Сан Антонио
Торта рунтавелка (8)

4.

Срещу сградата се издига бяла сграда в колониален стил. Ливадата пред нея е яркозелена, окосена ниско като сукното на билярдна маса. По средата стърчи метален прът с американското знаме.

Когато се появяваме с нашия канареножълт кадилак севиля, един дебел негър с изправени мазни коси и потресаващо ярка тениска, в която доминира червеното, си заклаща перушината към нас, без да спира да дими с дебелата си пура, от чиято дължина Зино Давидофф би получил нервна криза.

— Америка! — казвам на Мариза и й соча сцената.

Човек може да посочи нея и да заяви: „Франция!“, Толкова е представителна за нашата скъпа татковина. Облечена е в черно дънково костюмче, изпъстрено с бяло, и светложълта блуза, а косата, вързана на конска опашка, И придава вид на ученичка, наскоро излязла от тежкарски даансион.

Баща й не е толкова изискан, макар че се е постарал. Накиприл се е в лек костюм, сив, почти бял, и черна риза. Обут е в бели патъци на бос крак.

Отивам в канцеларията, обозначена със светлинен надпис, запален дори под прежурящите лъчи на слънцето. Зад тезгяха от лакирано дърво прави сметки и си напява цифрите дърт гърбавелко с цайси в железни рамки от Времето на Джордж Вашингтон. Проверява сбора и най-сетне благоволява да вдигне нос, остър като върха на молива му и червен като от измръзване. Няма да се бръсне поне до избирането на Клинтън след време, но и брадата му няма как да порасне повече от сухата жълтеникава кожа, залепнала върху кокала на ченето му.

— Три стаи! — викам.

— Една до друга ли?

— Стига да може.

Откача от таблото три ключа с месингови номерирани висулки и ми сочи регистъра. Вписвам имената. После му бутам доларите. Старчокът ги поема благоговейно, усеща се, че в неговата скала на ценности зелените хартийки стоят между Господ Бог и Съединените американски щати.

След като пъха пачката в чекмеджето, чийто ключ виси от сбръчканата му като на препатил пуяк шия, ме пита за един ден ли сме или за повече. Отвръщам, че сме туристи и продължителността на престоя ни ще зависи от развлеченията, които ще ни предложи Гълфпорт.

— Французи ли сте?

— Безусловно.

— Така си и мислех, затова мога да ви препоръчам Ресторанта за морски дарове на брега, на една миля оттук. Казва се „Лудата лангуста“. Освен това има едно мексиканско барбекю, там поднасят великолепно месо, печено на шиш и гарнирано с черен боб, от който стават незабравими пръдни.

Благодаря му, че ме пътеводителства така любезно. Тръгваме да се настаним. По мой съвет спътниците ми носят малко багаж: всеки е взел само по едно куфарче и пътна чанта, за да си запазим свободата на движение.

Бунгалата са построени в дъга сред рядка борова гора (оттук и името на мотела). Дърветата ги изолират, макар да са близо едно до друго. Мариза слагаме по средата, между татенцето и моя милост. Половин час за настаняване и веднага тръгваме на лов.

Времето е превъзходно. Морето не е синьо, както може Да си решил, а с кафяв, доста гнуснав цвят, който ни най-малко не подканя към къпане. Духа игрив ветрец и клоните на боровете трептят под златните лъчи в края на следобеда.

Чувствам се леко разочарован. Щерката на Совьор е изключителна: вдъхновена в леглото, културна, дори с дух; а и покаялият се бандит е симпатяга, не говори много. Обаче скорошната им жалейка тегне над компанията ни. Мъката ги натиска и ги сплотява, което леко ги отделя от мен. Сякаш съм далечен роднина, дошъл за подкрепа и задължен да показва съчувствие, каквото не изпитва.

Совьор не е от ония, които ще се търкалят в хотелската стая. Захвърлил е куфара на леглото, сресал е сивите си кичури и е готов. Зървам го през тесния прозорец на моето бунгало да пердаши леко приведен към бара на хотела. Бързо провесвам двата си костюма (немачкаеми) на телените закачалки и хуквам да се присъединя към моя нов приятел. Вече е на бара с чаша. Зад тезгяха се виждат скара и всякаква кръчмарска посуда. Един черньо се оправя с цялото заведение. Готви, сервира, прибира парата, мие съдовете. Бялото му сако е като палитра на художник. Дискомузика пука тъпанчетата на клиентелата, която засега се състои от Совьор и моята персона. Соча запенената чаша на моя спътник.

— Същото! — казвам.

Негърът измъква от хладилника едно бутилче и го слага пред мен заедно с чаша, чийто ръб предлага богата гама червила — от цикламено до тъмновиолетово. Явно на миенето все не му идва редът. Връщам му чашата.

— Всичките ли са ти цветни, синко?

Оглежда я и без да му мигне окото, я сменя с друга, На която се мъдри само релефно петно от кетчуп. Явно трябва да се призная за победен.

— Как го виждате? — пита Совьор.

За разследването говори, ясно.

— Като начало трябва да разберем що за птица е бил покойният шеф на Мигел, къде е живял, да научим колкото може повече за алъш-вериша му. Тук сигурно още се навъртат хора, които са познавали Циганина. И ти можеш да ми бъдеш полезен, Совьор, като ме отвориш за навиците на твоето приятелче. Така ще знаем къде да търсим. Какво му беше хобито: зарове, поркане, чукане, маслена живопис?

Лека усмивка пробягва по свитите устни на Коджапул.

— Курвите! — отговаря без колебание.

— Браво! — възкликвам. — Вече имаме страхотна следа.

— Опъваше само професионалистки — продължава Совьор, — това си му беше мания. Другите дропли изобщо не го интересуваха. Само с карачки. Какви ли не ги измисляше, караше ги например да си пъхат гърлото на бутилка шампанско в Темната дупка и да сипват, а той да пие онова, което прелива. Артист човек, ама малко сбъркан! Падаше си и по мелничките за кафе. Не знам дали ги знаете ония стари бабешки мелнички? Винаги си слагаше една такава в сака на „Ер Франс“, където си държеше и желязото, когато тръгвахме за поредния удар. И метална кутийка с кафе на зърна. При сгода пълнеше мелничката с кафе, пъхаше си грездея под мишницата на девойката и я караше да мели. Глезотии! Сексуални фантазии, както ги наричат във вестниците. А, да, и струната от пиано с оловна тежест. Наместваше тежестта в яребичката на девойката, опъваше струната и свиреше. Викаше му „малка птича музика“. Направо цирков номер, за ония квартали в Копенхаген.

При този спомен зъбите на Совьор се оголват във вълча усмивка.

— Това, което научавам, е от първостепенна важност, мъж. Нали се сещаш, ако твоят Циганин се е завъртал насам, няма начин да не е потърсил някой бардак, за да се отдаде на фантазиите си. Остава да засечем джофрите, с които е купонясвал — махам на бармана. — Хей, Съни!

Бива си го момчето, трийсетинагодишно, с мрачновато, но тънко лице, със зелени очи, устните му съвсем не са като боксови ръкавици. Поглежда ме въпросително.

— Отдавна ли живеете в Гълфпорт? — питам аз.

— Това важно ли е? — отговаря с хладен тон.

— Не застрашава националната сигурност на Съединените щати, но на вас може да помогне да спечелите малко пари — казвам, докато правя корабче от една зелена петарка.

Явно не е помияр, защото остава студен като носа на куче, подушило следата на бяла мечка върху айсберг.

— Две години — отвръща.

— Значи имате представа от околността. Не може да не знаете, поне от приказки, къде може да се позабавлява човек.

Очевидно ни взема за туристи мераклии. Решава, че искаме да палуваме довечера.

— Не си падам по тоя род заведения… Знам, че има едно, „Насладите“, в Лонг Бийч, освен това казиното на пътя за Билъкси. За друго не се сещам.

— И това е достатъчно, синко.

С едно щракване на пръста пращам корабчето към него. Той го поглежда, взема го, разгъва го, после тръсва:

— Не стигат, господине. Двете бири са шест долара. Вашият приятел поръча „Спейтън“.

— Това е за вас!

Продължава да клати глава:

— Още един долар, господине.

Тъпанар! Хвърлям му една хартийка. Тоя мухльо ми лази по нервите. Я обратно в Чичо Томовата колиба!

Бастунът от канцеларията, с муцуна като дървена лешникотрошачка, е по-общителен. Въпреки че е собственик на мотела, охотно попива каквото капне от небето. Да го беше зърнал само как заби нокти в моята зелена десетачка, дъртакът му с дъртак!

Дрънкам му това-онова (на него му е през оная работа), уж че съм се бил запознал в Европа с един тукашен баровец, който неотдавна взел, че се гътнал. Имал си красива къщица в колониален стил. Деденцето кима:

— Сещам се за кого говорите — заявява, — за Ървинг Клей.

Забелязвам, че лицето му се е променило и сега изобразява недоверие.

— Приятел ли ви беше? — информира се.

Тръгвам с рогата напред!

— О, не. Запознахме се в Париж. Имам фирма за коли под наем и той искаше непременно открит мерцедес. При нас кабриолети няма, ей Богу, изприщих се (на ивици и звезди), докато му го намерих. Толкова беше доволен, че ме покани на вечеря. Каза ми, че се занимавал с бизнес.

— Хубав бизнес! — измърморва старият.

— Какво има? — сепвам се аз. — Нещо май ви притеснява?

Той се дръпва.

— Не си пъхам носа в живота на другите, и без това не ми е лесно да завърша моя достойно.

Все пак ме открехва къде се намира бараката на тоя Ървинг Клей. Осведомява ме, че бил ритнал камбаната от рак и го кремирали. От години живеел с една, на която завещал всичко. Засукана пацавура, блондинка с огромни очи като незабравки, ако разбирате какво искам да кажа. След кремацията тя си вдигнала дърмите и отпратила за Ню Йорк.

— Сами ли живееха?

— Имаха чернокожа прислужничка, която идваше всяка сутрин, и камериер шофьор, който си беше през цялото време там. Замина едновременно с вдовицата — хотелджията се изхилва: — Може да се е утешила с него, беше пич, та дрънкаше.

— Сега има ли някой в къщата?

— Не, празна е. Жената може да я даде под наем или да я продаде, току-виж се върнала да живее в нея, казва ли ти някой…

— Как изглежда тая дама?

— Не я ли видяхте в Париж? — чуди се старчокът. — Тя не се отделяше от Клей.

— Оная вечер я нямаше.

— Руса, парче и половина. Виждал съм я един-два пъти по бански на плажа: очите да ти изтекат! Дори на моята възраст бих й показал това-онова.

Добре, измъкнах от него главното. В крайна сметка калцификатът излезе отзивчив.

Колим лангусти, дебели колкото кълката ми, в капанчето, което ни препоръча нашият домакин. Нощта е тиха и топла, синьото кадифено небе е прободено от звезди, както беше писал забравих кой, ама мамка му, талант е бил!

— Малко са жилавички, а? — отбелязва Совьор. — Като от гума.

— Тренирали са културизъм — отвръщам. После го питам тихо: — Мислиш ли, че Циганина може да е духнал с кака след смъртта на боса?

— Не. Първо, Циганина никога няма да стане камериер, не му е в стила. Голям го вадеше. Нали ги знаете иберийците, всичките се мислят за Карл Петнайсети.

Милостиво не му обяснявам, че такъв няма. Совьор не е от ония, на които лесно можеш да кажеш, че са сгафили.

— Значи вече не е бил при Клей, когато той е опънал петалата?

— Може и да е бил, но дъртакът от мотела не знаеше.

— Ървинг не се е радвал на добри отзиви в местната преса — добавям.

— В такива дупки хората клюкарят — въздъхва Коджапул, който знае за какво говори. — Ровят ли, ровят, винаги са готови да ти лепнат лайнян етикет на муцуната.

— Трябва да научим повече.

— Така си е.

— След вечерята смятам да отида да разгледам. Хубаво е, че бараката е необитаема. Няма нищо по-приказливо от празна къща. Много си падам.

— Идвам и аз — заявява Совьор. — Мога да свърша някоя работа.

— Не се съмнявам.

Той зарязва лангустата.

— Ще ми счупи ченето — оплаква се. — Имам протеза, откак при една заварка вашите колеги размахаха сопите като в стрелбище.

Мариза пита:

— Да не би да възнамерявате да влезете с взлом във въпросната къща?

— Не е изключено — съгласявам се с усмивка. Тя въздъхва:

— Всъщност вие използвате еднакви методи.

— Но целите ни са различни.

— Вървете без мен, изморена съм от пътуването.

— Не сме имали намерение да те каним — отвръщам засегнат.

След бетонираните лангусти изсърбваме по кафе. Совьор плаща сметката и се изнасяме. Мариза слиза от севилята на поляната пред бара. Надписът озарява нощта. Музиката от бара се носи над тъмното море. Топлият нощен вятър развява стоманената тел за вдигане на байрака и тя дрънчи по металния пилон отпред. Девойчето въздъхва:

— Лека нощ, мъже — и тръгва към бунгалото си.

— Не се е оправила още — казва баща й.

— Виждам.

— Трябва… да й обърнете повечко внимание — съветва ме тъстът.

Ех, тия татенца! Нотариуси или бандюги, всичките са еднакви! Загрижени за порасналото си момиченце. Остава да дойде със свещ, за да се увери, че й го слагам правилно, не й прежулвам нито туфичката, нито душичката!

Тръгваме да търсим бърлогата на покойния Ървинг Клей според указанията на стареца и я зърваме в дъното на една алея заобиколена от борове. Класика. Бели колони, гръцки фронтон, парадно стълбище. Наоколо ливада с декоративни храсти, ниска конюшня с дървена ограда, боядисана в бяло и червено като препятствие за езда.

Скриваме кадилака в страничния проход, обрасъл В лаври, и се връщаме пред гнезденцето на свидния покойник. Луната огрява двора и се опасявам да не ни зърнат комшиите. Предупреждавам Совьор, че не трябва да вдигаме шум. Командвам: „Командосите атакуват призори“ — и двамата тръгваме яваш-яваш по главната алея. Докато се качваме по широкото стълбище, той ми шепне:

— Нека аз да преслушам портата!

— Имам си метод.

— Аз също — подсмихва се дъртият разбойник.

— Не се съмнявам. Някой път ще организираме състезание. Разбиване на солидна порта по хронометър.

Измъквам моя сезам и оглеждам вратата. Бравите са две, доста гадни.

— Колко минути ти трябват, за да я проснеш по гръб? — шепна.

Той се навежда, преценява.

— Десетина — отвръща.

— Засечи времето!

Пъхвам моята вълшебна флейта в по-яката ключалка. Малко запъва. Бравата потръпва, сякаш я гъделичкам. Опъва се, не й харесва подходът ми. Добре, ще подхванем от другия край. Съсредоточавам се. В такива случаи ухото е важно, колкото и пръстите. Щрак! Готово! Както предвиждах, втората ключалка е по-лесна.

— Тя каза „да“! — подхвърлям. — Колко време?

— Две минути и половина — отговаря Совьор. Опитвам се да запазя непосредствеността си. Той пита:

— А сега какво ще правите?

— Ще бутна вратата и ще те пусна да влезеш пръв, защото си по-възрастен, а аз съм възпитан човек.

Той слага върху ръката ми лапата си, очукана в безброй премеждия.

— И ще ви го нафърфорят до сливиците! — заявява Коджапул.

— Така ли мислиш?

— Yes, sir, защото тая колибка е бъкана от аларми, които не забелязахте! Цяло чудо е, че още не са писнали.

Показва ми няколко черни точки колкото грахчета, разположени по рамката на вратата.

— Системата е „Керсозон“ — съобщава. — Жестока работа! Веднъж се насадих на нея, докато ремонтирах един бижутерски дюкян в Женева. Като се сетя, още ми се разтреперват крачетата.

Моят придружител получава червена точка колкото оная в средата на джапанското знаме.

— И какво се прави в тези случаи, господин инженер?

— Чакай тук, сега се връщам.

Минава на ти в суматохата. Незаконното посещение ни сплотява.

Той отива до колата и след малко се връща с някакъв червен цилиндър, явно доста тежък. Едва когато приближава, разпознавам, че е пожарогасител. Вдига го и започва да облива обилно черните точки. Пяната потича по рамката. Изчаква малко и започва пак.

— Става ли? — шепна.

— По принцип да. Добре, че го мушнах в багажа.

— Как действа?

— Не знам, не съм химик. Според мен в пяната има някаква киселина, която парализира релетата. Приложих го при един взлом на авеню „Ниел“. Рецептата ми я каза един тарикат от Бомет.

— Можем ли вече да влизаме?

— Не бързай, малкият! Това е като при бръсненето — трябва пяната да попие, преди да застържеш.

Явно професионалната му подготовка е солидна.

— Не мога да разбера — шепна — защо храбър и умен мъжага като теб е поставил способностите си в услуга на престъплението. Можел си да се издигнеш и в нормалния живот, а си се оставил да гърмят по теб и да гниеш толкова години в какамангата!

Думите ми не му се нравят. Намръщва се. Казва троснато:

— Баламурниците не могат да загреят как така ще те изкуши тръпката, забраненото… — хвърля поглед на светещия си часовник. — Още малко сиропче — и изстрелва нова струя.

Някакво нощна птица се опитва да ни каже нещо от върха на близкия бор. От морето се носи влажен топъл полъх. Совьор вдига глава, за да огледа фронтона на сградата. Все едно сме пред Партенона — умален и не толкова I олющен.

— Питам се чий го е крепил Циганина в тая барака — разсъждава той. — От такъв живот сигурно го е стягала простатата. Него не го свърташе, сякаш беше болен от паркинсон. Гъбясваше и от един ден безделие. Веднъж го бяхме позакършили и се покрихме в един селски хамбар. Да не мислиш, че Мигел си седна на задника? Как не! Ходеше да джоби тонковците в черквата, да не губел форма!

Интересно как се променят отношенията ни. Допреди малко за него си бях ченге. Симпатяга, наистина, но стой по-далеч. С общо извършения взлом преградата падна и вече съм аверче, от което няма защо да се притеснява. Приказката му се отпуши и ме залива с откровения. Отпусна се. Бута вратата и обявява:

— Моментът на истината!

Тишина.

— Моля, заповядайте, господин комисар! — хили се той.

И се дръпва, за да мина.

Най-особеното в преддверието са две дървени магарета и черен покров. Явно тук е бил изложен ковчегът на Покойния Ървинг Клей. Защо обаче местното погребално бюро не си е прибрало такъмите? В застоялия въздух мирише на нещо сладникаво и тежко: ароматът на смъртта. Помещението е овално, обрамчено от двойно стълбище, отгоре има стъклен купол, вижда се Млечният път. В дъното е просторната всекидневна с модерна мебел, с бели килими и завеси, които ми напомнят за апартамента на Совьор в Париж. Забелязал съм, че бандюгите много си падат по бялото, сякаш се мъчат да забравят чернилката на занданите, в които са гнили.

Трапезария, че и библиотека! Дръжте ме, ще падна! Кабинет и накрая килери с всякакви запаси: консерви, бидони, сандъци с плюскане, ще речеш, хранителен склад на едро!

На горния етаж има пет-шест спални, всяка с баня и гардероб. Едната, явно на „господарите“, е много по-просторна, обзаведена с крещящ лукс: кожи от бели мечки, легло с балдахин върху подиум, застлан със синьо кадифе, разгащени картини по стените, мебели от имитация на слонова кост в бароков стил. Не си е поплювал тоя Ървинг, като керестак в хладка вода си е живял.

В една ниша има бюро от метал и тъмно стъкло с телефон и телефонен секретар, магнетофон последен вик на техниката, телекс и малък компютър „Епъл“ — работното кътче на модерния мъж.

— Опитай се да откриеш бърлогата на твоето приятелче — съветвам Совьор. — Сигурно са останали някакви следи. Аз ще проуча сложното оборудване на шефа, може да разберем нещо за дейността му.

Коджапул кима и се изпарява. Настанявам се в креслото, за да поопипам приборите върху плота от дебело стъкло. Трудът ни е интересен, когато се практикува съвестно, без бързане, със старанието на архивар.

Грабвам бял лист от непокътнатата купчинка пред компютъра и измъквам един флумастер от медната чаша, изобразяваща изправена на опашката риба. Бърникам машинките една по една и си водя бележки. Така съм се увлякъл, че не усещам кога се е върнал Совьор, и скачам стреснато, защото от отворената стая се чува хъркане. Заварвам стария крадец изтегнат на леглото като покойник, скръстил ръце на чатала си, увесил чене. Ставам и този лек шум го изтръгва от обятията на Морфей. Инстинктивно посяга към вътрешния си джоб за Липсващата ютия.

— Майка му стара, унесъл съм се — казва.

— Откри ли дупката на Циганина?

— Без грешка, има цял шкаф с „Маркиз дьо Рискал“, Любимата му пиячка. Когато му клюмваше гребенът, се наливаше с испанско червено. Открих адреса на братлето му в едно чекмедже и няколко костюмара, които няма как да са били на друг, защото обичаше да бие на очи. Особено си падаше по райетата. Колкото по-широки и ярки, Толкова по-вирнат го носеше.

— Не е ли странно, че е заминал, без да си вземе дрехите?

— Щом ги е оставил, значи смята да се върне.

— Сигурно си прав. Нещо друго?

— Тесте карти за пасианс. В санаториума го редеше с Часове. Обаче надуших нещо много интересно, малкият.

— Какво?

— Не в стаята на Мигел. Попаднах на скривалище под стълбите. Страхотно хитро измислено, само моят изчанчен мозък и орловият ми поглед могат го засекат.

— Да видим.

Скача от леглото с неподозирана пъргавина.

Стълбището (двойно, като за честването на двестагодишнина) е добра имитация на мрамор. Първите три стъпала отгоре се падат пред някакво удебеление над тавана на преддверието, побрало водопровода и тръбите на климатичната инсталация. Перилата от плексиглас са скрепени за стълбите само на три места: горе, долу и в средата. Совьор ме кара да сляза малко и се обръща с лице към площадката. Бърка в някакъв процеп под третото стъпало и дърпа. Трите стъпала се отместват и се показва голяма кухина, където наистина минават тръби, но освен това е подреден същински арсенал. Лека картечница, автомат, два пищова голям калибър, мощно уоки-токи, оксижен, разни касоразбивачески инструменти, боеприпаси, гранати, ножове с уравновесена дръжка (за хвърляне) и още нещо, което в първия момент ми заприличва на бронирана жилетка.

Именно този предмет особено е привлякъл вниманието на Совьор. Той го издърпва на стъпалата и отстъпва, за да го разгледам по-добре.

— Ето ти — вика — нещо съвсем шантаво.

Наистина предметът представлява толкова съвършено изработен мъжки гръден кош, че все едно е изрязан от истинско тяло. Има си зърна на гърдите, ребра, бенки, косми, вени, лунички и дори туткаме белези от рани. Голяма гнусотия!

— За какво ли може да служи? — чуди се Совьор.

— Кажи ми, да ти кажа…

Опипвам фалшивите гърди. Направени са от нещо меко.

В никакъв случай не могат да предпазят от куршум. Нещо като калъп от шията до под пъпа, който се закрепва отзад с връзки.

— Може някой да го е носил, за да крие белези от изгаряне. Или да е имал шанкър или някаква татуировка?

Бившият главорез свива рамене.

— Може — съгласява се. — Но защо са го захвърлили тук? Не, усещам, че е служил за някакъв кален номер.

Той връща обратно калъпа и затваря кутията на Пандора.

— А ти откри ли нещо?

— Може би.

Вадя си тефтера.

— Прослушах от начало до край касетата на телефонния секретар и засякох откъс от съобщение, останал неизтрит. После бръкнах в компютъра, макар да не съм от най-блестящите в тази област. От цялостното разследване, господин полковник, вадя (не малкия Антоан) извода, че шефът на твоя приятел е бил заплашван сериозно от хора, на които не е бил драг, а, от друга страна, преди да умре, се е разпоредил с банковите си влогове, направил е завещание в полза на изгората си, дал й е пълномощни.

„Не, нещо не е наред: един заплашван човек да умре от естествена смърт“ — мисля си.

— Съвпадение?

— Казва ли ти някой…

— По какво личи, че са го заплашвали?

— Ей по това! Записах останалото на касетата: „Няма надежда, много сериозно са се заели. Петима сте, Ървинг. Покрий се! Но се питам дали светът ще е достатъчно широк, за да…“ Ето! Това говори много! Това казва всичко.

— И какво излиза? — мърмори си Совьор. — Фалшив рак? фалшива кремация?

— Американски чудесии — отвръщам. — Ще видим!

Не ти трябва цирк в „Насладите“ на Лонг Бийч! Това е мелез между казино, нощен клуб и салуун от уестърните.

Представи си гигантски червен светещ надпис, който се вижда на десет мили околовръст. Постройката е имитация на дърво в стил „Имало едно време на Запад“. Отвред безкраен паркинг като на супермаркет. Чудовищен джангър блъска пристигащия право в тъпанчетата. Над входа се издига арка от мигащи разноцветни крушки. Пред нея дежурят двама каубои, високи по дванайсет метра.

Когато влизаме в огромния хамбар, се споглеждаме унило със Совьор, за да си кажем, че да откриеш тук следа от Циганина, е все едно (е, няма да ти пробутвам иглата в купа сено) да зърнеш искрица откровеност в окото на автоджамбазин.

Бардакът е разделен на няколко зони на различни равнища с пластмасови прегради помежду им. Има комарджийница, мюзикхол, където няколко спинаджийки друсат гъзини, уж играят френч канкан, от който на Тулуза-Лотрек (краен резултат 0–0) ще му се додрайфва, дансинг и полутъмен бар.

Щом се сафирясваме, тъкмо в тъмното забиваме по препоръка на Коджапул. Според татенцето на Мариза карачките там се навъртали. Нахакваме се в една дупка, отделена с черни прегради, тапицирани с нощно-син плюш. Отпърво нищо не се вижда. После става ясно, че това било „ориенталски салон“. Седи се на големи възглавници, масите едва се подават над мокета, тук-там се развяват прозрачни пищимали, пълно е с пластмасови растения откъде ли не, ама съвсем като истински, дори цъфтят.

Не знам как са я избачкали акустиката, но тук от оня адски рев остава само далечен фон, иначе свирят някакви американска кючеци на вреслива флейта и цигулка с една или две струни.

В лепнещия сумрак народът се натиска най-безочливо, засмуква се най-неистово, пуска езици и ръчища и спира, колкото да се олее с бърбън или калифорнийско шампанско.

Намираме свободна маса и полагаме меки части върху меките възглавници. За западняка не е лесна работа да се Намести сред такъв декор. Питаш ли ме как си сгънах амортисьорите, след десет минути ми капнаха бъбреците. Тъкмо сме се нагласили като ревматични бейове и ето ти я сервитьорката, прекрачила направо от корицата на „Плейбой“. Облечена е в шалвари (с дупка, където трябва, та да вдига пашата), на балконите й някаква паяжина И нищо друго, от ушите й висят халки, смъкнати от някой гимнастически салон, на китките и глезените й дрънчат снопове гривни, устата й направена до ушите с червило, над очите й мигли като козирката на „Парк де пренс“.

Безпокои се дали не желаем да пийнем нещо. Аз си поръчвам кървава Мери, а Коджапул се навива на едно уиски. Очите ни полека-лека свикват с тъмното и се захващаме да опознаем зверюгите наоколо.

С изключение на няколко прясно образувани двойки, Клиентелата е от разгащени мъже на възраст, дошли да обарат бардамите и при нужда да поопънат някоя: текеаски фермери, бачкатори от сондите, търговски пътници. Смеят се гръмогласно, сумтят като носорози, крещят като на бейзболен мач, а с майтапите, които си подвикват през масите, и банан не можеш сряза, толкова са тъпи.

Вече си имаме чаши, пийваме полека и се надяваме, че местните мърли ей сега ще ни налетят.

— Мислиш ли, че тази бюрекчийница е като за твоето цветче? — питам Совьор.

— Абсолютно! Много си пада да се вре по тъмното. Няма начин да не се е търкалял с парцаланите по тия възглавници. Да ми отрежат главата, ако не ги е лигавил и рендосвал тук на място. Дай му на него сабята да размахва. Как ще пропусне той да набучи някоя шевролетка пред публика!

Ето ги и хубостниците. Две измити блондинки, понесли храбро по чифт ей такива балкони на фасадите. Нямат вид на носителки на Нобелова награда. Питат дали „тези две хубави момчета“ ще ги почерпят по чашка.

Двете хубави момчета се съгласяват и те сядат между нас, като предварително са се наговорили коя за кого да се лепне. Няма никакво значение, че сме без право на избор, защото хвани едната и удари другата. „Моята“ е Линда, на Совьор е Бети. Както се досещаш, поръчват си шампанско. Принудени сме да изслушаме обичайните тъпи въпроси: какви сме по националност, защо сме в Гълфпорт, какво работим, колко печелим…

Госпожиците са обезоръжаващо простодушни. Каквото им кажеш, попиват. Със самосвалките, особено с щатските, най-готиното е, че те питат, а после не се интересуват какво им говориш. Бързо решавам, че е време да извлечем някаква полза от инвестицията в течности. Обяснявам на Линда и Бети, че сме пристигнали на гости при един роднина, обаче, изглежда, е станал някакъв фал, защото никой не отговаря в къщата, където живее.

Полека ги насочвам към Циганина. Совьор поема топката и описва приятелчето си. Има даже снимка на Мигел отпреди доста години, правена на панаира в Трон. На нея е като танцьорка на канкан — пъхаш си главата в дупката на декора и оня тарикат те щраква. Двете хубавици почват да се подхилват, ами да, това е gipsy boy, дето идваше да се забавлява. Оттам нататък стой, та слушай. Циганина всеки път пристигал с пачка и не се стискал. Зеленото му течало между пръстите.

Както си знаеше Совьор, големи джаболи вдигал. Те двете се опитвали да му обяснят, че в „Насладите“ си има праг на „приличие“, който не бива да се прекрачва. Оня шантавел редовно гърмял тук шампанското (изстрелвал пяната, ако разбираш какво искам да кажа). Коронният му номер: къдравата торта. Изглежда, при тия Дела Рока пашата си е семейно препитание. Дали ще е Мигел или Мануел, само ги пусни на ливадата. А уж не било испански специалитет езиковедството. Питаш ли някой тореро за този вид любезност, само плюе и вика… Обаче братята Дела Рока са открили Приятната страна на нещата. Пълно олигофренчване!

От дума на дума разбираме, че нашият gipsy boy не отказвал на никоя от госпожиците, но си имал любимка: мулатката Морийн. Работата май почвала да става дебела, излизали заедно в почивните дни на момичето. Мигел водел своята союигей в най-тежките ресторанти наоколо, за да я посвети в изискания френски вкус. Познавали го навсякъде, поръчвал да му изпълняват негови рецепти. Пашата преди всичко! Какво да го правиш, френски възпитаник.

Моля Линда да ме представи на Морийн, но става ясно, Че днес била в почивка. Питам и за бърлогата й, но Линда отговаря твърдо, че нямала право да съобщава адресите на персонала. Било строго забранено от дирекцията, обаче на мен ми се струва, че тя вика твърде високо, та да се чуе колко е примерна.

— Разкарай за малко твоята скубла, трябва да интервюирам моята на четири очи — казвам на Совьор.

Сякаш само това е чакал. На пресния вдовец май са му подути долните сливици и няма нищо против една лека гаргара. Ако питаш мен, не кончината на мамчето му го е обрекла на въздържание, то ми изглеждаше отдавна прекратило активна състезателна дейност. В крайна сметка личен проблем на тоя рязан синковец си е как олабва жилата. Сигурно отскача в столицата на разврата до някоя дашна лелка, като го стегне шапката. Той подхваща здраво новата си изгора и двамата се омитат.

Знам, че не върви да натискаш хората по професионалния им морал, затова измъквам от джоба си една стотарка.

— Твои са срещу адреса на Морийн — шепна. — На това му викам бързо спечелени мангизи.

— Какво искате от нея?

— Просто да си поговорим за gipsy boy, роднина ни, и сме малко притеснени за него.

Линда не успява да сдържи една любопитна забележка:

— За притеснение си е!

— Защо? — на часа я засичам аз.

Прехапва красивите си устни, дебели като надуваем дюшек, но вече е късно.

— Защото работеше за един гадняр.

— Ървинг Клей?

— Същият.

— И в какво го обвиняваха?

— Че е член на Черния картел.

— На картела… за убийства?

— Е, така разправяха. Но той опъна петалата, погребаха го.

— Не — поправям я замислено, — не са го погребали, а кремирали!

— Все тая.

Вярно, само дето не можеш да ексхумираш някой, който е издимил през комина. Разбира се, запазвам разсъждението за себе си.

— Ще ми дадеш ли адреса на дружката си, Линда? Нали разбираш, все някак ще го намеря, просто ще ми спестиш време!

Това я успокоява.

— Има гарсониера на Паскагула стрийт 14, в началото на Билъкси. Фамилията й е Грансън.

— Окей.

Бутам й стотачката в шепата (за да не вземе сега да посегне и другаде).

— Много сте мил — благодари ми тя. — Мога ли да направя още нещо за вас?

— Съжалявам, нося си ядене от вкъщи.

— Жалко, обожавам да правя любов с французи. Заради специалитета на gipsy boy, нали се сещате?

— Наистина ли?

— Вие сте шампиони. Въртите език като жените, че и по-добре понякога.

Мерси за комплимана.

— Как беше? — питам Совьор, когато се озоваваме отново в кадилака.

Той се мръщи.

— Крава! Ако нашите работнички бяха такива заспи, Париж отдавна нямаше да е Париж! Все едно бях в поликлиника под медицински контрол!

— Пазят се от СПИН, трябва да проявяваш разбиране.

— Това не променя нещата, синко. Всичко си зависи от жената. Тук, останеш ли на сухо, по-добре си хвани някоя коза както по времето на дядо ми в Турция. Всеки козар си имал любимка, която се кипрела сред другите в стадото. Че и мляко давала…

Ей Богу, можеш да си умреш от смях с тоя Коджапул! Караме полека. Тия американски бараки приличат на коли, колкото моята проза — на творчеството на Пол Клодел, обаче не може да им се отрече, че возят меко. Влезеш ли вътре, все едно в белтък потъваш. А и шосетата им широки и равни. Отстрани струпани мотели, един от друг по-шантаво построени, осветени бензиностанции, паркинги, където се продават коли на старо, чудовищни магазини, големи колкото градове. Навсякъде реклами. Неонът вика на нощта: „Духай супата!“ Нощ няма! Отзад горят петролни кладенци, все едно си в пъкъла. Абе друг свят! Совьор мърмори:

— К’во му намира тук тоя задръстеняк Циганина? Ако щеш ме зарини с мангизи, предпочитам да си кютам в някоя от нашите панелки.

Никаква нивица не се вижда покрай пътя. Сякаш минаваме през някакво безкрайно предградие. Не натискам много газ заради тукашната speed limit. Няма смисъл да се хендрим на катаджиите им. Това тяхното не са мотори, ти казвам, а динозаври, отвсякъде святкат и мигат. Униформите им като в „Звездни войни“, а от мутрите им, брато, и говорещ часовник ще си глътне езика.

Скоро стигаме до Билъкси. Линда ме предупреди, че колежката й, Мигеловата изгора, живеела още в самото начало. Паскагула стрийт е нещо като автомагистрала, наоколо пак със същите бензиностанции, мотели и супермаркети.

Така си и отминавам номер 14 и става терсене, защото няма къде да обърна. Предлагам да паркирам и да отперим пеш до местоживеенето на Морийн Грансън. Совьор е съгласен.

Намираме място за нашата талига и тръгваме обратно по авенюто, все още бъкано от народ въпреки късния час. Негрите седят на тайфи по тротоара, подават си джойнта и си чукат лафче. Местното читалище е една зала с игрални автомати. От него се носи нечовешка врява. Живеем в епохата на шума. На днешните тъпанчета децибели им дай. Младите не могат да почувстват, че съществуват, докато не им потече кръв от ушите, когато си пуснат касетофона. Това вечерен ветрец над градината е едновремешна работа, от каменната ера!

Номер 14 е малко здание от почернели тухли зад бензиностанция. Четири етажа, пожарно стълбище, стърчащи отдушници за климатичните инсталации, кръгла матова лампа над входа, до който водят пет стъпала. В преддверието има домофон с табелки. На най-горната пише „М. Грансън“ и аз стигам до заключението, че професионалистката обитава последния етаж.

Натискам съответния бутон. Обаче апаратурата е вехта, ръждясала от влажния морски въздух и както ми се струва, не работи, защото никой не отговаря. Упоритите ми опити остават безплодни.

— Какво е заключението ти, шефе? — пита Совьор.

— Ти как мислиш?

— Може да е поизлязла с приятелки, що да не я почакаме?

Лицемерно се възмущавам:

— Как, вътре?

Совьор ми намига:

— Тарикат си, мама му стара! Гениалното инструментче е вече в ръката ми, но, честно казано, да го използваш за тая ключалка, е все едно да храниш свинете с мармалад от ананаси! Фиба или виличка за охлюви са напълно достатъчни.

Засилваме се към четвъртия етаж, защото започна да ни писва: пътуването, мотаенето насам-натам, празните приказки… А и Совьор не е в първа младост, соловото изпълнение в „Насладите“ му е поизстискало ентусиазма. Пообуздало го е. Налитаме по стълбите на двойка негърки, друсани до козирката. Сградата май си е за снежинки и давам оная ти работа да я отрежат (няма да е голяма загуба, ти и без това не я използваш често), ако наемателките не са девойки с неустойчив морал.

Намираме без проблеми апартаментчето на госпожица Морийн, понеже визитната й картичка е забодена на вратата. Тая картичка е същински монумент на кича, само в щатите можеш да видиш такова нещо. Отпечатана е на оризова хартия, в левия ъгъл се мъдри сърце със снимката на притежателката в него и цветенца наоколо. Фирмата й е изписана с пурпурни светещи сърчица. Нямам думи! Чисто и просто (не къпан полицай) шедьовър. Искам я за моята колекция от простотии.

Тропам по вратата, понеже не се вижда звънец. Nobody! Няма какво да се маем. Експресна манипулация с инструментчето и сме в гарсониерката на момата. Представи си едно стайче, осмърдяно на евтин парфюм. От улицата така свети, че можеш да не палиш лампите, докато си четеш газетата. Ъглово канапенце от 30-те години със сатенени възглавници, гардероб със завеска, бойлер и мивка зад параван, кръгла маса и три различни стола. Вместо шкафове няколко щайги със заковани рафтчета, облепени с тапети на цветя (от кретенски кретон). На стената е опънат мексикански шал, подът е постлан с килим, който ми се вижда спечелен от панаирджийска томбола, целия прогорен от фасове. На масата има кутия с консервирана манджа от месо с черен боб. Морийн дори не я е сипала в чиния, яла е от кутията с една лъжица, която още си стои отстрани.

Вързали са я на един от трите стола с ръце зад гърба и крака, сгънати под седалката. Със същото въже са стегнати и глезените, и китките. Главата й е отметната назад и от устата стърчи някаква дантела. Много гадно е това, че за да е по-бързо задушаването, са й приклещили носа с щипка за пране. Окончателно и безвъзвратно умряла. Облещените й очи са изскочили от орбитите, сякаш някой е тръгнал да ги вади, пък се е отказал.

Полагам ръка на челото й. Още не е съвсем изстинало, значи убийството е съвсем прясно. Дръпвам от устата й дантелата и тя се оказва курвенски бикини — черни, изрязани, с розова дантела. Обаче не са само гащите, в гърлото й има още някакви неща. Преодолявам отвращението си и се захващам с риболов. Изваждам цяла шепа неизползвани дамски тампони и продължавам. Установявам с изумление какво може да побере женската уста. Върху масата се вдига ей такава купчина.

Мистър Совьор се държи безупречно. В такива обстоятелства си личи истинският мъж. Стои с ръце в джобовете с безучастен хладен поглед, свил е устни и си подсвирква. Когато свършвам да вадя чужди тела от гърлото на горката гърла, той казва:

— Поне не са й заформили тая фиеста, за да й отворят устата! — хумор от килиите. Добавя: — Глезотиики на клиент садист, предполагам.

— И ти мислиш, че някоя курва ще приема мющерии, докато набива всякакви боклуци? — и му соча масата.

— Тоя може да е цъфнал неочаквано — отвръща Коджапул.

— Всичко може, обаче аз не виждам нещата по тоя начин.

— И каква ти е версията?

— Нямам версия.

Стоим от двете страни на масата и съзерцаваме скръбния пейзаж. Хубаво е било момичето, ръчна изработка! Божичко, каква страшна смърт! И тая щипка, дето й стърчи на носа…

— С двата крака скочихме в говната — въздъхва Совьор. — Кифлата от „Насладите“ не може да не изтропа на куките, че двама frenchmen са питали за адреса на момичето; видяха ни и ония двамата на стълбите. Как го правят.

В Мисисипи: на електрически стол, в газова камера или с Инжекция? Не ми се вярва в щат с толкова чернилки смъртната присъда да е премахната.

Той си говори, а на мен косите ми щръкват. Совьор хич не преувеличава. Така сме се насадили, че като нищо Намазваме въжето. Това, че съм ченге, не преде пред благородното родословие на приятелчето. Ще си рекат, че съм зарибен от френските мутри. И най-захлупеният американец на повече от пет годинки няма да повярва повече от десет секунди на лигавата историйка за тариката, който останал без вести за брат си.

Не мога да откъсна очи от убитата. Точно в почивния ден да й дойде! Докато е разпускала в бърлогата си. Идва Някой, чука. Тя отваря. Трябва да са били поне двама, за да я вържат, без тя да разхвърля всичко. Шегичката на Совьор, че не са искали да й отворят устата, всъщност не е толкоз тъпа. Дошли са, за да я убият, единствено за да я убият. И са садисти, личи си по избрания начин. Гледали са да съчетаят полезното с приятното.

— Свързано е — мрънкам си под носа.

— Какво е свързано? — пита Коджапул.

Иди, че му отговори. Моят нюх на ченге ми шушне, че цветнокожата работарка е пречукана заради „особените“ й (както казват те) отношения с Циганина. Смъртта й е свързана с изчезването на Мигел дела Рока. Как? Защо?

Бандюгата зачита безмълвието ми. В неговия свят не е прието да се досажда на хората с неуместни въпроси. Тъй че не настоява.

— А ако я вдигнем и я метнем в морето? — предлага.

— Господинът е човек със замах — сопвам се. — Господинът е готов на всичко в името на спокойствието си.

Обаче неговото предложение ми разкрива нови перспективи. Връщам се в антрето, понеже ми се струва, че съм мярнал на влизане и друга врата. Точно така. Има си малка баня. Започвам да пълня ваната.

— Помогни ми да развържем момичето и да го съблечем, Совьор!

— Удавяне? — подхилва се той. — В такъв случай не трябва ли при аутопсията да намерят вода в дробовете?

— Въпросът е дали властите ще си дадат зор да искат аутопсия за една курва, умряла в банята си. А и да си дадат, това ще забави разследването.

Горе-долу е убеден и се залавяме за работа. Не е върхът! За щастие момичето още не се е вдървило. Смъкваме й дрехите, цамбурваме я в пълната вана. Поспираме да разгледаме картината.

— Не е от баните, в които можеш да се подхлъзнеш — промърморва старият пандизчия.

— Въпрос на нагласяне! — отвръщам.

Безстрашно хващам с носната си кърпа едно голямо шише тоалетна вода, което стои на мраморната поличка над ваната. Зъбите ми скърцат от ужас, докато го стоварвам върху главата на Морийн и го пускам. После издърпвам убитата за краката, така че само главата й да остане във водата. Версия: докато се къпе, решава да вземе шишето, то й се изплъзва от ръцете и я тряска по черепа. Момичето е зашеметено и пада във ваната. Совьор кима:

— Ти си ченге, цъфваш в апартаментчето, оглеждаш мястото, умрялата. До такъв извод ли стигаш?

— Не — отговарям честно.

— Е, добре — въздъхва, — уплаших се да не съм си хабил уважението.

Вече се каним да събираме палатката, когато ми Светва: един от присъщите ми неудържими пориви (както би рекъл Берю). Връщам се при диванчето на покойната, за да огледам нишата над него. В нея е подслонена цяла сюрия идиотски дрънкулки: порцеланови гадинки, изсъхнали цветя, лъжички за кафе с дръжки в прослава на разни градове и туристически Забележителности, плюшени играчки, пепелници сувенири, че и две-три любовни романчета за прехласнати сервитьорки. Вземам аз книжлетата и ги прелиствам едно по едно. В моя занаят най-важното е психологията. Действията ми са продиктувани от следния ред на мисли: „Аз съм курвата Морийн. Сърцето и пудриерата ми са безбрежни, но мозъчето ми може да влезе в шишенце за хапчета. Хлътнала съм по един, който в пашата на рунтавелки е талантлив колкото Пикасо в картините си. Изведнъж този дъвкач отличник току ми тръсва, че скоро заминава. Аз, опечалената девица, му искам адреса. Казва ми го. Не съм някоя интелектуалка. Вкъщи, с трън да завъртиш, няма да закачиш чист лист хартия. Къде да го запиша? Прибягвам до единственото си спасение: титулната страница на едно от розовите романчета.“

Откривам го в третия book с изтънченото заглавие „Твоето и моето сърце ще бият ведно“. Не е на титулната страница, а от вътрешната страна на корицата. Със сигурност не го е писала мис Морийн, защото почеркът не е американски, текстът — съвсем.

Чета: Мими, кралят на къдравата торта. Следва номер, който трябва да е телефонен. Показвам находката си на Совьор.

— Това да не е почеркът на Циганина?

— Нищо чудно, стилът си е негов. Когато пишеше на Женска, винаги така се подписваше: „Мими, кралят на къдравата торта.“

От възхитеното пламъче в зениците му ми капе мед на сърцето.

— Кое те накара да посегнеш към тия книжлета? — не се сдържа той.

— Няколкото милиграма сиво вещество, които съставляват разликата между моя мозък и перфоратора за билети в трамвая — отвръщам с известна нескромност на слога.