Сан Антонио
Ал Капоте (1) (или бЛедна ти е фантазията)

1.
Пандизиански хроники^[1]

 

Младата мартиниканка със задник като виенско колело ме превежда през лабиринт от мрачни коридори до спалня, воняща на вехто и на лекарства на свободна продажба.

Десет легла: пет на левия борд, пет на десния.

Два прозореца, оборудвани с уж бели, нацвъкани с ръжда пердета. Железни нощни шкафчета. Десет встенени гардероба. Какво?… Сигурен ли си? Извинявай: и така, десет вградени гардероба; покрит с кафеникав, набубунчил се^[2] до пръсване балатум на пода; две крушки с идиотски абажури от кокосово влакно, осветяващи описаната гледка от най-ранни зори — такова е мястото, където лицето, което съм дошъл да посетя, се наслаждава на последните си дни, ако не и на последните си часове.

Малката мартиниканка ми го посочва с движение, което освежава въздуха с богата гама от всевъзможни домакински миазми, и ме осветлява:

— Ей ви го господин Алфред Констаман.

След което ни оставя на две очи и един орган.

Казвам на две очи (моите) и на един орган (неговия), тъй като старецът, приседнал на ръба на леглото си, тъкмо сменя водата на рибките, облекчавайки се в стъклен уринатор. От благоприличие се опитвам да се любувам само на лицето му, ала напъханият в уринатора инструментариум е с такива размери, че ми е трудно, признавам, да посветя вниманието си на друго. В интерес на истината, в гърлото на уринатора е втъкнато съвсем незначително парченце от гордия орган — само връхчето, докато останалата част се вие по изпосталялото му бедро с грацията на стар градински маркуч. На младини чичо ти Алфред сигурно е събирал очите на дамите с вернисажа на истински олимпийски чеп, ползващ се със статута на историческа забележителност! А в театъра на китайските сенки трябва да е играл ролята на бензинова колонка в профил. Църцоренето на урината му е единственият долавящ се шум. Иначе цари пълна тишина. Гадна гробна тишина. Изпразнил бойлера си, той складира уринатора във вътрешното отделение на нощното шкафче и с жално пъшкане отново заема позата на агонизиращ.

Приближавам се до леглото. До този момент той все още не си е дал сметка за присъствието ми. Явно препуска към отвъдното, деденцето; върнал е ключа на рецепцията и вече почти нищо на този грешен свят не го интересува. Привеждам се над смрадливото ложе.

— Как сте, господин Констаман?

Просто невероятно е колко тъпи въпроси може да задава човек в живота си! Та нали и без това го виждам как е, този взел (и сдал багажа) пътник! С единия крак в гроба, а с другия върху динена кора! Ще да ги е навъртял деветдесетте и пет, праотецът! И е кльощав като ваденка в профил. Да си виждал вече зле обръснат череп? И то с две туберкулозни храчки в орбитите вместо очи?

Въпросните секрети блуждаят известно време по особата ми, накрая с превелики мъки ме фокусират и — о, ирония на съдбата! — кандидат-мумията успява да артикулира почти членоразделно:

— Добре, добре!

Придърпвам един безцелно скитащ се между леглата стол и му поверявам деликатните си (о, колко!) части, възсядайки го наобратно до самата постеля на развалината. Извъртам се леко, за да си спестя удоволствието от гледката на уринатора, пълен до половината с измъчена пикня. Не знам защо, но лично мен пикото ме отвращава много повече, отколкото акото.

Нападам:

— Знаете ли, че за вас са писали във вестника, господин Констаман?

На лицето му се изписва определено неопределено изражение.

Досещам се, че думите ми полагат титанични усилия, за да се наврат под черупката му.

— Вестникът?… — решава се най-сетне да хлъцне той.

— Да, „V. S. D.“, един голям седмичник. Ето, нося статията, в която става дума за вас. И измъквам от джоба си една двойна илюстрована страница, която криво-ляво поизглаждам, преди да му я подам.

Реакция на заключено чекмедже.

— Вече почти не виждам с очите си — декларира старецът, който явно няма плеоназмите за нищо.

— Спомняте ли си наскоро да ви е посещавал журналист?

Но на чичо Алфред това нищо не му говори. Опитвам се да поразсея мрака под темето му, ала там очевидно отдавна цари полярна нощ.

Упоритствам:

— Журналист, нали се сещате? Човек, който пише във вестниците. Подготвял е материал за последните, все още живи доживотни затворници^[3].

Несъмнено печеля точка, тъй като мършавото му лице се нагримасва в гримаса^[4], която с малко излишно въображение може да мине за утвърдителна.

— Вие сте един от последните осъдени, лежали в затвора „Сен Лоран дю Марони“. Изкарали сте там десет години, ако не се лъжа?

Най-сетне започва да вдява, Фреди! Миксерът му явно вдига оборотите и той промърморва с акцента на отново осъзнал се пандизчия:

— Такова лайно не всеки може да изяде!

— Не се и съмнявам! — уверявам го аз. — И сте избягали оттам също като Папийон, с когото сте се познавали, доколкото ми е известно!

Кимва положително^[5]:

— Да. Образ и три — четвърти, близо два!

— За кратко време се задържате в Каракас, колкото да се поокопитите.

— Отвратителна дупка!

— Която малко след това напускате, за да отидете в Щатите…

— Виж, там вече падна страхотен живот…

— Който приключва в „Алкатраз“, където ви въдворяват на пълен пансион до закриването на затвора през шейсет и трета. Същата година ви помилват.

— Точно така.

— Междувременно пипвате сифилис и преживявате доста неприятен от медицинска гледна точка период.

Изръмжава:

— Лепна ми го оня малък мръсник Роки!

— За разлика от повечето си съкилийници след помилването дълги години живеете в Сан Франциско.

— В болницата.

— По време на престоя ви във Фриско се случва нещо почти уникално в аналите на епохата — опитвате се да се промъкнете в „Алкатраз“.

Следва едва доловимо насърчително кимване, така че продължавам:

— Наемате рибарска лодка и започвате да имитирате лов на риба в залива, и то в непосредствена близост до острова. Разигравате въпросния етюд дни наред, за да накарате евентуалните наблюдатели да свикнат с присъствието ви. Една нощ настанявате на мястото си набързо скалъпена кукла и се добирате до „Алкатраз“ с плуване. Предварително сте се били снабдили с всевъзможни ключарски пособия, за да се справите с вратите, но за нещастие един от нощните надзиратели ви засича на „Бродуей“, централната алея на затвора. Завеждат срещу вас дело по обвинение за проникване с взлом. Симулирате душевно разстройство, но и деянието ви е било наистина толкова ненормално, че приписват изцяло на сифилиса ви тази тъй странна постъпка на един бивш затворник, решил доброволно да се завърне в пандиза. Съдията прекратява делото и след този инцидент, доколкото знам, най-сетне окончателно сте си седнали на задника. На излизане от болницата се захващате да лъскате обувки в центъра на Сан Франциско, зад големия магазин „Мейси“. Известно време така успявате ако не да свържете, то поне да не изтървете двата края, след което написвате писмо на ваш извънбрачен син, загинал миналата година при нещастен случай. Същият поема разноските по пътуването ви до Франция и ви намира работа като градинар в един приют — същия, в който живеете и до ден-днешен. Е, как е, връзва ли се като биография?

Алфред Констаман дълго време съзерцава тавана, където една муха изключително тактично и методично оправя отзад случайно попадналата й под ръка себеподобна, и накрая промърморва:

— Толкова нещо ли е изписал журналистът, наистина? Та аз и една десета от това не му казах!

— Допълненията са мои.

— И вие ли сте журналист?

— Не, ченге.

— Така си и мислех.

— Чак толкова ли бие на очи?

— Не, по-скоро на нос. Все още ли ви интересувам?

— Не мен, майка ми.

— Не разбирам.

— Аз съм директор на полицията, господин Констаман, и живея заедно с моята майка. Достойната жена е абонирана за „V. S. D.“ и там прочела вашата история, която силно я заинтригувала. Помоли ме и аз да й хвърля един поглед. На снимката, илюстрираща посветената ви статия, имате неописуемо нещастен вид и мисля, че именно това е трогнало старата. Наредих на един от моите сътрудници да ми изнамери биографията ви, което и обяснява осведомеността ми по отношение на вашето житие-битие.

— Вие друга работа в полицията нямате ли си? — негодува той.

— Имаме, естествено, и си я вършим — успокоявам го аз.

В същия миг в спалнята връхлита едрогабаритна монахиня, навирила войнствено рогатата си колосана шапка.

— Разбрах, че имаш посещение, Алфред! — изревава тя с глас на преработил се амбулантен търговец. — Добре знаеш, че не трябва да се преуморяваш.

— Върви на майната си, свиньо дебела! — благочестиво отдава дължимото на загрижеността й старецът.

Игуменката свива яките си плещи и заключава:

— Не знам какво би могъл да направи за теб Всевишният, когато се явиш пред Него, но че ще си има доста работа, в това не се съмнявам!

После се обръща към мен:

— Роднина ли сте му на този дивак?

— Приятел, майко.

— Че той и такива ли има? Във всеки случай, ако наистина сте му приятел, гледайте да не го пресилвате — и без това диша вече само по навик! Още пет минути и го оставяте!

След което се оттегля сред тържественото шумолене на безброй фусти и поли.

— Стара чанта! — изсумтява реликвата. — Кажи-речи, четвърт век ми се разхожда по нервите тая превтасала мида! Преди двайсетина години все още я биваше като състезателка, но днес е вече окончателно извън класацията! А за характера й да не ти разправям — същински доберман, момчето ми! Ах, как я мразя!… Но ти си стой, стой си! Остани колкото искаш. А ако пак дойде да ни досажда, ще й покажа мечкоубиеца — види ли го, бяга като дявол от тамян!

И се залива в мефистофелски смях, палавникът му с палавник!… Очевидно присъствието ми започва да му доставя известно удоволствие — може би защото раздухва в известен смисъл едва-едва тлеещия фитил на живота му.

— Голям майтап пада с тия пачавреси, монахините! Захванат ли се да те мият, лъскат ти бастуна, без окото им да мигне, но споменеш ли за него ей тъй, между другото, пощръкляват от страх, сякаш се каниш да им го завреш в задния двор!

Ето ти го в пълна форма, прадядото Фреди, възвърнал самочувствието си на мъжкар единствено по силата на завидно тънкия си войнишки хумор.

— Та на майка ти съм й симпатичен, казваш? — промърморва той.

— Безусловно. Тя е истинска светица.

— Да не намекваш, че човек трябва да е светец, за да прояви някакъв интерес към мен?

— Не исках да кажа това. Правя просто едно уточнение, за да разберете каква светла личност е майка ми. Между другото, господин Констаман, има нещо, което бих искал да науча лично от вас, и то е за какъв дявол сте се опитали да се промъкнете в „Алкатраз“ след като сте имали невероятния късмет да се измъкнете оттам? Искрено казано, не вярвам много в историята с душевното разстройство. Не е във вашия стил. А и един луд не би могъл да измисли нито номера с рибарската лодка, нито пък е способен да разиграва подобна комедия дни наред.

Отнемам си думата. Затворил е очи, диша учестено. Изведнъж прошепва:

— Мисля, че дебелата е права, синко — нещо много взе да ме работиш. Хайде, омитай се! Приятно ми беше да се запознаем. А пък щом си началник на полицията, послушай съвета ми — не бъди много лош с престъпниците, опитвай се да ги разбереш. Навремето загазих, защото видях сметката на едно маце, което беше духало на стотина пича преди мен и щеше да духа на още хиляда след мен, ако не бях хлътнал по нея така, че да ми падне пердето.

Стискам състрадателно кирливата му, безжизнено отпусната върху чаршафа ръка.

— Значи наистина не искате да ми кажете, господин Констаман? Нали знаете, тайните са като мангизите — по-добре е да ги подариш, отколкото да ги отнесеш в гроба.

Наподобяващите използвани дамски превръзки клепачи едва осезаемо трепват.

— Кажи на майка си да ми донесе плодови сладкиши — обожавам ги. И ако ги бива, на нея може й да разкажа това-онова.