Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сан Антонио (142)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tarte aux poils sur commande, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2008)
Корекция
dchakov (2008)

Издание:

Сан Антонио. Торта рунтавелка

Превод: Гриша Атанасов, 1998

Редактор: Красимир Мирчев

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Юлия Шопова

Формат 32/84×108. Печ. коли: 13. ISBN 954-528-073-5

Дадена за печат септември 1998 г. Излязла от печат септември 1998 г.

Книгоиздателска къща „Труд“, 1998 г.

Полиграфически комбинат „Д. Благоев — 2“ ЕООД

 

San Antonio. Tarte aux poils sur commande

Editions fleuve noir, Paris, 1989

История

  1. — Добавяне

3.

Най-шибаното, когато боядисваш желязна врата, е не да я покриеш с нов цвят, а да се отървеш от стария. Гледай ме сега как жуля ръждата с шкурка и псувам акъла си, който ме накара тая сутрин, както си пиех кафето, да кажа на Фелиси:

— Е, днес ми е почивен ден, ще взема да боядисам портата.

Да беше видял как й грейнаха гирляндите на моята тотег! Не се радва, че ще й е боядисана вратата, а че аз ще го направя, загряваш ли разликата? Ако бях цанил цяла бригада да свърши работата, моята Фелиска няма да се зарадва кой знае колко. Но е на седмото небе, че мойта ръчица ще пипне. Нейната порта ще е най-бютифул не само в Сен Клу, а и в целия департамент Горна Сена!

Навлякъл съм разни дрипели, от онези, които пробутват на „Социални грижи“, когато има ден за помощи: протрити кадифени гащи, разпрана под мишниците риза с проскубана яка и патъци със зяпнали подметки. Може и да ти се иска да ме видиш така по телевизията, ама на!

Цанил съм за чирак нашето испанско слугинче Мария, госпожица Мериносово бедро. Отдавна не съм бримчил девойката! Тъжно е да си призная, но с нея запушвам дупките, ще извиняваш за израза.

Когато се прибера с оплезен език от поредното надбягване с дявола (и не ми е останало време да забърша някое гадже) и макарите ми ще се пръснат, пояздвам тази горда дъщеря на Андалусия. Подмокря се още щом ме види, и това не е раздувка, не ми е такъв стилът на мен.

Тя живее в очакване на моята благосклонност. Постоянно дебне в очите ми мискинското пламъче, мръсницата. Е, сигурно си има за почивните дни някой иберийски хидалго, дето да я фърфори. Оная работа си иска своето, с чувства или без. Мария си е врътлива и сигурно никого не връща, но като е за музика, най й се танцува по свирката на Сан Антонио.

Дал съм й най-мъчното — да стърже плътната част на вратата. Виж, пръчките отгоре са си дантела. Яко се е запретнала, тресе цялата порта. Клечи си на петите като момичетата от Юга. Широката й пола се е набрала и виси между разтворените крака.

А аз точно там зяпам като дърт пиргиш. Показва ли се нещо, пръв съм!

— Я си вдигни още малко полата! — моля я.

Не чака да й повторят, веднага включва, защото, както казват учените, ракетата си е все на рампата и скоро в кюлотите й ще запукат фойерверки за двестагодишнината от Революцията! Лъскам си пръчката, обаче орловият ми поглед нищо не изпуска. Гащите й са сиви (може всъщност да са бели, но поизморени). Ей, много е рунтава, гъсталаците й са неудържими отвсякъде!

Да не ми се е преяла погача? — питам дедовия. Гледам гълъбарника на Мария (тя не е дебела, но има задник на перачка). Абе май предпочитам да ударя едно порто от личните си запаси (петдесетгодишно). Ще изневеря на Испания с Португалия!

— Веднага връща се! — виква тя и хуква към къщата.

Отстъпвам малко назад, за да видя докъде е стигнала „подготовката“, както се изразяват бояджиите. Има още една пръчка освен тази, която стържа, а на Мария й остава вътрешната страна на вратата. След малко ще мога да развъртя четката. Купил съм боята още миналата седмица. Няколко кутии „английско зелено“, много шик. Бързо съхнене. Довечера ела си заври пръста, ако искаш.

Мария се връща и пак кляка. Ей, голяма мръсница! Отишла е да си събуе гащите. Въздушна снимка на тъмната гора! По средата е долината на насладите с розовата пещера. Сега вече ми гръмва бушонът. Дебелата ми синя вена е твърде чувствителна и това ще ме погуби!

— Ей, страхотна кучка си! — шепна й с усмивка. Тя ще се разтопи от щастие.

— Si, senor.

Сеньорът започва да се надига в старите кадифени панталони. Къде да я оправя тая мърла? В къщата е мамчето, не върви. Тогава в барачката, в дъното на нашата градина. Там прибирахме сечивата и градинските мебели, после полекичка я разширих и обзаведох като място за срещи, без да искам разрешение от общината. Е, не е като апартамент в „Уолдорф“. Стайчето е четири на три, само с един умивалник. За голямата работа трябва да тичаш до къщата. Но както казва Фелиси, за „спешни случаи“ става. Ето го и доказателството! Прошепвам й:

— Върви да ме чакаш в бараката, вафличко!

— Si, senor.

— Няма нужда да се събличаш. Застани на колене върху леглото с вдигната пола. Няма да съжаляваш, обещавам!

Как хуква само! Все едно са й закачили реактивен двигател. Кръвта ми се разиграва още отсега, като си я представя в очаквателна поза. На четири крака, с преметната през главата фуста. Да се чудиш жена ли е или от ония старите фотоапарати.

По това време на годината дворът е целият обрасъл между къщата и портата. Мама не може да ни види от кухнята, където приготвя бъбреци в мадейра.

Тъкмо се каня да покажа на испанката някои изпълнения на френските въглищари, когато пред къщата спира голям речнозелен мерцедес. Шофьорът слиза. Набит мъжага, леко накуцва. Та това е Совьор Коджапул! Изобщо не прилича на кръчмар, изтупал се е като провинциален нотариус — сив костюм на тънки бели райета, бяла риза, черна вратовръзка. Не съм го виждал от посещението в капанчето му. Изглежда угрижен. Отдалеч си личи, че има неприятности.

— Здрасти, комисар — казва. — Работа до шия, а вие почивате.

Гледай ти, и чина ми знае, и адреса!

— Човек трябва да си запълва свободното време — отвръщам и стискам дебелата му лапа с къси пръсти. — Да не би нещо да не е наред, Совьор?

— Погребахме жена ми.

Ето значи! Затова от няколко дни Мариза никаква не се обажда, макар толкова да си паснахме. Голяма работа е малката в кревата!

— Съболезнования, мъж.

Той свива рамене.

— Е, отдавна се знаеше, а и тя се отърва. И все пак, като стане, е като парен чук в мутрата.

Гледа ме с ръце в джобовете на сакото.

— И друго ли има? — питам. Кима.

— Едно предложенийце… Сега изведнъж започна да ми се струва глупаво…

Явно нещо за дъщеря му. Дали е научил за бурната ни връзка?

— Влез да пийнем по едно.

Тръгва след мен към къщата. Антоанчо е заел хола, сглобява модел на вертолет от американската армия. Пада си по хеликоптерите. Всичко е покрил с парчетии, схеми, лепило, хартия, инструменти…

— Ще ни оставиш ли за малко, Антоан? Можеш да продължиш в стаята си.

Той протестира:

— Да не искаш да мъкна всичко това в стаята, там няма място.

— Чупката, ти казвам! Няма да пипаме нищо.

— Обещаваш ли? Ако нещо се размести…

— Не ме карай да повтарям! Изтрябвали са ни твоите чаркове.

Излиза с мърморене. Пътьом гледа страшно към Совьор, задето прекъсва титаничното му дело.

— Това синчето ли е, комисар?

— Осинових го! Родителите му имаха фирмичка за мокри поръчки и паднаха на полето на честта. Сядай. Обичаш ли порто? Имам едно, истински нектар.

— Тежкарско е за мен. Една ракийка няма да откажа.

Откривам в килера шише с малко чинцано на дъното. Мамчето не ни е чула да влизаме и си пее „Пикардийски рози“ в кухнята. Чудна работа, гласът й, като пее, става различен. Все едно друг човек.

— Ще ида да потърся лед — казвам с неохота.

Той ме отървава от задължението:

— Не си правете труда, и така ще свърши работа.

Отпиваме. Условностите на благоприличието. Да черпиш с пиене, каква тъпотия! Защо не с чукане? „Нали нямате нищо против моята съпруга да ви врътне една свирка, скъпи приятелю?“ Много по-гостоприемно ще е…

— Какво искаше да ми кажеш, Совьор?

Той се заглежда в чашата си, в златистите й отблясъци.

— Във връзка с Циганина, комисар. Но преди това трябва да ви предупредя за нещо: Мариза нищо не крие от мен.

Окей! Прието. Голямата дъщеря му е казала, че я опъвам, а той ме информира, че е в течение. Може би е важно за изложението, което ще последва.

— Добро момиче — отговарям сдържано.

Антонио е непроницаем, особено предпазлив с „татенцата“. Този тук отвръща:

— Да, така е. Смъртта на майка й я опечали дълбоко.

— Не се съмнявам.

Не се осмелявам да добавя, че се поставям на нейно място, защото, колкото и да ми е симпатична, не мога да изрека такова нещо. Моята майчица е безсмъртна и толкоз! Знам го аз Господ — на мен такъв номер няма да свие.

— Сега за Мигел. Научихте ли нещо ново?

— Нищо особено. Свързах се с един приятел от ФБР и му продиктувах данните от пощенската картичка. Той прехвърлил нещата на свой човек от Мисисипи. Онзи разбрал, че Дела Рока наистина е бил в Гълфпорт, при някой си Ървинг Клей, крайно съмнителен тип, натопен до шия в калта, но досега все се измъквал сух. Човекът на моя приятел не успял да научи какво точно е правил Циганина в Гълфпорт. Смята, че е бил телохранител на Клей. После Ървинг Клей хвърлил топа, между другото от естествена смърт: осмокракият. Оттогава Мигел дела Рока изчезнал и никой не е чул нищо повече за него, дори имиграционните служби.

— Това ли е всичко?

— За съжаление да.

— Какво е вашето усещане, комисар?

— Нямам усещане. След смъртта на „благодетеля“ си твоето аверче сигурно се е сдушило с някоя тамошна шайка.

— Няма ли начин да се открие?

— Виж какво, ченгетата янки си имат и по-важни работи. Ако го пипнат за нещо друго, ще излезе наяве и тогава приятелят ми от ФБР може да се обади. Но може и никой да не го предупреди.

— Значи умряла работа?

— Не мога да ти дам никаква гаранция.

Той мълчи. Поглеждам през прозореца и погледът ми пада на бараката в дъното на двора. Мамка му, забравих Мария, която ме чака с фуста през главата и заголен задник. Може пък да използва позата, за да се моли?

— Ползвате ли понякога отпуска, комисар?

— Естествено, що за глупости? Защо?

— Хрумна ми една идея, обаче сигурно ще ви се стори безумна.

— Давай да видим.

— Да речем, че си вземете две седмици, юли е все пак?

— Е, и какво?

Той се прокашля:

— Откровено казано, турил съм нещо настрани. Тая сутрин, като се събудих, си рекох: „Що пък да не отидем дотам с комисаря, да огледаме на място?“

— Кои ние?

— Ами Мариза, аз и вие. Поемам всичко, пътя и дневните. Детето ще се поразведри малко, а и аз имам нужда. Ще ви гледаме как разследвате, при нужда ще помагаме, Господин комисар. Длъжник съм му на Мигел, както казват хората. Когато обкръжихме оная камионетка и един от копоите взе да ръси олово, Мигел му скочи на гърба и се отървах с една рана в кълката. Ей такава дупка да имах иначе, колкото кратера на Везувий.

Чуди се още какво да каже, за да омаловажи невероятното си предложение. Знае си, че е смешно и съвсем неприемливо за един офицер от полицията. Докъде ще я докараме все пак, ако висшите ченгета започнат да приемат спонсорство от бивши бандюги, за да издирват изчезналите им брат’чеди? Обаче и на мен толкоз ми е акълът и усещам как започвам да се навивам.

— Ще се затътрим тримата в Гълфпорт. Ще поогледаме за Циганина. Може пък да му хванем дирята. Вие сте голяма работа, сигурен съм, че ще стане! — той въздъхва: — Моето момиче много се пали за всичко, свързано с вас. Това пътуване ще я вкара в релсите. Така се беше посветила на горката си майка… Нали знаете, колкото повече грижи ви създават родителите, толкова повече ви липсват, когато ги няма.

Най-после млъква, защото стопля, че е казал всичко и ще разплиска супата, ако продължи да ме убеждава.

Известно време само отпивам от моето божествено порто и оставям Коджапул да се пече на бавен огън. А всъщност предложението му ми идва добре. И без това се канех да излизам в отпуск. Мислех да гостувам на Доктора в забутаното му селце в Нубия. Там-тами, всякакви буболечки, лютиви манджи — ще остане за другата година. Трябва да му се обадя, че няма да мога.

— Добре, Совьор. Но при едно условие.

Той светва, какво ти, целият запламтява!

— О, комисар! С най-голямо удоволствие. Приемам условието ви, всички условия.

— Аз ще си платя пътуването. „Ер Франс“ прави намаление на ченгета.

Опитва се да възрази, но се усеща:

— Не искате да се цапате със съмнителни мангизи, така ли?

— Точно така. Не си пъхам пръста между такива колела.

Той малко помръква, сякаш си вика: „Пръста не си пъхаш, а двуколката ти е вече между колелата на престъпността, щом я слагаш на дъщеря ми, мръсник такъв!“

Точно това си мисли Совьор. Изписано му е в очите с грамадански букви. Обаче проявява достатъчно такт, за да не изрече на глас и дума, която би зачеркнала плановете ни. Подава ми ръка, аз я стискам.

Старият разбойник е от поколението на бандитите с морал. Можел е да стане президент на фирма или корабовладелец, ако на младини животът не му е свил кофти номер. Юношеството си е праг, после възрастните рядко се захващат с обирджийство. Виж, мошеници стават или трафиканти заради парата, след професионална издънка или от алчност. Но с обирите е като с танците: почва се отрано.

Придружавам го до портата, която се канех да боядисвам. Той сяда в мерцедеса си на преуспял мъж. Точно тогава Антоанчо излиза от бараката и гледа отнесено. Изтръпвам, защото се сещам за Мария, изложила там андалуските си съкровища.

— Къде беше? — нахвърлям се отгоре му.

Вместо да отговори на въпроса ми (впрочем съвсем безпредметен, всичко е ясно), той пита:

— Ей, големият, според теб на тринайсет години рано ли е за първата пушка?