Антъни Бърджес
Портокал с механизъм (19)

5

Поспах наистина хорошо, братлета, без никакви сънища. Утрото беше ясно и мразовито, а някъде отдолу се носеше приятен мирис на приготвен завтрак. Трябваше ми маленко время да си спомня къде съм, както става обикновено, но скоро се сетих и се почувствувах на топло и сигурно място. Но както си лежах и ожидах да ме повикат за закуска, хрумна ми, че трябва да науча как се казва този мил и майчински грижовен человек, та се поразтъпках наоколо с боси ноги да търся „Портокал с механизъм“, на която не можеше да няма името му, щом е автор. В комнатата имаше само легло, стол и лампа, поетому отидох в съседната и там увидих жена му на стената, болшая увеличена снимка, и ми стана маленко зле, като си припомних. Но здес имаше и няколко полици с книги и, както предполагах, сред тях беше и „Портокал с механизъм“ с името на автора на корицата и на гърба — Ф. Александър. Боже мили, помислих си, и той бил Алекс. И взех да я разлиствам по пижама, с боси ноги, но без да усещам холод, тъй като домикът беше целият отоплен, ама не можех да проумея за какво беше книгата. Беше написана на един такъв сумашедши стил, пълна с Ах! и Ох! и всякая чепуха, но ако нещо понях от нея, беше, че днес всички люди са превърнати в машини, макар всъщност те — вие и аз, и той и майната му — да сме били по-скоро естествена растителност, нещо като плодове. Според Ф. Александър ние сме растели, по дървета, а светът бил овощна градина, засадена от Бога, и сме съществували толко защото Бог имал нужда да утоли жаждата на любовта си и разни глупотевини. Не ми хареса изобщо тая бъркотия, братлета, и се чудех колко ли сумашедши трябва да е тоя Ф. Александър, може би се е чалнал, понеже се е споминала жена му. Но потом той ме повика долу с голос на нормалний человек, пълен с радост и любов и ешчо разни работи, так что вашият смирен разказвач слезе.

— Много спиш — каза той, като сервираше варени яйца и изваждаше от скарата готовия тоуст. — Вече е близо десет. Аз от няколко часа съм се хванал за работа.

— Друга книга ли пишете, сър? — попитах.

— Не, не, сега не се занимавам с това — каза той и седнахме като друзя пред доброто старо яйчице пук пук и филийка хруп хруп с очен много чай с молоко в болшие стакани. — Не, разговарях по телефона с разни хора.

— Мислех, че нямате телефон — казах, като си хапвах яйцето и не внимавах какво приказвам.

— Защо? — попита той нащрек като пъргаво животно, с лъжичка за яйце в рука. — Защо мислиш, че нямам телефон?

— А, нищо — казах, — нищо, нищо. — И се чудех, братлета, какво ли си спомняше той от първата част на оная далечна ноч, когато се приближих до вратата с дежурната история и помолих да позвъня за лекар, а тя ми каза, че нямали телефон. Тои ме изгледа очен внимателно, но потом снова стана любезен и весел и продължи да гребе от яйцето. Както дъвчеше, каза:

— Да, телефонирах на разни хора, които биха се заинтересували от твоя случай. Ти можеш да ни послужиш като силно оръжие, с което да не допуснем това зло и безумно правителство да остане на власт след изборите. Правителството най-много се фука с това, как се е справило с престъпността през последните месеци. — Той пак ме изгледа очен пристално над димящото си яйце и аз се запитах дали не си спомня каква роля съм имал в неговия жизн. Но той добави:

— Вербуват за полицията млади побойници. Използуват унизителни и смазващи волята методи за програмиране на човешкото поведение. — Все такие долги слова, братлета, и сумашедши поглед в глазите му. — Виждали сме всичко това и преди, в други държави. Как забиват клина от острия край. Докато се усетим, ще въведат и целия апарат на тоталитаризма.

„Виж ти виж ти виж ти“ — помислих си аз, докато дъвчех яйцето и хрупах тоуста. И казах:

— Какво общо имам аз с това, сър?

— Ти — каза той с тоже същия сумашедши поглед — си живо свидетелство за пъклените им намерения. Хората, обикновените хора, трябва да видят, да разберат. — Той стана от закуската и се заразхожда нагоре-надолу из кухнята, от мивката до масата, като говореше громко: — Дали биха искали и техните синове да бъдат превърнати в това, което си ти, в клета жертва? И няма ли да стане така, че отсега нататък правителството да решава кое е престъпление и кое не, за да изпомпва живота, смелостта и волята от всеки, когото заподозре, че не върви по волята му? — Той се поуспокои, но не се върна към яйцето си. — Тази сутрин, докато ти спеше, написах една статия. Ще излезе след ден-два заедно със злощастната ти снимка. А ти ще сложиш подписа си, клето момче, като доказателство за онова, което са направили с теб.

— И каква е ползата от всичко това, сър? — попитах. — Освен денгите, дето ще вземете за тая статия, искам да кажа. Мисълта ми е защо сте се наежили така срещу правителството, ако мога да си позволя дързостта да попитам.

Той сграбчи ръба на масата и каза, скърцайки със зуби, които бяха очен пожълтели от канцерите:

— Някои от нас трябва да се борят. Предстои ни да защитаваме великите традиции на свободата. Аз не участвувам в никоя партия. Където видя зло, опитвам се да го премахна. Имената на партиите не означават нищо. Има значение само традицията на свободата. Средните хора ще се примирят, разбира се. Те биха продали свободата си за по-спокоен живот. Ето защо трябва да бъдат ръчкани, ръчкани като с остен… — И на това място, братлета, той схвати една вилица и я заби два или три пъти в стената, та чак се огъна. После я броси на земята. И много любезно ме подкани: — Хайде, яж, клето момче, клета жертва на модерния свят. — Увиждах, че започва да му се замайва головата. — Яж, яж, изяж и моето яйце.

Но аз попитах:

— А аз каква полза ще имам? Ще се излекувам ли от това, което съм сега? Ще мога ли да слушам пак оная Симфония, без да ми се повръща? Ще мога ли да водя нормален жизн като преди? Какво ще стане с мен, сър?

Той ме погледна така братлета, сякаш не беше мислил за това, пък и то нямаше значение в сравнение със Свободата и всякие там глупотевини, а в погледа му имаше такое изумление от това, дето бях сказал, като че беше егоистично да искам нещо за себе си. После заговори:

— Не, защото ти казах, ти ще бъдеш живото доказателство, момче. Изяж си закуската и ела да видиш какво съм написал, защото ще излезе в „Седмичен тромпет“ под твое име, нещастна жертво.

Е, братя мои, онова, което беше написал, бе много дълго и сълзливо и докато го четях, стана ми жал за горкото момче, което разказваше за страданията си и за това, как правителството го лишило от волята му и как сега от людите зависело да не позволят такова гнило и зло правителство да ги управлява отново и тогда понях, естествено, че клетият страдащ малчик е вашият смирен разказвач.

— Много хубаво — казах. — Наистина очен хорошо. Добре сте го сътворили, о, сър.

Тогда той ме погледна много пристално и каза:

— Какво? — Като че ли ме чуваше за първи път.

— О, за това „о сър“ ли? — казах. — Така говорим ние, тийнейджърите, сър.

Тогда той отиде в кухнята да измие чиниите, а аз останах в чуждите пижама, халат и туфли и зажидах да правят с мен каквото ще правят, потому що нямах никакви собствени планове, о, братя мои.

Докато великият Ф. Александър беше в кухнята, на вратата се чу динг-донг.

— Аха — изкрича той и излезе, бършейки си руките. — Това са те. Аз ще отворя.

Отиде да им отвори и се чу врява от ха ха ха и приказки и хелоу и какво лошо време и как е тук, тогда влязоха в стаята с камината и книгата и статията за моите страдания, а когда ме удивиха, зяпнаха аааааааааа. Бяха трима души и Ф. Александър ми каза имената им. 3. Доулин беше хриптящ пушач, който непреривно кашлюкаше с фас в рота си, сипейки пепел по платята си и потом избърсвайки я с очен нетърпеливи руки. Беше маленки закръглен человек, шишкав, с болшие очки в дебели рамки. Потом имаше и един Някой си Някой си Рубинстейн, очен висок и вежлив человек с настоящий джентълменски голос, стар, с брада като яйце. И накрая един Д. Б. да Силва, пъргав в движенията и със силна миризма на духи наоколо му. Те всички ме огледаха хорошенко и останаха свръхрадостни от огледа. 3. Доулин каза:

— Браво, браво. Какво превъзходно оръдие може да бъде това момче. Но преди всичко, разбира се, за предпочитане е да изглежда по-болен и по-очукан, отколкото е сега. Всичко за идеята. Ще измислим нещо, не бери грижа.

Не ми харесва тоя лаф за очукването, братлета, затова казах:

— Какво происходи здес, братлета? Какво имате наум относно маленкия си друг? Тогда Ф. Александър изсъска:

— Странно, странно, но тези приказки нещо ми напомнят. Имам чувството, че сме се срещали и преди, сигурен съм.

И се замисли, като се намръщи. Трябваше много да внимавам, братя мои. Д. Б. да Силва каза:

— Преди всичко публични събрания. От голяма полза ще бъде да те показваме на публични събрания. И, разбира се, важна е гледната точка на вестника. Ударението е върху съсипания живот. Трябва да разпалим сърцата.

И оголи всичките си трийсетина зуби, очен бели на фона на тъмното лицо — изглеждаше маленко като чужденец. Аз заговорих:

— Никой не ми казва какво ще получа аз от всичко това. Изтезаван в затвора, изхвърлен от къщи от собствените си родители и мръсния им, нахален квартирант, набит от старичоци и пребит почти до смърт от милицаите. Какво ще стане с мен?

Человекът на име Рубинстейн се намеси:

— Ще видиш, момче, че Партията ще ти се отблагодари. О, да. Като свърши всичко, ще има и много приятно сюрпризче за теб. Само чакай да видиш.

— Само едно нещо хочу — крикнах аз — и то е да бъда отново нормален и здрав, както в хорошото старо время, да мога да се забавлявам иногда с друзя, а не с такива, дето само се наричат така, а всъщност са предатели. Можете ли да ми го дадете, а? Някой человек може ли опят да ме направи какъвто бях? Това хочу и искам да знам може ли.

Буху буху буху, кащляше тоя 3. Доулин.

— Мъченик на свободата — каза той. — Ти имаш да играеш определена роля и не я забравяй. А междувременно ние ще се грижим за теб.

И взе да ме гали по лявата рука, всьо равно че бях идиот, и се хилеше като сумашедши. Аз изкричах:

— Стига сте ме взимали за предмет, който само трябва да се използува! Не съм идиот, с когото да се разпореждате, глупави копелета. Обикновените преступники може да са тъпи, но аз не съм нито обикновен, нито смотан. Понимаете ли?

— Смотан ли? — каза си Ф. Александър, умислен.

— Смотания Дим. Чувал съм някъде това име. Дим.

— Ъ? — казах. — Какво общо има Дим с, тая работа? И какво пък знаете вие за Дим? — И добавих:

— О, Бог да ни е на помощ.

Не ми хареса погледа в глазите на Ф. Александър. Тръгнах към вратата, за да се кача горе, да си взема платята и да се изпарявам.

— Почти бях повярвал — каза Ф. Александър, оголвайки почернелите си зуби, с лудост в погледа. — Но такива работи са невъзможни. Защото, кълна се в Бога, ако е той, ще го разкъсам. На парчета ще го нарежа, кълна се.

— Недей, недей — каза Д. Б. да Силва, като го галеше по грудите, сякаш успокояваше куче. — Всичко е вече минало. Съвсем други хора са били. Трябва да помогнем на тази нещастна жертва. Точно това трябва да направим сега, молейки за Бъдещето и нашето Дело.

— Отивам да си взема платята — казах пред стълбата, — пардон, дрехите, и после се омитам сам-саменичък. Впрочем благодарности за всьо, но аз си имам собствен жизн.

Защото, братлета, исках да изчезна оттам колкото се може по-скоро. Но 3. Доулин каза:

— О, не. Няма да те пуснем, приятелче. Идваш с нас. Всичко ще се уреди, ще видиш.

И се приближи до мен да ми сграбчи отново руката. Тогда, братя мои, помислих да се сбия, но само от мисълта за бой за малко да припадна и да повърна, затова останах на мястото си. Потом увидих лудостта в глазите на Ф. Александър и рекох:

— Както кажете. Аз съм ви в руките. Но нека поскорее да почваме, че да се свършва, братлета.

Защото сега хочех само да се махна от това местечко „ДОМ“. Нещо, взе да не ми се нрави погледът в очите на Ф. Александър.

— Добре — отвърна Рубинстейн. — Обличай се и да тръгваме.

— Дим дим дим — не спираше да си мърмори Ф. Александър. — Какво или кой беше този Дим?

Качих се горе доста бързичко и се одех точно за две секунди. После тръгнах с ония тримата и влязохме в една машина. Рубинстейн от едната ми страна. 3. Доулин буху буху буху от другата, а Д. Б. да Силва на волана. Потом право в града и в един блок, не очен различен от онзи, където беше моят дом.

— Хайде, момче, слизай — каза 3. Доулин и с кашлянето си накара крайчеца на канцера в рота му да припламне. — Тук ще бъдеш настанен.

Влязохме; на стената във фоайето имаше една от ония глупости за Достойния труд; качихме се на асансьора, а после влязохме в жилище като всички жилища из блоковете на града. Очен, очен маленко, с две спални и една комната за ядене, седене и работа, като масата й бе отрупана с книги, хартия, мастило, бутилки и всякие вещи.

— Тук е новият ти дом — каза Д. Б. да Силва. — Настанявай се, момче. Храна има в долапа. Пижамите са в едно чекмедже. Почини си, почини си, разстроен дух.

— Ъ? — рекох аз, щото не понимаех ето.

— Така — каза Рубинстейн със стария си голос. — Сега те оставяме. Работа ни чака. По-късно ще дойдем пак. Занимавай се с каквото намериш.

— Само едно нещо — каза 3. Доулин, кашлюкайки. — Нали видя какво се събуди в изтерзаната памет на нашия приятел Ф. Александър? Да не би случайно…? Искам да кажа, ти ли…? Разбираш ме, струва ми се. Няма да те издадем на никого.

— Аз си платих — отвърнах. — Бог ми е свидетел, че си платих за всичко, което съм вършил. Платих не само за себе си, но и за ония копелета, дето се пишеха мои друзя. — Разгневих се и взе да ми прилошава. — Ще си полегна — казах. — Много ми се събра.

— Така е — каза Д. Б. да Силва, оголвайки всичките си трийсетина зуби. — Почини си.

Оставиха ме, братлета, и отидоха да си гледат работата, която според мен беше за политика и всякая такая гряз, а аз си лежах на кровата сам-саменичък и всичко наоколо бе очен спокойно. Лежах си с изути сапоги и отхлабена връзка, съвсем объркан и без да знам какъв жизн ще водя отсега нататък, и всякие картини минаваха през головата ми, на различни человеци, които бях срещнал в школото и в Дупката, и на разни неща, дето ми се бяха случвали, и как в целия болшой свят няма нито един человек, на когото да можеш да се довериш. А после съм задрямал, братя мои.

Като се събудих, услъйшах от стената да идва музика, очен громка, и тя трябва да ме е измъкнала от краткия ми сън. Беше симфония, която познавах очен хорошо, но не бях чувал от много години, а именно Симфония номер три от един датски человек на име Ото Скаделиг, очен громко и бурно парче, особено в първата част, которая свиреше сега. Послушах две секунди с интерес и радост, но потом всичко пак се надигна, начина се болката и гаденето и застенах глубоко в червата си. И ето ме, аз, който толкова обичах музика, как изпълзявам от кровата и си викам сам оо-оо-оо-оо, а потом дум дум дум удрям по стената и крича: „Спрете, спрете, изключете го!“ Но то продължи и като че ли стана още по-силно. А аз блъсках стената, докато кокалчетата ми станаха красни красни от кров и кожата се издра, и кричах ли, кричах, но музиката не спря. Тогда си помислих, че трябва да избягам от нея, и изхвърчах, залитайки, от малката спалня, втурнах се към вратата на апартамента, но тя беше заключена отвън и не можех да изляза. А през цялото време музиката ставаше все по-громка и по-громка, като че нарочно, да ме изтезава, о, братя мои, тогава пъхнах пръст глубоко в ушите си, но тромбоните и барабаните гърмяха.силно. Опят им изкричах да спрат и започнах тряс тряс тряс да думкам по стената, но нямаше и най-маленка полза. „О, какво да правя?“, разревах се бууу хууу хууу самичък. „О, боже в небесата, помогни ми.“ Лутах се из целия апартамент в болка и гадене, като се мъчех да спра музиката и тътена дълбоко в червата си. И тогда на върха на купчината книги и вестници и всякая такая кал увидих какво исках да направя преди ония старичоци в библиотеката, а после Дим и Били Бои, маскирани като ченгета, да ме възпрат — и то, братя мои, беше да сконча със себе си, да сложа край на живота си, да се чупя завинаги от тоя проклет и жесток свят. Бях видял думата СМЪРТ върху корицата на едно от книжлетата, макар че там всъщност пишеше СМЪРТ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО. И като че Съдбата бе сложила там и друго книжле с отворен прозорец на корицата и надпис: „Отворете прозореца за свеж въздух, свежи идеи и нов начин на живот.“ И разбрах, че това само ми казва да свърша със себе си, като скоча през прозореца. Само един миг болка може би, но после сън завинаги и во веки веков, амин.

Музиката още гърмеше с пълна сила от духови инструменти и барабани и цигулки иззад стената. Прозорецът на стаята, в която бях легнал, беше отворен. Отидох до него и хвърлих поглед надолу към колите, автобусите и гуляещите человеци. Изкричах към света:

„Сбогом, сбогом и нека Бог ви прости за един съсипан живот!“ Тогда се покачих на перваза, музиката трещеше от лявата ми страна, закроих глази и усетих холодния вятър по лицото си, а потом пръйгнах.