Сан Антонио
Торта рунтавелка (14)

ЕПИЛОГ

Ето ни събрани в бар „Каре аса“ на улица „И днес осъмнах“. Совьор го е отворил пак след завръщането ни от американската преизподня. Има божолеиско за Берю, мискетче за Пинюш, кървава Марийка за моя милост и мастичка за Совьор. Пуснал е резето, за да си бъдем между нас. Припомняме си невъзможната мисия. Янките искаха да ми боднат Кръста на звездното знаме или не знам какво си за изключителни заслуги към американската нация, но аз отказах. Да нямам франкофонска лента на ревера, пък да се кипря с някакви си юесейски дрънкулки — на какво ще прилича това? Президентът Буш ми подари снимката си с посвещение и аз я дадох на Антоанчо, за да се фука пред приятелчетата в училището (за кръшкачи).

— Как е Мариза? — питам.

— Пратих я в една клиника до Булон, за да я лекуват, както трябва.

— Правилно, с тия работи шега не бива, че могат да й останат последици.

Трябва да ти призная нещо: вече почти не се сещам за девойката Коджапул. Все пак ще трябва да й занеса цветя. В самолета на връщане забучих една стюардеска с добър въртящ коефициент. Пак пилотка, в известен смисъл. Русо миньонче с поглед еламеизяжцялата, която ме приема в гарсониерката си, когато няма полет. Такава палавница е, че щом отвори вратата, панталоните ми се маскират на чорапи и вече не нейният еърбъс, а моя милост я вдига на седмото небе.

— Ти к’во само въртиш очи към портата? — пита Берю Коджапул. — Да не те е шубе от полиция?

— Не, чакам Маноло дела Рока, брата на Циганина, за да му предам неговата част от наследството. Зарекох се и ще го направя. Както и да го смятам, зеленото и камъните общо гонят някъде седем-осемстотин бона. Оставям си два пъти по толкова за зестра на щерката — добавя, като ме гледа под око.

Но аз не вдигам нос от чашата. Чука се по стъклото. Маноло е. Совьор тръгва да отвори.

— Слушай — спирам го. — Бъди така добър да си правиш дарението без нашето присъствие. Май ти казах още в Щатите.

— Уез, ченге! Твоята полицейска чест ще остане clean!

Влиза любителят на къдрави торти. Представяния, ръкостискания и други хватки. Останало му е косъмче между зъбите. Черно, ситно накъдрено. Ако се хванеш на бас, че е пасъл на Иберийския полуостров, ще спечелиш. Или из Северна Африка, кой знае?

— Как вървят дегустациите, Маноло?

— Не е зле — отвръща ухилен. — Лека-полека заформям постоянна клиентела. Вече не обикалям толкова, защото имам и резервен отбор, господин комисар.

Съблича си якето и като истински джентълмен го мята на облегалката на стола.

— Какво ще пиеш, малкият? — пита Совьор.

— Една биричка, че току-що хапнах много солено!

— Готово!

Обаче Коджапул изведнъж се втрещява, оцъкля очи, устните му побеляват. Ей Богу, ще се гътне! Примъквам един стол.

— Седни тук, пандиз! Какво ти става? Дамла ли те тресна? Или розата на артериите?

Той пелтечи:

— Кажи му да си облече якето! Не мога да гледам! Никога вече няма да мога.

И ми сочи фланелата „Лакост“ на Маноло, от която ни се хили един зелен крокодил.