Напомня ми за Мариза. Не за Мариза Коджапул, на нея хирургът сега й тропосва пищяла, а за Мариза Бастие, оная прочута авиаторка, която през 1936 г. прелита сама над Атлантика и загива тъпо (кой ли умира умно?) на въздушен празник в Лион. Същият тип решителна жена с къси коси и волева брадичка. „Не й е студено на очите“ (както ще рече Берю).

Да можеше да я видиш как юрка хеликоптера в бледозеления си гащеризон. Бас ловя, че и от карате отбира и ще те просне възнак, само да си й посегнал. А, Бога ми, не само на теб ти се иска! Щом я видиш, и бушонът ти изгърмява, стига да клатиш поне сто грама между краката си.

Седнал съм до нея и мога да я съзерцавам в профил. Кестенява, с един особен бял кичур, лунички, очарователно носле, уста, която веднага си представяш върху твоя, едноокия, светлокафяви очи, „засенчени“ от дълги мигли, както казват колегите ми, дето дращят романчета за пестовни домакини.

Само едно ме стряска в нея: пуши. Фасът й дими в ъгъла на устата, но не я кара да мижи, както става обикновено.

Твоят покорен слуга е недоспал, размазан от умора, неспокоен като въшка в гащите на Стефани, принцесата на Монако, но въпреки всички притеснения неспособен да забрави какви магистрални пътища би могъл да прокара по снагата на тази привлекателна личност.

Въпреки че коефициентът ти за интелигентност е малко по-нисък от този на домашната амеба, не може да не си стоплил, че гениалната идея, която ме накара да викна еврика пред нелегалната бърлога на Клей, беше да наемем хеликоптер, за да уловим пиленцето.

В Щатите този начин на придвижване е доста разпространен — сума народ си има машинка, а фирмите, които ги дават под наем, са легион, както би казал Цезар.

Без проблем намирам онази, която задоволява нуждите на Фресно. Собственичката е госпожа Симпсън (фамилия, прославена покрай фърфалото на покойния Едуард VIII, мимолетен крал на Англия). Срещу добра сумичка тя приема без дърпане мисията, която планира ме, тоест настигане на един симпатяга с открито бяло порше преди мексиканската граница. За по-сигурно и показвам полицейската си карта, но си е ясно, че тя би си почесала с нея венериния хълм. И Ал Капоне да бях, пак щеше да приеме, стига аз да приемех условията й. Намисляме следната стратегия: летим над магистрала та на отиване, а ако не стане нищо, се връщаме над съседния път. Речено — сторено! Възнасяме се като три малки дяволчета.

Тя поддържа ниска височина, така че лентата, която се вие под краката ни, може да се разглежда като семеен албум. Разполагаме и с бинокъл, за да разпознаем по-лесно Клей, ако случайно го мернем.

Машината е чисто нова. Лъскава. В бяло и оранжево, да се вижда отдалеч. Върти й се шайбата (което си е важно за един въртолет). Г-жа Симпсън дава газ, обяснихме й, че нашето приятелче има с три часа аванс. Обаче неговата скорост е ограничена със закон, а нашата не е. По сметките на красивата ни пилотка, ако е тръгнал по магистралата, щели сме да го зърнем след около час и половина. Но аз си се блещя, защото Ървинг може да не е надул веднага по шосето. Отзад Совьор прави същото. Дъртият бандит е като паметник на омразата. Не обелва и дума, целият се е стегнал, точи врат и цъкли очи, сякаш се кани да рипне от хеликоптера веднага щом го засечем.

В един момент решавам да поразмърдам пласта пушилка в кабината.

— Пречи ли ви димът от цигарата? — пита.

— Малко — отвръщам. — Само вкусът му. Усмихва се.

— Е, значи не ви засяга.

— Засега — казвам. — Но не и след малко. Тя не включва.

— Как така?

— Откак ви видях, мисля за фатално неизбежната ни целувка. Устни като вашите и език като моя са създадени едни за други, както, надявам се, не ви е убягнало! Не е възможно да се разделим с едно тъпанарско Bye. Ние сме човешки същества, Мариза, а не говорещи роботи.

— Не се казвам Мариза!

— Вие го твърдите!

Зад мен гръмва саркастичният глас на Совьор:

— Ти си бил голям тьпкач бе, ченге! Няма да си умреш от срамежливост! Да викаш на тая друсла Мариза, докато моето момиченце го човъркат с ножовете, много мило!

Бях забравил, че пустият му турчин е научил английски в пансиона! От този гаф ми пресяда. Не съм такъв човек, уважавам бащинските чувства. Но пък майната му, да не съм се годявал за щерката! Не можеш да се поразсееш с някое гадже, без да се препънеш в условностите? Не му е работа на пандизчията да се репчи на господин графа, задето конярят му бил понабримчил пилчарката!

— Слушай, пенсио — му отпервам аз, — таз девойка ми напомня за Мариза Бастие, авиаторката. Трябва да я знаеш, от твоето време е. Затова й сложих тая фирма. Това първо. Второ, ако имам желание да опъна мадам, няма да ме спре недодъвкан мелез като теб! Ако не ти е ясно, да ти нарисувам картинка?

Моето избухване го кара да си свие рогата. За да му покажа, че може да си завре настроенията там, където хората си слагат свещички, термометри, че и гъвкави мембрани, започвам отново да си чуруликам с госпожа Симпсън.

— Ако тръгна на сватбено пътешествие — й разправям, — ще е с този въртолет, пилотиран от вас! Няма да има нужда да си водя булка.

— Вие май сте непоправим сваляч? — пита тя през смях.

— Така разправят хората, но не е вярно — отвръщам. — Свалячът говори, но не действа. А аз и говоря, и действам.

— Май освен това сте и фукльо? — пита пак госпожа Симпсън.

— Фукльото се перчи, че е извършил постъпки, които всъщност не е. А аз мога да ги върша дори без да се хваля. Впрочем възнамерявам не след дълго да ви докажа истинността на твърденията си. Омъжена сте, надявам се.

— Да, защо?

— Забелязал съм, че омъжените често са по-благосклонни от ония, дето им викат „свободни“. Деца?

— Едно момче.

— И играе бейзбол?

— Точно така.

— Съпругът ви също ли е в авиацията?

— Не, той държи спортна зала.

— Рйпезз? Ясно. Заклет враг на директорските шкембета, масажист на госпожите, сдобили се с целулит к остъклените си офиси. В края на работния ден е като пребит и заспива пред телевизора, додето вие разтребвате масата. Малка ваканцийка няма да ви се отрази зле.

Отзад Совьор ръмжи:

— На това ли му викаш преследване на хора? Преследване на цици, може! Подир синковеца си вървиш ти, ченге!

— Мъжът трябва да поддържа естествените си функции, за да е във форма, готин. Слушай, според мен има сърдечна любов и креватна любов. Първата се среща много рядко и няма нищо общо с втората. С нея свири музика, ронят се сълзи, а другата се озвучава само ОТ шуртенето на водата в бидето.

Както си плямпам, не изпускам от очи безкрайната Магистрала. Летим над нея вече час и половина.

— Сигурно наближаваме границата — казвам, колкото да се намеря на приказка.

— С всяко завъртане на перката — отвръща тя игриво.

— Имате ли право да летите над мексиканска територия?

— И още как! За всеки случай представих план за полет до Мексикали. Защо? Няма ли да направим обратен завой и да се върнем над другото шосе, както говорихме?

— Мисля, че първо ще се наложи да продължим още малко.

— Както желаете.

Замълчавам. Алармата на моя първичен инстинкт пищи в кратуната ми. Имам чувството, че ще успеем да отмъстим, че развръзката е неизбежна. Сърцето ми пърха като пиле в кафез. Задъхвам се, място не мога да си намеря на седалката.

— Границата! — съобщава госпожа Симпсън.

Вижда се струпване от коли, заседнали в гърлото на граничния пункт.

И моят спътник го зърва пръв! А уж в панделата не с имал много сгода да си точи острогледството, нали? Освен може би като е зяпал през решетките как надзирателят на вишката си бърка в носа.

— Ей там! — вика той. — Вдясно, до червения камион.

Опулвам се. Наистина е бяло открито порше с един човек в него. Насочвам бинокъла. Ървинг! Носи черни очила и карирано кепе, но го познавам, той е!

От радост се навеждам към пилотката и й лепвам една жарка целувка на вратлето през нежните рошави косъмчета на тила. Тя ми се скарва:

— Гъделичкате ме! Забранено е да се целува пилотът по време на полет.

— Това е нищо в сравнение с онова, което те чака, достопичтаема — заявявам аз на модерен френски. После вземам на заем лафа на Маноло дела Рока и добавям: Знаеш ли, че мога да ти паса два часа ливадата, преди да…

Совьор изгърмява:

— Аман вече от грездея му на това ченге смахнато! Няма ли за теб друго освен мушкане? Да си мислиш как да набримчиш тази селянка точно когато напипваме нашия човек! Ама ти си бил пълен маниак, бе!

— Не си истински французин, Коджапул, затова т ги разбираш тия работи. Ние притежаваме освен всички земни пороци и по един болид от „Формула 1“ и там е разликата.

— Е, и? — пита госпожа Симпсън.

Добър въпрос въпреки краткостта му. Има право нашата пилотка. Е, и? Какво ще правим? Ървинг е пол нас, но няма да кацнем на шосето и да хукнем фронтално срещу негодника, нали? Такива работи стават само във филмчетата за Джеймс Бонд и в телевизионните сериали от по сто и четирийсет епизода.

— Продължаваме! — казвам.

Не бива да плашим беглеца. Хеликоптер, който лети над митница или контролира трафика, става; но ако натискаш силно молива, графитът ще се счупи.

— Накъде?

— Още напред. Намалете максимално скоростта, ще ви дам знак.

Совьор преглъща на сухо. Шепне ми:

— Както ти казах, поразгледах отново складчето на Клей под стълбите. Взех си най-доброто — шведски скорострелен, автоматче с четири резервни пълнителя. Ако пусне машината върху лайкучките, гръмвам на място тая мърша!

Аз му изръмжавам:

— Совьор, ти, освен че си тъп, с какво друго се занимаваш в живота? Да не би да възнамеряваш да очистиш гангстера със съучастничеството на тази прекрасна дама. Да светнеш някой, докато пърпори по тая претъпкана магистрала, значи долу да се получат няколко тона кайма. Толкова ли го обичаш тоя вашия таскебап? Карезът те води по лоши пътеки, великане, залутал си се.

Той избухва:

— Стига си дрънкал, куко непоръбена! Аз заради тоя гад съм готов да повторя Хирошима, само да съм сигурен, че не съм го изпуснал.

— Е, можеш да го пречукаш и без да предизвикваш смъртта на сто и петдесет хиляди души.

— Ти да не би да виждаш по-добро решение?

— Още не, но усещам, че се пече.

Тогава Симпсън пита:

— Накъде да карам?

— Още две минути така, после обръщаме, вдигаме се малко и летим над другото шосе.

Е толкоз се старае милата, че заслужава ръкопляскания (и подплясквания). Врътка маньовъра без грешка. Връщаме се. Аз не изпускам поршето с бинокъла. Ей го, пердаши там долу. Откак е на мексиканска земя, Ървинг е скочил яко на педала. Засега всичко върви добре, държим го на мушка.

— Връщаме ли се в САЩ? — пита Бриджет.

Ти не се чуди, че й знам името, каза ми го, докато си сипваше ракийката.

— Не, ще направите много широк завой, така че да го изпреварим с няколко километра, и после се връщаме срещу него.

— Хмм, хммм!

Совьор грухти като нерез в кочина. От нетърпение, мутрите като него, падне ли им пердето, стават същински носорози.

— Мотаем се! Много го усукваме! — ръмжи той. — Ще видиш, като кривне в някое отклонение… Гледай колко е застроено покрай океана! Щом излезе от магистралата, ще се гмурне между тия сгради и го пиши бегал!

Май че е прав. Наистина рискуваме много.

— Добре, поемаме обратно! — съгласявам се.

Връщаме се над четирите асфалтови платна. Спускаме се надолу. Никакво порше! Е, сега вече ми гръмнаха гумите, поне предна лява!

— Нещастно застреляно ченге! — реве Коджапул Начукаха ли ни го! Подплашил се е, като е видял пак бръмчилката! Той…

— Млък! Гледай бензиностанцията при входа на паркинга! Ървинг е на опашката зад другите коли.

В следващия миг установявам през бинокъла, че няма къде да мърда. Пред него са три коли, отзад вече са се лепнали две.

— Бриджет! — извиквам. — Кацаме на пожар зад мотела. Няма да предизвикаме природно бедствие, надявам се.

— Шумът от магистралата ще ни покрие — обещава тя.

Веднага е включила, миличката! Описва широк завой и се снижава. Зад мотела при бензиностанцията има огромен паркинг, съвсем празен в задната половина. Кацаме като за балканско.

— Чакайте ни тук, скъпа, отиваме да си купим вестник и се връщаме.

Разкопчаваме коланите и спринтираме до ъгъла на мотела. После продължаваме, свиркайки си, към бензиностанцията.

Отдалеч виждаме, че е дошъл редът на Ървинг да пълни. Шофьорът преди него вече прибира кредитната си карта.

— Совьор — шепна му, — дай ми желязото си!

— Като ти предлагаха хората, да си беше взел, сега забрави.

— Гледай да не се издъним — моля го аз. — Знаеш, че тоя мръсник е като нитроглицерин, наострен е и е въоръжен до зъби. И най-малката грешка може да ни отреже главите. А и използва разни мръсни играчки, като газовия пистолет, с който ни препарира във Фресно.

— Не ми обяснявай, ченге! Нямай грижа, вързан ни е.

— Да не вземеш да го гръмнеш насред бензиностанцията?

— Нямай грижа, ти казах!

Той вика един мургавел бензинаджия, който се мотае наоколо. Шари му петарка и без да каже думица, му прибира фирменото кепе и си го нахлупва. И му отива на това отгоре!

Маркучът вече стърчи от резервоара на поршето. Ървинг чака, седнал зад волана, отпуснал дясната си ръка На съседната облегалка. Совьор се приближава отзад и си свирка. Голям мъж трябва да си, за да избереш точно Кое парче да изпълняваш в такъв напрегнат момент. Май е „Камъните падат“. Много на място, нали?

Ето, изравнява се с багажника на колата, прави още една крачка. Обаче, брато, змия не можеш да изненадаш. Те си имат осемнайсет чувства, които ги предупреждават за опасността. И ако осемнайсетте не стигат, — отварят деветнайсетото.

Клей се извръща рязко. Дали не е мярнал в огледалото Коджапул?

Турчинът отървава кожата благодарение на идеята си (на пръв поглед кретенска) да нахлупи онази капа. За частица от секундата оня се поколебава. Точно толкова му трябва на Совьор. Хваща пищова за цевта и с всичка сила стоварва дръжката в мутрата на Ървинг. Така изпращява, че с всичкия шум от магистралата го чувам от Четири метра. Ървинг пада назад като посечен.

— Идваш ли? — пита спокойно турчинът.

Всичко става толкова бързо, с такава решителност, че само шофьорът отзад е видял сцената. Размахвам моята карта пред предното му стъкло, колкото да зърне главното — думата „полиция“, и да няма угризения. Резервоарът още не е пълен, но аз изваждам маркуча и го закачам на колонката. Бутам десетачка на негъра, който „продаде“ кепето си на Совьор. Той ми връща дребни. Щом приключвам с тоя малък панаир, откривам, че Совьор се е наместил на мястото до шофьора и е придърпал Ървинг към себе си.

— Карай! — нарежда. — Виж колко се обичаме двамата.

Значи сега той командва. Добре де! Сядам зад волана и отпрашвам.

— Ще отбиеш на първата детелина, ченге! Посока планините. Трябва да си намерим някое идилично кътче.

— Жената ни чака.

— Да го духа!

Нали виждаш колко ми е лют съотборникът. Никакво успокоение след победата. Както си карам, хвърлям един поглед към затиснатия между двама ни Ървиш.

— Че ти си му светил маслото! — казвам.

— Ами, има пулс.

Макар да сме в неудобно положение, Коджапул пребърква дрехите на жертвата си. Изважда един „Колт Кобра“, кама в кания, закрепена на лявата предмишница, свръхплосък пистолет, залепен с пластир на глезена, хромирана кутия, пълна с ампули, и ей такава пачка от хилядарки. Без всякакъв свян Совьор ги натъпква по джобовете си.

— На теб не ти предлагам — казва ми. — Ти си честно ченге и ще има да ме мъкнеш по седалища за подкуп на държавен служител. Ще си върна разходите по пътуването. Щом намерим закътано местенце, ще се отдам на задълбочено търсене: надушвам, че е скътал камъчета в някой подгъв или в тока на патьците. Такива като тоя могат да пренесат щатския бюджет в шепа!

Стигаме отбивката за Санта Рунта. Навивам й се. Преди да спрем на гишето за пътна такса, Совьор нахлупва кепето „Шел“ върху леко издънената кратуна па Ървинг Клей.

Вилите тип „Благодарско на живота“ се нижат една до друга по крайбрежната верига. Ваканция, та ваканция. Село без край, обаче му викат урбанизация. Пред най-издокараните се мъдри по една синя яма, наречена басейн. Много цветя. Това е то богатството на бедните страни. А пък на нас ни трябва малко самота, някое затулено кътче, където да подхванем, както си трябва, Ървинг Клей. Докато търсим това бленувано ъгълче, аз си философствам вътре в куфалницата, за собствена употреба. Подпалиха ни се подметките да препускаме, докато спипаме тоя изверг. Залагахме си кожата, пръснахме сума ти пара, а сега, като го сгащихме, като седи затиснат между нас в поршето, изведнъж съм като паниран. Казвам ти, брато, отмъщението е за зальоханите тъпанари, за дебилите, за задръстеняците с чела до веждите и меки глави. Ако притежаваш сиво вещество в излишък и голямо сърце като мен, бързо стопляш, че то е вятър и мъгла, капанче за галфони. Гнуснава работа, чак срамотна. По някое време прошепвам:

— Совьор…

— Аз!

— Наистина ли смяташ да очистиш тоя тъпанар?

Мълчание. После пита недоумяващо:

— Сериозно ли говориш, или е гатанка?

— Вярно, че е царят на изродите, но ако го пречукаш, това си е предумишлено убийство! Знаеш ли определението за предумишлено убийство? Лишаване от живот с предварителна подготовка или от засада.

— И значи се готвиш да ме арестуваш, след като му видя сметката? — хили се Коджапул.

— Недей да тъпееш, Совьор. Слушай какво ти предлагам, господин човеко: хвърляме го на тукашните чекисти. Изтропваме им цялата история. Коварната смъртна Мигел, гадната смърт на Морийн, зверската смърт на братлето му, счупеният нарочно крак на Мариза. Само това му стига за газодухалницата, да не говорим какъв червен пояс влачи след себе си. Така го абонираме за много по-сладък край, отколкото ако му пуснеш олово зад ушенцето, сине мой. Нещата ще има да се влачат, ще се почнат едни отсрочки и отлагания: ще го бъде ли, няма ли да го бъде. И накрая ще си нагълта езика в камерата, а надзирателите ще се чудят накъде да зяпат. И ти, мъжки, ще се лишиш ли от всичко това? Импулсът е нещо краткотрайно, не засища. Ще си останеш гладен. Пред трупа му ще се усетиш прекаран, все едно са ти сложили рога. Смъртта му няма да те изкефи истински, ще трябва да се гъделичкаш, за да се засмееш. Освен това не забравяй, че Черният картел е по петите му. Когато господата разберат, че ги е изработил, ще му измислят такива гадостии, за да си плати, каквито европейските ни мозъци не могат и да си представят. При това той ще е изтропал за бившите си другарчета, та да омилостиви съда.

И замълчавам. Тишината, която следва, е пак от мен (не от Моцарт).

— Това ли е всичко? — пита Совьор след известно време.

Отвръщам с жална въздишка. Голямо дърво! Всички тюрмаджии са каменни глави. Все едно говориш на стената, когато се обръщаш към тях с езика на разума.

Постройките свършват. Пътят се катери и лъкатуши нагоре по хълмчето. Няма вече цветя. Караме между бодили и кактуси (как, руси?), които са си от тук, от Мексико. Всеки от тези трънаци може да е дал венеца на Христос.

— Тук вече е по-закътано — ръмжи турчинът, изпълнен с надежди.

Земята е с цвят на рогозка. Стигаме до върха, къде то е уегу много бютифул: от едната ти страна Тихият океан блещука в далечината, от другата са накацалите бели къщи в зелената долина, която към хоризонта прелива в суровостта на Колорадската пустиня (дето е пълна с бръмбари). Но на Совьор панорамата му е през оная работа. Не, не е поет!

— Карай бавно! — нарежда.

Покорно се подчинявам. Сочи ми с дясната ръка една изровена пътека.

— Хвани оня път, ченге!

— Може да си имаме главоболия, поршето не е рейнджроувър.

— Абе какво си се разревал, карай, докъдето стигнем!

Нещо много му е сбръчкано на моя съотборник. Сякаш го е нагазил грип, а от аспирина само го кара на апчих.

За да няма разправии, свивам по пътеката. След неколкостотин метра тя се спуска в каменисто дефиле, което се разширява. Стоп, стигнахме до изоставена кариера. Лика-прилика с изоставената мина, в която ни завлече Ървинг Клей.

— Не смеех и да се надявам — радва се Совьор.

От едно дърво лениво излита лешояд. Крилата му плющят като гащи на простор.

В този момент рев на двигател раздира тишината на безлюдната, нажежена от слънцето природа. Вирваме носове и виждаме оранжево-белия хеликоптер на мама Симпсън. Тя се подава от кабината и ни маха с ръка.

— Голяма досада! — мърмори Совьор. — Как няма да се мъкне подире ни, като ти й обеща седмото небе, и сега сестричката идва да си получи захарното петле.

Хеликоптерът наистина прави кръг над нас и започва да се снижава. Дефилето, където сме, е цялото в камънаци и Бриджет каца на пътя пред гърлото му.

— Върви да я оправиш, докато аз се занимавам с тоя — нарежда Совьор. — Поне да седи мирна.

Слагам ръка на рамото му.

— Слушай, братино. Помисли. Не сме в джунглите на Амазонка, а на границата между Мексико и Щатите. Ако гръмнеш тоя льохман на две крачки от гражданка на Ю Ес Ей, тя ще свидетелства, с каквото и да й за пушвам сега устата. Ще те приклещят и федералните, и мексиканските куки. С твоето минало, чисто като дупката на кенеф, ще видиш пак Париж само на картичките от дъщеря ти. Слушай, Совьор, когато ме помоли да дойда в Америка, за да намерим Циганина, се навих, нали? Аз, прочутото в цял свят, обвеяно със слава ченге, не се погнусих да направя отбор с бивш бандит. Затова, преди да действаш, ти казвам право в очите: не е честно. Прецакваш ме, брато, защото ще ми лепнат съучастничество. За да отмъстиш за един приятел, разбиваш живота на друг. Защото ние двамата станахме приятели по време на тоя поход, и ти го знаеш. Съсипваш не само моя живот, ще почерниш и живота на щерка си, която е достатъчно измъчена от смъртта на майка си. Мъж, Совьор, е не просто оня, който има дупе да натисне спусъка, а оня, който поставя дълга пред скимванията си. Имаш право, ще се изстрелям с хубавата врътолетка и на теб също желая приятно изкарване. Всеки с хобито си.

И тръгвам към входа на дефилето, където се очертава стройният силует на Бриджет. Тя ми маха с ръка.

— Хелоу!

Така, така, кокошчице: хелоу, хелоу! И си пази трътчицата, че ида!

Знам го, открехвали са ме на много езици и с различен тон: трябва си здрав кръст. Кой може да навлажни котето в такива обстоятелства? Както казва Берю: „Като махнеш мен, оставам аз!“

И той, разбира се!

— Много сте лош, обещахте ми да се върнете. Добре, че съм любопитна и ви наблюдавах отдалеч. Като видях, че си тръгвате толкова невъзпитано, се върнах при машината и ви последвах от разстояние. Ще има да си спомням това бяло порше.

„А нужно ли е?“ — пита моят глас с вътрешно горене. Тя сочи към колата в дъното на дерето.

— Защо докарахте тук тоя човек? Искате да го убиете ли? — пита просто така, без да се вълнува.

— Само ще го разпитаме. Не е трябвало да ни следите, сега ще си имате неприятности с властите, които неизбежно ще ви привлекат за свидетелка.

Свива рамене.

— За какво да свидетелствам, щом няма да го убивате?

Женски акъл!

Прегръщам я. За начало тегля една шпакла висока класа. Като на Патока Доналд ми е — ти нали само това зяпаш, какъвто си вдетинен.

Търся с очи подходящо кътче. Зървам малко по-нататък една закътана долчинка, обаче са едни бодили, едни трънаци… Тя е проследила погледа, че и мисълта ми.

— Чакайте, имам една постелка в машината.

Практична работа е американката. И не се пудри! Няма хър-мър, казваш си направо боята.

Одеялцето е дебело, подплатено с кожа. Разстиламе го (стил от мен винаги можеш да очакваш) на благоприятно за задоволяването на най-належащите ни нужди място. Неволно остря уши в очакване на една (или повече) детонации. Тя се изляга с въздишка на облекчение и кръстосва ръце под главата си вместо възглавница.

— Сега е твой ред, готин.

Нашият успех, на франсетата, се дължи на обмислената забавеност на подхода. В любовта бързата кучка планина не повдига, от мен да знаеш тая мъдра поговорка, синко. Значи почваш с воала на целувките, горещи, дълбоки, страстни: по устата, ъф корс — по корсикански де, — но и по ушите, ах, на батко меденките!, по вратлето (уегу гтройапг!). Един път, втори път, пак отначало. Мадам трябва да започне да мърка, да гука. Тогава, без да прекъсваш целувката, пускаш в ход лапите. Експертна оценка за резервоарите на хубавицата. Левия, десния: да няма ревност. Ами въртолетският комбинезон? Дръп ципчето! Пътят е свободен. Я виж, не им е сложила намордници. И те изскачат, палавниците! Ах, вие, малки буйни зверчета! Елате, чичо да ви погали! И потърквам връхчетата. Така, с шепата, нали разбираш? Гледай как става! Въртиш лекичко, поне по петдесет кръга на всяко. През цялото време продължаваш да й целуваш джуките. И тогава вече…

— Ченге! Ей, ченге! — гласът на Совьор изгърмява като топ, усилен от каменните стени на кариерата.

— Моля за извинение — казвам на красивата въртолетка. — Не пипайте нищо, веднага се връщам.

Тръгвам надолу. Виждам Ървинг Клей, проснат на земята. Коджапул стои прав до него, разкрачен, с ръце на кръста в завоевателска поза.

Забързвам нататък, макар леко да плета крака. Отдалеч забелязвам, че Клей е още жив, нещо повече, дошъл е в съзнание. Въпреки че е в окаяно състояние, Коджапул за всеки случай му е вързал здраво ръцете. Совьор не е новобранец! Премита терена, преди да си извади закуската, за да не му отмъкнат червените мравки филийката.

— Какво става? — питам. Совьор ми сочи Ървинг.

— Разправя някакви дивотии, искам и ти да го чуеш.

Сядам на един камък до човека. Муцуната му е отекла, силно разместена от страхотния удар на Коджапул. В очите му е изписано отчаяние от смъртта на спътничката му. Или по-скоро… Не, чакай малко, това не е мъка, а по-скоро пълна безнадеждност, сякаш му е напълно все тая: за живота, за смъртта — неговите и на другите. Вече нищо не играе. Той е като пустинята. Да, да, напипвам истината: пустиня. В него има само празнота и белота.

— Май с палката си му поизбил чивиите на компютърчето — констатирам.

— И на мен тъй ми се струва — казва Совьор. — Още щом го подхванах, разбрах, че кара по капли. Викам си, да не би да играе на нещо, да шикалкави, за да печели време, та да се опита да ме светне между очите, обаче май наистина се е разтекъл.

— Добре ли го пребърка?

— До кожа. Нищо няма — уверява ме Коджапул. Вече по-спокоен, се навеждам над човека:

— Чувате ли ме, Клей? Кима с глава.

— Знаете ли кои сме? Пак кима.

— Тогава кажете! Кои сме ние, Клей?

— Французи. Гласът му е съвсем умрял, като от автомат. Ако някоя риба вземе, че проговори, гласът й ще е точно такъв.

— Да, французи, а по-точно?

Сочи Совьор с брадичка:

— Той се занимава с крадени коли в Париж. Луксозни коли. А вие сте полицай.

Случвало ми се е да слушам запис на магнетофон с изтощени батерии: горе-долу същият шербет от думи, лепкав като захарен памук.

Ървинг не е за пред хора. Моят авер, старият бандит, изглежда, му е счупил скулата, а е издънил и други кости от кратуната му; лявата й половина е станала двойно по-голяма, портретът му никак не е на фокус. Лицето му е отстрани — ако си виждал някога нещо от Пикасо, ще разбереш за какво ти говоря. Насиненото око е пълно с кръв и кажи-речи изхвръкнало. Страшно нещо са пътнотранспортните произшествия. Колко пъти ми е казвал моят приятел Джани Версаче: „Вземи най-красивата жена на света, извади й двата предни зъба и никой няма да я погледне.“ Устата му също е като кестерме. Турчинът е действал с дръжката на пистолета като израелската армия в настъпление. Вложил е цялата си мъжка сила, цялата си омраза! Размажи мутрата на мутрата! На Клей всичките му обръчи са избити, пипето му шурти през канелата. Той казва:

— Дали Господ ще ми прости греховете? О, какъв грешник съм аз! Най-долният от пропадналите! Язва на обществото. Цирей.

Ето ти сега смяна на плочата: публична изповед! Совьор ми шепне:

— Виждаш ли? Нали ти казвам, че е изтресен.

— Ървинг е завъртял кранчето и няма спиране:

— Аз съм от Питсбърг в Пенсилвания, един от най-големите металургични центрове в света. Баща ми беше пастор. Майка ми умряла, докато ме раждала, тя беше първата ми жертва. Отгледаха ме криво-ляво пасторът и сестра му, дърта откачалка, по-набожна и от него. От ранни години съм си негодник. На осем години крадях кльопачка от магазините, на десет — коли, на петнайсет обирах касиери. Когато ме пипнеше полицията, баща ми четеше проповеди. Все се молеше за мен и повтаряше да съм „се върнел в лоното Господне“. Натикаха ме в изправителен дом до пълнолетието ми. Там се запознах с Джузепе Сандрини, едно сицилианче, отскоро имигрирало, което по-сетне стана важна клечка в големия бандитизъм, докато не му изпразних един пълнител в корема, за да заема мястото му. Настаних се на Източния бряг, завъртях си далаверата, докато по някое време не разбрах, че времената се сменят. Шефовете на банди бяха прости занаятчии, идваше часът на големите организации. Ерата на Ал Капоне, Дилинджър и сие принадлежеше на историята. Престъпността, също както и икономиката, навлизаше в епохата на глобализацията. Направих си структурна реформа и влязох в Черния картел. Не знам дали сте чували за този консорциум?

— Чували сме нещичко.

— Това е всемогъща организация с политически, а дори и с военни разклонения. Полицията й лиже подметките. Властта й е като на Интелиджънс сървис в Англия преди последната война. Извоювах си важен Пост в нея. Много важен, ръководех сектор „Убийства“. Създадох елитен екип, оборудван с последната дума на техниката. Безшумната смърт. Не можете да си представите колко баровци са премахнати всъщност от нас, без да се появи и най-малкото съмнение за естеството на кончината им. Бях нещо като министър на дискретните екзекуции в Черния картел. Печелех луди Пари. Водех разкошен живот. Имах щастието да срещна една изключителна жена — Джоан. Когато се запознахме, беше омъжена за един възрастен сенатор, с когото скучаеше. Стана от пръв поглед. Тя заряза стареца и заживяхме заедно. Отначало не знаеше с какво се занимавам, но постепенно разбра, че работата ми е по-„особена“. Посветих я. Тя беше… как да ви кажа… авантюристка. По душа. Окото й не мигна, много се запали и настоя да ми помага. Невероятна жена. А вече я няма, уби я собственият ми брат!

Една сълза се стича от здравото му око. Той не я усеща.

Совьор се е отдалечил да пусне една вода. Отвратен е.

— Напълно е издухал! — ругае той.

Чувства, че отмъщението му се изплъзва. Ти можеш ли да утрепеш една откачалка?

— Дали не ни пързаля? — пита той, както напоява пустинята. — А ако е партенка, ченге? Като в „Лучия ди Ламермур“ — голямата сцена с полудяването?^[1] Тая мърша е способна на всичко. Я си представи, че ни разиграва! Тръшка се, кае се: Господ, угризенията и цялото арлекинско романче. Прави си сметката да ни разсополиви, та да нямаме сърце да го гръмнем.

И мен ме мъчи същият въпрос. Никога не съм бил в такава двусмислена ситуация. Дали пък не си имаме работа с голям артист, който вижда, че играта е загубена, и залага на всичко или нищо?

Клей продължава да ни черпи с шербет:

— Бях щастлив, всичко вървеше чудесно до деня, в който в картела стана оня гаф…

— Какъв гаф, Клей?

— Веднъж месечно се провеждаше заседание на борда на директорите на картела. Всички шефове на сектори се събирахме в един офис в Манхатън. Бяхме петима. Старият Рей Стронг ни изслушваше и после изказваше некои съображения. Много държеше на тези малки семинари, разправяше, че така се поддържал „бойният дух“, като във войската! По време на тези срещи бяхме на открита линия с кабинета на един баш шеф, от ония, дето държаха контролния пакет. Не го бяхме виждали, не знаехме името му, само гласа му чувахме, когато понякога се намесваше в нашите дискусии, за да разреши някое противоречие или да ни нахока. След края на заседанието Стронг излизаше, а ние оставахме да пийнем по чашка. Преди няколко месеца стана грешка: бяха забравили уредбата включена и ние чухме, без да искаме, свръхсекретен разговор между главните акционери. Беше нещо много сериозно, възможно най. Не е хич за казване! Слушахме, без да шукнем, като треснати. Изведнъж вратата се отвори, влезе Стронг, послуша малко, огледа ни и излезе, както беше дошъл. Явно се беше сетил за микрофона и дойде да провери дали чуваме какво се приказва в управителния съвет. И веднага изтърча да предупреди директорите. Веднага стоплих, че ще платим скъпо за тази неволна недискретност. И наистина, съвсем скоро едно приятелче, което навремето беше в моята банда, но влезе преди мен в Черния картел и стана много гъст с Рей Стронг, ме светна, че е взето решение за кадрово преструктуриране сред шефовете на сектори. Разбрах какво значи това: и петимата бяхме осъдени на смърт. Щяха да ни премахнат, понеже се бяхме добрали до тайна, която не ни е работа да знаем.

— Не е било достатъчно да ви елиминират. Можели сте да изтропате на някого, на жените си например — възразявам в картезианския дух, присъщ на моята нация.

— Издигнал ли си се до членство в Черния картел, никога няма да издадеш такава тайна. Ония горе го знаят.

Замълчава, главата му се залюлява, после той клюмва напред и бавно се свлича ничком на чакъла. Посягам да го вдигна.

— Внимавай, ченге! Внимавай!

— За какво? — питам.

— Тоя и да го видиш с отрязана глава, сложена в скута му, пак се пази! — пристъпва, насочил пистолет към Клей. — Ако ме чуваш — вика на Ървинг, — да знаеш, че при първото неправедно движение ще ти пръсна остатъка от кратуната.

Но Клей, изглежда, си е автентично припаднал. Чакаме, без да мръднем. Бриджет ми вика от изхода на дефилето:

— Да сгъвам ли постелката?

— Още две минути търпение! — отвръщам. — После целият съм ваш!

— Е, няма да висим така, докато въведат в Швейцария валутен борд! — недоволства Совьор. — Обичам майтапа, ама това вече не се трае.

Той обръща с крак Ървинг Клей възнак. От това мъченическо лице може да ти се обърнат червата. Устата му е зинала, устните са напукани, удареното око сякаш напира да изскочи от кухината си.

Имам лошо предчувствие. Напипвам артерията на шията му: край на залаганията, рулетката е спряла! За успокоение на съвестта слагам ръка и на гръдния кош: ни вопъл, ни стон! Пълна разпродажба поради смъртен случай.

— Е, каквото искаше, получи го — казвам на Совьор.

— Все пак ти му свети маслото. Сигурно е получил мозъчен кръвоизлив от твоята милувка с приклада. След кратко мъчително боледуване предаде в Божиите ръце красивата си душа. Татко му, пасторът сигурно е доволен: успя да се покае за част от прегрешенията си, преди да пукне, дори и да изкупи някои. Вълнуващо е и поучително, ще има какво да разказваш на внуците след време.

Турчинът гледа глупаво. Все едно в годините на автоджамбазлъка са му пробутали мерцедес 500 без двигател.

— Мамка му — въздъхва, — тъпо свърши. Не си представях, че работата ще избие натам.

— Неочакваното идва при всички случаи — умно отбелязвам аз.

— Какво ще правим сега? — тревожи се той.

— Докато ти му четеш заупокойна молитва, аз ще довърша госпожа Симпсън. Заложена е честта на Франция!

И ТОВА БЕШЕ ПЕТОТО УБИЙСТВО.

После стана друго нещо. Ама съвсем различно. Чакай да ти разкажа…

Летим си ние над Калифорния и слънцето сипе палещи лъчи. Пощенска картичка от птичи поглед. Тихият океан синее почти до черно към хоризонта, небето синее почти до бяло в краищата. Редици палми покрай пътищата, къщички от ония, „очи пълни, ръце празни“, до тях басейни в какви ли не форми, бели къщи, коли, блещукащи като ята рибки. Това е значи панорамата. Добави плажовете, нашарени с ярки петна (банските на щатските дами), и все едно си бил там. Остава да пуснеш на банковата ми сметка колкото ти се откъсне от сърцето, задето ти спестявам разкарването, и сме квит.

Не искам да се фукам за Симпсънката, обаче, с ръка на сърцето (едната, другата е в джоба и раздава похвали на моичкия), напълних й душата (за другото сега не мисли). Като оня финал за световната купа срещу Бразилия! Разгърнах всичките си ресурси, а те са неизчерпаеми. Сега тя пилотира лениво, с възнаградена плът и сенки на благодарност под фаровете.

За момент ръката й оставя лоста на хеликоптера и се плъзга по моя (веднага й давам път), все едно гали по главата голмайстора.

— Беше уникално! — казва. И го повтаря: — Уникално.

Потупвам я по ръката и шепна скромно:

— О, моето момиче, това беше само контролна среща. Ако се срещнем пак, ще ти пусна програмата докрай: „лудите нощи на халифа“, „разгонената орда“, „синеоките бухалки атакуват призори“! Тя изпада в мечтание:

— Как нарекохте онова, което ми направихте, онази дълга целувка между краката, скъпи?

— Торта рунтавелка, скъпа моя, при нас с това те посрещат. Дори клисарите го правят с богомолките.

— Прекрасно е! Нещо подобно изпълняваше моят психоаналитик от унгарски произход, но беше астматик и удоволствието не успяваше да проникне навътре, нали разбирате?

— О, тук няма място за посредственост — обобщавам аз. — То е като лов на бисери. За успеха са нужни гръден кош като гардероб и език на хамелеон.

Тя се съгласява (има си хас!). Още си мечтае за деветдесетте минути (нали знаеш, толкова трае без дузпите накрая) върху зеления терен. За начало й смъкнах гащеризона и я турих на колене. Любезен поздрав с пръст за резервния вратар. После гол след гол и в двете врати. Тя отначало протестираше: „Не, не, невъзможно!“ Но няма такава дума на френски, това и президентът Митеран ще ти го каже! След пет минути вече не беше на себе си и започна да призовава: майка си, мъжа си, президента Буш, пастор Мартин Лутър Кинг, генерал Колин Пауъл, началник на Генералния щаб, Майка Тереза, Франк Синатра, гинеколога си, доктор Поридж, старата си баба от Кънектикът, бурканчето си вазелин „Греймън-Даймънд“, вибратора на сестра си Барби ръката на масажиста си, многоструйното си биде и флакона си с пяна за бръснене „Гладко бедро“. Искаше, заповядваше, настояваше за още. А аз, неуморим великодушно давах още и още.

И всичко това на стотина метра от тленните останки на Ървинг Клей! Смъртта и животът: алегория! Покрусеният Совьор, който чака до своята жертва да свършим с насладите. Но той вижда другояче нещата. За него тази кончина е случайна. Не е онова изработено умъртвяване, за което жадуваше, а банално умиране Като следствие от непредумишлени действия. Той е траснал Клей, за да го зашемети, не за да го очисти. Всичко е в нюанса.

Сякаш проследила развитието на мислите ми, Бриджит Симпсън пита:

— Какво направихте с оня мъж, когото преследвахте?

— Нищо — отвръщам. — Моят приятел му прочете едно конско и го оставихме там с колата му.

— Сигурен ли сте, че не е умрял?

— Очевидно.

— Ще останете ли още във Фресно?

Мисля си за храбрата Мариза, за която отдавна би било време да бяхме се били погрижили, както би казал Жан Дютур от Френската академия, на когото се е случвало да изпусне влак, но условно наклонение — никога.

— Може би два-три дни.

— Ще се видим ли пак?

— С радост.

— В легло с вас сигурно е по-хубаво, отколкото върху постелка на земята.

— Вие ще прецените.

Извръщам се. Совьор е чинно пристегнат с предпазен колан и дреме на задната седалка, но с лекия сън на бандюга, който си е подложил приклад за възглавница. Моето движение го кара да повдигне клепач:

— Не се бой, чух всичко — казва. — Защо искаш да останеш във Фресно?

— А Мариза? Сигурно не може да пътува, ако са я оперирали.

— И какво от това? Ще отскачаш да й подържиш ръката между две запретвания на тая мърла? Твоят принос беше дотук, ченге! Прибирай си се в кафеза, аз ще се погрижа за моето момиче.

Много е кисел, със златна лъжичка не можеш го подхвана.

— Твоя воля — въздишам.

— В Париж ще се обадиш ли на братчето на Циганина?

— Естествено.

— Тогава ще му занесеш една пачка. Докато ти клатеше госпожата, аз напипах валутния резерв на оня боклук в поршето — и вади от джоба си издута торбичка от камилска кожа, завързана с шнур. — Знаех си — казва. — Всички постъпват така, защото няма друг на чин да сведеш имането до най-простото му изражение Диаманти и рубини. Най-мижавият гони петте карата. Покажи ги само на Картие, ще те целуне в устата и ще ти пусне език. Изключително качество: мръсникът е имал око за тия работи!

— Е, значи не си си изгубил времето — казвам. Усеща хапливия ми тон и намига.

— Ако си искаш пая, ченге, не се притеснявай!

— Не ме обиждай, рязан, не съм го заслужил. Свива рамене.

— Ще ме побъркаш с твоята неподкупност. Не всичките ти колеги са такива!

— Уви! Но като цяло се държим.

— Ще заделя половината от всичко за Маноло, все едно Циганина му е оставил наследство.

— Тъкмо, нали Маноло е по бижутата!

— Значи ще му дойдат дюшеш!

— Има опасност да му объркаш живота. Сега я кара нелошо със семейството в панелката. Понеже неговата благоверна не е първа шпага под юргана, ходи да забърсва курветините по кафенетата. Абе не е да го оплачеш.

— И ти предполагаш, че от такава тухла ще му хвръкнат чивиите?

— Нищо чудно.

— Ей, Боже, това ченге не само на светец се прави, а и на врачка! Що не хвърлиш картата и да навлечеш расо!

— Вслушвам се в съвестта си, уважаеми. Прегърна ли някоя кауза, не ми мига окото да прекося Атлантическия океан с един гангстер, но това не значи, че съм навит да си цапам ръцете. Така че „наследството“ на Циганина, както му викаш, си го носи сам на Манолорела Рока. Не съм ти куриер.

— Така да бъде, почитаеми господине!

Кацаме във Фресно, възпитано се разделям с нашата очарователна пилотка (няма как, мъжът й е там: един рус Шварценегер със сини очета, които гледат невинно И безпросветно) и си вземаме наетата кола от паркинга. Посока: болницата.

Чувствам се малко виновен пред Мариза, която зарязахме на болнишкото й ложе. Което си е вярно, хукнахме със Совьор да раздаваме „правда“ и забравихме да бъдем грижовни. С какъв баща и с какъв любовник се е вредила, горката! На татенцето му дай да корми убиеца на своя авер, а на любовника — да лъска задния мост на някоя врътолетка! Мариза май трябва да се запише в курсове по рисуване или по музика. Да се посвети на изкуството, за да забрави гадостта на съществуването.

Болница „Санта Рунта де Констипасион“ е нова и искрящо бяла. Сестрички от телевизионен сериал се плъзгат безшумно по светлите коридори, разкрасени с футуристични литографии на градове в небето, летящи влакове, жени автомобили и други изискани ужасии от този род.

Питаме за старшата сестра. Точно както си е в щатските сериали, тя е негърка, за да е чиста съвестта на зрителите — ама моля ви се, ние в Америка сме свободни духом, нали виждате, от едновремешния расизъм няма и помен!

Хубавичка е, засукана, с дискретен грим. Задникът й е повдигнат като на всички снежинки, нали знаеш, винаги горе ги носят, все едно са си напъхали жандармерийски паласки под полите. Откъм миризма надвива аптеката. Приятно маце. От тоя калифорнийски климат ми кипи кръвта и с удоволствие бих изиграл две продължения па днешния мач. Потапям погледа си в нейния и пускам опя дълбок глас на говорител от предвоенното радио, за да я попитам как е госпожица Коджапул. Отговаря ми, че операцията е минала успешно, пациентката е в съзнание от няколко часа и дори има посещение.

Ако в тоя миг има някой, който забравя за хилядолистното тесто, това е твоето любимо другарче, комисарят Достоиедноиобратно). Посетители при „Мариза“. Във Фресно?

Турчинът вече гълта стъпалата. Хуквам след него. По пет наведнъж! Момето е в стая 204 заедно с някоя си дама X. Дж. Бойл, пострадала при транспортно произшествие.

Влизаме, без да чукаме. Веднага зърваме милата Мариза, бяла в бялото си легло, с по една канара от всяка страна. Симпатични са като две локви, останали под стар пияница. Костюмчета от бял лен, намачкам като кожата на шарпей, ризи на ярко райе и широко поли панами. Все едно юначагите, които драскат по камънака на Андите, за да опитат кафето „Нова Бразилия“. Мутрата на единия е червена и плоска, цялата нацвъкана с пъпки като паста с ягоди, която гранясва на витрината; другият е лъснал в розово като прясно избръснато прасе. Белите ресници и безцветните очички на албинос не допринасят с нищо за естествената му привлекателност.

— По-леко, ченгета са! — съобщава спокойно Мариза, без да ни поглежда, сякаш говори на двете мулета, които за щастие не отбират от франкофонство.

Аз, както винаги се справям и веднага криввам към бълхарника на госпожа Бойл до прозореца. Совьор се запъва за малко, но ме ескортира.

— Хелоу, мисис Бойл! — подвиквам весело и от все сърце.

Адресатката е едно дребно бабе с накъдрена синя косица. Тарикатът, който я е гипсирал, не си е играл на дребно, защото не се вижда много от изначалната й география. Носи шина, ръката й е циментирана, единият Й крак е вдигнат с тежест. Добави рани навсякъде и ще получиш стара парцалива кукла, паднала във варел с миниум.

— Как се чувствате? — продължавам, докато присядам на ръба на ложето й. Твърде неудачно впрочем, защото седалището ми премазва единствения останат здрав елемент от личността й — левия крак. Писъкът й ме възправя.

— Извинете! — викам. — Да звънна ли на сестрата?

Останките от бедствието въртят глава.

— Няма нищо. Кои сте вие?

— Изпраща ни вашата застрахователна компания за допълнителни сведения.

— Ама — проблейва горкото бабе, — нали всичко беше наред?

Усмихвам й се:

— Последни уточнения за окончателния доклад, госпожо Бойл.

— Добре, добре.

Правя се, че не обръщам внимание на съседното легло. Но не щеш ли, Ягодова паста тръгва към нас.

— Хей, вие! — казва и забива в трицепса ми показалец, дебел колкото оная ти работа в ерекция.

— Кой, аз ли? — печеля време.

— Да. Французин ли сте?

— Защо ме питате?

— Защото се чува.

Някакъв хлад плъзва нагоре по краката ми, вледенява ощастливителя на толкова дами, промъква се отзад, пъпли нагоре… Започвам да предполагам, че този път ни го нафърфориха и че хитрината ми не струва скъсан бон от ланската приватизация.

Тогава се почва нещо. Не е на хубаво обаче. Голямото кучешко лайно върху персийския килим на маркизата! Оня тъпанар Совьор не измисля нищо по-добро от това да измъкне желязото си и да забучи дулото му в шкембето на кагебиста.

— Спокойствие! — избоботва той.

Виждаш ли, станеш ли гангстер, си оставаш такъв за цял живот.

— Татко! Моля те! — вика горката Мариза.

Питам се как ли ще се отбърка тая бъркотия. Ягодова паста намира решението. Мамка му, каква бича глава нацепва в ченето на Коджапул! Късо, без засилка. Монументално! Совьор тупва по задник като презряла круша. Напълно зашеметен е. Брой му до петдесет, ако искаш. Изпуска пушкалото си и в същия миг Ягодова паста е стъпил с крак върху него. Другарчето му се притичва на помощ. Чисто изпълнение, да им изръкопляскаш. Май ние във Франкофония имаме много да учим от щатските колеги. Докато кажем две, белезниците са щракнали. Положението не е розово. Както ми се струва, акциите на Сан А. бележат лек спад на борсата за елитни ченгета? О, Тонио, няма скоро да те осени ангелската непорочност!

Двете шкембета са федерални куки. Замъкват ни в един звукоизолиран кабинет. През стъклените прегради се виждат още и още канцеларии. Кипи богатият вътрешен живот на полицейски участък. Гъмжи от цивилни куки, униформени ахмаци, невинни арестанти, началства, курви, друсани дрипльовци. Цялата менажерия от „Маями вайс“.

Розова зурла и Ягодова паста мятат на закачалката саката и карнавалните си капели. Късите ръкави на ризите им разкриват напомпани бицепси с рижава четина. Не са от приказливите, но каквото кажат, е чист концентрат. Пребъркват ни и всичката смет от джобовете ни се изсипва върху стъкления плот на бюрото. Плячката на Совьор, пачките и камъчетата с не мога ти каза колко карата — изящна гледка, която силно ми оправя репутацията! Чувствам се корумпиран до мозъка па костите полицай.

Ягодова паста излиза да си вземе кола от автомата в залата. Връща се, като гълта от шишето. Кобурът му придава вид на ченге от трилър — оня, бияча с шибаните номера. Розова зурла петнайсет минути изучава педантично бумагите ни, свършва и започва пак. Накрая излиза и ги отнася, а Ягодова паста ни подхваща, стиснал шишето кола в ръка. Джуките на Совьор са цепнати и издути, изплюл е един преден зъб и черната дупка в ченето не допринася за изискания му вид. Демонстрира фатализма, присъщ на закопчаните гангстери. Големите мъжкари посрещат поражението с достойнство.

След малко Ягодова паста се обръща към мене:

— Вие ли откраднахте фургона на летовниците в гората край Тенкс Веримъч?

Това беше под лъжичката, много професионално. Захапи заподозрения за някоя дреболия, за да го заблудиш. Много мило. Но не толкова свежо, когато се прилага на друг печен професионалист.

Добавя:

— Момичето от болницата… (наднича в някакво листче) Мариза Коджапул потвърди фактите. Транспортирали сте я с въпросното превозно средство.

— Вижте какво — викам му, — и аз съм от службите, тъй че да не го увъртаме. Всички ще спечелим време, ако свалим картите на масата. Разбирам, че моето положение ви се струва двусмислено, но въпреки привидностите няма в какво да бъда упрекнат.

Предложението ми май не го затрогва. Седи си като дюстабанлия. А няма по-приятно нещо за едно ченге от това задържаният да предложи да пропее.

Другарчето му се връща. Носи някакъв лист с вид на телеграма и го тика под носа на колегата. Ягодова паста я прочита, но не трепва. Другият смачква хартийката и я пъха в джоба си. В сцената има нещо нереално. Двамата продължават да се блещят в нас, без да кажат дума.

Ягодова паста поглежда часовника си. Отвън денят, вече толкова изтощен, започва полека да сдава багажа. Климатикът бръмчи тихо. Въпреки изолираните витрини отнякъде се чува истеричен женски крясък. Машинално търся с поглед през върволицата канцеларии, но не се вижда нищо. Гладен съм, жаден съм, спи ми се. Най-вече съм жаден.

— Може ли да получа чаша вода? — питам накрая.

Не ми отговарят, но това подсеща Ягодова паста да си допие колата. Чакаме още.

— Вижте — казвам, — искам да дам показания, възможно ли е?

На телефона светва една зелена лампичка. Розова зурла вдига слушалката:

— Да, аз съм! Свържете ме.

Слуша известно време. Казва „Окей!“ и затваря. Обръща се към нас:

— Прибирайте всичко това!

Не стопляме. Той повтаря:

— Не чувате ли? Вземайте си шибаните боклуци.

Съвсем ошашавени си натъпкваме по джобовете каквото си носехме преди обиска. Совьор обаче се колебае да вземе ли доларите и камъните. Хвърля въпросителен поглед към федералните, които кимат с досада. Добре де! Ягодова паста дори взема пистолета, с който го заплаши турчинът, и му го подава с дръжката напред. Сега вече съвсем не стопляме.

— Вървете с нас!

Пак прекосяваме всички помещения, този път без белезници. Мирише на пот и на прах, климатиците преживят тежкия въздух.

Навън ни затиска задухата на късния следобед. Щом се появяваме, една петнайсетместна лимузина, от ония, дето ги има само в Щатите, която досега е блокирала движението, паркира точно пред нас. Розова зурла отваря една от вратите.

— Качвайте се! — изгрухтява.

Подчиняваме се. Вътре са четирима без шофьора. Четирима юначаги с толкова изразителни мутри, че ще излекуват и хълцането на прясно родила тигрица. Настаняваме се на седалката с гръб към движението, тоест срещу четирите персони, изброени на етикета над срока за годност на продукта.

Впечатляващ ансамбъл. Восъчни манекени. Само очите им шават. От дясно на ляво: един набит дебелак с тлъсто шкембе и нагъната гуша; блондин с лице, чертано с линийка; много бледен шишкав и плешивеещ арабин; опърпан тип с клюн на кондор, дрипаво яке и разръфани кецове, който така се е зализал с гел, че по кичурите му са засъхнали топчета като череши.

Чуден квартет. Когато сядаме, установявам, че вратата се е затворила, без Ягодова паста и Розова зурла да се качат. Двамата остават на кея и изпращат кораба. Розова зурла си вее с голямата си оперетна капела. Остава да запее алпийски бодлер.

Тъй като четирите лоши момчета мълчат, както и колегите им от ФБР, Совьор изфъфля с многострадалната си разбита уста:

— Фякаф фме ф муфея на Мадам Тюфо. Вярно, но кого или какво изобразява тази живописна група? Полицията или престъпниците? Порока или добродетелта? Нищо не разбирам от тоя панаир. Само чувствам, че затъваме в особено гъст и мазен сос бешамел. Че ни окошариха, ми изглежда логично. Но след като ни прибраха на топло, да ни връщат такъмите и да ни изкарват, за да ни поверят на тези другарчета, ми се струва много гнило. Нещо не се връзва. Подгъвът виси. Тия четирима в този икарус, пилотиран от негър в мундир, изобщо не ми приличат на ченгесарски екип. Излизаме от града и хващаме пътя за Фриско. Гладът и жаждата ме тормозят все повече. Толкова съм изтощен, че въпреки сериозността на положението започвам да клюмвам и заспивам на пресекулки. Трябва да ти кажа, че ламарината люлее приспивно на гладкото шосе. Най-накрая морно отпускам глава върху рамото на Коджапул. Алегория: престъплението възглавница на наказанието!

В полусъзнание (кажи го полубезсъзнание) си викам, че положението не е тежко, а само безнадеждно. Оста нали сме без резервация за връщане. Как коварно ме довлече в тая помийна яма Совьор. Как мислиш, заслужава ли името му да значи спасител на великия език на Френската академия?

Не отиваме в Сан Франциско, защото, когато се събуждам, навън е тъмно. Луната — китайски фенер (издута като кравешко виме), звездите — сребърни сълзи (мерси!), морето и белите овчици на вълните (сипи още едно, моето момиче). Караме право към последното и стигаме някакъв пристан, навярно за яхти денем. Там четиримата мускетари слизат и ни подканят да сторим същото. Огромната каляска и нейният кочияш (хайде, яж!) изчезват. Сред кротката флотилия на кея се извисява поне десетметрова моторница, осветена а §югпо [???] (да те видя сега към кой речник ще посегнеш!), с двама дръвници на борда, облечени във фланелки с надпис 8Пуег 8Ъагк [???] със сини букви.

— Оо! — вика русият.

Или ми вярвай, или иди да си направиш патерица, та да не ти се огъва всеки път, когато ти потрябва, но това е първата дума, с която благоволяват да ни удостоят: две букви!

Совьор ми шепне:

— Смятат да ни използват за стръв в открито море. Ще се оставим ли да ни прекарат като новобранци? Нали ченгетата ми върнаха пушкалото, ще се опитам да оправя проветрението на тия джентълмени.

— Забрави! Това са професионалисти от висшата лига. Докато го извадиш, ще се намериш на земята с кило олово в чутурата.

— Е, така ли ще умрем, или удавени…

— Почакай, мисля, че още не са решили да ни топнат във фритюрника, или поне няма да е веднага. Ако те интересува моята гледна точка, симпатягите са от организацията, която преследваше Ървинг, и искат да знаят как и защо сме се набъркали.

Два здрави шута ни изхвърлят на борда на моторницата и слагат край на нашите възвишени размишления. Кракът ми се изкълчва, когато падам на палубата, и усещам, че веднага започва да отича. Работата се дъни отвсякъде!

Красива гледка сме двамата със Совьор — той с уста като зелка, аз с моето навяхване, в лапите на четиримата, които явно са способни на повече, отколкото могат да родят куфалниците на петима като теб!

Моторницата се отделя от кея, излиза от пристанището и зацепва в открито море. Почти веднага загрявам къде отиваме. На няколко кабелта, както се казва в романите на Стивънсън, се вижда голям осветен морски съд. Опасват го гирлянди от крушки. Чува се музика, която се отразява от морската повърхност. На борда се вихри купон.

Нашата лодка наистина се отправя право натам. Единият дръвник вади мобифон (ти тогава може и да не си чувал за тях, но си ги имаше) и дрънка нещо неразбираемо заради рева на двигателите. Разстоянието между моторницата и яхтата намалява. Скоро успявам да прочета името на носа: 8Иуег 8Ьагк [???]. Значи моторницата е към голямото корито.

Докато наближаваме, успявам да различа пасажери във вечерно облекло на горната палуба, където е празненството. Хвани се здраво за такелажа: не друсат на музика от консерва, а им свири истински оркестър. Изглежда, собственикът на черупката гуши яко, щом може да си позволи такива капризи.

Прилепваме се до хълбока на яхтата, в който малко над линията на газене има отвор с голяма плъзгаща се порта. От него е спусната широка рампа с двоен парапет. Във вътрешността две едри крушки осветяват с млечна светлина товарен трюм. Из него шават няколко сенки на моряци.

— Дебаркирайте! — казва ни арабинът.

Подчиняваме се. Стъпили веднъж на борда, нашите придружители губят интерес към нас. Поема ни екипажът на 8Иуег 8Ьагк [???], чаровни юноши с мутри на колачи. Тръгваме по тесни коридори. Татуираният пират, който върви отпред, се спира пред желязна врата, чието резе се затяга с огромен винт. Той го завърта и я отваря пред някакъв тъмен килер, който смърди на топла смазка. Бутат ни вътре без особени грубости и хлопват тежката порта. Пълен мрак. Представяш си, нали, няма нужда да описвам тръпките, които те побиват.

— Като плъхове, мамка му! — ръмжи Совьор. — Не трябваше да те слушам, ами да контраатакувам преди отплаването.

Пристъпвам напред с протегнати ръце. В такива случаи пръстите ти стават очи. Напипвам метална стена, кръгли главички на нитове. Карам по нея. След четири малки крачки прав ъгъл. Още четири крачки, нов завой. С една дума кутия. Желязна кутия, подът също е от ламарина, но гофрирана. Никаква седалка, никакъв предмет, нищо! Гладки повърхности с пъпките на нитовете. Жегата е тропическа, въздухът — рядък. Сядам и опирам гръб до стената… Победен.

Да, правилно четеш, мухъл: по-беден. По-беден от всичко!

— Да бяхме си останали да си пием мастиката в твоето кръчме, рязан.

— По-добре да мислим за друго — съветва като познавач на затворените пространства.

Знае ги той тия работи.

— Прав си — признавам. — Забеляза ли татуировката на моряка, който отвори вратата? От рамото до лакътя. Сирена. Щом оня издуе бицепс, забременява.

— И какво? — пита Коджапул.

— Нали ме посъветва да мисля за друго!

Чувам, че и той сяда с пъшкане. Той все така си говори, с „ф“ вместо „с“, но аз се отказвам да транскрибирам тук тази моментна аномалия, защото няма нищо по-смешно от авторите (от миналия век повечето са такива), които се опитват да предадат акцентите, пелтеченето, даже накуцването!

— Какво излиза — казва той, — полицията ни предаде на Черния картел?

— Черно на бяло.

— Какъв е тоя кораб според теб?

— Яхтата на някой от шефовете на организацията.

— Какво очакват от нас?

— Да изпеем каквото знаем.

— И какво ще правим?

— Ще пеем.

— Така ли смяташ?

— Защо да крием какво сме открили? Техните далавери не са наша работа. Нас ни интересуваше да намерим Мигел дела Рока, а открихме една разтопена люспа от желязото, заседнало в гръбначния му стълб.

— И ти какво си мислиш, че като снесем кротко всичко, ще ни проводят по живо, по здраво?

— Разбира се — хиля се. — И дори ще ни отпуснат пенсии като на вдовици от войната.

— А защо ни набутаха в тоя железен сандък?

— Подгряват ни.

— И докога?

— Може би до края на купона. Извинявай, че не ти отговарям с присъщата ми увереност, но батериите на моята кристална топка започват да сдават.

Минава доста време и Совьор заявява:

— Съжалявам, че те насадих на тия яйца, ченге. Искам да ти кажа мерси, докато още мога. Свалям ти шапка! Ти си голям мъж!

Приятно е да го чуеш дори когато береш душа в зандана. Коджапул добавя със замечтан глас, изпълнен със съжаление:

— Ако вместо ченге беше станал наш човек, щеше да направиш страхотна кариера!

— И ти, приятел, ако беше постъпил в полицията, вместо да обираш банки, сега да си бригаден генерал в пенсия!

Ярка светлина. Гласове.

Стряскам се и се изтръгвам от тежкия като олово сън, в който заменях суровата действителност за още по-отблъскващи кошмари.

Вратата се отваря. Мигам срещу светлината. Двама пирати с бели фланелки, на които със заврънкулки е изписано името на проклетото корито. Единият е тарикатът с татуираната сирена (сигурно са му я правили в Англия, защото прилича на госпожа Тачър). Той казва:

— Stand up! (което във ВСИЧКИ българско-английски речници и дори във френските филми значи „стани“).

Изправяме се. При това движение задръстеният Совьор, почетен гангстер за сватби и банкети из комплексите, изпуска пистолета си. Татуираният го прибира и го тика в колана си. Тръгваме. В края на коридора влизаме в асансьор, който ни качва една палуба нагоре. Кратък път и сме пред друга врата, която обаче не се отваря с корабно кормило като трезор на модерна банка. И влизаме в най-откаченото, най-невъобразимото място, което ми било писано да видя. Толкова е неописуемо, че не знам от кой край да захвана описанието, което обаче е абсолютно необходимо, почитаеми читателю, за да можеш по-нататък да проследиш с отпуснатия ти мизерен коефициент на интелигентност продължението на драматичните събития.

Представи си обширно помещение, горе-долу правилен куб с дължина на страната десетина метра и разделен на три равнища обем. На една от страните се издига нещо като ниска трибуна с около петнайсетина места. Седалките са тапицирани с чортова кожа. Засега са празни. Пред трибуната има кресло, пред него маса, а от другата й страна пейка от грубо дърво. Дотук в час ли си, Иванчо? Някакви въпроси? Окей, продължавам.

Тази подредба смътно напомня за съдилище. Но не това му е безумното на мястото. О, да беше само това! Немислимото, смразяващото е гигантският аквариум, който изпълва останалата част от помещението. Осем метра дължина, пет широчина и шест височина. Пълен с вода. И зеленикавата течност гъмжи гнусно от каймани, ако не и от алигатори. Отврат! Най-малкото гущерче гони четири метра. И са… Чакай да се опитам да ги преброя… един, два, три, четири, пет, шест. Уф, няма ли да спрат да мърдат!… Седем… Осем! Зверюгите се плацикат в огромния стъклен аквариум. От време на време някое се озъбва до преградата и ни гледа закачливо. Омръзнаха ли ти се мартинките?

Чакай, още не съм свършил. Над аквариума има решетка, а на тази решетка лежи гол мъж, омотан с въжета, със запушена уста. Кроковците са надушили мръвката и са нервни. Скачат, за да достигнат плячката, и блъскат с муцуни решетката.

Оглеждаме панорамата и ченетата ни се стягат така, че Давидофф може да направи от тях резачка за пури. Совьор ми вика:

— Да не сме в лодката на Дракула? Или във филм за Джеймс Бонд?

Не му отговарям. Чувствам, че започва изключително важен момент от съществуването ми. И има опасност то да свърши с него, както има вещината да напише мадам Юрсенар в „Мемоарите на Антоан“.

Татуираният ни казва, че можем да гледаме, и сочи местата трета класа на дървената пейка. Защо пък не?

Полагаме седалища и се вторачваме в купона на гадните гадини. Сещам се за една крокодилска ферма в Тайланд, която посетих навремето. Представлявана редица басейни, в които влечугите бяха разделени според възрастта и размерите им. Изящни мостчета прекрачваха резервоарите и аз гледах със зяпнала уста как се премятат хищниците. Тук усещането е по-силно, защото тези гадини са великани, а голият вързан мъж над тях навява предчувствия за чудовищни гледки.

След известно време вратата срещу тази, през която ни вкараха, се отваря и в помещението нахлуват хора в официално облекло. Повечето са мъже в бели смокинги, но има и три дами: дълги рокли с диаманти, тежък вечерен грим. Общо четиринайсет човека. Настаняват се на трибуната. Личи си, че не им е за пръв път. При казват си, без да се интересуват особено от нас, с изключение на най-младата от дамите, една изрусена Мерилин към четирийсет карата, която, усещам, ме намира за сладур и съответно се пита колко ли сладко викам ура.

Няколко минути светско бъбрене и се появява по следният персонаж: Великият инквизитор! Интересен типаж! Към петдесетте, изтънчено елегантен. Лицето му е широко, плоско и бледо. По средата кривият нос стърчи като римска останка посред италиански площад Сива лъвска грива, сресана назад. Леко мътен поглед.

Противно на очакванията не сяда в креслото, а остава прав, с ръка в джоба на сакото и палеца отвън, щръкнал като курок на ловджийска пушка. Обръща се към гостите:

— Уважаеми членове — започва, — благодаря, че всички се отзовахте на поканата ми. Позволете ми сега да премина към сериозната част и да ви информирам за някои проблеми, които предизвикваха известно безпокойство в картела, но са на път да намерят разрешени ето си. Навярно забелязвате вързания мъж върху решетката на аквариума. Става дума за Педро да Силва, който събираше приходите на картела от търговията с наркотични вещества по Западния бряг. Нашите ревизори установиха, че Да Силва е отклонил средства, възлизащи общо на осемстотин четирийсет и три хиляди долара. Той не оспори фактите. Смятаме, че подобна липса на вкус заслужава смъртно наказание, защото, ако Черният картел не дава недвусмислено да се разбере, че е непреклонен по въпроса за лоялността на сътрудниците си, излагаме на опасност репутацията си. Както винаги, ще подложим на вот присъдата, предложена от експертния съвет. Кой е за неутрализирането на Да Силва?

Всички вдигат ръка.

— Единодушно — регистрира този, когото спонтанно нарекох „Великия инквизитор“. — Добре! Да бъде!

Кима на единия от двамата моряци. Посоченият отива до нещо като бесилка, стърчаща в ъгъла на аквариума. От нея виси верига с ръкохватка на края. Той я дръпва. Решетката над вивариума с кайманите се разтваря по средата и голият човек цопва в ужасния басейн.

Онова, което се случва след това, надхвърля всякакви човешки представи. Едва докоснал повърхността на Водата, нещастникът е буквално раздърпан. Осем зейнали виолетово-червени пасти го захапват. Всеки от хищниците тегли плячката към себе си. Водата поаленява. Тялото на мъченика е разчекнато, разкъсано, разфасовано, изядено! Неописуемо ли? Ами, нали виждаш, че го описвам. Но не добавям нищо, държа се в границите на поносимото, че да не подбелиш очи, малодушни ми читателю! Сред вълните се подмятат късове плът, гледай гледай, един крак! Отвратително е — един самотен крак. Червата се стелят като кълбо змии, което се разбягва. На главата засега никой не налита и тя се търкаля по дъното на стъклената вана, подмятана от движенията на влечугите. Ужас! ТЬе Ноггог!

А зловещият ареопаг съзерцава сцената, без да мигне. Жените дори не пребледняват. Май симпатичната тумба е навикнала на такива „екзекуции“. Кроковците нагъват хищно, трябва да са ги държали дълго без храна. Бият се за остатъците. Подават се над повърхност та и дъвчат доволно. От огромните им кастанети стърчат кости. Течността вече е толкова размътена от кръв та, че не се различава ясно боричкането на веселите животинчета.

Морякът дръпва отново верижката и двете половини на решетката заемат първоначалното си положение.

— Добре — казва Великият инквизитор, — приключихме с първа точка. Сега да пристъпим към двамата мъже пред вас. Техният случай е по-особен. И двамата са французи. Този е полицай и заема висок пост в Париж Онзи е дребен гангстер, не особено ловък, ако се съди по това, че е прекарал повече време в затвора, отколкото отвън — угодническо хихикане в аудиторията. Преди да ви разкажа нещо повече за тях, скъпи приятели, трябва да ви съобщя един много съществен факт Неотдавна Черният картел реши да премахне петима от нашите активни членове: Франк Стъдър, Чарли Рендъл, Куентин Дюър, Том Лимбер и Ървинг Клей. „Договорите“ по отношение на първите четирима бяха изпълнени коректно. Но последният не можа да бъде… екзекутиран поради основателната причина, че Клей почина преди това от естествена смърт: рак. Момчетата от картела извършиха проверки недостатъчни, както се уверихме по-късно). Казано направо, Клей ни измами със своята естествена смърт. Всъщност той докарал от Франция един дребен престъпник, когото пробутал на свое място при кремацията. Хитро! Клей бил предупреден, че дните му са преброени, и прибягнал до този трик, за да се измъкне. За негово нещастие пустият му французин бил голям фустопоклонник. По време на престоя си при Клен в Гълфпорт станал любовник на една чернокожа проститутка. Освен това бил от любопитните и намерил телефона на мястото във Фресно, където Клей смятал да се „оттегли“, и го съобщил на възлюбената си. Дотук ясен ли съм? Окей. Приблизително по това време пристигат тези двамата, тръгнали, предполагам, да търсят своя сънародник, въпросния дребен френски тарикат Дела Рока. Издирванията им ги отвеждат до проститутката и те я удавят във ваната и, след като я накарват да проговори.

— Не е вярно! — провиквам се. — Аз съм полицай, а не убиец!

Мъжът подхвърля през рамо, без да се стресне:

— Изчакайте, ако обичате — после продължава разказа си: — Понеже разпитвали колежките на момичето за адреса му и срещнали съседи по стълбите, на полицията в Мисисипи не й било трудно да попадне на следите им и да научи, че са отлетели за Калифорния. В разследването се включват федералните служби. Светкавична анкета, за което заслужават благодарност от Черния картел. Те арестуват тези индивиди, които междувременно са убили брата и жената на Клей край една запустяла мина в Сиера Невада.

— Не е вярно! — повтарям.

Великият инквизитор ми се усмихва почти доброжелателно:

— Сега е моментът да представите обясненията си, господин детектив.

В тоя миг си казвам, че за тези почтени велможи на организираната престъпност най-прекрасните, най-вълнуващите, най-трогателните думи ще бъдат като музика за глухи. Ако си дал на осем прегладнели каймана да изкълват жив човек, за теб думата чувствителност е безсмислен звук. Дали ще им рецитирам Маргьорит Дюрас или ръкописите от Мъртво море, е все тая. И все пак, за да не пропусна и най-малката възможност, им разказвам подред и с лаконичност, от която и Фидел Кастро би позеленял от завист, поредицата събития, разиграли се до днес. Премълчавам само живописния начин, по който се запознах с Маноло дела Рока, защото, като ги гледам, представа нямат що за десерт е къдравата торта с удължен срок на годност. Излагам им подбудите и развитието на моето разследване, без да премълчавам нищо. Накрая възкликват, когато им съобщавам, че Клей вече наистина е мъртъв, пречукай от моя приятел бандит. Обяснявам им къде се намира: могат да си го приберат без никакви затруднения, ако тленните му останки представляват интерес за тях.

Когато свършвам, Великият инквизитор кима с доволен вид:

— Ето една добра новина — казва. Но веднага намира за какво да се заяде: — Господин детектив — обръща се към мен, — разказът ви звучеше с нотки на достоверност, което ме кара да мисля, че нещата наистина са се развили така. И все пак бих искал да се спрем по-подробно на един момент: Ървинг Клей направи ли пред вас някакви признания, преди да умре?

— Как би могъл? Намираше се в кома след страхотния удар с дръжката на пистолета, нанесен му от мистър Коджапул!

Съгласява се още веднъж (по-далече дръж).

— Преследвахте го с хеликоптер?

— Точно така.

— Как се върнахте от Мексико, щом сте го откарали във въпросната кариера с бялото порше, което сте изоставили там?

Я го виж, има фосфор в мозъка си, мръсникът!

— Хеликоптерът ни следваше и ни върна във Фресно.

— Коя фирма? Казвам му.

— Кой пилотираше?

— Една жена.

— Знаете ли името й?

Какво да го усуквам, така или иначе, ще го научат.

— Госпожа Бриджет Симпсън.

— И тази жена е станала съучастничка, като е качила хора, които току-що са изоставили труп на усамотено място?

— Тя ни чакаше на равното, доста далеч от кариерата, където се намира тялото на Клей.

Трето любезно кимане на лъвската глава. Инквизиторът се обръща към „съдебните заседатели“:

— Уважаеми приятели, моля ви да изчакате няколко минути. Налага се да извърша някои проучвания. Ще ви поднесат шампанско.

И се изпарява. В адския казан спокойствието почти се е възстановило. От време на време някой алигатор гризва лекичко кратуната на покойния Да Силва като кученце, което си остри зъбките на кокал. Водата си остава същата чорба. Премятат се гнусни жили, белезникави късове плът и други парчетии.

Появяват се сервитьори с бели ръкавици и табли с разхладителни напитки: чаши шампанско, мартини драй, оранжада. Четиринайсетте поканени съдии си мокрят глътките, а моя милост изнемогва от жажда, премята в изпръхналата си уста грапавата костица, която му служи за език, и ги гледа как лочат.

Совьор е като болен бухал, свил глава в перушината си. Подготвя се за най-лошото. Все едно някогашен смъртник, когото прочутият палач Месир Дейблер ще измъкне от зандана, за да му резне върха на пурата. Чумери се, нали разбираш? Слао, общество! Приятно продължение на всички. Прекарахте ме, но аз пикая на вас. Щом толкова ви е изтрябвал остатъкът от дните ми, взимайте го и се пръждосвайте!

— Виж сега — шепне ми, — пощурявам, като се сетя как в нашите седалища ония с тогите как ли не го сучат, за да ни изкарат най-големите злодеи. В сравнение с тия изроди ние сме амурчета от Ренесанса. Даже ония майтапчии от гестапо не са стигали дотам! А тия баровци се издокарват като в Камарата на лордовете, за да зяпат как крокодилите изяждат един нещастник!

Замълчава, защото влиза Великият инквизитор и заседанието се подновява. Този път той сяда в креслото.

— Разговарях с пилота на вашия хеликоптер, госпожа Симпсън — съобщава. — Тя е категорична: разговаряли сте с Клей. Видяла ви е отдалеч да спорите с него.

Какво ви каза той?

— Нищо. Умря незабавно от мозъчен кръвоизлив.

Оня завърта креслото си, за да е с лице към гостите.

— Ще получа ли съгласието ви, уважаеми съмишленици, ако заявя, че в името на сигурността на картела тези двама души трябва да изчезнат? — шепот на спонтанно съгласие. — Няма голямо значение, дали Клей им е казал нещо или не: французите знаят прекалено много за нас — заявява мъжът със счупения нос и сочи към аквариума: — А и спектакълът, на който присъстваха, прави отстраняването им неизбежно, нали?

Нов одобрителен шум.

— Да гласуваме. Кой е против?

Нито една ръка не се вдига. Пикантна подробност — блондинката, която ме предвкусваше, ми се усмихва чаровно. Мерси, мадам!

— Отбелязвам отново пълно единодушие — казва Великият инквизитор.

Натиска едно звънче на масата. Веднага нахълтва екип от моряци в гащеризони. Носят стълба и руло тънка тел. Явно утвърдени специалисти. Хвърковатата чета. Като начало ни забиват по един в тила, за да ни поста вят под местна упойка. Грабват ни и ни овързват като наденици. Качват ни на съдбовната решетка. Аз падам с лице към водата. Чудовищата пощуряват от нашето присъствие. Започват отново одевешното танго, както когато им сервираха Да Силва. Скачат нагоре и се блъскат в решетката. Муцуната на единия докосва скулата ми. Брр, смразяваща целувка! Обаче, мамо, нали крокодилчето е много мило? Било е съвсем мъничко, когато е излязло от яйцето. Яйчице и в него крокодилче! И е умничко на това отгоре. Толкова неща разбира, когато го дресират! Някои укротители си мушкат главата в гърлото им и после пак имат на какво да си сложат шапката!

Разказвал ли съм ти вица за оня, който си пъхал вътре долната глава? Май ти го разказах, обаче слушай го пак. Та един укротител изкарва на арената един страшен звяр. Носи бухалка, тряска крокодила по черепа и той отваря уста. Тарикатът измъква един магарешки от гащите и го слага между ченетата на влечугото, което ги стиска до границата на ампутацията. Нов удар с дървото между очите на звяра и той пак отваря уста. Тогава укротителят пита: „Има ли сред публиката мъж, който може да направи същото?“ Един педал вдига ръка и вика: „Аз! — и добавя: — Обаче няма да ме удряте по главата!“ Сигурен съм, че съм ти го казвал. Няма значение. Не помня вече кой епископ (не е моят) беше рекъл, че ако всичко досега беше написано само по веднъж, цялата световна литература щеше да се побере в седем тома. Формулираме, разговаряме, изразяваме. Мислим, мечтаем, отплесваме се, мисловницата ни се скапва по-бързо от тялото. Превръщаме се в изкуфели дъртаци. Врещим. Едно си знаем, пак и пак набиваме същите пирони. Що се отнася, доколкото засяга мен, както казва Берю, те моля за прошка, че не бях по-обилен, както и ти прощавам за твоята незначителност!

Иначе двамата със Совьор нервираме крокодилите. Изпитвам красивата храброст на обречения. Казвам си, ще бъде като катастрофа с кола или влак, тялото ти ще бъде премазано, пронизано, разрязано. Ще умреш удавен и от непоносими страдания. Ще бъде такава болка, че ще минеш през огледалото, преди да си се усетил.

Дишам трудно, защото са ни запушили устата. А пък пропуснаха да ни съблекат. На кайманите ще им заседнат конци между зъбите, копчета във венците и мокасини в коремите.

Долу Великият инквизитор заявява:

— Никоя похвала няма да е достатъчна за ценността на този аквариум, скъпи съмишленици. Той осигурява пълното изчезване на хората, които премахваме. Щом тези добри животни си похапнат, ще източим в морето водата от басейна заедно с остатъците и всичко ще свърши завинаги. Всичко ще свърши завинаги!

Мисля си за моята Фелиси, която ще ме чака до края на дните си, защото никога няма да повярва в моята кончина. Ще продължа да живея в сърцето й. Ще се ослушва за стъпки по алеята, за щракването на моя ключ в ключалката и всеки път, когато телефонът звънне, ще си вика: „Той е!“

— Ваш ред е, Боб! — казва Великият инквизитор.

Отговорникът за верижката пристъпва към бесилото.

„Господи, ако те има, направи един жест за нас!“

Обаче жеста го прави оня обесник. Ръката му се протяга към ръкохватката. Не мога да прогоня мисълта, че това движение ми напомня за дърпането на клозетно казанче. Дръпни след употреба! Тази мъдрост беше изписана по портите на кенефите едно време.

Господ обаче ме е чул и разбрал сто на сто. Някой дърпа преди, а не след употребата. Дърпа спусък. Ще речеш, че е изгърмял топ. Приказно е! Така си е, чува се детонация и веднага след нея експлозия, но целия ме посипват парченца.

Въпреки всичко не ми стиска да стисна очи. И значи виждам всичко. Виждам, без да разбирам докрай. Виждам, без да записвам напълно. Изстреляли са една ракетка в дебелата стена на басейна и тя се пръска. Следва нещо като миниокеански прилив към зрителите. Вълната и повлечените от нея каймани заливат трибуната и присъстващите. Ние със Совьор сме недосегаеми на нашата решетка. Ще играем зрители.

Честно, заслужавало си е да останем живи, за да видим това. Четиринайсетимата „съдебни заседатели“ и Великият инквизитор са натръшкани и смазани от огромната водна маса и от кайманите. Те се мятат, допит се или поне се задъхват. Крокодилите се осаферват по-бързо от хората и започват да обработват този куп мръвки във вечерно облекло. Чудовищата се отдават изцяло на удоволствието! Отвсякъде се носят крясъци и мляскане. Чува се пращене на кости! Успелите да се свестят се опитват да се изправят, но мокрите парцали забавят движенията им.

Освен това юначагата, който гръмна аквариума, е на поста си в нещо като люк, отворен на два метра от пода, и сега ръси с картечница. Полива, момчета, не пести материала! За да не губи време, щом изпразни пълнителя, някой му подава друга поливалка и зарежда първата. Та това е великото изтребление! Непоправима Вартоломеева нощ! Та-та-та! Та-та-та! Чайчето на смъртта! Масов екарисаж! И кайманите отиват, макар все още да не съм сигурен дали са каймани или алигатори, но хайде, каймани да бъдат!

Най-после стрелбата спира. Но толкова агонии наведнъж не свършват толкова бързо. Отвсякъде се оцежда като след тропически порой: крокодилска и човешка кръв. Две-три от гадините не са засегнати от куршумите и продължават гощавката, без пет пари да дават. Най-едрият ръфа като истински гастроном крака на оная русата и мога на бас да се хвана с теб, че веднага ще дегустира и дупенцето. Да им се не начудиш на тия животни, толкова са изтънчени!

Стрелецът изчезва от люка. Веднага след това оттам наднича една червендалеста зурла. Притеснен глас пита:

— Има ли некой жив Санантонио в тоя кучи гъз?

Едва са ни развързали и Берю се нахвърля върху Совьор:

— Ти ли си Коджапул, хммм? Знам те аз, нали те закопчах, кат’ беше още зелен обирджия, как ли не би бил да не си го спомняш? Ей го белега, къде ти резнах бузката с бакърения пръстен, дето после го фърлих, че правеше големи поразии, кат’ се нервирам. Я ми реди, господин готин, къде си ръгнал ти да забъркваш моя Сан А. в твоите юесейски дивотии? Туй момче без геле, грамотно и възпитано, с лъскаво бъдеще! Да те у зеления китаец! Ще ми му рискуваш кожата! И за к’во, Господи, да те запитам? За още по-задръстен нещастник от тебе. Нали го знам и него, Мигел Кадифения език. Кога не клечеше с пушкало пред „Креди Лионе“ или „Сосиете женерал“, кльопаше рунтавелки! Егати лакомията! Сички птички от Пигал се бутаха да му кацнат на носа. Цел хамелеон! Уста тирбушон! Кой къде, а той между шунките на некоя булка, да й смазва лостчето с плюнка! Първа шпага, първи коридор! Да ти забележим, че и аз си падам да попаса на фризирана ливада. Ама това и да пееш с часове лигаво тралала на срамничето на некое маце, са две големи разлики! Аз съм за до сливиците. Оборудван, както I ага, не бива да хващам ръжда. Направо си ми е, как му викаха, лебедкова песен. Само гепвам здраво изтребителката за балоните и започвам като академик по гребане. Обаче да си дойдем на приказката, защо ми разваляш ти момчето. Висна ми ченето, кат’ разбрах, че ти се е повел по акъла. Човек нема мира с тия младоци. А бехме закъснели, а беше ми го оставил да ми го глътнат крокодилите.

— Алигатори са! — възразява Совьор.

— Не — намесвам се, — каймани са!

— Каймани или алигатори, ако не бехме ние, да са го хапнали като пържола гадините. Ама я го глей тоя, дето не е пукнал, къде налита да ми смуче палеца! Гадост! Е, те сега ти излезна късметът!

И Берюрие започва яростно с ритници кратуната на влечугото, което скоро пуска кепенците и изпада в кома от тези удари с парен чук.

Може би сега е моментът, о, мой просветлени читателю, да уточня нещо съществено за теб: Берюрие Безстрашний е издокаран във водолазен костюм, с който прилича на кашалот, изплавал от морските дълбини. Маската, вдигната над гумената качулка, добавя към облика му нещо извънземно, което смущава.

— Как пристигна на борда? — питам.

— Имаме един голем зодиак от гуменчук, моторница за дебъркиране. Наш’та е кат на Светата майка църквата.

— Чия „нашата“?

— Ми на мен, Пинюш и командосите!

— Пинюш е тук?

— Кисне на зодиака и си продухва емфизема. На неговите годинки подводното цамбуркане направо ще му пръсне бронхите.

— Обясни ни какво се случи, Дебел? След като за малко да загинем, изядени от каймани, сега не е хубаво да се пукнем от любопитство.

Морското говедо:

— Бе пак добре, че дрънна една жица, за да ни светнеш за ваш’та кспедиция до цуни ми гъза.

— И какво?

— Ми Пинчо тутакси дотърча да разположи ситуацията. Решихме, че твойта история смърди отдалеч и требва да си размърдаме дирниците, та да те извадим от лайната. Отърчахме при Стария. И да ти река, тоя път дъртото се държа на положение. Еднъж да стопли! Отведнъж прищрака и хоп, налапа слушалото да буди големия шеф на ФБР, където го познава. И оня човек, кат’ се надърви на Черния картел, ама се надърви, казвам ти, щеше да пукне тъпанчето на Татенцето. И ги редеше едни, на петте етажа джамовете дрънчаха от английски, моля да ти отбележим. Много страшно става на тоя език мучи, къде по-страшно от секи друг, ако не броим германския и джапанския де. Човекът рече, после Стария ни го повтори, че новият президент бил решил да прочисти страната от тая държава в държавата, която разкапвала полицията, правосъдието и институрциите. Значи метене до дъно, не е страшно, и да се потроши нещо. И желаел значи да сме се били явили двамата с Пинюш право във Вагинтон, че да му изясним к’вото ви засяга и к’ви сте ги дробили. А той тутакси щял да бил включел елитен екип. Не некои леваци или помияри, дето кльопат от ръката на картела, ами честни ченгета, кат’ Елиът Нес, та да би бил сигурен, че не им са натъпкани гушите. Такива работи. Тогава с Боклука се изстрелваме. Кацаме във Вижмиготон и още на летището забиваме лаф с големите клечки от ФБР. Оттам ни пратиха директно към Сан Франциско, щото калифурнаджийските ченгета ви били по петите. Аха, аха да ви обрулят макарите! Прочутият елитров екип е на дойна нога и чака знак да вдигне крак. Добре, изсипваме се на Западналия бряг, дето се вихрят колегите. Казват, че в положението на ситуацията има промени. Федербалните ви връзват връз възглавето на щерката Коджапул и ви влечат в участъка, ама после ви сервират с фльонга на комсомолците от картела. Ето ти значи доказателство за топлата връзка между ченгетата и Черния картел! Пичовете от феберето се лепват зад тарикатите и фиксират как катерът ви катери право на туй яхте. Свиквам поен съвет. Гемията е в извънтротоарни води, значи няма начин да я свитнем. От друга страна, феберето е наясно, че на борда става голям панаир. Преди време изловили тялото на един юнак от ЗПуег 8пагк [???] с двайсе сантима нож между котлетите. И е бил съвсем умрял, та преди да гушне хризантемите, им раздул к’ви ги дъвчат собствениците на яхтето. За гни животинки в аквариума и как им пускат от посетителите да си хапнат. Ченгетата решили, че бълнува, и си го преместили в другия крачол. Обаче моя милост, кат’ разбрах, че са ви затътрили на туй корито, че кат’ ревнах гороломно! Викам им, ей сега вдигам някоя черупка и отпрашвам да видя к’во става. Чак тогава значи се съешават с Ваштамаманакон и оттам дават зелен сенатор за операцията. Действаме шестима. Обзавеждането е муци: сълзотровни гранати, безумни пистолети, картечници, ако обичате! Софи-с-тапицираното, както му се вика. И момчетата техничарчета, много ще те замоля! Накачулваме се по яхтето с въжета и куки. Чувалите с подаръците са ни на коланите. За нула време екипажът е за екарисажа. После приспивните гранати и айде, лека нощ!

— Покланям ви се доземи! — смутолевя Совьор. — Вижте, господин Берюрие, имах ви голям зъб, направо кучешки, за онуй дране, дето го изядох от вас навремето — погалва белега, оставен от единствения пръстен, който Берю е носил през светския си живот, и заявява: — Днес не само че не ви се сърдя, а ви изразявам моята благодарност и уважение.

Леко паниран от това излияние, Дебелия изсумтява:

— К’ъв кучешки зъб, бе? Кучетата пренасят бълхи!

От известно време не ги слушам, а гледам как сред купа мъртъвци нещо шава, и по-точно самият Велик инквизитор. Повелителят на Западния бряг от името на Черния картел сякаш не е особено свеж! Губи му се един крак, останал е между зъбите на влечугото, гръмнато с куршум в окото. Освен това е наръфан на още две-три места, което доста му пречи да си събере червата.

Още е в съзнание. Втренчил е хладен поглед в нас. Държи свръхплосък пистолет („Астраган“, калибър 8) и прилага значителни усилия да го насочи насам. Обаче силите са го напуснали и вече не е способен да вдигне и марка от нула франка и петдесет (ще му се стори като щанга).

С отвращение (и световъртеж) прецапвам през отблъскващата каша: съсирваща се кръв, трупове, умиращи, късове от човешки тела. Навеждам се над него. Лицето му е сгърчено в гримаса на агонизиращ лъв. Измъквам оръжието от ръката му и го хвърлям зад мен.

— Не е сега времето за забавления с тая играчка, приятел!

Гледаме се. Наближаването на агонията най-после го очовечава, защото прочитам в очите му страх. Да, да, той, безмилостният, заповядалият толкова екзекуции, отредилият мъчителна смърт на толкова хора, сега изстива, изтръпва, тресе го, побива го хлад, полазват го мравки, тракат му зъбите, причернява му пред очите, треперят му мартинките. Обхваща го вледеняващ ужас. Господ със своята всеобхватна и неотменна справедливост е превърнал вдъхващия ужас палач в трепереща жертва на страха.

Той простенва:

— Нуждая се от помощ!

Ама не, чуваш ли го? На мен да ги приказва тия, след като щеше да ме пусне съвсем живичък на кайманите! Не му липсва дебелоочие.

— Медицинска помощ? — питам мрачно. — В замяна на какво?

— Страданията са непоносими.

— Толкова ли е несправедливо?

— Трябва да се побърза! Снижавам глас:

— Чуйте ме, драги, можем да направим размяна.

— Само по-бързо! — умолява той. Но аз не помръдвам.

— Наистина — казвам — успях да говоря с Клей. Призна, че е бил осъден на смърт заедно с партньорите си, защото попаднали на страшна тайна, но умря, без да каже нищо повече. Ще ми разкажете за какво става дума, и ще повикам санитарен хеликоптер, който ще ви вземе от палубата и ще ви откара в болница. До един час можете да сте на операционната маса. Мисля, че предложението е интересно.

— Нямам право — хленчи той.

— Окей, старче, приятно пукване тогава! Обръщам се към двамата другари, които присъстват на разговора.

— Тръгваме ли, момчета? Това място вече ме изнервя.

Отправяме се към вратата.

— Не! — изкрещява инквизиторът.

— Ще говорите ли? — питам.

— Ако ми дадете думата си на полицай, че ще ми осигурите лечение.

Без да се колебая, вдигам ръка (за да покажа дедовия).

— Давам ви думата си! — казвам сериозно.

— Приближете се!

Коленича в помията. Мъжът заговаря и докато го I слушам, започва да ми се струва, че рояк пчели са взе-I ли ректума ми за вход на кошер.

Не е дълго: едно изречение. Може да се напише на два реда и половина. Поглеждам си циферблата. Наближава три след полунощ. Няма време за губене.

— Ще направите ли каквото ми обещахте? — пита уплашеният инквизитор.

— Заклех се!

Тогава се приближава Совьор. Вдига свръхплоския пистолет, който изтръгнах от ръката на умиращия.

— Бърза помощ пристига! — обявява той. Насочва оръжието към гърдите му. — Лек път, приятел!

Стреля шест пъти. От долу на горе в гръдния кош. Последните две джанки шляпват в гърлото и в челото на инквизитора. После Совьор се обръща към мен:

— Кажи си честно, ченге, ако смяташ, че е незаслужено.

Свивам рамене и излизам.

Всички са се събрали на палубата. Шефът на командосите дава сигнали с прожектор и скоро огромният зодиак с двигател сто и двайсет коня се прилепва до „яхтето“. На борда му се очертават два силуета: на пилота и друг, по-хилав — Пино Цезар. Киха като побъркан.

Когато се присъединяваме към него, ме посреща с любезното и кротко:

— Добър вечер, мой малък Антоан. Радвам се, че те намирам в добра форма. Да имаш случайно книжна кърпичка?

Давам газ (зодиакът тоже). Да ти обясня, о, мой безгръбначни, заблудени и леко изкуфял читателю, да, знай, че четирийсет минути след като кракът ми стъпва върху този голям напомпан капут, ние се оказваме във Фриско, заобиколени от някакви момчета като канари в някакъв официален кабинет, където отглеждат американското знаме в саксия.

Един як мъж с голям нос и сиви коси на вълни, които му стигат до раменете, с очи, създадени да се взират в престъпността, и солидно издут чатал (не от патладжан, той да не е балетист или тореадор) стои прав, с навити ръкави. Носи лилави тиранти върху синя риза с бяла яка. Казва в телефонната слушалка:

— Службата за сигурност на Белия дом ли е? Тук е агентът на ФБР Ники Охтиката, номер 18018, код АВ 910. Трябва да ви предам съобщение от изключителна важност. Моля след проверка на самоличността ми да се обадите в бюрото в Сан Франциско, чийто номер е в секретния указател. Вътрешен 16! Чакам.

Затваря и ни оглежда, леко учуден от вида на Берюрие, който се е излюпил от водолазния костюм и дефилира в бяла дрешка, осеяна със съзвездията на най-разнообразни лекета. Под лятната премяна негово превъзходителство носи жълта тениска, щампована с кръстосани стикове за голф. Обул е кафяви патъци и е нахлупил вечното си сивкаво бомбе, взето преди двайсетина години от една кофа за боклук.

Хубавецът с дългите къдрици ми казва:

— Не ми изглеждате във върховна форма, комисар!

— Ами двамата с Коджапул не сме слагали нищо в уста от едно денонощие — обяснявам.

— Господи! Защо не казахте?

— Имаше по-важни неща за съобщаване!

Нарежда на хората си да отидат за сандвичи и бира.

Берюрие се възползва от обстоятелствата:

— Ако намерите и шишенце червено, дори и американско да е, може и да не ви откажа!

Телефонът изхърква. Ники Охтиката го забърсва с един замах на косматата си лапа.

— Окей, момчета? — пита. — Добре, тогава ми отговорете на въпроса. Вярно ли е, че президентът днес ще ходи в Маями, за да участва в семинар с ръководителите на НАСА в салоните на хотел „Рекс Император“?… Да?… Тогава отменете събранието и изпратете подготвени пиротехници за внимателна проверка. Според сведенията, които получих, мястото е минирано по-нагъсто от Северно море през последната война. Днес следобед между три и четири всичко ще хвръкне във въздуха! Разбрахте ли ме добре? Всичко ще хвръкне! Побързайте.

Бележки

[1] Ако те мъчи тъпият въпрос, кога е ходил един тюрмаджия на опера, ще те открехна, че едно време в килиите им имаше радиоточки, включени на „Христо Ботев“. Сега е друго. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Сан Антонио Торта рунтавелка (13)

Метаданни

Данни

Торта рунтавелка

Информация

История

Сваляне / Връзки

10.

Сан Антонио
Торта рунтавелка (13)