Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (2)

2

Щом излязохме от „Нюйоркския херцог“, видяхме пред голямото осветено окно до главния бар един стар пияница, който плетеше язик, да извива мръсните песни на прадедите си и да се уригва от време на време, като да имаше лайнян оркестър във вонящия корем. Ето ти нещо, дето изобщо не понасям. Не мога да гледам как някой мужчина се валя, уригва и гъргори пиян, па на колкото ще да е години, особено ако е старий като тоя: Беше се залепил за стената, дрехите му бяха истински отврат — мръсни и раздърпани, целите в кал, гряз и всьо. Сграбихме го и му хвърлихме един хорошенкий як бой, но той продължаваше да си пее песента: „И ще се върна при мойта любима, мойта любима, ако ти, моя любима, ме напуснеш“. Но щом Дим го фрасна с юмрук несколко раз по фъфлещата рот, той спря да пее и взе да кричи: „Давайте, смажете ме, копелета бъзливи, и без това не ща да живея в тоя гнусен свят.“ Тогава казах на Дим да понамали малко, понеже ме интересуваше иногда да слушам какво приказват такива стари бракми за живота по света. И го попитах:

— Охо? И какво му е гнусното на този свят?

А той се развика:

— Тоя свят е гнусен, щом оставя младото да се нахвърля върху старото, както правите вие тук, и няма ни закон, ни ред, ни нищо.

Кричеше с цяло гърло и размахваше руки, та ми ставаше очен хорошо от тия думи, само дето червата му куркаха, като че нещо кръжеше в тях или пък някой друг мужчина грубо го прекъсваше с тоя шум, та старичокът все го заплашваше с юмруци и се дереше:

— На тоя свят вече не е за стар човек и ако искате да знаете, хич не ме е страх от вас, грубияни, защото съм толкова пиян, че не усещам болка, като ме удряте, а и да ме убиете, само ще съм доволен да умра. — Ние прихнахме да се смеем. но не казахме ничево и той продължи: — Що за свят е това? Хора на Луната, други се въртят около Земята като папатаци край лампата, а никой вече не гледа има ли ред и законност на Земята. Тъй че правете с мен каквото щете, мръсни бъзливи хулигани такива.

После изпръхтя с устни — „Прррб“ — както направихме и ние на ония милицайчета, и пак поде песента: „Земьо, мила, бих се за тебе, донесох ти мир и победа…“

Тогава ние хорошенко го ступахме, като се хилехме до уши, но той продължи да пее. Съборихме го по очи на земята и като се просна с цялата си тежест, едно ведро бирена бълвоч шурна от рота му. Беше толкова гадно, че му теглихме по един ритник, всеки поотделно, докато от мръсното му горло бликна кров, а не песен, нито помия. И продължихме пътя си.

Близо до общинската електроцентрала налетяхме на Били Бой и петимата му друзя. Да ви обясня, братлета, че по онова време бандите се състояха главно от по четирима-петима, нещо като автомобилни екипи, защото това е най-удобният брой за една кола, а шестима вече са твърде много. Понякога бандите се събираха, та правеха маленки армийки за голяма нощна война, но повечето пъти си беше най-добре да се подвизаваме на малки групички. От Били Бой ми се гадеше само като видех тлъстото му ухилено лицо и винаги от него се носеше воня на застояла мас, използувана за пържене несколко раз, дори и когато беше одет в най-хубавите си платя, както сейчас. Видяха ни, както ги видяхме и ние, и настана едно много мълчаливо наблюдение. Нямаше да е шега, щеше да е сериозна работа, с найф, верига и бритва, а не само с юмруци и ритници. Били Бой и друзята му зарязаха каквото правеха, а то бе просто увертюра към един акт върху разплакана маленка девочка, не повече от десетгодишна, която кричеше, все още с дрехи, а Били Бой я беше хванал под едната мишница, докато дясната му рука, Лио, я държеше за другата. Вероятно тъкмо са изпълнявали грязната словесна част от цялото действие, преди да пристъпят към маленка доза ултравиоленция. Като ни видяха да идваме, пуснаха хълцащата птичка, понеже такива като нея колкото щеш, и тя хукна на тънките си крачка, белеещи се в мрака, с вой „Оо-о-о-о!“ Широко засмян, му казах по товаришски: „Ако това не е смрадливият пръч Били Бой в плот и кров! Как си, бидон евтина престояла мазнина? Ела да ти отперя един по топките, ако изобщо ги имаш, скапан евнух.“ И така се почна.

Ние четиримата срещу тях шестимата, както вече казах, но Смотания Дим, инак голяма мъгла, по лудост и подлост в боя важеше за трима от другите. Беше се препасал с хорошая долгая цеп около кръста, двойно увита, която разви и взе да размахва фино пред глазите им. Пит и Георгий носеха остри найфове, а пък аз на свой очеред имах жестока стара бритва-главорезка, която по онова време умеех артистично да въртя. И се развихри един бой в тъмнината току преди да се покаже старата луна с типовете по нея, а звездите боцкаха като найфове от нетърпение да се включат и те. С моята бритва успях да разпоря дрехата на един от друзята на Били Бой, при това фино и без да докосвам плътта отдолу. В мелето тоя приятел се оказа изведнъж цепнат отпред като грахова шушулка с оголен корем, та му се видяха чак жалките топки, което здравата го раздразни, и той размаха руки, закрича, изгуби гарда и отвори път на Дим, развъртял цепта, свишшшш, та тя го фрасна право в глазите и приятелят на Били Бой залитна, като ревеше от все сърце. Давахме го много хорошо и скоро дясната рука на Били Бой бе повален, ослепен от цепта на Дим, и лазеше, и виеше като звяр, но след един точен шут по головата се отнесе нанякъде.

От четирима ни Дим както всегда изглеждаше най-плохо, сиреч лицото му бе цяло в кров, а дрехите му грязни и раздърпани, но останалите бяхме все още хладнокръвни и читави. Сега ми трябваше онзи смръдльо и дебелак Били Бой и аз затанцувах наоколо му с бритвата, като да бях бръснар на кораб в бурно море, опитвайки се да го резна по грязната тлъста физиономия с няколко фини замаха. Били Бой имаше найф, дълъг, с щракало, но беше твърде бавен и тромав в движенията, за да повреди някого тежко. А да знаете, братлета, какъв кеф ми беше да валсирам — едно, две, три наляво, едно, две, три надясно — и да порна лява буза, дясна буза, тъй че двете струи кров рукнаха почти едновременно по двете страни на толстата му грязна и мазна зурла в светлината на звездната зимна ноч. Бликаше кровта на красни потоци, но личеше, че Били Бой не усеща ничего и се клати като гадна тлъста мечка, опитвайки се да ме наръга с найфа си.

Тогава услъйшахме сирените и разбрахме, че милицаите пристигат с готови за стрелба ружя, които се подават през прозорците на полицейския автомобил. Оная малка ревла ги е повикала, бас държа, по кутията за сигнализиране на ченгетата зад електроцентралата.

— Не бой се, скоро ще те пипна, вонящ пръч! — изкричах аз. — И направо ще ти резна топките.

Тогава, бавно и задъхани, те всички побегнаха, освен Дясната рука Лио, който хъркаше на земята. Поеха на север към реката, ние пък тръгнахме в обратна посока. Зад следващия ъгъл имаше уличка, тъмна и пуста, отворена в двата края; там спряхме да отдъхнем — първо пръхтяхме често-често, после по-бавно и накрая нормално. Приличаше на отдих между подножията на две страховити, огромни планини, значи жилищните блокове, а в окната на всички домики се виждаше синя танцова светлина. Телевизори, какво друго. Тая вечер имаше световно предаване, както му викаха, а то значи, че една и съща програма се смотри от цял свят, които хочат, разбира се, а те бяха главно люди от средната возраст и класа. Винаги имаше и по някоя знаменитост, глупав. комик или черен певец, и всичко това се предаваше със специални телесателити от космическото пространство, братлета. Подхождахме задъхани, докато чухме как сирените на милицаите отминаха на изток и всичко ни се размина. Само Смотания Дим все смотреше нагоре към звездите и планетите, и луната със зинала рот като дете, невиждало такова нещо. Потом каза:

— Питам се, к’во ли има на тях. К’во ли мож’да има горе на небето?

Сръгах го силно и рекох:

— Стига, копеле глупо! Не мъдрувай много! Сигурно и там има жизн като тук, и някои мушкат, а други ги намушкват. Но тъй като нощта едва започва, давайте вперьод, братлета.

Другите се разхилиха на това, но Смотания Дим ме погледна очен сериозно, потом пак вдигна голова към звездите и луната. Поехме по улицата, а световната телевизионна програма се синееше от двете ни страни. Сейчас вече ни трябваше автомобил, така че на ъгъла завихме наляво и веднага разбрахме, че сме на Духовния площад, щом видяхме болшаята бронзова статуя на някакъв стар поет с маймунска горна губа и лула, залепнала на увисналата долна челюст. Вървейки на север, стигнахме до мръсния стар кинодром, олющен и рухнал, защото никой вече не ходеше там освен малчики като мен и моите друзя, и то само потому што в тъмното току някой ще изкричи, някой някого ще резне с бритва или ще има малко чукане. Видяхме на плаката върху опиканата фасада, че опят дават каубойски истории и че небето опят е на страната на американския шериф, насочил ружьо към конекрадците — все същите патаклами и кървища, произвеждани по онова време от държавната кинематография. Паркираните машини не бяха страхотия, повечето скапани брички, но един по-новичък Дюранго 95 можеше да свърши работа. Георгий носеше и един универсален ключ на връзката си, тъй че скоро се нанесохме вътре — Дим и Пит отзад, пафкащи господарски своите канцери — а аз запалих мотора, той забръмча хорошенко и едно приятно теплое вибриране като че премина през червата ми. После натиснах педала с нога, дръпнахме файнски назад и се изпарихме, без никой да ни увиди.

Повъртяхме се из задните улички на града, колкото да напугаем няколко старичоци и старухи, пресичащи на зигзаг подир котките си и други подобни. После поехме на запад. Нямаше много трафик и аз дадох газ до тенекията, а Дюранго 95 лапаще пътя като спагети. Скоро се заредиха зимни деревя и мрак, братлета, мракът на полето и на едно място сгазих нещо болшое с ръмжаща озъбена паст в светлината на фаровете, а като зарева и се размаза отдолу, Смотания Дим само дето не се пръсна от кикот: хо-хо-хо. После видяхме един малчик със зозичка да се любилюбят под едно дерево, спряхме да ги поздравим, натупахме ги криво-ляво, разциврихме ги и продължихме. Бяхме се наточили за едно от нашите изненадващи посещения. Това щеше да е голямата работа, с много хохот и колкото щеш ултравиоленция. Най-сетне стигнахме до някакъв посьолок и малко преди него имаше самотен домик с градинка. Луната се бе издигнала достатъчно, за да увидим хорошо и ясно тази къща: отпуснах педала и ударих спирачки, а другите трима се кикотеха като смахнати; гледаме, на портата написано „ДОМ“, очен мрачно име. Излязох от машината, наредих на своите друзя да спрат с кикотенето и да станат сериозни, после откроих портата и отидох до вратата на къщата. Постучах тихо и вежливо, но никой не дойде; затова постучах по-силничко и този раз чух стъпки и някой дръпна резето, открехна вратата на няколко сантиметра и един глаз ме изгледа над веригата.

— Кой е?

Беше женски голос, на млада девочка, ако се съди по звука, затова ответих очен вежливо като истински джентълмен:

— Извинете, госпожо, много съжалявам, че ви безпокоя, но бяхме на разходка с приятеля ми и на него изведнъж му прилоша и взе да му става все по-зле. Сега лежи там, на пътя, припаднал и стенещ. Ще имате ли добрината да ми позводите да използувам вашия телефон, за да повикам линейка?

— Нямаме телефон — рече девочката. — Много съжалявам. Трябва да идете другаде.

От вътрешността на малкия домик чувах трак трак трак трак — някакъв человек пишеше на машина, но после чукането спря и человекът извика:

— Какво има, мила?

— Ами може ли тогава с добрината си да му дадете, ако обичате, чаша вода? Изглежда, е загубил съзнание.

Девочката нещо се поколеба, но после каза:

— Почакайте.

Тя отиде за вода, а моите трима друзя бяха слезли тихичко от колата, и се бяха промъкнали хорошенко безшумно, като си нахлузваха маските. Тогава си сложих и аз моята и трябваше само да пъхна рука и да откача веригата, защото така бях размекнал девочката с джентълменския си голос, че тя не закрои вратата, както трябваше да направи при такива незнакоми в ночта като нас. Тогава четиримата нахълтахме с рев, а Дим се правеше на шут, както винаги, подскачайки нагоре-надолу и пеейки грязни слова. Иначе малкият домик беше готин, истина ви казвам. Втурнахме се с кикот в комнатата, където светеше, и там същата девочка се беше свила от шубе, едно такова младо и красиво парче с хорошие груди, а при нея беше онзи человек, неин муж явно, също млад и с очки в рогови рамки; на масата имаше пишеща машина и пръснати наоколо листи; една малка купчинка от тях трябва да беше изписана вече — значи тук живееше още един интелигент — книжник, като оня, с който се бяхме задявали преди няколко часа, само че тоя беше писател, а не читател. Както и да е, сега той се обади:

— Какво е това? Кои сте вие? Как смеете да влизате в дома ми без разрешение? — И през цялото време голосът му трепереше заедно с руките. Затова аз рекох:

— Не бой се, братко. Ако страх се е вселил в сърцето ти, бъди любезен и го прогони оттам.

Георгий и Пит отидоха да търсят кухнята, а верният Дим ожидаше заповеди застанал до мен с широко зинал рот.

— И какво е това? — спросих аз, като вдигнах от масата напечатания куп, а мужчината с роговите рамки каза, заеквайки:

— Точно това питам и аз. Какво е това? Какво искате? Махайте се веднага, докато не съм ви изхвърлил.

Тогава Смотания Дим, маскиран като Пърси Би Шишели, се изкикоти с цяло гърло, ревейки като звяр.

— Май книга пишеш, а? — казах аз, като си преправих голоса на много свиреп. — Винаги съм изпитвал огромнейша почит към тия, дето могат да пишат книги. — После погледнах най-горния лист, на който беше заглавието „Портокал с механизъм“, и казах: — Доста чепухаво заглавие. Къде се е чуло и видяло портокал да има механизъм? — Потом зачетох на глас с един такъв нафукан тон като проповедник:

— „Опитите да бъдат наложени на човека — същество извисено и способно на доброта, достойна да се стече като медовина по брадата на Бога, — та опитите да бъдат наложени, както казвам, закони и условия, присъщи на предметите с механизъм, са нещо, срещу което аз вдигам като меч своето перо…“

Дим съпроводи това с устна музика и аз не можах да не се разсмея. Потом почнах да късам листите и да пръскам кусочките на пода, а оня ми ти писател, изглежда, обезумя и се спусна към мен със стиснати жлътнали зуби, аха да ме издере с нокти като граблива птица. На Дим толкова му и трябваше: той се улъйбна и с едно ъ-ъ-ъ и после а-а-а се насочи право към заекващата мутра на человека и — прас, фрас — първо с ляв пестник, после с десен, докато нашият добър стар приятел пусна красното вино сякаш от канелка — еднакво навсякъде като произведено от една и съща могучая фирма — и то рукна и покапа по хубавия чист килим и кусочките от ръкописа, дето продължавах да дера — хрррт, хрррт, хрррт. През цялото време оная девочка, неговата любима и вярна съпруга, стоеше като замръзнала до камината, а по едно време начина да издава слаби крикове, като че пригласяше в ритъма на юмруците на Дим. Тъкмо тогава от кухнята се появиха Георгий и Пит, мляскащи и двамата, макар все още да бяха с маски (те изобщо не мешают на яденето), а Георгий държеше в едната си рука студена нога от нещо и в другата половин самун хляб с болшая буца масло; Пит пък носеше бутилка пиво с кипнала отгоре пяна и хорошенкий кусок от сладкиш със сливи. Те прихнаха — хо-хо-хо, — като увидиха как Дим данси и налага с юмруци писателя.

А същият тоя писател взе да ридае, като че творбата на живота му е съсипана, а от разбития му кровав рот излизаше само буу-хууу, буу-хуу, докато от натъпканите роти на другите двама се чуваше хо-хо-хо и се виждаха кусочки от онова, дето го ядяха. Не, ми се понрави ето, защото бе грязно и неприлично, та им рекох:

— Да махнете тая манджа! Не съм ви разрешил. Я хванете тоз человек, за да гледа всьо и да не бяга.

Те оставиха тлъстия си залък на масата сред разхвърчаната хартия и се затътриха към писателя, чиито очки с рогови рамки бяха сломани, но все още висяха на носа му, а Дим танцуваше наоколо му, та украшенията по етажерката над камината трополяха (аз обаче насметох всичките, та да не трополят повече, братлета), и здравата се забавляваше с автора на „Портокал с механизъм“, насинявайки лицото му, което пускаше течност като някакъв очен специален сочен фрукт.

— Хватит толкова, Дим — казах. — Хайде да се залавяме с другата работа. С бога напред.

И той взе да се прави на мъжага пред девочката — която още кричеше вряк вряк вряк — в тоя хорошенкий етюд — „Четирима в бара“, като върза руките й отзад, а аз развязах едно-друго по нея и всички викнаха хо хо хо, щом нейните хорошие груди си показаха розовите очички, о братлета, докато аз се разпасах и се приготвих за плонж. Като й се метнах, чух страдалчески викове и обленият в кров писател, когото Георгий и Пит държаха, едва не се изтръгна, виейки като обезумял най-грязните слова, които знам, и други, измислени от него. След мен беше ред на Смотания Дим да вземе своето и той го направи с грухтене и животински вой и с невъзмутимата си маска на Пърси Би Шишели, докато аз я държах здраво. Дойде време да се сменим и двамата с Дим сграбчихме писателя с пяна на губите (той вече не се съпротивляваше, само от време на време изричаше по някоя дума, като че се бе пренесъл в оная земля на питието от млечния бар), за да могат да се изредят и Пит, и Георгий. Тогава всичко се укроти и ние, изпълнени с омраза, се заехме да доломаем каквото бе останало — пишеща мащина, лампа, столове, а Дим по навик пусна една вода върху огъня и се канеше да натори килима, хем имаше доста хартия, но аз не му позволих.

— Вън вън вън! — закрещях.

Писателят и жена му не бяха на себе си, окървавени, изподрани и стенещи. Но бяха живи.

Метнахме се в ожидащата ни кола, като оставихме кормилото на Георгий, тъй като аз бях немножко немощен, и се върнахме в града, като прегазвахме всякакви квичащи твари по пътя.