Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (13)

6

— Спрете, спрете, спрете! — не преставах да крича. — Изключете го, копелета грязни, че не издържам вече!

Беше на следващия ден, братлета мои, истина ви казвам, бях положил всички усилия да им играя по свирката и сутринта, и следобед и да седя като хороший усмихнат и сговорчив малчик в стола за изтезания, докато ония пускаха на екрана пак своите гадни ултравиоленции, а глазите ми отворени с щипки, тялото, руките и ногите ми приковани на стола, та да не мога да избягам. Караха ме да гледам един работи, дето по-рано нямаше да смятам за много плохи, потому що бяха толко за трима-четирима малчики, които пребараха един магазин и си тъпчеха карманите с мангизи, като същевременно си го изкарваха на кричащата дъртуха от магазина, като я биеха и й пускаха алената кров. Но туптенето и онова тряс тряс тряс в головата ми, и напъните ми да драйфам, и ужасната стържеща жажда бяха по-зле и от вчера.

— Стига ми — кричах. — Не е честно, вонящи сволочи! — И се опитах да се изтръгна от стола, но не беше възможно, потому що бях като залепнал.

— Великолепно — изкрича доктор Бродски. — Напредваш прекрасно. Само още един и край.

И пак дойде оная война от 1939–1945 и се увидеше, че етот филм с мехури, линии и пращене е правен от немците. Започваше с немските орли и нацисткото знаме с пречупения кръст, дето всички малчики в школото толкова обичат да чертаят, а после високомерни и надменни немски офицери шагаеха по улиците, целите в пепел и дупки от бомби и разрушени сгради. Потом можех да гледам как застрелват люди срещу стените, как офицери дават заповеди и ужасни голи тела са бросени в ями като кафези от стърчащи ребра и тънки бели ноги. Имаше и люди, влачени и пребити и кричащи, но не от магнетофона, братя мои, защото от него идваше само музика. Тогда заметих в цялата си болка и гадене каква музика пращи и трещи на лентата, потому що тя беше Лудвиг Ван, последната част на Пета симфония, и тогда писнах като сумашедши:

— Спрете, грязни твари! Това е грях, не поиимаете ли? Черен непростим грях, копелета такие!

Те не го стопираха веднага, потому що оставаха още минута или най-много две: с ешчо пребивани люди и всичко наоколо в кров, потом още стрелци и старият нацистки флаг и КРАЙ. А когда светнаха лампите, увидих доктор Бродски заедно с доктор Бранъм, застанали пред мен, и доктор Бродски каза:

— Какви са тия приказки за греха, а?

— Такива — казах аз. — Дето използвате Лудвиг Ван за това. Той не е сторил никому зло. Бетховен само е пишел музика.

И тогда ми се додрайфа наистина, та трябваше да донесат легенче с формата на бъбрек.

— Музика ли? — каза Бродски, навестен сякаш от муза. — Значи обичаш музика? Аз пък нищо не разбирам от музика. Знам само, че е въздействен емоционален стимулатор, и толкова. Хм, хм. Вие какво мислите, Бранъм?

— Няма друг начин — каза доктор Бранъм. — Всеки човек убива онова, което обича, както е казал поетът затворник. Това може би е елемент от наказанието. Директорът ще трябва да е доволен.

— Дайте ми нещо да пия, за бога.

— Развържете го — нареди доктор Бродски — и му донесете кана ледено студена вода.

Под-человеците се заловиха за работа, скоро пиех уже вода с цели галони и беше божествено, братя мои.

— Ти ми се виждаш достатъчно интелигентен младеж — каза доктор Бродски. — Не си лишен и от вкус. Само да не беше това влечение към насилието, нали? Насилие и кражби, но кражбата е вид насилие.

Аз не проговарях и едно слово, братлета, потому що още се чувствувах плохо, макар че маленко по маленко се улучшавах. Но беше ужасен ден.

— Кажи ми сега — каза доктор Бродски — как според теб става тая работа? Какво мислиш, че правим с теб?

— Правите ме болен, болен съм, като гледам тия ваши грязни извратени филми. Но не е и точно от филмите. Ама ми се струва, че ако спрете филмите, и аз ще престана да се чувствувам така.

— Точно така — каза доктор Бродски. — Това е асоциация, най-старият образователен метод в света. И от какво точно ти призлява?

— От тия грязни скапани джаджи, дето стърчат от грудите и головата ми — казах. — От тях е цялата работа.

— Интересно — каза доктор Бродски и се засмя. — Диалектът на племето. Знаете ли нещо за произхода му, Бранъм?

— Откъслеци от жаргонни рими — отвърна доктор Бранъм, който май вече не ми се пишеше приятел, — малко цигански говор. Но повечето корени са от славянски. Пропаганда. Диверсия чрез подсъзнанието.

— Ясно, ясно, ясно — рече доктор Бродски с нетърпение и вече без особен интерес. — Виж какво, не е от жиците — обърна се той към мен. — Няма нищо общо с това, което е прикрепено към теб. Това са само измервателни уреди. Какво друго смяташ, че е?

Тогава увидих какой глупак на глупците съм бил, да не забележа, че е от инжекциите в руката ми.

— О! — изкричах. — Чак сега разумях! Грязен, подъл трик! Служите си с измама, вашата мамка, ама няма да го бъде!

— Добре че повдигаш възраженията си сега — рече доктор Бродски. — За да сме съвсем наясно. Ние можем да вкарваме в теб този препарат на Людовико по най-различни начини. През устата например. Но подкожно е най-добре. Моля те, не се съпротивлявай. Няма смисъл да се бориш е нас. По-силни сме.

— Грязни копелета — разциврих се аз. Потом казах: — Нямам нищо против ултравиоленциите и всякие там гнусотии. С тях ще се примиря. Но не е честно към музиката. Не е работа да ми се гади, когда чуя хорошия Лудвиг Ван или Г. Ф. Хендел. Това показва, че вие сте злите негодници и няма да ви го простя, мръсници.

Тогда и двамата нещо се позамислиха. Доктор Бродски рече:

— Разграничаването винаги е трудно. Светът е едно цяло, животът е едно цяло. И в най-нежната и приятна дейност има известно насилие — в любовта например или в музиката. Това е рискът, момче. Сам си го избрал.

Не понях ети слова и казах:

— Няма смисъл да продължавате, сър. — Смених тона в лукава гама. — Вие ми показахте, че тия толчоци и ултравиоленции, и убийствата са лоши и лоши, ужасно лоши неща. Взех си поука, сър. Сега разбирам онова, което никогда не съм разумявал. Излекуван съм, слава на бога. — И вдигнах глаз като херувим към небето, но обе доктори тъжно поклатиха голови, а доктор Бродски каза:

— Още не си излекуван. Още много трябва да се направи. Едва когато тялото ти реагира точно и бурно на насилието, както на змия, без наша помощ, без лекарства, само тогава можем да кажем…

Прекъснах го:

— Но, сър, господа, аз вече разбирам, че е лошо. Лошо е, защото е против обществото, защото всеки человек на земята има право на живот и на щастие, без да го бият и толчокат и найфят. Много неща научих, истина ви казвам.

Но доктор Бродски се разхохоти на тия думи и като оголи зубите си, каза:

— Ересът на века на разума — или нечто такое. — Разбирам кое е редно и го одобрявам, но правя нередното. Не, не, не, момчето ми, остави всичко на нас. И бъди доволен. Скоро всичко ще свърши. След по-малко от две седмици ще бъдеш свободен човек. — И ме потупа по плечото.

По-малко от две седмици! О, братлета и приятели, струваше ми се като цяла вечност. Като от началото на света до края му. Да си изкарам четиринайсетте години без помилване в Дупката, щеше да бъде нищо в сравнение с това. Всеки ден все едно и също. Но когда четири дни след този разговор с доктор Бродски и доктор Бранъм дойде девочката със спринцовката, казах й:

— О, тоя път няма да я бъде! — и я толчокнах по руката, та спринцовката направи дрън-дзън на пода.

Беше колкото да увидя какво ще сделат. А то беше да дойдат четирима или петима болшие сволочи в бели манти на под-человеци, за да ме притиснат на кровата и да ме бият с ухилени лица близо до моето, докато милосърдната гълъбица дрънкаше:

— Ах, ти, коварен малък дявол — докато фрасна в руката ми друга спринцовка и избута течността с всичка сила. Потом, съвсем изтощен, ме забутаха пак на колела до оня кинокошмар.

Каждъй ден, братя мои, филмите бяха все едни и същи, толко толчоци, ритници и красная красная кров, дето шуртеше от лица, плът и се плискаше по обектива на камерата. Обикновено бяха ухилени и хохотещи малчики, баровски облечени, или пък японски мъчители или нацисти с ритници и пушки. И с всеки ден все по-силно ми се искаше да умра от гаденето, болезните в головата и в зубите и от страшната ужасна жажда. Докато една сутрин се опитах да направя напук на копелетата, като изтресках тряс тряс головата си в стената, та да се удрям до безсъзнание, но ничево не стана, ами само ми се доповръща, щом увидих насилие като на киното, и тогда се почувствувах изтощен, и ми сложиха инжекцията, и пак ме закараха там на колела.

Една заран, като се събудих и получих закуската с яйца и тоуст, и горещ чай с молоко, си помислих: „Не ще да остава много вече. Краят трябва да е наблизо. Стигнах върха на мъките и не мога да понеса повече.“ И зачаках, братя мои, оназ гълъбица да донесе спринцовката, но тя не дойде. Тогда влезе под-человекът с бялата манта и рече:

— А днес, приятелю, ще те оставим да вървиш.

— Да вървя ли? Къде?

— Където всеки ден — отвърна ми той. — Не гледай така изненадан. Ще вървиш до киното с мен, разбира се. Но няма да те возим с количка.

— Ами — попитах — къде е ужасната сутрешна инжекция? — Защото съвсем се озадачих от това, братлета, след като толкоз държаха да ме блъскат с тоя Людовико, както му викаха. — Няма ли вече да забивате в клетата ми рука онуй гадно…

— Няма вече — ухили се оня человек. — Во веки веков, амин. Сега сам ще правиш всичко, момче. Отиваш сам до стаята на ужасите. Но там все още ще те връзват, за да гледаш. Хайде, тигърчето ми.

И трябваше да надяна туфлите и халата и да тръгна по коридора към прокълнатото кино-мъчилище.

Но етот раз, братлета, бях не само очен зле, но и очен озадачен. Тоже имаше ултравиоленции и человеци с разбити голови и раздрани окървавени женски, кричащи за милост сред тия лични и индивидуални гаври и престъпления. После имаше пак лагери и евреи, и широки сиви чуждестрански улици, пълни с танкове и униформи, и человеци, повалени от картечен огън, което пък е обществената страна на нещата. И този път не можех да обвиня нищо друго, загдето ми се повдига и съм жаден, и всичко ме боли, освен това, което бях принуден да скивам с насила откроени глази, с ноги и тяло, приковани на стола, но без ония жици и други джаджи да стърчат от тялото и головата ми. Значи не друго, а филмите, дето ги гледам, правят това с мен. Освен ако, братлета, тая гадост Людовико не е нещо като ваксинация, та ешчо да плува из моята кров и да повръщам во веки веков, амин, когда увидя такие ултравиоленции. Поетому раззинах рот и начинах бууухууу-ууу-ууу, а сльозите размазаха, каквото трябваше насила да гледам, като благословени стичащи се сребристи капки роса. Но пустите му белодрешковци се спуснаха тутакси с таштухите си да изтрият сълзите ми, казвайки:

— Няма, няма… Варум вайнен, а?

И пак ми стана ясно с немците пред глазите, които толчокеха молещи и хълцащи евреи — старци, женски и малчишки — към едни местечки да ги душат с отровен газ. Бууухууу-уууу-уууу трябваше опят да сделам, а те пристигнаха бъйстро-бъйстро да изтрият сълзите, да не би да пропусна нещо от онова, дето показваха. Ужасен ден беше, страхотен, братя мои и единствени приятели.

Лежах си същата ноч сам-саменичък на кровата след гъстата яхния с овнешко, плодов сладкиш и сладолед и си думаех: „Дявол да го вземе, може и да ми провърви, ако успея да се измъкна оттук.“ Само че нямах оръжие, бритва не ми позволяваха, а през ден преди завтрака идваше един тлъст плешив человек до леглото ми да ме бръсне, докато две копелета в бели манти стояха да скиват дали съм добър безобиден малчик. Ноктите на руките ми бяха изрязани и изпилени съвсем късо, та да не мога да дращя. Но ешчо бях бърз за атака, макар да ме бяха омаломощили, братлета, до сянка от онова, което бях в добрите стари времена. Так что станах от кровата, отидох до заключената врата и взех да удрям хорошо силно с юмруци и да крича:

— Помощ помощ! Лошо ми е! Умирам! Доктор доктор доктор, бързо доктор, моля. О, ще умра, оле-ле! Помощ!

Горлото ми съвсем пресъхна и се продра, преди да дойде някой. Тогда услъйших ноги да се приближават по коридора и некоторой да гълчи и разпознах голоса на человека с бяла манта, който ми беше донесъл пишчата и ме ескортираше до кинозалата. Той изръмжа:

— Какво има? Какво става? Каква подла игричка си замислил?

— О, умирам — стенех аз. — Олеле, жестока болка в корема. Апендицит ще да е. Ооооооооох!

— Ще ти дам аз един апендишит — ръмжеше человекът и за голяма моя радост, братлета, услъйших тракане на ключове. — Само да посмееш, приятелче, моите хора и аз ще те блъскаме и ритаме цяла нощ.

Той отвори маленко вратата и донесе сладкия въздух на обещание за моята свобода. Бях зад вратата, когато я бутна, и го увидих в светлината на коридора как ме търси озадачен. Вдигнах юмруци да го фрасна яко по врата и, кълна ви се, като го увидих в представата си да лежи стенещ или умирающ и усетих как радост запърха в червата ми, гадното чувство се надигна в мен като вълна и изпитах ужасен страх, като че ли ще умра. Довлякох се някак до кровата и гърррр, гъррр, гърррр, а человекът, който не бе в манта, а по халат, ясно увиди какво съм намислил, защото каза:

— Е, да ти е за урок. Човек се учи, докато е жив, както би казал ти. Хайде, приятелче, стани от леглото и ме удари. Искам го, сериозно ти казвам. Фрасни ми един в зубите. О, умирам за един юмрук, моля те. — Но аз, братлета, не можех да сделам ничево друго, освен да лежа по лицо и да вия буууууу буууу хууууу.

— Гад — злобно се изсмя сега человекът. — Боклук.

И ме изправи за яката на пижамата ми, както бях слаб и отпуснат, и като замахна с дясната рука, перна ми един право в лицото.

— Това — каза той — ти е, загдето ме вдигна от леглото, свиня такава. — И отри руки една о друга свишшш свишшшш и си отиде. Щрак щрак направи ключът в ключалката.

И онова, братя мои, от което трябваше да избягам сега в съня, беше ужасното и погрешно чувство, че е по-добре да те ударят, отколкото да удариш. Ако онзи человек беше останал, може би щях да му предложа и другата си буза.