своята порция религия. И той каза: — Ще побъбрим за това някой друг път, а сега отивай на доброволния труд.

И аз се върнах при грамофона да сложа кантатата „Бдете“ от Й.С.Бах, а грязните смрадливи преступници и извратени типове се дотътриха като стадо пребити обезяни с часовоите, които ги навикваха и налагаха. Не след долго отчето вече ги спроси: „Сега накъде, а?“ Останалото го знаете.

Оная сутрин имахме четири такива порции зарешеточна религия и отчето не открои вече дума за тоя Метод на Людовико ли беше, какво беше, братлета. Като закончих работа със стереото, той ми благодари с несколко слов, а потом ме закараха до килията на шестия етаж, където бе моето очен вонящо и претъпкано жилище. Часовоят не беше лош человек и нито ме толчокна, нито ме ритна, като ми отвори, толко сказа: „Добре дошъл пак в старата мухлясала дупка.“

И ето ме опят при тукашните ми друзя, болшие преступници, но слава на Бога, поне не ги избиваше на телесни перверзии. Зофар седеше на нара си — очен тонкий и мургав человек, който приказваше ли, приказваше с канцеровия си голос, но никой не си делаеше труда да го слуша, защото използуваше очен старовремски преступнически жаргон. Уол Стената пък имаше само един глаз и по случай воскресния ден си кълцаше ноктите на ногите. Имаше и един, викахме му Големия Жид, очен ловък и очен похотлив, който лежеше проснат на нара си като мъртъв… Другите се казваха Джоджон и Доктора. Джоджон беше очен подъл, умен и гъвкав и спец по изнасилване, а Доктора се преструвал, че лекува сифилис и гонорея и глитус, но всъщност бе инжектирал само аква дестилата, а и беше убил две девочки, вместо — както обещал — да ги отърве от нежеланото бреме. Пълна отврат бяха всичките и хич не ми беше хорошо с тях, братлета, както се досещате, но нямаше да е за дълго, истина ви казвам.

Хочу да знаете, че моята килия е била предназначена толко за трима, когато са я строили, но тепер вътре бяхме шестима, наблъскани заедно, потни и грязни. Такова беше положението във всички килии на всички каталажки по онова время, братлета, и това бе позор за тъпия град да няма къде человек да си опъне ногите. И ако щете вярвайте, но ровно тази неделя бросиха внутри още един заключон. Тъкмо бяхме съели вонящата пишча кнедли и гнусен сос и кротко си пафкахме по канцер, каждъй на нара си, когда вкараха тоя человек. Беше кокалест и стар и пръв нача да кричи и да се оплаква, преди да сможем да увидим положението. Опита се да разклати решетките, кричейки: „Имам право на постеля, мамка ви! Тука е претъпкано, шибана работа. Няма място за мен, чухте ли?“ Но единият от часовоите се върна и му сказа да си наляга парцалите и да се смести при тоз, който го пусне на нара си, ако не, да спи на пода.

— И по-тясно ще ви става — каза надзирателят. — Целият свят се напълни с престъпници като вас.