Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сан Антонио (142)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tarte aux poils sur commande, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2008)
Корекция
dchakov (2008)

Издание:

Сан Антонио. Торта рунтавелка

Превод: Гриша Атанасов, 1998

Редактор: Красимир Мирчев

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Юлия Шопова

Формат 32/84×108. Печ. коли: 13. ISBN 954-528-073-5

Дадена за печат септември 1998 г. Излязла от печат септември 1998 г.

Книгоиздателска къща „Труд“, 1998 г.

Полиграфически комбинат „Д. Благоев — 2“ ЕООД

 

San Antonio. Tarte aux poils sur commande

Editions fleuve noir, Paris, 1989

История

  1. — Добавяне

ТОНКА В КРАКАТА

Упорстваше да играе голф, макар да знаеше, че никога няма да постигне нещо. Пречеше му шкембето. Огромен бирен търбух, твърде тежък товар за хилавите му крака. Трябваше да се наведе много напред при замахването със етика, за да не закачи благоутробието Си, и ударът излизаше никакъв. Шибаната топка хвърчеше навсякъде, само не и където трябва. Отдавна се беше отказал от уроците на треньора, един смръщен дългуч с лице на англичанин, който му одираше кожата и му крещеше, както никой не си бе позволявал да крещи на Чарли Рендъл след изправителния дом, а това значи отпреди новата ера. Ставаше рано и винаги цъфваше пръв на терена. Не наемаше носач, за да не му се налага да търпи подигравателни погледи и криви усмивчици. Придвижваше се с една от онези смешни моторни колички с раирано навесче, които напомнят луноходи: Чарли се наместваше с много усилия и пъшкане и се смъкваше с още по-голяма мъка все заради проклетото си туловище на болен от воднянка.

Тази сутрин се чувстваше в изключителна форма. Теренът се простираше до безкрая, над тревата трептеше синкава омара и придаваше на пейзажа нещо романтично. Първият удар затвърди усещането за блаженство. Топката описа красива дъга и тупна на няколко метра от един бъзов храст. Чарли пъхна етика си в сака, закрепен вертикално на количката, и запърпори натам. Един градинар от неговия клуб, кацнал на огромна жълто-зелена косачка, пресече пътя му далеч отпред.

— Ей там е! — извика на Рендъл и му посочи с пръст някъде в полето.

— Окей! Много сте любезен! — благодари Чарли. Беше му се сторило, че топката падна по-надясно, и си рече, че без този добронамерен служител щяха да му трябват поне пет минути, докато я открие. А дебелак с корем като чувал брашно, който търси топка за голф, винаги е тъпа гледка.

Когато зърна малката грапава топка, градинарят вече беше заминал далеч, иначе щеше да получи петарка. Чарли Рендъл винаги бе щедър към скромните хора.

Избра един от стиковете, без да е сигурен, че е подходящият. Всъщност просто „си даваше вид“. Цял живот беше правил това: да си дава вид, за да е „от ония“. Заложник на дебелината си, той се преструваше пред самия себе си, включително с това заинатяване да играе всеки ден голф, макар че никак не го биваше, а, честно казано, нямаше и желание.

Разположи огромните си идиотски ходила пред топката и стисна етика в ръцете си на борец тежка категория. „Гъвкави колене — крещеше треньорът му. — Завъртане на торса, добре изтеглено дясно рамо, за да се придаде сила на удара…“

Чарли затаи дъх. Макар че беше сам, играеше за един безмилостен зрител, за самия себе си. Беше неизмеримо по-критичен наблюдател от останалите, на които изобщо не им пукаше за неточните му попадения и за тюленската му тромавост. Погледна към дупката, после съсредоточи вниманието си в топката. Призова цялата си енергия, за да я изтръгне поне за миг от размекнатата отпуснатост на тялото си.

— Мамка му, Господи, ще видите вие как ще я прасна! — изпъшка той.

Приличаше на молитва. Замахна и от гърдите му се изтръгна едно „Хаа!“, както викат някои тенисисти при сервис. Чарли едва успя да разбере. Долови експлозията, преди да усети болката. Стигна му времето да помисли: „Мамка му, Господи, как се събира такава мощност в толкова малко нещо!“ Свари да зърне с окото, което му оставаше, как от него рукна някакъв гнусен Поток — собствените му черва, тъпкани с лайна. После се досети, че не е останало много нещо от левашката му муцуна — така хвърчеше и се лееше над раменете му.

„Мамка му, Господи, вече нищо не може да се направи за мен“ — помисли си. И всичко изчезна в червена мъгла. Едва в този породен миг чу трясъка на експлозията.

ТОВА БЕШЕ ТРЕТОТО УБИЙСТВО.

 

Прибрахме се със Совьор късно. Не ни беше до смях. Хич не ни се говореше за това, но пред погледите ни още беше малката мулатка, задушена с тампоните и с курвенските й гащички. Абе некрасиво убийство! Извратеняшка работа. Пред колибките се разделяме с едно кимване, като мъже. От известно време имам чувството, че и аз донякъде съм част от подземния свят на Совьор не му мига окото. Отдавна е изчерпал въпроса: за него животът е като минаване през границата трябва да прекараш без мито колкото може повече и да не те олепят. Печелят печените! Заради щерка си е окачил на пирона снаряжението на дребен гангстер, обаче акълът му си е същият. Всъщност вече не очаква нищо, дори смъртта. Мисля си, че човек като него, който не се надява дори на смъртта, сигурно се чувства напълно изоставен, по-самотен от самотните: прокълнат!

Щом влизам в бунгалото, разбирам, че „тя“ е тук. Уханието! Няма по-голям палаш от моя нос. Сигурно съм бил ловджийско куче в някой предишен живот.

Паля лампата. Няма грешка, Мариза се е изтегнала в моето легло, гола и прекрасна, подпряла глава с длан, забила лакът във възглавницата. Младите й корави гърди сякаш ме приветстват с добре дошъл.

— Доста се забавихте — упреква ме тя, — вече започнах да се тревожа.

Присядам на ръба на леглото, прегръщам я и нейната топлина ми влива нови сили. Нищо не казвам, чувствам се уморен и развълнуван. Сещам се за далечната Мари-Мари, която всъщност вече не ме иска. Намерила си е нещо по-добро от мъж: бачкане, което я поглъща. А за мен шут отзад. Тъкмо си решил, че си голям пич, че нямаш грешка, и ти го нафърфорват! Няма прошка в живота.

Мариза ми е като утешителна награда, но както отдавна съм забелязал, утешителните награди не утешават. Е, както си му е редът, намлясквам я едно хубаво за зареждане. Чакала ли те е дълго девойката, това направо я вдига от пистата. Когато „устните ни се разделят“, както пише в романчетата, печатани на тоалетна хартия, коленича на постелята пред нея и отварям копчелъка. Онова, дето се подава отвътре, е нещо двусмислено, нещо като на утрепан мъж. Обаче си знам, че с едно-две опъвания на хармониката совалката ще легне на курс. И Мариза го знае. Щом подхваща нещата с ръчица на фея, а после се доближава с устни, разбирам, че няма нужда от разяснения. Докато тя се изказва по микрофона, аз не оставам назад, а минавам към лингвистични упражнения в областта на междубедрието й. Постигнатата интертекстуалност ме подсеща за Мигел дела Рока, чиито езикови разработки са направили такова впечатление на дамите от „Насладите“, че са го превърнали в звездата на този непросветен регион.

След известно време Мариза ме подканва към по-задълбочен анализ, тъй че прониквам в същността на въпроса, без да се събличам, стил „изнасилване във Виенската гора“. При този подход известна грубост на аргументите води до отличен резултат и тя я оценява на много висок глас. За щастие нейният старец спи през едно бунгало, иначе щях малко да се притеснявам от ентусиазма, проявен от дъщеря му в научния дебат.

Мамчетата се очароват от подвизите на щерките си, но, виж, на татенцата им е терсене. Много сме сантиментални това мъжете, и бандюгите, и другите.

Сънувам странен сън. Пиянски кошмар, макар да не съм близвал капка. Совьор е в пандиза (ще кажеш, че дотук няма нищо особено), в килията на смъртниците. В ранния morning го събуждат някакви биячи, ядосани, задето са ги вдигнали толкова рано. И аз съм с тях, като какъв — не знам. Съобщават му, че молбата му за помилване е на боклука, обаче на него не му мига окото. Совьор си е Совьор, дори в шантавите ми сънища. Палачът казва, че трябва да го подстриже, и вади една огромна ножица с крокодилски челюсти вместо остриета. Но вместо косите започва да реже гръдния му кош Откъсва едно голямо парче като пушена сланина. Премята тая гадост върху облегалката на стола. По пода на килията капе кръв.

Изглежда, съм се събудил, защото кошмарът свършва дотук. Пръстите на Мариза галят вълната по гърдите ми.

— Не спиш ли? — питам.

— Не.

— Горещо ли ти е?

— Не, страх ме е.

— От какво?

— От това място, от всичко. Имам някакво мрачно предчувствие, сигурна съм, че ще ни се случи нещо ужасно.

Опитвам се да я успокоя:

— К’ви ги разправяш!

Но и на мен ми се е свило гърлото. Мисля си за пластмасовия торс, от който явно е тръгнал кошмарът ми. Толкова е ни в клин, ни в ръкав, че кръвта ми изстива.

След дълго мълчание Мариза ме пита:

— Ще ти задам един въпрос, можеш ли да ми отговориш честно?

— Обратното ще ми е трудно! — засягам се.

— Мигел, приятелят на татко…

— Какво?

— Мислиш ли, че още е жив?

Без да се замислям, отговарям „Не“. Призори тя се прибира в бунгалото си, защото все пак „й е неудобно“ от татенцето, както казват по нашия край.

Защо казах на момичето, че Мигел е опънал жартиерата? Ей така ми дойде. Не го виждам тоя любител на Торти рунтавелки. Как баеше на жените малкото му братче? „Два часа ще ви паса ливадата без прекъсване, преди да забия в нея якия си кол.“ Абе сигурно е раздувка, кой знае колко му е голям на тоя Маноло!

Вадя от куфара семейното тефтерче с телефони и набирам номера на моето американско приятелче от ФБР. Все по-гадно ми става, чувствам се като летовник, отплавал навътре с надуваем дюшек, който вижда как от хоризонта се задава циклон. Поне за нещо да се хвана. Нямам късмет, отговарят ми, че човекът заминал за Филипините. Добре де, ще опитаме друго. Звъня на Стария в Париж. Провал и по тая линия: отишъл да открива нещо си, някъде си, с не знам кой си политик.

И тогава знаеш ли какво? Дръпвам на верния инспектор Пинюш. Трябваше на всяка цена да снеса всичките тия лайна на някой приятел, ама истински. Аз да си му разкажа, а той да ме потупа отдалеч по рамото и да рече: „Няма страшно, пич!“ Във Франция е пладне и нашият новобогаташ тъкмо се гласи да дегустира петдесетте грама черен хайвер, преди да се натъпче с две варени яйца и една ябълка. Малко му трябва на Цезар въпреки стоварилото му се имане, не налита на плюскане.

— Мислех, че си на почивка при белокожите в Сенегал! — възкликва той.

— Да, ама не. В Щатите съм.

И му изсипвам наведнъж целия батак: срещата с Маноло, после Совьор, предложението му, дъщеря му, пристигането ни в Гълфпорт, посещението в къщата, оръжията, заплахите към Ървинг Клей, вероятен член на Черния картел, гастрола в „Насладите“, намирането на задушената Морийн Грансън и откриването на телефонния номер на корицата на книгата. Моят Пинюшет ме изслушва, без да гъкне. Като в черква!

— Разбираш ли — завършвам, — може да ни лепнат убийство на двамата със Совьор, а с неговата биография като помийна яма в тая шибана страна си изгаряме за нещо, дето не сме извършили.

— И какво смяташ да правиш?

— Не знам, ще видя.

— Внимавай с тоя телефонен номер — предупреждава ме Цезар, — сигурно заради него са пречукали момичето. Що не ми го кажеш?

— Защо?

— За да не си единственият, който го знае. Това е истинска бомба!

— Раздуваш.

— Знаеш, че не е така. Не ми разправяй, че няма да се опиташ да разбереш на кого е. Пази се, Антоан!

Друга работа си е да поговориш с приятел! Страховете ми се изпаряват като тежка умора след леден душ. Отивам в бара да си поръчам кафето на бистрата мисъл. Совьор вече седи там мрачен, с клюмнала глава. Облякъл е черна фланелка „Лакост“ и бял панталон, все едно марсилски запалянко преди мач на „Олимпик“. Викам му „Гепи!“ и сядам срещу него. Подсвирквам си, а той ръмжи, докато си духа кафето:

— Свежарка си тая сутрин!

— Преди десет минути бях като препикано мушкато.

— И на какво дължим разцвета?

— На душевното спокойствие. Не ща да те обиждам, обаче едва ли можеш да стоплиш: на теб подобни умонагласи сигурно са ти непознати.

Изглежда ме свирепо. Тъпото с бандюгите е, че според тях всеки ги работи. Невинните ми очи го обезоръжават. Сръбва от чашата си.

— Не си ли тормозиш прекалено мозъка за ченге? — процежда през зъби.

— Човек никога не мисли достатъчно, брато.

— Е, ти мисли ли за нашата попара?

— Първостепенно!

— И какво измъти?

— Една начална хипотеза. Но което си е вярно, ако ми я предложат, няма да дам и един бон от масовата Приватизация за нея.

Той си мълчи. Крокодилчето му „Лакост“ се подхилва и поклаща опашка в ритъма на дишането му.

— Може ли да ти задам един много важен въпрос, Совьор? В живота на майка си се кълна, че ще си остане между нас — той не трепва, дори не ме поглежда.

— На Циганина случвало ли му се е да очисти някого?

Совьор, разбира се, е готов да реже глави за такъв въпрос. Лицето му става каменно. Явно ще трябва да вдигна градуса, ако искам да снесе камъчето.

— Слушай, пандиз, ти ме насади на тия яйца! Приех само защото случаят ми стана интересен и…

— Прие, защото опъваш Мариза — изръмжава тъстът.

Гледай го ти, още малко и ще каже, че сме тръгнали да се правим на каубои само за да топим чушките.

— Сватбените пътешествия ги правят във Венеция, Совьор, а не по петите на някакъв убиец, потънал изамериканските потайности. Питам те що за птица е Мигел дела Рока, защото трябва да сме наясно с какво се е занимавал при ония двама безупречни данъкоплатци. Нали според пощенската картичка, която ти е пратил, и телефонните разговори с братлето бил си хванал пътя? Затова аз, тъпото гадно ченге, те питам дали е възможно твоето аверче да се е пуснало на мокро. Кажи ми „да“, кажи ми „не“, кажи „майната ти“, но недей да ми се цупиш, защото в тоя шибан свят има две неща, които не понасям: тъпотията и несправедливостта.

На това място опъвам от моето кафе, в което съм наблъскал един чувал захар, та да стане поносимо.

Достигнатите от мен словесни висоти явно засягат една чувствителна струна в душата на събеседника ми, както се казва в ония книги, подвързани с кожа от мъде. Коджапул решава да сложи оръжие:

— Виж сега, ако се случи някой път играта да загрубее, Циганина може да извади желязото. Кипнат ли му говната при някоя разправия — също. Но не е убиец! Никога няма да приеме договор, ако питаш за това. Да позвъни на нечия порта и да натъпче с олово на някого куфалницата? Честно ти казвам, такова нещо не е правил и няма да направи.

— Значи Ървинг Клей не го е взел, за да го пуска в такива операции?

— Забрави! — забива в мен двете черни дупки, които му служат за очи, и повтаря: — Забрави!

— Окей, вярвам ти. И все пак тия американци, обикалящи Европа, са го цанили, така да се каже, и са го довели с тях. Сигурно не за да им затваря бурканите с туршия! Мигел имаше ли си специалност? Ти ми каза, че след историята с щипнатия ролс оня баровец в черно го пуснал на някаква далаверка и Мигел се оправил като змей. Каква е била работата според теб?

— Нямам идея. Виж сега, Циганина е стабилка, но си пада пенкилер. Може да ти отвори касичка, стига да не е много засукана, да успокои клиентите на някоя банка с учтиви приказки, да пердаши из града с газ до ламарините, за да се откачи от досадни мотористи, да прибере торбичка с камъчета от някой бижутер… Обаче не е Моцарт в нищо. Добър работар, съвестен, сериозен. На ти е с техниката, не го е страх, ако потрябва, да наръси с нитроглицерин. Най си падаше по мятане на ножове. Можеше да си вади хляба в цирка. Само че не му беше целта да закове някой гьотферен за стената, а да покаже на непослушковците, че няма мърдане — Совьор се отпуска, очите му се позасмиват от сладки спомени. — Спомням си, един директор на банка не щеше да отключи хранилището със сейфовете. Мигел метна камата от другия край на салона и тя се заби в дървенията точно до ухото на директорчето. Да знаеш как му висна ченето! Като от небето му дойде! Циганина си прибира ножа и вика: „Хайде да ловим бас, че мога да ти прережа гръцмулчето на две?“ Оня хукна да ни отключва всички места, чак и отходните.

Поръчваме си още по едно кафе. Времето е хубаво, но водата е по-лайняна на цвят и от вчера. Пфу, тия картички сигурно ги ретушират! Океанският прибой е като безнадежден хленч. Заслушаш ли се, друго не чуваш.

— Слушай сега аз как виждам историята, Совьор! Ървинг Клей е важна клечка в престъпния свят. В кой бранш? Не се знае. От някакъв консорциум, американка му работа — Черния картел. Абе нещо като мафията. Сега имат преструктуриране и някои от най-важните Шефове трябва да заминат с еднопосочен билет. И Ървинг Клей е от тях… Обаче някой пропява и Клей включва. Наясно е, че си е отишъл! Няма отърване, освен ако не извърти някакъв изключителен номер. На първо време обикаля Европа, за да види не може ли да се завре някъде. Нали се сещаш! Светът е много малък, за да се Скрие. Но ето че от една тъпа история му прищраква. Някакъв карък му забърсва ролса. Неговите хора сигурно са го гледали, докато се поти, защото за нула време цъфват в твоя гараж. Господата си прибират собствеността и отвеждат Мигел. Какво се е случило после между твоя ортак и Клей, няма никога да научим. На американеца не му е било трудно да събере очите на Циганина, защото е къде-къде по-висока топка. Мигел ококорва ей такива очи. Клей размахва пачката и твоето приятелче, което не го свърта на едно място, клъвва. Заминаване за САЩ. Ървинг Клей има наум следното: осъдили са го на смърт, но той ще умре, преди да го убият! Вареното яйце на Христофор Колумб! И го тръшва ракът. Слага всичко в ред и подготвя бърлога, където да си живее като Симеончо, след като умре. Обаче за да бъде официален спокойник, трябва да има някой на негово място за опелото и кремирането.

От гърлото на Совьор се изтръгва отчаян рев. Той слага голямата си, нашарена с белези лапа върху ръка та ми.

— Мигел! — измучава той.

— Опасявам се, че е така, брато. Един полулегален, дошъл от друг континент, където също няма почти никакви близки. Идеалният труп! Когато операция „Покойник“ започва, Ървинг изработва нещата така, че официално да регистрират смъртта му. Трябва му съвсем редовен смъртен акт, защото хората от Черния картел за разлика от приятелчето ти и брат му не са тревопасни.

— Мама му, пластмасовите гърди! — възкликва Коджапул.

— Браво, бързо стопляш! Малко гримче, съответно осветление и повиканият доктор преслушва парче пластмаса. Остава само заместникът да гризне дървото и плющете, платна, вейте се, знамена! Циганина да гори със син пламък! Двойката се потапя, жената като вдовица, фалшивият покойник като неин секретар, шофьор или каквото щеш. Нали включваш, Совьор, какъв концептуален размах! Полъх от крилото на гения, да не се свеним да го кажем!

Лицето на моя превъзпитан гангстер е изопнато. Дъвкателните му мускули играят, очите са присвити, устните леко потрепват.

— Гад! — изръмжава той. — Гадина! Така е станало, както ти казваш!

— Виждаш ли — му викам, — не е безполезно едно ченге да може да мисли. Планът на Клей е осъществен безупречно. Единствената песъчинка в колелата е, че Циганина е научил телефона на явката, където двойката възнамерява да се покрие. Разбира се, не са му го дали нито Ървинг, нито жена му. Дали не е претърсил спалнята им? Или чантата на госпожата? Възможни са много хипотези. Според мен са имали нужда от съучастието на Циганина, за да мине номерът с фалшивата смърт. Включили са го в комбината — разбира се, без да му обяснят каква роля са му отредили за после. Тоя мастафур Циганина да вземе да хлътне и иска на всяка цена да научи някакъв номер, за да го даде на своята си Наоми Кембъл. Те не му го казват или му казват фалшив. Но понеже си е откачалка, твоят приятел го проверява и стига до истинския. Дава го на Малката Морийн. И понеже тя няма вести от своя коцкар, след известно време позвънява. Представи си само физиономиите на покойника и вдовицата, които смятат, че са се омъглили югеуег, а изведнъж чуват женски гласец да пита за препечения им съучастник! Няма начин да не са си глътнали езиците. После обаче загряват какво е станало. Разпитват мацето, прекарват го да си каже адреса. Сигурността им зависи от живота на Морийн Грансън. Тя трябва да млъкне на часа. Операцията е мълниеносна. Вчера се явяват при момичето и го убиват. Какво ще кажеш за това повествование, амиго?

— Няма грешка. Така е навързано всичко, че не виждам друго обяснение — мрачно се съгласява съотборникът ми. — Какво излиза, Циганина е издимил през комина?

— Опасявам се, че е така.

— Няма прошка за тях! — уверява ме дъртият бандит.

Изкопаемото на рецепцията ми се хили подканящо. Заварвам го да дипли на пачки куп банкноти от по един долар, на които се зъби Вашингтон с килната перука. Тази сутрин старчокът е като репичка. Нищо чудно да си е поиграл на чичо доктор с чистачката, засукана мексиканка с шавливи очета, четина по скулите и задник на баварска перачка. Много рунтавите не привличат особено моя… вкус, ти какво си помисли? Дай ми на мен мъхести. Е, ако си падат по перверзни (то им личи по погледа), мога да ударя един карамбол, без да им искам данък добавена стойност.

Мексиканката, за която ти разправям, ме бройка с око като газова горелка. Търка стълбището и както се е навела, можеше да й провериш цвета на гащите, ако носеше такива. Чичко Паричко проследява моя взор, засича белтъците на красавицата и показва витрината с порцелановите си зъби.

— Готина малка доставка, а? — пита като в лош превод на американско криминале.

— Бъди сигурен! — отвръщам в същия стил.

— Много е миличка — осветлява ме натъртено, за да ме открехне, че е такава с него.

Аз обаче не съм се домъкнал в главната квартира, за да бруля смокини. Вадя от джоба листчето с телефонния номер, който открихме при Морийн.

— Може ли да се разбере в кой щат и къде е този номер?

Той смъква джамовете до върха на хобота си.

— Не е цял! — отбелязва.

— Знам, но искам да разбера поне от кой район е. Едва ли е толкова трудно, а?

— Мога веднага да ви кажа, че е от Калифорния. Покойната ми сестра живееше там, нейният номер започваше така.

— Чудесно! Можем ли да научим нещо повече?

— Трябва да се питат телефонните услуги.

Запознавам го с десет наполеона.

— Ще бъдете ли така любезен и да им позвъните? Не е лесно за един чужденец да общува с администрацията.

Има си хас! За тия пари ще смени и гърнето на кадилака ми.

Мексиканската дева горе на стълбите е спряла да парцальоти стъпалата. Муцунката й като месечина е мушната между две пречки на перилата. Зяпоти ме вторачено без никакво притеснение. Полата й се е набрала и честно ти казвам, брато, такава гъста леха не можеш да видиш и в пийпшоуто на Лъвов мост!

Оня Кастанет зад касата ме бута по ръката. Обръщам Се. Подканя ме да се кача. Ти включваш ли, дедето си сгрява спаружените кайсии със сводничество? Тоя столетник го раздава пиргиш, за да си припомни гъдела в изпърделите плондири. С брадичка, с поглед, с пръст ме подтиква да вървя към екстаза и ми обещава неописуеми наслади. Ти ме знаеш, нали? Цял живот съм (се) Изхождал от принципа, че на стената с ловните трофеи Винаги ще се намери още едно място. Често съм намирал съкровища в партенките на живота, там, където на теб никога няма да ти хрумне да си завреш носа.

Пристъпвам аз към стълбите. Щом засича маньовъра ми, госпожица Саански балдър припва нагоре. Отваря първата врата вдясно. Следвам я по петите. Стайчето е мижаво, цялото изпълнено с креват, на който е метнат само долен чаршаф, вярвай ми, братино, нито в първа, нито във втора свежест. То си е цял атлас, картата на света с океани от сперма и лайняни континенти (с планините). Абе лукс!

Ако хващаш дебелия край на моята мисъл, оня старчок долу се занимава по малко със сводничество, за да си докара нещо отгоре. Щом усети някой мераклия, вика малката мексиканка със звънец и момето се появява на сцената с коронния си номер „виж ми котенцето, докато мия стълбището“. Клиентът кълве или не кълве. Клъвне ли, дъртакът включва светофара на зелено. Установил е, че на мен гащите ми от само себе си падат (в хотелите ги усещат тия работи), и си е рекъл, що пък да не го запържа.

Влизам в операционната (точно това е). Сиромахкинчето, дето си няма дори гащи, залоства вратата. Резето едно мъничко, бяла мишка да му тегли едно рамо, отиде, та се не видя. После с красиво примирение смъква разкошната си престилка, под която няма нищо! О боже господи, чувствам се като жътвар пред неожъната нива. Такова чудо не сте виждали, Ваше високопреосвещенство! Това не ти е Златното руно, а астраганеното палто на графиня Миготури. Като махнем една ивица гола кожа от вътрешната страна на кълките, всичко друго е козиняво. Милата, сигурно е кръстоска между гризли и пиренейска овчарка. Осмелиш ли се, ще имаш чувството, че си се борил с родопски китеник!

Съзерцавам я, зашеметен от този разкош. Стига и до над пъпа, съединява се с масивите под мишниците, усуква се като рунтави лиани до брадата и от там до бакенбардите. Да не бях ветеран от бойните полета, щях да изхвърча като куршум навън. Трябва да си сериозен извратеняк, за да се съешиш с такъв природен феномен, да си мечтал за съвкупление с ирландска овца, да си лъскал бастуна с четка за дъски.

Усмихва ми се благовъзпитано и поляга на въшкарника, като диференциалът й се приземява над един проток, чиито очертания напомнят петното, което Горбашеф си е сложил на черепа, за да разсейва събеседниците си, докато им пробутва за подпис договорчета за разоръжаване.

— Колко парички искаш, сладурче? — питам я.

— Колкото ми дадете — прошепва тя. Щипвам още една десетачка.

— Толкова стигат ли?

Тя кима (вече) възбудено. Подавам гущера. Като вижда, че не посягам да смъкна някоя дрешка или поне да освободя ракетата носител, ме пита:

— Няма ли да дойдете?

— Днес вече го правих. Нали ще ме извиниш?

В погледа й пробягва разочарование. После ми маха да доближа ухо до пухкавите й устни. Подчинявам се, въпреки че мустаците й ме боцкат по врата.

— Трябва да се престорим, ако нямате нищо против — шепне тя и сочи вратата. — Господин Стивънсън слуша…

Както си знаех, почтеният тъмничар грее остатъчното си мъжество на чужда жарава.

Намигам й, събувам си мокасините и се покатервам на Леглото. Започвам да изпълнявам акробатични съчетания на батут и да издавам дрезгавия вой на разгонен тюлен. Развеселено, момичето преплита сопранче с моя баритон и ние изнасяме на дъртия пиргиш концерт за издънен матрак в ла мажор. След известно време (за което не се церемоня с нея) от гърдите ми се изтръгва ревът на царя на джунглата, който и сега изпълва ухото ти с триумф, освобождение и благодарност. Госпожица Рунти колоратурничи хармонично и двамата много се кефим.

Когато решавам, че е време да изплувам на повърхността, си вземам довиждане с дъщерята на мечката и слизам на рецепцията, където музейният експонат ме поглежда невинно иззад касата си.

— Според желанието ви ли беше? — пита той.

— Още по-добре — отвръщам. — Сещах се за едно приятелче, кожухар в Париж. Нещо разбрахте ли за телефонния номер?

— Разбира се, казах на вашия приятел.

— На моя приятел?

— Онзи, който пристигна с вас и с момичето. Мистър… (завира нос в тетрадката си и срича) Коджапул.

— Но защо?

Прекъсва ме:

— Той плати сметката и остави съобщение за вас.

Подава ми фирмен плик на мотела. Отварям го. Изваждам лист за писма, изписан с Несигурен почерк:

Ченге,

Мисията ти свърши. Аз поемам играта. Връщайте се с Мариза във Франция, преди да е станало горещо. Разчитам на теб. Шапка ти свалям за помощта: ти си Копой първа класа. За мен не се коси: обзаведох се добре с ония неща под стълбата на известната ти къща.

До скив, печен, благодарско.

Совъор

Майната му! Тъстчето да ми извърти такъв номер! Честно, не го очаквах. Все пак влизам му в положението. Вече знае, че аверът му е опънал петалата, и не му остава друго, освен да им го върне тъпкано. За тая работа аз не му трябвам. Сметката си е негова. Притеснява се за безопасността на порасналата си дъщеря и ми поверява грижата да я върна у дома. Смачквам проклетото съобщение. Сега накъде?

— Добре, дали сте справката на моя приятел, но я помните, надявам се?

— Както и предполагах, в Калифорния е, в района на Фресно.

— Благодаря — не мога място да си намеря: — А как замина моят приятел, взе ли колата?

— Не, извиках му такси.

— Кога дойде тук, веднага след като се качих или малко преди да сляза?

— Докато се качвахте. Мисля, че ви е наблюдавал от верандата. Влезе, докато се обаждах за справката. Беше си приготвил писмото. Записа си на едно листче данни те за телефона, после ми каза да му поръчам такси и да му направя сметката.

— Сигурно сте подскачали от нетърпение — казвам.

— Защо?

— Защото е нямало как да се качите, за да слушате на вратата. Жалко за вас, беше галаспектакъл, двамата със слугинчето направо се изстреляхме в космоса. Какво си мислите, совалката ми е четирийсет и два сантима и като я стиковам на някоя женица, тя започва да дере мазилката по стените и да вика ойларипи на бретонски.

Притеснението му преминава в отчаяние.

Забавям, докато преминаваме покрай памучните полета, прекопавани от негри. Отнесени от вихъра! На възвишението в далечината внушително стърчи сграда с колони, заобиколена от величествени високи дървета. Трябва да е на Скарлет.

— Красиво, нали? — питам Мариза.

Тя едва поглежда и не отвръща. Струва ми се, че е наследила от баща си ината и самообладанието, които й помагат да посреща ударите през ашиците без хленчене.

— Къде отиваме? — пита.

— Вече ти казах: на летището в Джаксън.

— Това разбрах, а оттам?

— Оттам има две възможности.

— Аз съм за втората — казва тя. Пускам го покрай ушите си.

— Или хващаме самолета за Ню Йорк и после за Париж, както иска баща ти, или летим до Сан Франциско, откъдето ще стигнем до Фресно.

— Аз съм за втория вариант — повтаря тя твърдоглаво.

Бащичко, нали ти казвам!

— Твоят старец сглупи, като тръгна да се прави на Самотен каубой — мърморя аз. — Разбирам какво му е, обаче ще се насади в много мръсен капан. След издънката с Морийн ония двамата сигурно са на тръни.

— Затова трябва да помогнем на баща ми.

— Ако го намерим.

Тя свива очарователните си рамене.

— Не е много напред. Може да го настигнем още на летището.

Обаче в Джаксън няма помен от Коджапул. Проверявам разписанието за Калифорния и разбирам, че самолетът за Лос Анджелис е излетял рано сутринта, а За Сан Франциско има полет чак следобед.

— Ако не е тръгнал за Нови Орлеан, ще вземе същия самолет като нас — казвам й.

Мариза не е такава оптимистка.

— Още не познаваш татко — уверява ме тя. — Той никога не постъпва така, както се очаква.

Бъдещето ще докаже, че е права!