Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (14)

7

Не можах да поверя, братлета, каквото ми казаха. Струваше ми се, че съм бил в това вонящо място почти винаги и че ще остана почти завинаги. Но то си беше две седмици всичко на всичко и сега казаха, че двете седмици почти окончили.

— Утре, приятелче, си вън вън вън вън. — И с показалец направиха знак към свободата.

Но тогда человекът в бялата манта, дето ме толчокеше, но все таки ми носеше табли с пишча и ме водеше на катадневните муки, каза:

— Но все пак ти остава още един голям ден. Това ще бъде денят изпитание — и се разхили злобно.

Очаквах тая сутрин да ида, както обичайно, на кино по пижама, туфли и халат. Но нет. Тая сутрин ми дадоха моята риза, белЬо и вечерните ми платя с хорошенките ми сапоги за ритане, всьо ето хорошо изпрано, изгладено и лъснато. Дадоха ми дори и бритвата-главорезка, дето използувах в хорошото старо время за гаври и бой. Учудено се нахмурих, докато се одевах, но белодрешкото толко се ухили, без да приказва ничево, братя мои.

Заведоха ме любезно на старото место, но там имаше промени. Пред киноекрана бяха спуснати занавеси, а под прожекционните отвори го нямаше заледеното стъкло, вдигнато навярно нагоре или сгънато настрани като щори. Там, откъдето се чуваше само буху буху буху кашлица и се увидеха сенки на люди, тепер имаше истинска публика, а сред нея лица, които познавах. Зърнах Директора на Дупката и божия человек, отчето, както му викахме, и главния часовой, и оня очен важен и хорошо одет человек, министър на вътрешните или на утрешните работи. Останалите ми бяха незнакоми. Там бяха и доктор Бродски и доктор Бранъм, макар и без бели манти, а одети като доктори, които са достатъчно големи, та да искат да са одети по последна мода. Доктор Бранъм си стоеше тихо и кротко, но доктор Бродски разговаряше по един очен учен маниер с насъбраните люди. Като ме увиди да влизам, сказа:

— Аха. А сега, джентълмени, да ви представим самия обект. Както забелязвате, той е здрав и добре хранен. Току-що се е наспал и закусил обилно, без лекарства, без хипноза. Утре, напълно спокойни, ще го върнем отново в света, примерен като колежанин, самата вежливост и отзивчивост. Каква промяна, джентълмени, от непоправимия хулиган, осъден преди близо две години от Държавата на недоходно наказание, което не е оставило у него никакви следи. Дали всъщност не е оставило? Може би не е точно така. Затворът го е научил да се усмихва фалшиво, да потрива лицемерно ръце, да прави раболепна физиономия. Възприел е нови пороци, усъвършенствувайки онези, които е владеел отпреди. Но стига думи, джентълмени. Делата говорят сами за себе си. Действие. Гледайте сега.

Зашеметиха ме толкова приказки, братлета, и се опитах да проумея с головата си как всьо ето е за мен. Тогда всички светлини изгаснаха и само два прожектора светнаха от прожекционните отвори. Единят беше насочен право върху вашия смирен и страдающ разказвач. В лъча на другия прожектор влезе един болшой едър человек, когото не бях увидил по-рано. Имаше сланинесто лицо с уси и ивици коса, залепени върху почти плешивата му голова. беше около трийсет, четирсет или петдесет, старий человек. Той тръгна към мен и прожекторът вървеше вместе с него, та скоро двата лъча направиха едно болшое търкало. Тогда той ми каза очен насмешливо:

— Хелоу, бунище. Пфу, ти къпеш ли се изобщо, че така ужасно вониш?

Потом, като че дансеше, той ме настъпи по ногите, левия, десния и така цъкна носа ми с нокът, та увидих звезди от болка и в очите ми рукнаха сльози, а потом изви ухото ми, сякаш беше копче на радио. Услъйшах кикот и едно хорошое хо-хо-хо да идва от публиката. Носът ми и ногите и ухото горяха от болка като сумашедши, та рекох:

— Защо ми правиш всичко това? Не съм ти сторил нищичко, братко.

— О — ответи тоз человек, — правя това (шат, пак по носа ми) и онова (извиване на болното ухо) и другото (грубо настъпване по дясната нога), защото не ми пука от глупаци като теб. А ако искаш да ми го Върнеш, почвай, хайде, моля те.

Понях, че трябва да действам светкавично и да измъкна бритвата си главррезка, преди тая страшна нова болезн да ме налегне и да превърне радостта от схватката в желание да пукна. Но, братя мои, щом руката ми посегна към бритвата във внутренния ми карман, увидих с внутренния си глаз как етот нахален человек вие за милост, а от рота му тече красная красная кров и тотчас след тази картина се надигнаха гаденето, жаждата и болките в мен и понях, че трябва бъйстро да променя отношението си към етот человек, поетому бръкнах в карманите си за цигари или мангизи, но там, братлета, нямаше ни едното, ни другото.

— Ще ми се да ти дам цигарета, братко, но се оказа, че нямам.

— Баааа-уаааа! Буууу-хууууу! Ще заплача.

И пак ме щракна по носа с дебелия си груб нокът, а от публиката се услъйшиха шумни радостни смехове. И вече съвсем отчаян, се помъчих да бъда любезен с етот нахал и побойник, за да спра болките и гаденето:

— Моля ви, нека да направя нещо за вас. — Порових в карманите, но намерих там толко главорезката, поетому я извадих и му я подадох с думите: — Моля, приемете това, моля ви. Малък подарък. Моля, вземете го.

Но той отвърна:

— Я си дръж смръдливите подкупи. С таквиз няма да ми се измъкнеш.

И блъсна руката ми, та бритвата-главорезка падна на земята и аз сказах:

— Моля ви, трябва да направя нещо за вас. Да ви лъсна ли ботушите? Ето, ще се наведа и ще ги оближа.

И ако щете, вярвайте, братлета, ако не, поцелуйте ме по двете полушария, коленичих, изплезих красния си език миля и половина да оближа грязните му вонящи сапоги. Но етот человек само ме ритна не очен силно по рота. И тогда ми се стори, че няма да предизвикам гаденето и болката, ако толко съборя етот мръсен копелдак на пода, като го хвана с руки за глезените. Сделах това и той очен се стресна, като тупна сред шумния смях на тъпата публика. Но щом го увидих на пода, усетих как ме наваля гадното чувство и му подадох рука да го вдигна сразу. И тъкмо когда той се готвеше да ми фрасне един подъл и силен толчок по лицото, доктор Бродски каза:

— Добре. Това е достатъчно.

Тогда ужасният человек се поклони и изданси навън като актьор, а лампите светнаха над мен, докато примигвах със зинал за рев рот. Доктор Бродски каза на публиката:

— Нашият обект, както виждате, е принуден да върши добро, когато, парадоксално, го карат да прави зло. Намерението му да си послужи с насилие е съпроводено от силно чувство за физическо страдание. За да му противодействува, обектът няма друг изход, освен да възприеме диаметрално противоположно поведение. Някакви въпроси?

— А изборът? — избоботи един дълбок голос. Увидих, че е на отчето от пандиза. — Той няма истински избор, нали? Инстинктът за самосъхранение и страхът от физическа болка го тласнаха към този нелеп акт на самоунижение. Ясно си личеше фалшът. Той престава да върши зло. Но престава и да е същество, способно на нравствен избор.

— Това са подробности — засмя се доктор Бродски. — Не ни интересуват мотивите, нито висшата етика. Целта ни е единствено да намалим престъпността…

— Както и — намеси се оня болшой изтупан Министър — да облекчим безумно претъпканите затвори.

— Виж ти, виж ти — каза някой.

И тогда се начинаха много приказки и спорове, а аз стоях там, братлета, в пълно неведение пред тия неведоми доводи, поетому изкричах:

— Ами аз? Мисли ли някой за мен? Къде съм аз във всичко това? Да не съм някакво животно или куче? — И това ги накара да заприказват още по-шумно, като ми подхвърлят но някое слово. Поетому изкричах още по-силно: — Аз нещо като портокал с механизъм ли трябва да бъда?

Не знам какво ме накара да използувам ети слова, братлета, които дойдоха неприглашени в головата ми. Но кой знае почему, тия человеци млъкнаха за минута-две. Тогда стана один очен стар человек с професорски вид и врат като че цял от жици за захранване на тялото от головата и каза:

— Нямаш основание да негодуваш, момче. Ти си направил вече своя избор и това е само последица от него. Всичко оттук нататък е избрано от теб самия.

Тогда отчето изкрича:

— О, не ми пробутвайте тия!

И увидих как Директорът го посмотри така, като че да му скаже, че няма да стигне толкоз високо в Затворническата религия, колкото се надява. Потом шумните спорове пак започцаха и ги услъйшах да споменават думата „любов“, като отчето най-много кричеше за съвършената любов, дето разпръсвала страховете ни, и други подобни чепухи. Сега заговори доктор Бродски с улъйбка по цялото лицо:

— Доволен съм, джентълмени, че се повдигна въпросьт за любовта. Сега ще видим в действие любов, каквато се смяташе, че е изчезнала още със Средните векове.

И тогда лампите пак угаснаха и светнаха прожекторите, един върху вашия клет страдающ разказвач, а в другия изникна или цъфна най-красивата млада девчонка, каквато цял жизн можете да мечтаете само да увидите, о братлета. Хочу сказат, че имаше страхотни груди, които се виждаха целите, потому що платята й бавно бавно бавно се смъкваше от плечите. И ногите й бяха направо божествени, та като крачеше, чак ти идваше да завиеш от кеф, а лицото й бе мило засмяно, младо и невинно. Дойде до мен със светлината, сякаш обляна от небесна благодат и всякие такива ми ти щуротии, и първото нещо, което просветна в головата ми, бе, че искам да я просна на пода и да я врътна свирепата, но светкавично ме споходи гаденето, като ченге, дебнало зад ъгъла и идващо сега за грязния си арестант. Мирисът на хубав парфюм от нея ми внушаваше, че ми се повдига отвътре, та се наложи сразу да почна да мисля за нея по някакъв друг начин, преди да ме гепи хорошенко цялата бол, жажда и гадене. Поетому изкричах:

— О, най-красива и прелестна девочка, хвърлям сърцето си в твоите ноги да тъпчеш отгоре му. Ако имах роза, щях да ти я дам. Да беше сега земята дъждовна и кална, щеше да имаш моите платя, за да стъпиш на тях и да не грязниш стройните си ноги. — Докато говорех так, братлета, усещах как болезните ми намаляват. — Позволи ми — продължих да крича — да ти се прекланям и да бъда твой помощник и защитник от лошия свят. — После намерих точната дума и ми стана ешчо хорошее, като й казах: — Нека бъда твоят верен рицар — и пак паднах на колене като подлизурко.

А потом се почувствах пак като обманутия шут, потому що всьо ето беше пак представление, и девчонката се засмя и се поклони на публиката, като изданси навън, а лампите светнаха за овациите. И на некоторъйе от дедиците в залата щяха да им изскочат глазите по младата девочка от грязни и скверни желания, о, братя мои.

— Ето го ващия истински християнин — крикна доктор Бродски, — готов да подаде и другата си буза, за да бъде разпнат, вместо сам да разпъва, умиращ от болка само при мисълта да убие и муха. — И това беше истина, братлета, защото само като спомена, че мисля да убия муха, усетих лекичко да ми се повдига, но затиснах гадното чувство и болката, като си представих как храня мухата с парченца захар и се грижа за нея като за проклето домашно животно и прочее глупотевини. — Ресоциализация! — кричеше той. — Радост пред ангелите господни.

— Важното е — говореше очен громко Министърът на утрешните работи, — че има ефект.

— О — рече отчето с въздишка, — ефект има, бог да ни е на помощ.