Сан Антонио
Дерзайте, пичове! (1)

I

Странното приключение на една съпруга на министър, което ще има последствия, за които засега не обелвам нито дума повече.

Шефът на холандския протокол, висок блондин, носещ на ръката си златен часовник „Ролекс“ с циферблат с цвят на шампанско, посрещна френския министър на амстердамското летище малко преди обед. Европейските колеги на последния бяха вече всички пристигнали, кой предишния ден, кой по-рано сутринта, защото европейската конференция, организирана от Интерпол, трябваше да започне с една закуска, насрочена за тринайсет часа.

Освен упоменатия „Ролекс“, шефът на протокола носеше и тъмносив костюм с още по-тъмни райета, което го правеше да прилича на парижки платан в защитната си решетка.

Екселенцът се появи в горната част на стълбата. Той не бе сам: ескортираше го една дама, не по-малко обемиста от него самия. Министърът бе облечен в кафяв панталон и черно сако, което бе закопчал твърде неуместно, тъй като то му бе тясно с поне десетина сантиметра. На единия от реверите му имаше голяма слузеста следа; подобна се мъдреше, ако трябва да бъдем точни, и на ризата му, малко под небесносинята вратовръзка. Колкото до персоната от другия пол, която го придружаваше, то тя бе изцяло решена в розово. Рокля, манто, чорапи, обувки — всичко бе в екзалтирания цвят на цъфнал глог. Единствено гримът й клонеше към цикламено. Двойката за миг застина неподвижна върху пиедестала си в съзерцание на холандската земя, после министърът вдигна десница в един що — годе римски поздрав и предприе слизането си. Но другарката му не улучи едно стъпало, вследствие на което тутакси се превърна в лавина, завличайки Екселенца надолу чак до нозете на шефа на протокола. Изпаднал в паралитично състояние, този клетник гледаше с невярващ поглед месестата камара, изпускаща крясъци и ругатни, каквато представляваха двата охранени бозайника.

Дамата не носеше кюлоти и тази липса^[1] просто хипнотизира присъстващите. Все пак те се изтръгнаха от вцепенението си и се спуснаха да помагат. Холандските длани сграбиха френските длани и много скоро министерското семейство отново зае вертикално положение.

Министърът начена яростно да се отупва, ръмжейки срещу лавината:

— Дунда с дундите, все си си била гъвкава като изсъхнало лайно, няма що! Когат’ човек не мое да слиза от самолет, си стои вкъщи!

— Ама токът ми се заклещи! — изпледира персоната в розово.

— Майната им на токовете ти! Обувай ботуши, щом не умееш да се чепиш на тия кокили!

Скоро Екселенцът се успокои, виждайки втрещението върху лицата, които ги обкръжаваха.

— Пардон за т’ва, дет’ стана, господа — каза той с усмивка, — но съпругата ми, коят’ си позволявам сега да ви представя, няма много талант в аеробиката.

— Не знаехме, че мадам ще ни окаже честта да ви придружава, Екселенц — изпелтечи шефът на протокола, на когото видимо му се ебаваше майката.

Пристигналият го успокои:

— Няма защо да ти се дръпва лайното, друже. Излишно е да слагате още една чиния: жена ми просто използва аероплана. Иска да посети Амстердам. Чула да говорят за квартала с курви на витрина, та й се прииска да ги види. Нали знаете кви са женските? Щом стане дума за дупетии и голотии, веднага се подмокрят.

— Добре, Берта, да не додяваме повече на гос’ина, ами вземи тез сто флорентина, забавлявай се добре и довечера ми върни рестото. Рандеву в хотела, чието именце ще ти драсна на таз хартийка. И да не я загубиш! Вземи такси, освен ако гос’инът не се съгласи да те пооткара малко към града. Наистина ли не ви затруднява? Арабията? Мерси, много сте услужлив. Да имате кислородна вода или нещо от тоя род из такъмите си? Тия путьовци в самолета ни поднесоха някакви сандвичи и целият се оплесках в майонеза, както е видно. Искам да съм ажур на цирконференцията. Нямате, тъй ли? Майната му. Тогава пътем ще спрем пред някоя аптека.

Най-накрая кортежът от коли потегли.

* * *

Половинката на френския министър биде оставена в самата утроба на града. Нежният й съпруг дълго седя обърнат назад, отправяйки й топлосърдечен знак през прозореца на колата, състоящ се в сгъване на дланта с опакото нагоре и изпружен среден пръст. Той изоставяше тази огромна пралина сред гмежта от велосипедиращо население и великодушното му съпружеско сърце се свиваше.

Сетне прибра ръката си в колата и заяви на шефа на протокола:

— С характерче е, ама инак е добра. А що се отнася до оная работа в леглото, старче, нийде няма като нея!

* * *

Останала сама, министершата бавно се извъртя на сто и осемдесет градуса, колкото да се ориентира. Множеството сновеше наоколо върху черни велосипеди с архаични форми. Но имаше и немалко коли. Дебеланата в розово изобщо не забеляза синия „Опел“, спрял недалеч от нея. Той бе следил тяхната кола още от летището. Вътре имаше двама мъже. Шофьорът носеше опушени очила. Другият седеше на задната седалка и беше як, с керемиден тен и рядка руса косица, прилепнала към черепа му. Между пръстите на облечената му в ръкавица длан димеше дълга и тънка пура.

Един полицай в черна униформа им направи знак да не паркират там. Шофьорът кимна в знак на съгласие. Той беше млад, с бръснат череп и абсолютно квадратна челюст, напомняща чекмедже. На обезкосмената му глава имаше бледо и гнусно петно, което говореше за някакво кожно заболяване. Подчинявайки се на подканването на полицая, той бавно подкара колата. Но не отиде много далеч, тъй като за щастие една камионетка напусна мястото си до тротоара и „Опелът“ заманеврира, за да се намести.

През това време розовата пантера влезе в разговор с ченгето.

— Scouez-me, por favor, do you sprechen франсе? — го попита тя с усмивка, от която устата й заприлича на половия орган на разгонена кобила.

Полицаят поклати глава с виновен вид, сякаш са го хванали в престъпление. Той неизменно прекарваше отпуските си в един гулаг за каравани край френското Средиземноморие и от там беше придобил някои смътни познания по най-хубавия език на света^[2], но все пак не можеше да претендира, че го говори.

— Аз малко… — отвърна, зачервявайки се под жадния поглед на събеседничката си, която го намираше за доста привлекателен в униформата му със сребърни копчета.

— Бихте ли могли да ми посочите къде е Курвенският пазар? — попита министершата. — Минавам през страната ви, та искам да му хвърля едно око. Казаха ми, че наред със сиренето ви това е най-хубавото нещо тук.

Ченгето не успяваше да схване какво го питат. Начена да бърчи вежди и ситно-ситно да вдига рамене, за да изрази своята безпомощност и озадаченост. Тогава розовата мадама прибягна до цветисти вербални пунктири:

— Та значи… витрина. Ю чат? Малко магазинче… А вътре — хубави госпожички, курветинки. Вдявате ли?

И хващайки от една страна полата си, тя я запретна, излагайки пред погледа на злощастния слисан полицай копринен чорап, обширен като кош на гроздоберачка и закрепен с жартиера на цветя. По-нагоре продължаваше впечатляващо бедро, осеяно с дълбоки трапчинки, с жилки като в мрамор и тук-таме космати бенчици. Все така продължавайки да разкрива насред улицата тези си безценни съкровища, съпругата на Екселенца разтвори уста и показа един език, тежащ поне ливра и половина, който започна да се мята насам-натам досущ като риба, току-що изтръгната от прегръдката на водната стихия. Този й месест орган притежаваше пъргавината на катеричка; бе очевидно, че до него ден е лизал повече пениси, отколкото са марките в цялата кариера на някоя пенсионирана пощенска служителка. Полицаят бе впечатлен и отстъпи назад.

— Малки госпожички — мръсници! — поде другарката на министъра, след като прибра инструмента си за лъжи. — Амур, вери гуд, мъни! Ъндерстендирате ли вече?

Тя положи толкова усилия, че събеседникът й най-накрая разбра. Той й обясни, че въпросното място е наблизо, и посочи един мост, който водел към него.

Дамата му благодари топлосърдечно. Тя така се бе напарфюмирала, преди да напусне Париж, че цял Амстердам вече вонеше на „Жерб дьо Прентан“ на Крокиньол и Безю. Пазителят на реда кихна поне петнадесет пъти, преди да потъне отново в трафика.

Двамата от „Опела“ слязоха от него и на свой ред закихаха в дирята на жената в розово.

* * *

Това беше спокоен, тесен пешеходен път, досущ като Господния. От едната страна — романтичен канал, обграден с дървета. От другата — ниски къщи с приземни помещения зад витрини. Всяка от тях бе украсена със свежи перденца. Навътре се виждаше интимна обстановка в кокетни салончета.

Във всяко от тези салончета имаше по една или няколко жени. Едни от тях бяха с гърди на показ, други носеха прозрачни халати, трети пък бяха по главозамайващо бельо; някои бяха облечени в кожени гащеризони със специални отвори за циците и половия орган. А други — но те бяха рядкост — седяха във вечерно облекло стил „девойки от добри семейства“ така, както си ги представят сервитьорките и младите помощник-касапи.

Всички тези личности от женски пол, предлагащи се на възбудените сетива на нидерландските самци, пък и на чуждите туристи, търсещи екзотика, не се държаха агресивно. Това, което правеше впечатление при тях, беше примерното им поведение. Повечето бродираха или плетяха, други четяха^[3] комикси, трети пък сънно се излежаваха върху покрити със сатен канапета между панаирджийски кукли и плюшени животни.

Министершата разглеждаше с интерес всяка от тези своеобразни килийки. Тя беше единствената жена на улицата (отвън), но мъжкото съсловие не й обръщаше никакво внимание, взимайки я за някоя от въпросните дами, излязла да се проветри.

Тя следеше поведението на самците, оглеждащи това ревю. Лицата на онези, които желаеха да консумират, бяха напрегнати и притежателите им, с внезапна динамитна страст рязко бутаха някоя врата и проникваха в съответната работна площадка. Избраната курва ги посрещаше вяло и дърпаше перденцата. Това „запушване“ на витрината не пропъждаше останалите клиенти; напротив, дръпнатият плат ги хипнотизираше, защото започваха да си представят какво става зад него. Той беше като екран, върху който те проектираха порнофилмите на своите сладострастни мечтания и фантазми. Най-разпалените се опитваха да открият някоя пролука в пердетата и се извиваха без свян, та чак коленичеха на паважа в стремежа си да надникнат вътре.

Целият този спектакъл изнервяше нашата туристка, чийто сензорен апарат не се нуждаеше от много, за да бъде задвижен. Тя беше персона с подчертан вкус към нещата от живота, най-вече, когато те притежаваха сочност. Така че, когато усети върху немирната си задница някакво докосване, приличащо на погалване, трепет обходи цялостната й особа, преди да установи плацдарма си в нервните й центрове.

Тя тутакси се опита да види отражението на физиономията на онзи, който проявяваше интерес към задните й части, върху витринното стъкло, изолиращо една възхитителна „перипатетичка“, облечена като укротителка на диви зверове (възвисоки черни ботуши, свръхскромни по размер черни гащички, червено наметало с ширити). Смътно различи един млад есесовец с бръсната глава и черни очила. До този момент тя беше проявявала благоразположението си към люде, по-скоро простодушни, или разни галантни коцкари по сватби и банкети. А сега от външния вид на тази личност и се свиха всички видове жлези. От въпросното едновременно атлетично и студено същество се излъчваше някакъв садистичен ореол, който я тревожеше и в същото време я вълнуваше^[4].

Тъй като тя не го отблъсна, мъжът стана още по-настъпателен. И двете му широки длани се положиха върху седалищните части на госпожа министершата. Те ги галеха, описвайки симетрични кръгове, за да се спрат в долния отсек на цепнатината, разделяща въпросните части. А там вече двата палеца придобиха автономия спрямо дланите като цяло и недвусмислено показаха намерението си да паразитират на място. Тази маневра се отличаваше с техничност и беше добър предвестник за възможното продължение на събитията.

Дамата в розово извъртя глава колкото се може повече назад, за да срещне погледа на палавника, та да прочете в него намеренията му. Възможно беше да се касае просто за някой чекиджия, каквито се срещат във всяко човешко сборище и които било с ръце, било с половия си орган правят празни обещания. Ала стъклата на очилата срещу нея бяха тъй тъмни, че в тях тя не видя нищо повече от собственото си отражение. А мъжът и стрелна лека усмивка.

Новопристигналата спонтанно му я върна.

— Бихте ли искали да посетите някое от тези студия? — я попита той със силен немскоезичен акцент.

— Защо? — попита на свой ред розовата персона.

Мощната й гръд се повдигна развълнувано, при което двадесет и петте килограма млечни жлези достигнаха до брадичката й и после леко се отпуснаха.

— Май се интересувате от тях — прошепна мъжът с бръснатия череп. — Трябва да ги видите по-отблизо.

— Мислите ли? — запревзема се поканената.

— Сигурен съм, че ще ви достави удоволствие — каза субектът, като се притисна о завоеванието си.

През съответните дрехи тя усети у него каяка. И последните й колебания отпаднаха.

— Предложението ви може би не е разумно, но затова пък е от сърце — отбеляза тя.

Мъжът с бръснатия череп почти нежно я подхвана под ръка. Дамата залитна от вълнение.

— Елате!

И той я помъкна към една перпендикулярна на кея уличка, по протежение на която имаше други витринки.

— Ама вие хич не си поплювате! — изкудкудяка министершата.

Новоспътникът й не отвърна нищо. Явно беше човек, който цени думите и затова ги икономисва.

Движеха се бързо, без да обръщат вече внимание на витрините. След няколкостотин метра мъжът се спря пред еркерите на една разкошна къща от седемнадесети век, строена с дърво и тухли. Влязоха в каменен вход, където витаеше застоял мирис на евтин парфюм, пушена херинга и белина. Мъжът се спря и почука на вратата вляво. Отвориха му. Той щракна с пръсти, преди да престъпи прага, и домакинята тутакси отиде да придърпа завесите. Чак тогава мъжът и завоеванието му влязоха в студиото.

Дамата в розово бе лудо възбудена. Този съкровен интериор директно й подейства на сетивата. Като опитна блудница тя разпозна гъстото и замайващо ухание на ебането в кондензиран вид.

Посрещналата ги беше метиска, която носеше широка копринена дреха, нещо смесено между кимоно и бурнус. Обилно начервените й устни имаха сюрреалистичен вид; толкова бяха дебели и плътни, че приличаха на рисунка на Ман Рей^[5]. Бялото на очите й беше жълто; белег във формата на цип пресичаше лявата й буза. Тя не поздрави никого и не се отграничи от безразличието си, граничещо^[6] с враждебност. Плуваше в някаква сънливост на основата на хашиш или може би нещо по-твърдо.

— Теди тук ли е? — попита мъжът с голия фар.

Тя кимна утвърдително по начин, от който пролича, че й е навик да го прави, и натисна един звънец. Някаква врата в дъното на студиото се отвори. Министершата, която току-що се бе настанила в един фотьойл, се загледа, но не видя нищо, още повече, че между нея и вратата имаше канапе. Тя си помисли, че вероятно това е куче, и се стресна, когато видя да се появява едно джудже. Никога не беше виждала толкова малко джудже. Като всички хора, засегнати от джуджизъм, въпросното същество бе сподобено с нормално голяма глава, поставена върху малко набито тяло. То имаше криви крачка и кукленски ръчички. Беше облечено в жълт пеньоар с цвета на прочута марсилска мастика.

Този мъж притежаваше достолепното лице на нотариус; косите му сребрееха, а на носа му имаше елегантни очила с черни рамки.

Той каза „хелоу“, размахвайки длан, сякаш миеше стъкло на прозорец.

Високият обръснат момък седна на страничната облегалка на фотьойла, на който се бе отпуснала придобивката му.

— Ще видите колко е вълнуващо — обеща той, като пъхна ръката си в деколтето на дамата в розово и заопипва гърдите и с настоятелна и почти клинична обстоятелственост.

Домакинята свали кимоното си. Тялото и се оказа великолепно и лъщящо в своята стегнатост. Черно, къдраво и гъсто руно покриваше подкоремието й. Тя се доближи до двойката и постави крака си на другата странична облегалка. Изминаха още две-три минути. Мъжът с бръснатия череп продължаваше да гали лъстиво розовата жена. Последната дишаше все по-шумно и създаваше впечатление, че в студиото се намира парна машина. А домакинята курва, след като постоя известно време с интимните си части на показ, направи знак на джуджето, което тутакси се втурна и се пъхна между краката й. Там то извади един хамелеонски чевръст език. Метиската като че ли започна да поизлиза от нерадната си летаргия и чертите на лицето й се изопнаха. Джуджето я изостави и с подскок седна върху коленете на министершата. Сгуши се в нея като уплашено дете и разтвори полите на пеньоара си. И тогава дамата изпусна едно възклицание, отекнало сигурно чак в Хага:

— О, е ли туй във възможностите на възможното?!

Беше си дала сметка, че върху кълките й се намира същество толкова хиперфалическо, че в сравнение с него статуята на бог Приап би приличала на тирбушонче.

Тя не можеше да се съвземе от удивлението си.

— По-голям е и от на мъжа ми! — довери тя на Бръснатия череп. — По-голям е от този на мъжа ми и…^[7]

Изненадата й забавляваше мъника Теди. Той й взе ръката и я постави върху още нерегистрирания и некласирания в нейните анали монумент, но и това предстоеше. Обхващайки го с длан, тя не само че не смогна да съедини средния си пръст с палеца, но и имаше още много да се желае.

— Може би е време да се позабавляваме сериозно, не мислите ли? — прошепна в ухото й черноочилатият. — После добави: — Хайде, шери, съблечете се. Ще видите колко хубава е Холандия. Тук, освен лалета и вятърни мелници има и други неща.

Във възбуждението си дамата застена все по-силно, докато започна да вдига повече шум от претоварена разпределителна гара.

Показвайки се галантен, нейният ментор й помогна да се съблече.