Сан Антонио
Торта рунтавелка (11)

ИЗВЪНРЕДНО ЗАСЕДАНИЕ

Заседанието беше на четирийсет и първия етаж на един стоманеносинкав небостъргач в Манхатън. Въпреки че беше един часа през нощта, много от прозорците на лъскавата сграда сияеха, а стъклата на неосветените помещения отразяваха светлините на града.

Набит, немного висок мъж на около четирийсет години гледаше в нощта към четириъгълника на Сентръл парк. Алеите, които го пресичаха, бяха очертани от лампи, а червените задни светлини на колите се нижеха като безкрайни гирлянди. Мъжът си мислеше за съмнителната фауна, която гъмжи в тъмните кьошета на парка: дилъри, мъжки проститутки, въоръжени бандити в дебнене на окъснял минувач, дребни измамници търговци на крадено. Пиявици, каза си мъжът пред панорамния прозорец, готови и на най-лошото, но малцина от тях са способни на поне малък размах.

Друг, много по-възрастен човек с белоснежна коса и очила със златни рамки смучеше дебела пура, положил ръце на коленете си. Единият от клепачите му се беше смъкнал и му придаваше сънлив вид. Той изръмжа:

— Какво слухтите, Гросби?

Широкоплещестият се обърна:

— Гледах Сентръл парк. Оттук изглежда малък, обаче докато го прекосиш пеш, можеш да оплезиш език.

В този момент една лампичка започна да мига, придружена от електрическо бръмчене. Старецът с пурата натисна някакво копче и промърмори:

— А, най-сетне…

Двойната врата, покрита с тъмнокафяв лак, се плъзна настрани и даде път на трима мрачни мъже. Най-младият наближаваше четирийсетте и приличаше на герой от шпионски филм. Светлорус, добре сложен, със блуждаещ поглед и квадратна челюст на човек на действието. Вторият явно беше арабин и изглеждаше малко по-възрастен. Започваше леко да затлъстява. На внушаващото му тревога лице изненадваха гъстите вежди: същински храсталак. Очите му на сладострастник лъщяха като черни полирани камъчета. Имаше пълни устни, които придаваха мекота на постоянната му усмивка. Третият новодошъл не беше в тон с останалите тради небрежното си облекло. Докато събралите се мъже бяха облечени с повече или по-малко търсена елегантност, той носеше мръсни дънки, омачкано яке и кецове. Косите му, сякаш обезцветявани безброй пъти, бяха изгубили естествения си цвят, а понеже оредяваха, ги беше зализал с някакъв лепкав гел, съсирен като перли на върха на някои кичури. Носът му беше тънък И леко извит като клюн на хищна птица. На врата под дясното ухо имаше червен белег като петно от вино. Новодошлите поздравиха двамата, които ги чакаха, с унило „Здрасти“. Не бяха хора на бурните излияния. Онзи с якето измърмори:

— Странен час за заседание.

Старецът с белите коси отвърна:

— Такъв е, какъвто трябва.

Каза го безстрастно, с нотка фатализъм в гласа. С едно махване на ръката даде знак на посетителите да седнат в полукръг. Мъжът, който допреди малко съзерцаваше Сентръл парк, остана прав, опрял лакти на облегалката на един стол, сякаш за да покаже, че се ползва с известни привилегии в този кабинет.

— Положението става критично — атакува старият. — Ръководството на Черния картел е много недоволно.

Взе от бюрото листче с колонка имена и започна да ги изрежда като учител, който проверява отсъствията.

— Чарли Рендъл! — извика той.

— Премахнат! — отговори правият мъж.

— Куентин Дюър! — продължи старият.

— Премахнат! — каза русият.

При всеки отговор белокосият задраскваше името и списъка. Продължи:

— Франк Стъдър.

— Премахнат! — съобщи арабинът.

— Ървинг Клей.

— Починал! — въздъхна сякаш със съжаление зализаният.

— Сигурно ли е? — настоя шефът.

— Знаете, че е сигурно: рак на белия дроб. Показахме снимката му на доктора, който е подписал смъртния акт, и той е категоричен.

— Добре!

Старецът задраска с енергичен замах името на Клей.

— Остава Том Лимбер — каза той и остави молива. Вие ли щяхте да се заемете, Карл? — вторачи се той н русия.

— Да, но е изчезнал.

— Щом е изчезнал, значи някой го е предупредил. Сега е хиляди пъти по-опасен, защото се чувства преследван. Чуйте ме, приятелчета, „онова“ трябва да стане вдругиден. Връщане няма. Значи Том Лимбер трябва да предаде Богу дух преди това. Трябва, по дяволите! Всички да се захващат със задачата. Изчезнал нищо не значи! Няма изчезнал в тая игра! В наши дни никой не изчезва, с изключение на момиченцата, които дух ват от семействата си, за да въртят свирки в Южна Америка. А и те изчезват, защото на полицията й дреме колкото за първия й гаф! Остават ви трийсетина часа да ми намерите Том Лимбер. Вас ви имат за най-добрите по тая част в страната. Действайте! Открийте го и пречукайте тоя мръсник по какъвто ще да е начин. Неуспехът ще провали много неща, включително и вашето бъдеще. И на четиримата. Не искам да дремва те дори десет секунди, преди да видите сметката на Лимбер. И аз не горя от желание да се озова на дъното на Хъдзън с обувки от бетон. Имам други представи за собственото си погребение. Вие също, предполагам? — огледа ги настойчиво един по един. — Обаче ви имам доверие — добави с успокоен глас. — Вие сте страхотни. Настанете се в съседния кабинет. Там ще ви бъде главната квартира. Не мислете за разходите, това е операция празен чек, приятелчета. Ако стане нужда, пуснете И ченгетата по следата, Черният картел плаща! Не ви задържам повече.

Те станаха и излязоха безшумно. С тях тръгна и парколюбителят. Щом напуснаха помещението, белокосият натисна едно копче на телефона, което набра предварително запомнен номер. Обади се женски глас. Той каза:

— Тревогата е обявена — и добави: — След като решим проблема, ще трябва да разберем кой от нас е предупредил Том Лимбер. Не обичам да си играят на чувства на мой гръб.

Спирам таратайката на циментираната алея пред един частен гараж, за да не привличаме вниманието и да можем да наблюдаваме бараката на Клей от президентската ложа. Болникът седи на задната седалка и протестира с отпаднал глас:

— Слушайте, нямам понятие от вашите интриги. Страхотно съм уморен и искам да си легна.

Изпитвам известни угризения, че го карам да будуна в моето возило, обаче ми е необходим.

— Няма да трае дълго, мистър Клей.

— Кое няма да трае дълго?

— Някой ще дойде.

— И кой ще е той?

Това е изненадата.

Длъжен съм да призная, че изигра великолепно ролята си по телефона. Много по-добре, отколкото очаквах, а знаеш ли защо? Заради изнемощялостта му. В неговото „Джоан, дай ми Ървинг“ имаше нещо патетично. Повтаряше го като лайтмотив, като псалм, който го раздираше. От другата страна оная женска бълваше змии и гущери. Чувах я да крещи „Фредерик, какво ти става? Ти си полудял!“ с глас, в който се четеше нарастващ страх. Когато той най-сетне затвори по мой знак, тя веднага позвъни, но понеже той продължи да хленчи жалните си молби, накрая прекъсна връзката. После подканих Фредерик Клей да ме последва до колата, за да изчакаме продължението на събитията. Чувствах смътно, че начинанието ми го плаши, но в същото време ми има доверие. Повечето хора, особено ако не са лоши по душа, ме намират за симпатяга, направо си падат по мен.

Минават още петнайсет минути.

— Тя далече ли живее? — питам.

— На двайсетина мили.

Как ли живее човек, ако го преследват и току-що си е сменил самоличността? Всъщност не е ли най-вероятно Ървинг сега да се нарича Мигел дела Рока? Няма начин да не е свил и обработил бумагите на Циганина, за да продължи пагубния си земен път.

— Ходили ли сте при нея? — настоявам.

— При Джоан ли?

— Да?

— Не. Знаете ли, нямам сили за друго освен за работата в бензиностанцията.

— Сама ли живее?

— Каза ми, че си е довела слуга французин от испански произход.

— Същия Дела Рока, когото търси по телефона онзи [ женски глас?

— Може би. Нямам представа.

В този момент се задава една кола, която пълзи със скоростта на катафалка. Открито бяло порше. Кара го руса жена. Съвсем забавя пред колибата на Фредерик Клей, хвърля поглед към осветената къщичка, където телевизорът си работи, после отминава.

— Джоан беше, нали? — питам Фредерик.

— Да. Тръгна ли си?

Сякаш съм длъжен да знам намеренията на блондин-I ката. Обаче аз, нали ме знаеш?

— Не. Ще се върне — отвръщам.

С увереност. Все едно съм в течение на тайните 5 помисли на всички.

Минават още няколко минути и жената се появява пак, този път пешачката. Сигурно е зарязала поршето по-надолу. Приближава до къщата и се опитва да надникне през прозореца, но пердето, което дръпнах, й пречи да види какво става вътре.

Смешна работа: второто нещо, което прави, е да надзърне през прозорчето на гаража дали ферарито е още там. Порше, ферари, май количките са хоби на семейство Клей.

Наличието на престижното превозно средство, изглежда, я успокоява, тъй че се връща при къщата. Портата не е залостена и тя влиза. Обилна порция време изтича бавно като оздравяване от трипер. Джоан изскача (поради сериозността на момента не добавям, какъвто весел навик имам, „като кукувица от часовник“, макар да ми е на сърце). Забързва към улицата почти бегом и — о, изненада! — (както пишат в най-тъпите романчета), вместо да хване надясно към колата си, завива наляво, което не закъснява да ме заинтригува (както казват в същите писания). Веднага се подавам от главата до кръста, за да видя какво става.

Жената се насочва към зелен нисан, маскиран като фалшив рейнджроувър. Зад волана му седи мъж, нахлупил кепе с дълга козирка.

Подкарвам право към зеления нисан. Спирам до него, така че да не може да потегли.

— Фредерик — ръчкам го, — слезте и идете да кажете здрасти на господина в оная бракма!

— Но…

— Мърдайте!

Подчинява се. Паралелно и едновременно русата с пируетирала около себе си и сега ни съзерцава с дълбоко неразбиране. За един кратък миг си мисли, че съм спрял, защото пътят е тесен, а тя е на платното до колата. После лицезрява „девера“ си и възклицава:

— Фредерик! Не!

Обаче аз вече съм рипнал и се хвърлям към Джоан Булката обаче е напарфюмирана до смърт.

Първата ми грижа е да кихна. Втората — да й бръкна под хрилете. Което и правя, но усещам изгаряща болка в хълбока. Повлеканата ми е боднала чекийка в мрънкаш. Откъде я измъкна? Дали я е крила в калъф между гънките па полата, или е била закрепена на китката? Чувам как изскърцва по ребрата ми. От рязването направо ми се огърчва сърцето. Щом е така, забивам една тупалка с ръба на дланта през глътката на мадам, тя се свлича надолу и поляга върху грациозната си сянка на асфалта.

— Ървинг! — възклицава Фредерик Клей, който е разпознал скъпото си братче.

Всичко, което ти пресъздавам с онези авторски скрупули, крепящи репутацията ми (на косъм, но все пак здраво), става за нула време, колкото да пръцнеш. Не би успял да преброиш и до четири.

— Наllo, мистър Клей! — подмятам на Ървинг. — Тоя Крематориум май е бил инкубатор, поздравявам ви пламенно!

Копелето обаче ми е приготвило ответен удар на професионалист. Бил е нащрек. Виждам как през смъкнатото стъкло на вратата се подава впечатляващата муцуна на такова чудовищно пушкало, с каквото досега не съм се срещал лице в лице. Чувам едва доловимо цъскане, ще речеш, че някой пука червени балони с карфица. Пуф, пуф, пуф, пуф!

Всичко в мен се парализира, още по-зле, застива на Пластове. Превръщам се в минерал. Дишането ми блокира. Разтърсваща агония ме възнася при Даш, перукера на зуавите, както казваше бабето ми. Студът, мракът и Мълчанието се сливат с пълната ми обездвиженост.

Нямам усещания. Само предчувствия за впечатления за усещания. Всичко е неуловимо, неусетно, несъществуващо. Плъзване по повърхността на реалността И после потъвам. Пропадам. Нищо.

Мъжете са стари. Със спретнати костюми, с хубавки кърпички в джобчетата, с патъци, лъснати до мрамор. И с ордени. Внушават си, че не са чак толкова възрастни. Но аз знам, че за тях всичко е свършено. Времето, този голям лош вълк, ги е оглозгало. Още се преструват и се оглеждат един друг. Всеки си мисли, че е по-млад от другите. Но всичките са непоправимо дърти. Свършват, скапват се. Прехвърлили са шейсет и пет и вече им е влязъл отзад. Преминеш ли тази граница, само отчаянието може да те запази млад. Освен любовта, разбира се, ако някоя палавница още те иска, още желае все така щръкналия ти приятел. Но колцина са запазили яростта да оцелееш, кажи ми, Джими? Колцина се борят още с течението и плуват? Провалът на другите е в това, че вече не ги ревнуват. Мъжът остава в състояние на съществуване, докато събужда желание. Пропука ли се и тази опора, пиши се пукнал, заупокойната молитва е заръчана!

Старчоците изпълват взора ми от край до край. Какво говоря, преселения! Великото заминаване! Бягството при Дюнкерк, но вместо британски войничета товарят на борда старчета. Игла за вратовръзка с перличка! Кърпичка в джобчето! Лосион „Тродюк“!

— Вървете! Вървете, вехти контета! Вървете, залитащи към жизнения заник! Оо! Оо! Животът духа фенерите и обръща столовете върху масите. Затваряме!

Тълпата изкопаеми се сгъстява. Набирам височина. От птичи поглед гледката е завладяваща. Все повече и повече дядки — фризирани, фалирали, напудрени, напарфюмирани, за да прикрият миазмите на прокрадващата се смърт. Издигам се по-нагоре. Никнат отвсякъде. Само мъже, само одъртели красавци. Цяла Европа е покрита с тези странни вкаменелости. Ето че крачат по водата, летят из облаците. Заливат, завладяват всичко. Надавам пронизителен крясък.

Мамка му, колко ме боли! От друсането на микробуса, от раната в хълбока и, естествено, от струята парализиращ газ. Не мога да дишам! Повръщане, парене, лайна! Струва ми се, че съм се свестил, но още виждам да прииждат дъртаци. Не, не, оптическа измама. Внушение. Всъщност изтерзаната нещастна физиономия на Фредерик Клей ме зарежда с тези кошмари.

И той си е получил дозата. Братокът не го е пропуснал по братски. Още е кпоскош и изглежда толкова зле, че хич не знам дали ще се осефери. Мариза? Не я виждам, но я усещам, „вдишвам“ я. Пак дарбите на прословутия ми нос. Ако можех да мърдам, щях да се надигна на лакът и, сигурен съм, щях да я видя на пода.

Отдясно. Само че трябва да се обърна, а толкова ме боли! Дишам спънато, на малки глътки. Да му таковам таковата, в какво състояние съм! Аз, който хвърлях пламъци отзад. За няма и минута съм превърнат в парцал. Съсипан съм! И може би обречен.

Едно е сигурно, движим се по разнебитен път. Откога? Не знам къде иска да ни закара Клей, но отиваме там, за да ни очистят. Какво друго да очакваш от тип като Ървинг и от неговата тигрица? Пред очите ми е малката Морийн, удушена в гарсониерата й. Струва ми се, че дочувам някакъв разговор. Досега не бях в състояние да го схвана. Двойката си говори отпред. Наострям ухо и се опитвам да придам някакъв замисъл на сричките, които улавям. Под черепа ми е пълна каша! Струва ми се, че жената пита дали е сигурен в мястото, където отиваме. Той се киска и отговаря, че няма да сме първите. Там вече имало доста народ, за който не се е чуло нищо повече. Било толкова усамотено, толкова зловещо, че дори влюбените не смеели да се натискат там. Понякога банда пънкари намирали подслон за ден-два, докато поделят плячката I от някой обир, но и те стояли до входа на мината, не им стискало да влизат в галерията. Без светлина ти се разтреперват мартинките. Млъкват, защото возилото друса толкова силно, че можеш да си прехапеш езика. После става малко по-равно и пак подхващат приказка.

— И Фредерик ли смяташ да оставиш там?

— Ако хората от Черния картел разберат, че е изчезнал, може да се усъмнят и да поръчат разследване на специалистите си.

— Тогава какво ще го правим?

— Фреди ще пукне от собствената си смърт. СПИН-ът му е в крайна фаза (смее се цинично). На връщане ще го закараш в болницата.

— А ако дойде в съзнание?

— Няма.

Ей, тоя Ървинг зачита семейните ценности.

— Кои се другите двама?

— Нали видя сама, че той е френско ченге.

— Какво има срещу теб френската полиция?

— Предполагам, че издирват Мигел.

— И понеже ти стана Мигел…

— Ами да.

— Значи всичко пропада?

— Не още. Трябва да разберем съвсем точно какво са научили двамата. Ако само те са в течение, има още надежда.

— Иначе?

— Ще измисля нещо.

— Ти си голяма работа, Ървинг!

— Това изненадва ли те?

— Не, скъпи. Обожавам те. За теб няма прегради.

Очарователен диалог. Чувствам се не толкова зле, малко по-бодър, но всъщност страданията ми се усилват заедно с проясняването на главата ми.

Колата още дълго танцува по пътя. Руски планини! Виражи. Бабуни. Най-после спираме. Последният удар на спирачките ме преобръща. Погледът ми се забожда в очите на Мариза. Тя също е живнала. И е чула приказките на милата двойка. Дали смъртната й бледност се дължи на вдишания газ или на чутото от двамата злодеи? Тия хора са аристократи на гадорията. Не им пука за нищо, а за живота на ближния — по-малко, отколкото за останалото. Вратата на микробуса се плъзга настрани и ни лъхва свеж въздух. Същински еликсир, жива вода!

Мариза се опитва да ми подшушне страховете си, незнае, че и аз съм в течение на положението.

Ървинг и другарката му изникват в отвора на вратата. Силуетите им се очертават на фона на нощта като? Китайски театър на сенките.

— Вижда ми се пусто, а? — пита Джоан.

— Така е. Подай ми големия фенер. Ще ида да хвърля едно око в мината. През това време ти извади инструментите.

— Сигурно ще е трудно да се копае — мрънка жената.

— Ами, земята не е твърда. А и само ще ги хвърлим по-навътре, да не сме на военното гробище в Арлингтън!

Отдалечава се. Чувам как под стъпките му хрущят камъчета. Трябва да се опитам да направя нещо сега, докато го няма и вратата на микробуса е отворена. Само Че, какво си мислиш: стегнали са ни китките и глезените с белезници, но съм бил така зашеметен, че го осъзнавам едва сега. Освен това оня газ е бил толкова токсичен, че нямам силици да вдигна и лъжичка за кафе.

и Стържене, потракване на метал. Женицата подготвя нашата инхумация. Лопати, кирки, всичко необходимо I За експресни погребения се вади от отделението за инструменти.

Ървинг се връща. Най-после да го зърна в едър план. Един лунен лъч ми осигурява гледката. Поглеждал ли си някога змия в очите? Е, това е!

Доколкото мога да съдя, зениците му са вертикални, като на някакъв сатанински звяр. Правилни черти на лицето, гръцки нос, леко изпъкнали скули. Оглежда нахвърляните ни артистично тела на пода в микробуса. На замръзналото му лице не се изписва никакво чувство. Сигурно през шибания си живот е очистил повече хора, отколкото са загинали в битката при Вердюн, при това с удоволствие. Хладнокръвен, решен на всичко убиец, когото нищо и никога не е трогнало и няма да трогне. Изважда ключове от джоба си и освобождава Мариза.

— Госпожице, станете, ако обичате!

Горкото момиче се опитва да се помръдне, но проклетият газ ни е лишил от всякаква воля за движение. Все още сме абсолютни дрипи.

— Ще ви помогна — продължава Ървинг. — Подайте ми ръка!

Властно сграбчва за китката очарователната ми приятелка и я издърпва. Когато се озовава седнала на ръба на каросерията, той се навежда и я мята на рамо с рязко движение. После тръгва с товара си към дълбините на изоставената мина, понесъл и мощния фенер, който се люлее и осветява тунела като прожектор на противовъздушната отбрана. Безмилостно заслепяващата светлина танцува в земните недра. Галерията върви надолу под лек наклон и това навярно усилва още повече ужаса на Мариза, защото пътят напомня за спускане в преизподнята. Смътно различавам подпори, разхвърляни талпи, преобърната вагонетка, която, изглежда, ръждясва тук от години. Лъчът се стопява до светла точка, точката до отблясък, а после мракът възвръща правата си, както възхитително написа Андре Жид в „Пази си дупето, бейби, идвам!“, втория том на „Ела с мен в пещерата“.

Джоан се покатерва във возилото, за да ме огледа на спокойствие. Драмата е в това, че тя е красива, изпълнена с чар, със секедодупка и с каквото още си пожелаеш. Хич няма вид на убийца. Иде ти да замъкнеш тази дамичка, която леко закача четирийсетака, в климатизирана стая, да пуснеш желязната завеса, като оставиш само щипка светлина, и да й разкажеш голямата игра. Пада си по борбите на голо, надявам се. Погледи като тези, които ми хвърля, ги разчитам като по книга. Изписано е „Ъщ мръсница“, „вулкан между полукълбата“.

— Вие сте страхотно секси — подмятам аз. — Надявам се, че Ървинг ви насмогва, макар че е американец, защото би било безумие да не стопанисваш, както трябва, такова съкровище.

Усмихва се заинтригувана.

— Смятате, че американците не са достатъчно надарени за любов?

— Не малко, а никак! Е, сигурно има и изключения. С Ървинг играете ли понякога на „горски телефон“?

— Това пък какво е?

— Ами „разхлабена мандолина“? Правил ли ви е „разхлабена мандолина“?

Тя свива рамене.

— Говорите глупости!

— Така ли мислите? Знаете ли, Джоан, вие сте храбра жена, доказва го и вашият удар с ножа за добре дошъл тази вечер. Авантюристка без скрупули сте, но се обзалагам, че в любовта не знаете и една стотна от това, което може и върши последната загубена масажистка у нас!

Не се съмнявам, приятелю читател, че ще ти се стори съвсем не на място този фриволен флирт в така съдбовен момент от съществуването ми и ще си кажеш със своя критичен дух, от който толкова ми е писнало, че твоят Сан А. не взема на сериозно обстоятелствата, чиято развръзка би била фатална за Мариза, за Фредерик и за мен. Разбира се, съзнавам твоята изненада, дори възмущение, но ще ти възразя, че когато на съществуването му се слага край, човек трябва да го посрещне с ведро лице, па макар и само заради уважението, която дължи на самия себе си.

Опитвам се да постигна непостижимото. Което е мой дълг, тъй като Господ е дарил мъжа с вечно недоволство от постигнатото, а жената — с вечно постигане на недоволството.

Тъй че, читателю приятел, когото толкова ценя, независимо от чувствата, които будиш у мен, казвам ти, аз предприемам едно отчаяно начинание. Съблазняване, което се е практикувало редовно в епохата на римския упадък. Открил съм путрпо\уотап [???] у тази мадама и си казвам, че това е ахилесовата й пета. Макар и слаб под мижавата светлинка на плафона, насищам погледа си с цялата порочност, на която съм способен.

— Чух разговора ви с Ървинг по пътя и не си правя никакви илюзии за съдбата си. Знам, че ще убиете и трима ни. Защо тогава, докато вашият тъпкач „разпитва“ моята другарка по нещастие, не ми окажете една последна милост, която никога няма да забравите, честна дума на Казанова!

— Каква е тя?

— Позволете ми да вкуся вашата торта, Джоан. Не ми казвайте, че не ви изкушава. Вие сте така чувствена, че перспективата да ви извърти език един победен гладиатор сигурно ви възбужда до полуда. Няколкото минути отсъствие на вашия човек, нощта на това усамотено място, обреченият ми живот, фактът, че съм окован, дори присъствието на брата би трябвало да са за вас извор на свръхвъзбуда. Вдигнете си плисираната пола, смъкнете си слипа, коленичете над мен и ви обещавам усещания, за които даже не сте подозирали, красавице.

Тя се разсмива неистово. Изръмжава една дума, която би трябвало да значи „глупости“, но както си забелязал, не владея достатъчно блеенето на сънародниците на Тони Блеър, за да съм сигурен.

Поглежда крадешком към зейналата мина. Долавят се кънтящи в дълбините звуци. Надигат се и ехтят далечни вопли. Изглежда, Ървинг наистина „разпитва“ Мариза. Дали я наранява? Мисля, че по-скоро я заплашва да я изостави в мината, като й обяснява какво я чака заедно с всички екстри: студът, мракът, плъхове те, големите като вампири прилепи.

— Елате бързо! — казвам на Джоан. — Нямаме нито секунда за губене.

И тогава, подкокоросана от дявола, от пожара в пещерата, от бунта на сетивата, госпожичката извършва действията, които съм й препоръчал. Светкавично разголване. След което ме яха, намества се, осигурява ми достъп. Шило създание, понесено от пороя на преливащата си сексуалност! Не ми остава друго, освен да мина в настъпление с моето тържествуващо тиролско ойларипи на уста. О, алпийски пасища на Австрия! Господи, колко е трогателна песента на тялото в дълбините на леса! Как участва, влажната ми! Предлага се цялата, подканя ме към крайности, като се полюшва бавно с вроденото умение на закоравяла ездачка. Внимание, очите! Ноздрите! Консумацията на къдрава торта може да завърши със задавяне, ако не я владееш до съвършенство. Но аз действам с лекота и блясък, придобити след дълга практика и тежки тренировки като в морската пехота. Тя стене сладко и се разтапя от моята лакомия. Сигурно си казва (ако още е в състояние да формулира мисли), че трябва да свърши, преди да се е върнал лошият чичко. Ако Ървинг завари музата си, както й настройвам арфата с моя език на хамелеон, макар и покойник, ще изпадне в нервна криза и ще й покаже къде зимуват раците! Тъй че тя развихря целия си бурен темперамент и дори си акомпанира със соло на китара за един пръст.

Стегнатите й мускулести бедра обгръщат главата ми и притискат ушите ми, но все пак чувам онзи гегпйс крясък, който се носи от дълбините на мината. Вик на Ясена, изпълнен с неописуемо страдание. Това пришпорва моята ездачка. Тя пъшка от удоволствие. Но не и дълго. Събирам цялата си смелост и докато й прещраквам лекичко ключето за рая, притискам устата си като вендуза и разширявам сладкия тунел с полиглотския си мускул. После правя върховно усилие, за да карам до шах хищните си челюсти в нейната уличка на удоволствията. Отначало изохква тихо от приятна изненада, но аз съм се превърнал в побеснял вълк, заривам зъби в нейната интимност и захапвам!

— Чу ли, Пульо? Захапвам с мъртва захапка. Акробатът, който се прави на летящ пумпал горе под купола, като се държи с кътници за мундщук, закрепен на въже, едва ли стиска по-силно от моя милост. Вкус на кръв веднага изпълва устата ми, парче плът, което, ако не се лъжа, доскоро е служило за клитор на мадам, пропада в гърлото ми и ме задавя.

Джоан изпищява. Викът й приглася на крясъците пи храбрата ми Мариза. Подскача, за да се изтръгне от хватката ми, но нещо я задържа. Не загрявам веднага с какво се занася (както би казал Дебелия). Тя се дърпа назад, като увлича със себе си някаква тъмна сянка. Вече не пищи, а само издава приглушено скимтене. Цялата оплетена навалица изпада от микробуса и чак тогава ми се разкриват измеренията на драмата: Фредерик е изплувал от отвъдното. Тъкмо когато съм впивал остри зъби в деликатните части на Джоан, той е прехвърлил през главата й окованите си ръце, омотал е веригата около шията и е увиснал с цялата си тежест на гривните, тъй че мръсницата сега е не само обезклиторена, но вероятно и обезгърлена.

Клей брат бая се е вкиснал, като е усетил как го е изпържило братчето му, особено след като е чул да му произнасят смъртната присъда. Тотално е превъртял. Хвърля последните си сили в тази убийствена мисия. Иска скалпа на снахичката си. Знае, че печалният Ървинг с хлътнал безпаметно по нея и смъртта на дамата ще бъде най-страшното наказание за нейния гнусен рицар.

Плюя като побъркан, отвратен от кръвта и от парчето плът, което, докато беше на мястото си, ме докарваше до екстаз, но веднъж откъснато, ме кара на драйф. Сцена пи интимен канибализъм в изпълнение на неотразимия Тап тонио, звездата на парижките концерти. Артистът, който всичко е видял, всичко е преживял! Че имало ли е някога безбурен период в шибаната ми кариера?

Светлината се задава обратно на подскоци, придружена от шум на тичащи крака. Ървинг Клей е чул страдалческите вопли на пастирката си и сега препуска насам в галоп. Изскача запъхтян от тунела и се натъква на странна гледка: мадамата му е окървавена отдолу и удушена отгоре, ако мога да се изразя така. И кой й обтяга гушката? Полуумрялото му братле, което едва бе крепи на мотовилките си!

Да беше видял как се разбеснява благородникът! С ритници в ребрата на Фредерик. Шутира го по тиквата, по корема. И понеже проведеното лечение му се струни недостатъчно, грабва един камък и го стоварва върху черепа му. Фредерик спира да мърда, Ървинг вдига пак камъка и трае! Още веднъж! И още! Каин довършва Черното си дело. Черепът на завеждащия бензиностанция се пуква, пръскат кръв, белезникави късове, парчето кост. Трае! Още. Трае! Пак. Накрая портретът на горкия Клей представлява само разплескано петно. Изтощението, което следва човекоубийствения пристъп, спира Ървинг. Остава на колене с опръскани дрехи, с омазани ръце и обезумял поглед, без дъх, без сили. Съзерцава творението си. Опитва се да размотае веригата от шията на Джоан, но какъв е смисълът? Положението на русата й глава показва ясно, че е предала мерзката си душа на своя Създател, но се питам за какво ли ще му е на него? Та фалшивият мъртвец е напълно зашеметен. Остани си клюмнал над двата трупа.

По време на последните събития, които току-що доверих на читателя, моите сили, източени до санитарния минимум от лошите обноски, на които бях подложен, са се възстановили донякъде. Енергия издува мускулите ми. Волята ще довърши останалото. Надигам се бавно, тихо, като черна шантонера (е, според Александър — Беноа, Непогрешимия). Стягам се в себе си (я Гледай, ама че тъп израз, да „се стегнеш“, и то „в себе си“!) и рипвам с цялата си тежест върху Ървинг. В отчаяното си вцепенение (или във вцепененото си отчаяние, по твой избор) той не успява да реагира. Бум! Нацелвам го право в гръдния кош. Прекатурва се на страни. Не губя нито миг: тупаник в ченето. Изпращява, което е добър признак. Още! Сега да утроя мизата. Той се обезсъзнава. Вече мога да си взема солука и да стана. Пряк свободен удар по топките: тъй като неговата Жулиета гризна дръвцето, Ромеото спокойно може вече да си разкарва балоните с ръчна количка или да си ги смени с топчета за пингпонг. Ето ти го повечето гроги: направо е хвърлен в оркестъра!

Одеве зърнах, че слага ключовете за белезниците м левия джоб на сакото си. Измъквам ги и си възвръщам свободата. Това е! Ти си все така единствен по рода си, Сан Антонио! Грабвам фенера и препускам към мината.

Теренът е опасен, не става за тичане. Разкривени релси, едри камъни, дървета, изоставени вагонетки, други трудноопределими, странни предмети, които никна: на всяка крачка. Бягам с най-голямата възможна бързи на и викам Мариза. Внезапно ме обзема страх. Страх, че оня гадняр Ървинг е извършил непоправимото. Тропотът от тичането и виковете ми, които се отразяват и се връщат кънтящи и изопачени, усилват кошмара.

— Марииииза!

Продължавам напред. Тунелът се спуска още надолу. Отвсякъде се стича вода. Шуртенето й се слива и бучене на река. А вашият Антонио с подгъващите се крака, с подскачащото сърце, с пулсиращите слепоочия, с парещото гърло задълбава навътре в планетата Земя с безумния устрем на отчаянието.

Дали онзи е наранил смъртно щерката на Совьор? С какво око ще погледна стария апаш, скъпи мои, ако му поднеса труп? Какво ще му обяснявам? Че вместо да се върнем във Франция, както искаше той, съм я помъкнал да си троши главата? Как ще го преглътне шугавияа турчин? В графата му за разходи не са предвидени средства за рицари на Митерановата република, които тръгват за приключения в чужди земи, повели млади девици, а се натъкват на най-закоравелите гангстери на САЩ.

— Марииииза!

Струва ми се, че долавям някакво стенание. Ускорявам ход, като си кълча глезените по изровената почва.

От мощния лъч на фенера стените на този адски проход към бездната танцуват, сякаш пътувам по северната линия на парижкото метро. Галерията завива и излиза до нещо като кръстопът, където се разклоняват два тунела.

— Марииииза!

— Антоан!

Слава тебе, Господи! Продължавам надясно и я различавам на предела на лъча като светло петно върху Калния под. Лежи в неестествена поза: кракът й е заклещен между спиците на колелото на една вагонетка. Разбирам причините за ужасяващия й крясък: мръсникът й е счупил крака, като е използвал желязната джанта за опора. Извергът не си поплюва. Ако трябва да разпита жена, първо й чупи щеката, за да създаде подходяща обстановка, да я предразположи.

Криво-ляво освобождавам Мариза, а тя пищи от болка. Търся с какво да направя шина, най-сетне изравям две железни пръчки и ги стягам с колана си на крака й, който е счупен над глезена. Безкрайно предпазливо вземам момичето в ръцете си.

— Дръж се, сърничке, стискай зъби!

Опитва се да сдържа риданията си, но я боли толкова, че изпищява при всяка моя крачка.

— А те? — прошепва между две изохквания.

— Жената ритна камбаната, той не е много по-добре.

— Ти успя?

— На жената Фредерик й видя сметката. Аз се позанимах с мъжа.

Е пътят е дълъг. Нея я боли, аз се измъчвам. Ето го най-сетне свежия нощен въздух.

Мариза плаче от болка. Казвам си, че ако гадът е Още жив, този път ще го пречукам. Но не е имало смисъл от тези угризения на съвестта: той е духнал. Чуваш ли?

Взел е микробуса и е зарязал двата трупа на земята. Минал е през тялото на брат си, докато е маневрирал. Това бягство ме обърква. Разполага с оръжие и е можел да ни убие, преди да се разкара.

— Разпитва ли те кой е в течение на мнимата му смърт?

— Да.

— Ти каза ли му?

— Да, проговорих за баща си, но добавих, че сте предупредили френската полиция.

— Окей, ясно. Предпочел е да спечели време, отколкото да ни очисти, което не би променило нищо в неговия проблем.

Шибан държелив боклук. Тоя трябва да има девет живота като котка, щом е успял да реанимира след толкова шутове в черепа и в орехите! Распутин на подземния свят.

Полагам клетата си малка дружка на сухата трева. Мината зее в хълбока на Сиера Невада. Зад нас, леко на юг, се издигат снежните склонове на връх Уитни, а отпред ниските хълмове се спускат към крайбрежната равнина. Виждат се светлините на Фресно, а в далечината, много по-далеч надясно, огнени отблясъци, кои то трябва да са Сан Франциско.

Мястото, където се намираме, е пусто и мрачно. Мината не се използва от много отдавна и лакомата природа скоро ще погълне и последните следи от човешко присъствие. Добре сме се насадили! Километри пустош ни делят от всякаква помощ! С тоя лошо счупен крак, който сигурно се нуждае от спешна операция.

— Как се чувстваш, сърчицето ми?

— Не съм много добре!

— Знаеш ли какво се налага да направим?

— Ще ме оставиш и ще отидеш да търсиш помощ.

— Нямаме избор.

Тя шепне:

— Единственото, за което те моля, е да ме отведеш по-далеч от… от тези…

— Естествено.

— На някое скрито местенце, много скрито, в случай че той се върне.

— Добре, но не се бой: няма да се върне. Сега се чувства преследван и го води само една мисъл: да се покрие. Ние сме второстепенна опасност за него. Той бяга от много по-ужасяващо зло — от Черния картел!

— Какво е това?

— Най-могъщата и най-добре организирана престъпна организация в САЩ. Пред нея мафията е като отряд скаути. Ървинг Клей е забъркал целия този батак, защото шефовете на картела са решили да го премахнат. Изглежда, е успял да им върже тенекия с естествената ви смърт. Но разберат ли, че ги е прекарал, ще му строят страхотна корида.

— Какво може да направи?

— Най-напред ще си смени пак самоличността. Ще използва, че вече не е следен, за да потъне някъде. Но така само ще отложи неизбежното.

Докато й обяснявам, се оглеждам за мечтаното й скривалище. Зървам съвсем наблизо нещо като ниша в залата, покрита с мъх и затулена зад няколко храста. Там ще може да чака. Завивам я със сакото си, оставям й фенера.

— Събери кураж, скъпа, защото може да не стане бъързо. Гледай да не мърдаш и си дръж крака изпънат.

Мокра целувка по трескавите й устни. Тя въздиша:

— Звездите не са същите като при нас.

— Така ти се струва — отвръщам. — В същото полукълбо сме.

И заминавам.

Ей сега ще те спукам от ташак.

Едно приятелче от времето, когато дебютирах в ченгесарницата, почваше всяко второ изречение с тоя лаф: „Ей сега ще те спукам от ташак.“ И ръсеше пълни дивотии без капка майтап в тях. Тъпизми, брадати вицове, от които ми гноясваха евстахиевите тръби.

Обаче сега наистина ще те спукам от ташак.

Представи си, че само на два километра надолу от мината тече буйна река. На брега на реката се шири ливада. На ливадата са опънати една до друга две палатки. Пред тях има огнище от събрани наоколо камъни, в което още тлее жарава. По-нататък — америчко возило, мастодонт от ламарина, в който можеш да натъпчеш багажерията на цял полк.

Промъквам се до колата и опитвам да отворя вратата. Не срещам съпротива. Ключовете са на таблото. Който е решил да бивакува на такова пусто място, не го е шубе от крадци. Теренът е наклонен и летовниците са подпрели гумите с големи камъни. Изритвам ги настрани и започвам да бутам, изгърбен като разярен бик. Сандъкът се размърдва и набира скорост. Само стой, та гледай как Сан А. рипва чевръсто зад волана и оставя ракетата да се търкаля надолу.

Изключил съм от скорост, за да не блокира колата. Танкът, боядисан като патладжан, се спуска триста-четиристотин метра и запъва пред една бабуна. Тук вече включвам двигателя, обръщам и изфучавам с пълна газ покрай палатките. Всеки левак от бивака си е рекъл, че минава някой друг празноглавец. Горски патрул на нощна обиколка.

— Вече се връщаш! — възкликва Мариза смаяна. Мислела си е, че ще чака с часове, ако не и с дни! Грабвам я като перце и я настанявам в самосвала. Вилата гори, кракът я боли все повече. За късмет на борда на влекача се намира аптечка за първа помощ. Веднага й предписвам два аспирина и закрепвам шината с лепенки. И газ!

Пак сме при ливадата. На Шипка всичко е спокойно. Ивтовниците продължават да си летуват, ние — да отлитаме, нощта — да просветлява, а омразата ми към изроди Ървинг Клей — да расте, без да старее.

Изровеното корито преминава в що-годе поддържан път, що-годе поддържаният път преминава в истинско шосе и скоро вече сме в предградията на Фресно. По тротоарите още клечат и смучат джойнт друсани до веждите чернилки. Криво-ляво успявам да разбера от тих къде е болницата, и отпрашвам натам, за да оставя горката Мариза. Версия за пред докторите: автомобилна злополука. Неизбежната бумащина, внасяне на Депозит. Приемат момичето. Тя е смазана от болка.

— Кураж, миличка — шепна й на ушенцето, — ще дойда през деня да те видя.

— Какво ще правиш, Антоан? — намира още сили да се тревожи тя.

— Ще спипам оня убиец.

— Толкова ли е важно?

Я виж ти, дъщеричката на печения Совьор сдава дрешките! Още малко и ще потупа по рамото мръсника, който я инквизира, видя сметката на собствения си брат, на Мигел и на цветнокожото курве? Да не говорим за останалите злодеяния, които е натрупал през дългата си кариера.

— Да, Мариза, важно е, ужасно важно. Няма да си тръгна, докато ходи на два крака.

Му ортюп е, че трябва бързо да зарежа тая сметосъбирачка и да си взема собствената бракма, която, предполагам, още си стои на адреса на Фредерик. Тъп че се изтърсвам при колибата на злополучния „Авел“ и, вярно, намирам си колицата пред гаража на Клей питер ауто. Ключовете са си на мястото. Ървинг явно е действал под пара, след като ни дезинфекцира, и ми е преместил каручката само за да изкара своята си.

Продължавам с големия сандък и го изоставям ни някакъв паркинг по-далечко от скромното жилище на Фредерик. Връщам се пеша. Ресорите ми съвсем са сдали. „Денят ще е тежък“, рекъл цареубиецът Дамиен, когато разбрал, че му предстои да язди кон в четири посоки едновременно. За моя милост нощта е тежка!

Готвя се да скоча на капрата на моя файтон, когато забелязвам, че порталът на имението Клей е открехнат, макар че преди няколко минути е бил затворен.

Я виж ти! — така пък рекъл Наполеон, когато открил в кюлотите на Жозефина къдрав косъм и той не би и негов. Прокрадвам се към къщичката. Жалко, че нямам желязо. Случайно тегля едно око през процепа, после ей така си пъхам главата навътре и какво да видя? Клечи някакъв тарикат пред скрина и го пребърква. На това отгоре хитрецът май има очи и на дирника си, както се казва на висок стил, защото аз не съм шукнал, а той ме надушва. Внезапно се претъркулва назад, измъква пушкало, с което можеш да перфорираш и възрастен слон, и го вирва насреща ми.

— Не постъпвай невъзпитано с приятелите си, Совьор!

Препарира се на място с играчката си, с тая муцуна на наемен командос, опулен в мен. Стойката може да те накара да се подмокриш, когато е на място, но си е чист майтап при неоправданост^[1]. Моят съотборник изглежда като изтресен! Представи си Мариус Куркински в ролята на Рамбо.

— Я вземи да станеш, помисли за ревматизма си! — съветвам го аз.

Той най-после се ухилва и се изправя.

— Така или иначе, имаме много да се питаме, затова давай да започваме — казвам. — Какво прави, след като ме заряза като съдрани чорапи в мотела?

Свива рамене и изръмжава:

— Както виждам, последвал си препоръката ми относно вашето репатриране.

Тоя път старият улучи адекватния стил. Че като ми падна пердето!

— Твоята препоръка! Каква препоръка бе, тикво зелена! Ама ти съвсем си превъртял! Да не би от килийната влага да ти е мухлясал малкият мозък? Ти ли ще даваш препоръки на един главен комисар! Недей бе, момче, не ни изоставяй! Пази си пипето, ей! Тикай си памуци в ушите, да не изтече всичкото! Да вземеш да си я завреш отзад твоята препоръка! Когато тръгна да приемам препоръките на рязана ханъма като теб, ще трябва да ми вържат лигавче на шията и да ми дават супата с лъжичка! Какви са тия лафове! Не на мен тия, пробутвай си ги на Кемал Ататюрк!

Всичко му се сбръчква на горкия Коджапул.

— Не се стягай толкова — мрънка той. — Препоръката ми беше заради Мариза, а понеже ти… ти си й опекун…

Ще му дам аз един опекун! Опечен, с лимонче в зурлата!

Изведнъж карезът ми се скършва и сега пък аз се вкисвам. Совьор ми разправя какви ги е дробил. След като ни изпързаля, отишъл пак в дома на Клей в Гълфпорт. Нещо го човъркало.

— Какво?

— Мраморната урна в кабинета. Мъдреше се на специален постамент. Отдолу бронзова плочка с надпис „Ървинг Клей. 1937-1989“. Мярнах я още когато се намърдахме двамата. Включих, че вътре трябва да е прахът на покойника. Искаше ми се да му хвърля един последен поглед.

— В какво?

— Циганина си носеше от двайсет години куршум н тялото. 9-милиметрова шикалка, заседнала в гръбначния стълб. Докторите рекли, че само два милиметра по-вляво, и Мигел щял да се вози на количка. Цяло чудо! Тъй че предпочели да оставят бонбончето на мястото му, вместо да направят някоя беля със скалпела.

— Аха, решил си, че ако наистина са препекли Мигел вместо Ървинг, в пепелта трябва да е останало нещо от този куршум?

Изважда кърпичката си, разгъва я внимателно и ми показва една метална люспа.

— Ето го — вика. — Стопило се е в крематориума, но пак си е бонбончето на Циганина. Имаме доказателство. Не исках да ми остават съмнения. Телефонът, който намерихме при малката снежинка, ме докара до една денонощна бензиностанция с шеф Клей. Поприказвах си с нощния дежурен, той ми снесе тоя адрес и ето ме тук. Няма никой, навсякъде свети. Влизам и проучвам. Чудна дупчица!

— Този Клей не е оня Клей, Совьор.

Открехвам го набързо какви случки са се случили през безумната нощ — смъртта на Джоан и на брата счупеният крак на Мариза. Тук вече се поуплашвам да не ме стисне за гушата и да ме нарече говедо. Той казва само:

— Ще ми дадеш честната си дума на ченге, че ще го оставиш на мен, когато го пипнем.

— Честна дума на ченге!

— Мъжки ли се държа Мариза?

— Без грешка е. Личи си соят. Усмихва се.

— Моя щерка е!

— С такава щерка не ти трябва син!

Иди повярвай, че е само четири часа сутринта! Всичко стана на четвърта, съдбата се беше разбързала. В някои моменти животът е като ощипан, зарязва всекидневната си дрямка и хуква. А когато отново забави крачка, струва ти се, че не си същият. Не че си станал някой друг, а че отвътре си различен.

— Имаш ли представа, накъде да поемем? — пита Совьор, когато запалвам таратайката.

— Донякъде. Братлето ми каза адреса на Джоан, преди да й позвъни.

— И къде е?

— Имение „Еспирито санто“! Намерил къде да свие гнезденце Светият дух!

— И ти мислиш, че се е върнал там?

— Налага му се. Преди да се пусне по допирателната, трябва да се зареди със сухо и с фалшиви документи. Нали се сещаш, че единак като него си има нещо подготвено, ако играта загрубее. Сега си мисли, че разполага с няколко часа спокойствие, защото ни заряза пред изоставената мина на петдесет, шейсет мили от Фресно. Дъщеря ти беше със счупен крак и нямахме превоз. Убеден е, че ни е откъснал с голям аванс. Ама ти не се стягай, Совьор, ще го пипнем. Той сега е в траур заради женичката си. Видях го да пада на колене пред трупа й, много го заболя.

— Малко му е! — просъсква Совьор. — Малко му е!

Еспирито санто може и да ти хареса. Сградата е в стил бял бункер, нали си представяш? Кубове върху зелена морава, която съвсем неотдавна си е била пущинак. Няколко фиданки, които може и да пораснат на тукашния климат, но засега са като велосипедни спици. Голям гараж до желязната ограда, която опасва всичко. Вижда се, че строежът е съвсем скорошен, мазилката още не е изсъхнала. Бас държа, че Клей е купил терена и е построил къщата на името на вдъхновителката си. Но сега, когато незабравимата Джоан е пречукана, ще трябва да вдига дърмите, каквато и самоличност да си е измъдрил. Като туриш п преследването от небезизвестния Черен картел, ето ти две основателни причини да изгълта една шепа лексотан и да се гмурне за дълго на двеста метра под морското равнище.

Порталът зее, вратата на гаража също. Зървам вътре микробуса, с който ни откараха до мината. Но поршето го няма. Кой знае докъде е изпърпорил мръсникът! Не му е трябвало много време да отскочи, да натъпче дисагите с дрешки и жълтици и да щипне. Пари му на яйцата! Някъде нещо е заяло в съдбата на баровеца. Изживява черни часове. Дори не си достави малкото удоволствие да ме накълца на парчета, преди да духне. Обяснявам на Совьор, че е заминал с порше.

— Сега навърта километрите като хамстер във въртележка — заключавам. — А ние като последни гурели ще бъхтим по пътищата да търсим бяло открито порше.

— Че толкова ли са много? — пита Совьор.

— Повече, отколкото можеш да си представиш, хеле пък в Калифорния. А и магистрали колкото щеш. Да не мислиш да ги обиколим всичките?

Но Совьор е като африкански дънер, оформен на тотем. Стои и не мърда, чак физиономията му се е разкривила от напъна да измъдри нещо.

— Трябва да помислим — мърмори си.

— Аз ще полегна, докато свършиш!

— Значи рахатува си той оная вечер в колибката с гаджето. Може и да са били заспали. Братчето ги буди и се почва гасенето на пожара. Тръгват към него, но са тарикати и вземат две коли. Жената отива да види какво става, той се скатава отстрани. Появявате се вие с Мариза. Те ви прекарват с пропан бутан и ви замъкват в изоставената мина, за да ви накарат да пропеете и после да ви видят сметката…

— Не ми разказвай този филм, Совьор, гледал съм го!

Но той е почнал мисловната копан и няма спиране. То да не е като да размахваш колт…

— После палачинката се обръща — продължава Совьор. — Докато той троши кокалите на моето момиче, ти и братчето му очиствате мадамата. Ървинг се явява, открива, че кифлата е гушнала китката, пречуква вероломния си брат (каква дума в устата на стария бандит, почва да му личи, че общува с мен!) и изпада в отчаяние. Ти, бодрият френски комсомолец, използваш случая, за да го препарираш. И хукваш да спасяваш Мариза. Обаче тоя гад не е чак толкова нокаут, колкото ти се е сторило. Освестява се, докато те няма, и духва. Мисли си, че има малко време, преди да стане мазалото, но не много. Ценна му е всяка минута. Връща се във Фресно, прибира колкото може по-голяма пачка от тая кочина, скача в най-бързата кола и се чупва.

— Какво резюме! Моите издатели ще те глътнат като топъл хляб, да им пишеш анотациите. Директорката ще те позлати.

Казва, сякаш рецитира научен наизуст текст:

— Опитвам се да му вляза в кожата. Комбината му е издънена. Гаджето, дето му лежи на сърцето, е в студения бюфет. След няколко часа историята ще гръмне из целите Щати. В организацията ще почнат едни съмнения, ще пуснат цяла глутница по дирите на Мигел дела Рока, чиято фирма носи. Федералните също няма да си Поплюват. На това му се вика суматоха, чичовото! Как може човек да мине между капките в подобен случай?

— Ти ми кажи, нали си бил златар! — отвръщам.

— Беж през границата! — уверява ме Коджапул.

— Коя?

— Най-близката!

— Мексико?

— Така да е: Мексико — сочи ми таратайката: — Скачаме ли?

— С тая трошка! С два тона старо желязо да гониш порше с три часа аванс?

Той тропва с крак.

— Не те карам да идваш, ченге! Ако не искаш, вземам нисана от гаража и тръгвам. Ако не настигна хубавеца преди границата, ще го настигна след нея! Разполагам с остатъка от дните си, за да го пипна. Тоя боклук, да ти призная, стана смисъл на живота ми. Страх ме е да не му се случи нещо, преди да съм го сгепил!

Омразата му е неумолима, стряскаща като шедьовър на изкуството.

— До Мексико може да се стигне не само по магистралата. Не забравяй, че тоя е истински дявол.

— Дявол със смъртта, завряна в гащите, Антоан! Единствената му мисъл е да се измъкне колкото може по-бързо.

В този миг ме хлопва по главата една гигантска идея, както казва приятелчето ми Берю.

— Совьор — шепна аз, — намират ли ти се малко мангизи?

Той мига изненадан.

— Има си хас! Да не мислиш, че съм тръгнал да освобождавам Божи гроб с празен резервоар?

— Цифра, искам да кажа.

— Сто хиляди в зелено, сто хиляди в пътнически чекове плюс едно тесте за белот кредитни карти!

— Тръгвай тогава, знам какво ще направим!