Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Clockwork Orange, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 50 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПОРТОКАЛ С МЕХАНИЗЪМ. 1991. Изд. Галактика, Варна. Биб. Галактика. Серия Кино No.2. Роман. Превод: от англ. Мариана ЕКИМОВА-МЕЛНИШКА [A Clockwork Orange, by Anthony BURGESS (1962)]. Формат: 17 см. Тираж: 28 200 бр. Страници: 174. Цена: 10.50 лв. ISBN: 954-418-004-4

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

6

Веднага след „Нюйоркския херцог“ на изток идваха административни сгради, потом старата библиотека, а след нея огромнейшият жилищен комплекс, наречен „Виктория“ заради някаква си там победа, и след него най-старите къщи на града в едновремешния център. Тук имаше някои очен хороши богаташки къщи, братлета, с престарели люди, мършави старичоци с бастуни, които лаеха като полковници, и бабушки, вдовици или глухи старици, които гледаха кошки, но не бяха докосвали человеческо същество цял живот. Здес наистина се намираха стари вещи, които струваха много мангизи на туристическия пазар: картини и бижута и други боклуци отпреди пластмасовата ера. И ние се приближихме бъйстро и потихонко до къщата с име „Замъкът“ и с ярки глобуси като стражи от двете страни на входната двер, а някъде из стаите на долния етаж имаше светлинка като през туман, и си намерихме тъмно местенце, за да скиваме през окното какво происходи вътре. Пред окното имаше желязна решетка, като че къщата бе каталажка, но се виждаше ясно какво става внутри.

А там дъртата кокона с побелели волоси и набръчкано лице изливаше по малко молоко от бутилка в панички, които после нареди по пода, та се разбра, че в ногите й ще да има доста мяучещи кошки. Заметихме и един-два толсти котака, скочили на масата със зинали муцуни и мър мър мър. И се слъйшаше още как древната старуха гълчи на човешки език своите питомци. В комнатата имаше и много стари картини по стените и претенциозни старинни часовници, както и някои вази и украшения, явно очен дорогие. Георгий пошепна:

— Хорошая пара може да падне оттях, братлета. Уил Англичанина само това чака.

— Само как да влезем? — попита Пит. Беше мой ред да решавам, и то бъйстро, преди Георгий да вземе да ответи.

— Първата работа — изсъсках — е да опитаме по редовния начин през входната врата. Ще ида и много учтиво ще кажа, че един от друзята ми изведнъж е припаднал на улицата и щом тя открои, Георгий да е готов за действие. Ако не, ще поискам вода или да телефонирам за врач. Влизането ни е вързано в кърпа.

— Тя може да не отвори — каза Георгий.

— Хайде да опитаме — предложих аз и той сви рамене и разчекна рот като жаба. Обърнах се към Пит и Смотания Дим: — Вие двамата, друзя, заставате от двете страни на вратата. Ясно? — Те кимнаха в тъмното, „ясно“. — Разбрахме се — сказах на Георгий и закрачих право към входа. Имаше звонок, аз го натиснах и по коридора се разнесе дзрррр дзррррр. Последва слухтене, сякаш старухата и нейните кошки бяха наострили уши към това дзррр дзрррр и се чудеха. Затова нажмах оня ми ти звонок маленко по-настойчиво. Потом се наведох към процепа за писма и се провикнах с изискан голос: — Помощ, госпожо, моля ви. На приятеля ми току що му стана лошо на улицата. Моля ви да позвъня на доктор. — Тогава увидих как в коридора светва лампа и услъйших ногите на старухата шляп шляп шляп по чехли все по-близо към вратата. Не знам, ама си представих, че под всяка мишница носи по една огромна толста кошка. И тя извика с изненадващо плътен голос:

— Махайте се, махайте се или ще стрелям!

Като чу това, Георгйй щеше да прихне. А аз казах с жал и настойчивост в джентълменския си голос:

— О, моля ви помогнете, мадам. Много му е зле на приятеля ми.

— Махайте се — викаше тя. — Знам ви аз мръсните номера, да ме накарате да отворя, а после да купя неща, които не искам. Махайте се, казвам ви. — (Каква трогателна невинност!) — Махайте се — повтори тя — или ще пусна котките.

Познаваше се, че е малко сумашедша, след като е прекарала целия си жизн съвсем одинока. Като вдигнах очи, видях, че над входната врата има прозорче, тъи че много бъйстро щеше да стане да се покатерим на плечи един върху друг и да влезем през него. Иначе щяхме да спорим така. цяла ноч. Затова се обадих:

— Добре тогава, мадам, щом не искате, да помогнете, трябва да отведа другаде многострадалния си приятел. — И като смигнах на друзята си да мълчат, продължих пак сам: — Хайде, приятелю, сигурно на друго място ще намерим по-добър самарянин. Тази стара дама едва ли може да бъде обвинена в подозрителност, щом толкова много крадци и престъпници се навъртат нощем наоколо. Не бива да й се сърдим. — Почакахме още немножко в тъмното и аз прошепнах:

— Так. Върнете се до вратата. Аз се качвам на раменете на Дим. Отварям оная форточка и влизам, друзя. После заключвам дъртата пуйка и отварям на всички ви. Няма проблем. — Исках да им покажа кой е лидерът и кой от нас има идеи. — Ехе — продължих, — виждате ли каква хорошенка каменна козирка има над вратата, тъкмо стъпало за ногите ми.

Те посмотриха и навярно с възхита казаха так так так, кимайки в мрака.

Върнахме се на пръсти до входа. Дим беше най-набитият и силен малчик между нас, а Пит и Георгий ме вдигнаха на щироките му мужествени плечи. По това време благодарение на световната передача по тъпата телевизия и най-вече заради страха на людите вечером по липса на ченгета улиците бяха мъртви. От плечите на Дим увидих, че онзи перваз над вратата е тъкмо за моя номер подметки. Изправих се на колене, братлета, и готово. Окното, както очаквах, беше залостено, но аз измъкнах бритвата си и праснах стъклото с костената й дръжка. През цялото време моите друзя долу дишаха тежко. Промуших рука през процепа и избутах долната половина на окното леко като перушинка нагоре. И се плъзнах вътре като във вана. А моето стадо долу зяпаше с отворени ротове, да им се не види.

Наоколо мрак и накъдето да се обърнеш, кровати, долапи и тяжоли столове, камари ящики и книги, но аз закрачих мужествено към вратата, щом видях луч светлина в процепа под нея. Вратата се отвори скррррц и ето ме сред прашен коридор с още много други двери. Какво прахосничество, братлета, комнатите имам предвид, само за някаква си дърта кокона и нейните питомци, но може би мачките и мачоците имаха даже отделни спални и се хранеха със сметана и рибешки глави като крале и принцеси. Чувах приглушения голос на старухата внизу: „Така, така, точно така“, но сигурно дърдореше на мяучещите твари, които хотяха — мяу мяу — още молоко. Увидих стълби надолу и реших да покажа на ония фукльовци и негодници, моите друзя, че струвам колкото тримата вместе и ешчо отгоре. Всичко щях да свърша сам-саменичък. Щях да сделам ултравиоленция върху дъртата пуйка и мачоците й, если нада, потом щях да награбя с цели шепи разни дорогие вещи, каквито ми се виждаха наоколо, и с две-три дансови стъпки до входната врата щях да откроя и да посипя като душ злато и сребро върху ждащите друзя. Да ги науча какво значи лидер.

Та спуснах се аз, надолу, кротко и безшумно, разсматривайки какви ли не грязни картини от едно време по стените край лестницата — девочки с дълги волоси и високи яки, някакви поляни с деревя и лошади и оня божи человек, гол-голеничък, увиснал на кръста. Наоколо смърдеше на кошки, котешка риба и застоял прах в тая къща, толкова различна от жилищните блокове. Като стигнах внизу, видях светлината в голямата комната, където тя сипваше молоко на котаците и кошките. Видях как тия толсти охранени зверюги обикалят насам-натам, махайки хвостове, и се чешат о ръба на вратата. Върху един голям деревян сандък в темния коридор заметих красива маленка статуя, осветена от лампата в стаята, и си я свих за себе си, щото беше тонка молодая девочка, застанала на една нога с протегнати руки и си личеше, че е от сребро. С нея влязох в осветената комната и рекох:

— Здрасти-здрасти. Я да се видим на светло. Че краткият ни разговор през процепа не беше, так сказат, удовлетворителен. Правичката си кажи, нали, воняща дърта краво.

Попримигнах на светлината на комнатата на оная дъртофелница. Пълно беше с котаци и кошки, лазещи насам-натам по килима, а около тях из воздуха хвърчаха космалаци и всите тлъсти зверюги бяха различни по форма и цвят: черни, бели, тютюневи, рижави, сиви и на всякакви возрасти, тъй че имаше и палави котенца, и болшие кошки и лигави стари котараци, очен проклети. Баришнята им, дъртата кокона, ме погледна свирепо като мужчина и спроси:

— Как си влязъл? Не се приближавай, малък злодей, за да не те ударя.

Здравата ме напуши смях, като скивах, че държи в руката си с изпъкнали вени скапан дървен бастун, който вдигна заплашително към мен. Като й се озъбих едно хубаво, приступих към нея, без да спеша, но по пътя си увидих на един шкаф хорошая маленка вещ, най-хорошата, която малчик, падащ си по музиката като мен, може изобщо да се надява да скива със собствените си глази, защото това бе головата върху плечите на самия Лудвиг Ван, бюст му казват, направен от камък, с дълги каменни волоси, слепи глаза и широк развян галстук. Немедлено се запътих да го свия с думите: „Колко е хорошо, само за мен“, но като приступих с разширени и приковани глази и с протегната алчна рука, не заметих паничките с молоко на пода, препънах се в една от тях и едва не потерях равновесие. „Ъх!“, казах аз в опит да се закрепя, но дъртата пуйка се бе приближила изотзад очен ловко и бъйстро за възрастта си и взе да ме налага на на на по головата с тояжката си. Озовах се на руки и ноги, опитвайки се да се надигна, и рекох:

— Ау, че плоха бабушка!

Но тя продолжи с това бам бам бам, припявайки:

— Жалък малък гаден бръмбар, дето се вмъква в домовете на свестните хора.

Не ми харесва тая игра на бастун, поетому сграбчих единия му конец тъкмо преди да се стовари отново върху мен, тя потеря равновесие и се помъчи да се подпре на масата, но завлече скатерта, та каната с молоко и бутилката се заклатиха като пияни и се разплискаха във всички посоки, а тя се посади на пода, като мърмореше сърдито:

— Дявол да те вземе, момче, ще си изпатиш.

Тогда всички кошки, испугани, се разбягаха и разпръйгаха в котешка паника, а някои се бросиха едни върху други, като си нанасяха котешки толчоци с лапи и се чуваше хъррр, мъррр и ссссс. Изправих се на ноги, а злата отмъстителна форела затресе меса и запръхтя, опитвайки се да се надигне от пода, та й теглих един маленкий ритник в лицото, което не й се понрави и тя закрича: „Уаааа!“ Да видите как кръвясалото й, сбръчкано лицо стана мораво там, където бях забил сапога си.

Отстъпвайки след ритника, трябва да съм настъпил хвоста на някоя от тия развилняни и кричащи мачки, защото услъйшах громко яяяяуууу и открих, че в глезена ми са се вкопчили козина, зуби и нокти, та заругах на поразия и се помъчих да ги отскубна, държейки маленката сребърна статуя в едната рука, докато се опитвах да яхна дъртата кикимора на пода, за да достигна красивия Лудвиг Ван от свъсен камък. Но тогава наджапах в друга паничка, препълнена с молоко, и едва не се гътнах, та цялата история би била за смях, ако си представите, че я разказва друг человек, а не вашият смирен разказвач. Тогава бабокът на пода се пресегна над всичките котаци-побойници и докопа ногата ми, като още кричеше „Уааа“, и потерял уже равновесие, етот раз наистина се сгромолясах върху разплисканото молоко и дерящите кошки, а дъртата кукуфелница взе да ме налага по лицото; както бях проснат до нея на пода, кричейки: „Бийте го, пребийте го, изтръгнете му ноктите на тоя «отровен бръмбар“!“, което можеше да е адресирано само към косматите й питомци, и те като че я послушаха, защото няколко от тях полазиха отгоре ми и взеха да ме дерат като сумашедши. Тогава и аз станах сумашедши, братлета, и ги отпочнах, но бабето писна:

— Гнусна твар, не закачай писенцата! — И тоже взе да дращи лицото ми. Тогда и аз закричах:

— Грязна стара пачавра! — и като замахнах с маленката сребърна статуйка, фраснах й един хороший толчок право по головата, което наконец я накара да млъкне.

Тъкмо се надигнах от пода между врещящите кошки и котаци и какво да услъйша: знакомата сирена на милицайски автомобил в далечината. Немедленно ми просветна, че старата риба с кошките се е обаждала на ченгетата, докато аз си мислех, че приказва със своите мацки-писки, защото подозренията й бъйстро са се проснули, когато й позвоних уж да търся помощ. И так, щом услъйшах воя на милицайската кола, хукнах към входната двер и видях голям зор, докато отворя всички ключалки, вериги и резета, и какви ли не предпазни джаджи. Най-сетне я отворих и гледам — на стъпалата останал само Смотания Дим, а другите двама едва ги мернах, защото си бяха плюли на петите.

— Бягай! — крикнах на Дим. — Ченгетата идут.

Дим отвърна:

— Ти пък ще стоиш тук да ги встретиш хо хо хо. — И тогда заметих, че той бе отвил цепта си, с която замахна, завъртя я като змей и ме шибна фино и артистично през клепачите, добре че успях да ги закроя овреме. Ревнах, като се опитвах да смотря през зверската болка, а Дим рече:

— Не ми хареса то, что сдела, приятел. Не беше ама никак справедливо към мен, братко.

И потом услъйшах тежките му грамадни сапоги да изтрополяват в мрака, където изчезна и седем секунди позже приеха милицейската кола и оглушителният вой на сирената й замря, сякаш обезумял звяр взе да души наоколо. Аз тоже виех и залитах и си блъсках головата в стената, с плътно сжати глази, от които течеше кървава слуз и страшно боляха. Опипвах пътя си из коридора, когато милицаите приехаха. Не можех.да ги увидя, естествено, но ги услъйшах и дяволски близо долавях вонята на тия копелета, а очен скоро ги и усетих, когда играта загрубя с онова извиване на руките, за да ме отведат. Услъйшах и голоса на един от тях, който се обаждаше от комнатата с котаците и кошките:

— Здравата е пребита, но е жива — и през цялото време се носеше силно мяучене.

— Какво удоволствие — чух да казва голосът на друг милицай и ме толчокнаха очен грубо и бъйстро в колата — Самият Алекс в ръчичките ни.

Тогда изкричах:

— Ослепях, бог да ви порази, копелета грязни.

— Мери си езика — изсмя се един голос и право в рота получих толчок с опакото на нечия рука, цялата в пръстени.

— Бог да ви убие, мерзки долни копелета. Къде са другите? Къде са ония мръсни изменници? Един от проклетите ми грязни друзя ме фрасна с цеп по глазите. Пипнете ги, преди да офейкат. Те го измислиха, братлета, и ме накараха да се включа. Аз съм невинен, Бог да ви заколи.

Но те уже всички ми се смееха с висше коравосърдечие и ме бутнаха в задната част на колата, макар ешчо да им надувах головата за моите така наречени друзя, докато, увидих, че няма смисъл, защото те сигурно се бяха покрили уже в „Нюйоркския херцог“ и наливаха кафета със сметана и двойни скочове в невъзразяващите горла на онез жалки бабки, които само знаят: „Благодарим, момчета. Бог да ви благослови, младежи. Тук сте си били през цялото време, как не. Все пред очите ни, тъй де.“

Пътувахме с надута сирена към участъка, моя милост притиснат от две ченгета, сръгван и толчокван час по час от тия хохотащи грубияни. По едно време заметих, че мога да откроя маленко клепачите си и да увидя през сълзи как градът овалян в пари се ниже покрай мен. Със смъдящи глази успях да зърна и двете захилени ченгета отзад до мен, както и тънката шия на шофьора и дебелия врат на гадняра до него, дето ми каканижеше със саркастичен тон:

— Е, Алекс, момчето ми, ще си отживеем тая вечер заедно, а?

— Откъде знаеш името ми, воняща твар? — спросих го аз. — Дано Бог да те ритне в ада, гад тлъста и грязна.

На което те се разхохотаха, а един от гадните милицаи до мен едва не ми откъсна ухото. Оня с дебелия врат до шофера каза:

— Кой не познава маленкия Алекс и друзята му? Много се прочу това момче.

— Другите са виновни — кричах аз. — Георгий и Дим, и Пит. Никакви друзя не са ми, гадняри мръсни.

— Е — рече толстият врат, — имаме на разположение цяла вечер да ни разкажеш за храбрите похождения на тези млади джентълмени и как са отклонили от правия път малкия невинен Алекс.

Тогава се чу сирената на друга милицейска кола, минаваща покрай нашата, но в обратната посока.

— Това за ония мръсници ли е? — попитах. — Пипнахме ли ги, копелета?

— Това е линейка — ответи дебелият врат. — Сигурно за оная старица, твоята жертва, жалък кирлив негодник.

— Те бяха виновни за всичко — кричах аз, стиснал смъдящи глази. — А сега негодниците си поркат в „Нюйоркския херцог“. Пипнете ги оттам, грязни мухльовци.

Последва нов хохот и още един маленкий толчок, о, братлета, по нещастния ми парещ рот. После приехахме в смръдливия милицайски участък и те ми помогнаха да изляза от автомобила с ритници и дърпане, а като ме заблъскаха нагоре по лестницата, разбрах че няма надежда за феърплей с тези вонящи грязни копелдаци, бог да ги порази.