Сан Антонио
Торта рунтавелка (3)

1.

Маноло си имаше номер с жените. Грубичък, но минаваше. Приближава се до някоя, заглежда я втренчено със съдбовно изражение и накрая отронва непринудено:

— Може ли да ви кажа нещо?

Впечатлени от този пламтящ поглед, от напрегнатото лице и сериозния тон, жените неизменно се съгласяваха. Тогава Маноло споделяше с нежелание, сякаш съобщаваше нещо, което е фатално неизбежно:

— Два часа ще ви паса ливадата, преди да забия в нея якия си кол.

Казваше го, все едно бе избран от някакви загадъчни сили за опасна и съдбовна мисия. Продължаваше да гледа жената, без да мига, без да навежда очи, като истински рицар на дълга в очакване на разпореждания.

Реакцията биваше два вида. Жената или се възмущаваше, или се разсмиваше. И едното, и другото бяха форми на самозащита срещу толкова необичайното словесно нападение. Най-напред се втрещяваха. Любезният тон и сдържаността на събеседника правеха още по-невероятни думите, които чуваха. Щом преодолееха първоначалното изумление, се проявяваше темпераментът на всяка. Възкликваха или: „Долен мръсник!“, или: „Хайде де!“ Нито по едното, нито по другото можеше да се съди дали играта е загубена или спечелена. В първия случай очите на Маноло се насълзяваха и той промълвяваше: „Знам, че е непростимо да ви говоря такива неща. Ама да не мислите, че е от добро…“ И си придаваше толкова съкрушен вид, събеседничката прочиташе на лицето му такова отчаяние, че най-неочаквано се изпълваше с чувство за вина.

Във втория случай, при смях, Маноло също изобразяваше дълбока меланхолия: „Добре, виждам, че ви е забавно, обаче не е това, което си мислите. О, Господи, не е!“ Усмивката на жената се стопяваше и тя, изпълнена със състрадание, пожелаваше да узнае какъв е „случаят“ на Маноло.

Чукаше много. Държеше си на думата и наистина се отдаваше до припадък на лудории с език. Е, не точно два часа по часовник, както обещаваше, но поне докато партньорката започнеше да го умолява да сменят стила, тъй че в крайна сметка неспазването на срока му се прощаваше.

Сдушихме се по следния начин. Бях си чукнал среща С Мари-Мари на терасата на „Фукет’с“.

Гледам, седи на един коктейл голд вод. Аз я отворих на това питие. Хареса й. Вкусът му зависи, разбира се, от фуража, който барманът ще ти натъпче, преди да ти го донесат: резенчета портокал и лимон, листа от мента, стрък керевиз, череша от сладко: можеш да преядеш! Във „Фукет’с“ сервират най-добрия голд вод в цял Париж.

Тя си смуква по малко през духалото. Не ме забелязва, защото зяпа на другата страна. Пристъпвам с песен в сърцето. Изведнъж някаква ръка ме сграбчва. Поглеждам петте пръста, впити в ръкава на дънковото ми яке. Ноктите са квадратни, кожата — бяла, на лунички. Вдигам очи от ръчицата към физиономията на нейния собственик и разпознавам Серж Вазелини, литературен директор на „Сапун в очите“, новия клюкарски седмичник, значи всяка седмица с нови дела, който плюе наляво и надясно. Политика, бизнес — няма мило, няма драго. Неговото вече не е смелост, а склонност към самоубийство. Вазелини винаги е проявявал двупосочно благоразположение към моята личност (защото е такъв педал, че може да шашне и английски депутат). Разправя, че с него сме били от една боя поради общия ни антиконформизъм. Но аз, кой знае защо, усещам известни нюанси помежду ни.

— Антоан! — шушне ми той. — Трябва да ни пишеш всяка седмица по една сатирична колонка. Петнайсет реда, съчинени на коляно, разобличаващи човешката глупост.

— За да разоблича човешката глупост, Серджо — отвръщам му, — ми трябват не петнайсет реда, а двайсет тома, колкото Енциклопедия Британика.

В този момент засичам някакъв шемет с вид на любител на (лесни) жени, който се свежда над Мари-Мари.

Приближавам се зад него, без той да ме чуе и без Мари-Мари да ме види, понеже хубавецът ме закрива. Чувам го да й шепне:

— Може ли да ви кажа нещо?

Хубавицата не отговаря, но в очите й, изглежда, проблясва съгласие, защото мераклията казва:

— Два часа ще ви паса ливадата, преди да забия в нея якия си кол.

А кифлата отвръща на секундата следното:

— Така ли? Извънредно интересно предложение, господине! — после се обръща към мен, понеже току-що ме е зърнала, и съобщава така, че да чуят всички: — Чуваш ли, Антоан? Господинът може да ме работи с език два часа, преди да ми забие якия си кол!

Разговорите на съседните маси секват. Чува се само дрънченето на чашите върху подноса на сервитьора. Салонният управител, който отговаря за резервациите в ресторанта, слиза от амвона си и се дотъркулва до нас.

— Някакви проблеми ли има, господин комисар? — пита той.

— О, никакви — отговарям, докато сядам до моята капчица. — Как може да си помислиш подобно нещо, Венсан?

Да беше видял мутрата на храбрия сваляч, щеше да го помолиш да не шава, докато изтичаш да си вземеш никотина. Ченето му виснало, очите облещени, вратът източен, сякаш току-що е палнал фитила на бомба и сега чака да гръмне в ръцете му. Не че е скапан иначе. Може дори да мине за хубав мъж, ако не придиряш много за класата: изтупан като италиански шампион по колоездене за неделна литургия. Малко над трийсетте, много мургав, с муцуна, която не се забравя, дълги ресници, джукест. Свивам рамене и му казвам любезно:

— Жените са непредвидими, приятел. Но сигурно доста кълват на тоя номер, а?

Той се усмихва и кимва:

— Доста! — после се обръща към Мари-Мари: — Естествено, моля да ме извините, откъде да знам, че чакате някого.

Аз измърморвам под нос:

— Всяка самотна жена в кафене чака някого.

Сервитьорът идва да удари един влажен парцал на масата, макар че тя си е чиста. Пронизва с поглед хубавеца и ме пита:

— И за вас ли един голд вод, господин комисар?

— Не, два. Кралски!

Мърльото повтаря, за да запомни:

— Два кралски голд вода, два! — После се омита.

— Сядайте! — предлагам на езиковеда. Хубавелякът присяда плахо срещу нас.

— Хубаво се насадих — въздиша той. — Отгоре на всичко сте и комисар.

— Днес не ви е ден — отвръщам.

— Трябва ли да очаквам някакви репресии?

— Какви репресии? Не е престъпление да предлагаш наслади на една дама. Не сте нарушили и обществения морал.

— Имах предвид… в личен план. Ревност или нещо подобно.

— Щях да ревнувам, ако моята приятелка беше откликнала на любезното ви предложение. А и тогава не знам. По-скоро щях да съм разочарован.

Келнерът донася поръчката.

— Дори не ви попитах дали обичате голд вод — извинявам се аз.

Подавам му едната чаша.

— За вашите подвизи!

Той грабва напитката и вдига безмълвен тост, преди да отпие. Още не му е ясно накъде духа вятърът. Чуди се какво ли му кроя, и си мисли кога ли ще му светна една. Отпивам и аз. Мари-Мари се усмихва развеселена.

— Какъв процент успешни опити постигате? — пита го тя.

— Поне петдесет на сто.

— Не се ли хвалите?

— Напротив, спестявам малко — плахата му усмивка угасва и той ми прошепва: — Наистина ли не ми се сърдите?

— Никак. Ако бяхте опитали номера, докато съм с гръб, щях да ви пребия. Но щом жената е сама, всеки мъж има право да пита, пък тя да си решава.

Той кима:

— Вашата философия съвпада с моята.

— Не се и съмнявам.

— Наистина ли сте комисар?

— Ето ми картата!

Тиквам под носа му запечатаната в пластмаса тапия, а той се опулва с възхищение, което ме ласкае.

— Сан Антонио! Е, тогава нищо не ме учудва.

Оцъкля се в своя голд вод с всичкия зарзават в него и мисълта му се залутва вътре като в бостан. Кой беше писал, че през пролетта цял ден е утро? Може да ти дойде в повечко, но съм сигурен, че тоя сваляч е истински поет в жанра си. Защото трябва да си поет, за да рутиш фльорците с тоя номер. На мен поне ми звучи рицарски. Той произнася замечтано:

— Тази сутрин във ваната си мислех за вас.

— Надявам се, че не сте с двойна предавка?

— О, женичките ме привличат твърде много. Мислех за вас, защото ми е тревога за брат ми, не мога място да си намеря.

— Ще ме открехнеш ли?

Неусетно минавам на ти, но и той не усеща. Драг ли ми е някой на моята възраст или по-млад, става от само себе си.

— Ще ни отнеме доста време — отвръща той и сочи с брадичка към Мари-Мари.

Обаче моята повелителка не е от безсловесните добичета.

— Давай, давай, и аз съм в занаята^[1] — уверява го тя.

Лингвистът маратонец й отправя една лишена от похотливост усмивка.

— Чудя се откъде да започна — признава той.

— От началото — съветвам го аз. Поколебава се, после промърморва:

— Добре, щом настоявате.

И се отприщва. Докато говори, мачка духалото на своя дринк, какво ли не прави с него.

— Аз съм от испански произход — казва. — Баща ми бил републиканец и след победата на Франко избягал във Франция заедно с жена си и новородения си син Мигел. След войната жената на баща ми умряла от левкемия. Татко се пропил от мъка, та затова Мигел израснал на улицата, станал малолетен престъпник и попаднал в изправителен дом. В началото на петдесетте баща ми се разболял тежко и спрял пиенето. Пооправил се и тогава Срещнал майка ми. По тоя повод съм роден аз през 1953 година. Малко след раждането ми старецът си отиде. Майка ми се трепеше, за да ме отгледа, и мога да ви уверя, че детството ми не беше розово. Един ден цъфна млад ПИЧ, тьпкан с мангизи. Беше брат ми Мигел. Научил за смъртта на отеца и дошъл да види как изглежда братчето му. Много държи на семейството. Години наред не ни забравяше. На пет-шест месеца цъфваше изневиделица, натоварен с подаръци за майка ми и мен. Водеше ни на ресторант и ни връщаше в апартаментчето с лъскавата си лимузина, а преди да тръгне, оставяше на кухненската маса пачка. Когато го питахме какво работи, измънкваше за някакъв бизнес. Личеше си, че не му се приказва за това. Държеше на моето образование и ми плащаше таксата в едно тежкарско частно училище. Обаче един ден видяхме образа му по телевизията и във вестниците. Арестували го за участие в обир на банка с още няколко души. Много не се изненадахме. Лепнаха му шест години. Ходехме му на свиждане в Поаси и той всеки път ми заръчваше да не правя като него, да вървя по правия път. Съветваше ме да уча и да се издигна в обществото.

— Е, и ти с какво се занимаваш? — прекъсвам го.

— С диаманти.

— Дръж ме!

Туй възклицание съм го прихванал от моя шеф, Стария, който си пада по архивните лафове. Любителят на черен кадаиф вдига ръка, за да успокои топката.

— Чакайте! Вярно, голяма фирма, ама скромно положение. Посредник съм в търговията с чакъл, от време на време врътвам и по някоя лична далаверка. Обаче, господин комисар, не си мислете разни неща, досието ми е кристално чисто, като диамантите, които продавам. Можете да се осведомите за мен, репутацията ми е бетон.

— Не се и съмнявам — отвръщам искрено. — Семейно положение?

— Женен, две деца — той се изчервява. — Така си е, не е добре за един почтен глава на семейство да се увърта покрай фльорците из кафенетата, но мога да ви доверя за свое оправдание, че жена ми е фригидна като Северния полюс. Нашите момченца съм й ги правил едва ли не под упойка. А пък на мен кръвта ми е гореща, андалуска, по двайсет и четири часа това ми се прави.

— Не се извинявай, синко, дертът си е твой. По-добре ми разкажи още за брат си.

Нашият нов „приятел“ издухва половината от чашата си, преди да продължи:

— Смъкнаха му от присъдата и след четири години излезе. Продължи да идва все така с пълни ръце, както и преди. Дойде и на сватбата ми. А като се родиха децата, започна да глези тях, както беше глезил мен. Тревожех се за него. Шубе ме беше да не го приберат пак на топло за някой голям удар. Понякога отварях приказка, но той все го увърташе. Последния път, като се видяхме, каза, че заминавал за Щатите. Запознал се бил с някакъв страхотен мъжага и почвал съвсем нов живот. Много се беше запалил. Замина. Получих само едно-две писма. Той не е много по писането. Приказката му вървеше, но пред белия лист се панираше. Писа, че искал да ни плати почивка в Маями, на четиримата. Нямаше адрес, не можах да му отговоря. Една сутрин ми се обади по телефона, за да се разберем за датата. Уговорихме се да идем през великденската ваканция, в края на април. „Извади визи, след три дни ще ти пратя билети“, каза, преди да затвори. Вече е 4 юли, а от него ни вест, ни кост. Не получих и билети. Човърка ме отвътре, че му се е случило нещо, господин комисар. Канех се да попитам в полицията, но с тоя живот, дето го водеше Мигел, ме е страх да не му разбъркам нещо, нали разбирате?

— Разбирам — кимам аз.

Орачът на ливади поклаща глава:

— Чудна работа, трябва да ме е страх от вас след онова, което си позволих с госпожицата, а ето че ви се доверих изцяло…

— Следваш инстинкта си — обяснявам му. — Значи си добро момче. Ще ти дам нещо за писане и ти ще ми драснеш всички данни за себе си и за братока. Ще напишеш каквото си спомняш, и ще ми доставиш по най-бързия начин писмата, които ти е пратил от Щатите. Става ли?

— Не знам как да ви благодаря, господин комисар.

— Щом не знаеш, не ми благодари!

Така се разделяме. Мари-Мари вика:

— Ти май ще се захванеш с този случай…

— Не си ли съгласна?

— Мисля, че ще си загубиш времето. Тия братя не ми вдъхват много доверие. Единият — гангстер, другият — глава на семейство, пък дрънка глупости на жените по кафенетата… Човек може с нещо по-смислено да си запълва живота.

Мръщи се. Не й се хареса толкова, че поканих на масата тоя… Маноло (Маноло дела Рока се казва, така пише на листчето, което ми остави). За да сменя темата, й казвам:

— Добре, любов моя, кога ще се оженим?

Вземам ръката й и я поднасям към устните си. От съседната маса Серж Вазелини вдига палец, за да ми покаже, че намира моето „завоевание“ за страхотно и ме поздравява.

— Хайде да не бързаме — въздъхва Мари-Мари.

Отряза ми главата! Тая пикла от най-крехка възраст е луда по мен и за друго не мечтае освен за венчило. И на ти сега, когато дойде време да се хвърляме в пропастта, дава заден ход! Причерня ми. Изстрелвам едно „Защо бе, Господи?“, както казваше баба ми. Това „Защо бе, Господи?“ не й излизаше от устата, за нея то значеше „Да ти тегля една“.

Но на моята муза не й мигва окото. Изчаква ме да изчерпам тиража, както казват в търговията с книги, и взема думата:

— За да бъда по-близо до теб, за да разбера живота ти, започнах работа, подобна на твоята, и тя ме увлече, Антоан. Сега знам как можеш да потънеш в едно разследване, до ушите да затънеш. Човек му се отдава изцяло. Ти беше прав, тази професия не е за женени хора. Трябва да си свободен, за да я вършиш добре. Но това не променя с нищо любовта ми към теб, великане мой. Нека все така да я изживяваме безостатъчно, с целите си души. Пък един ден, по-нататък, ще видим…

За малко да ме разплаче! На всичкото отгоре пред онова дупе Вазелини! Въздишам както чичо от улицата:

— Животът е скапан!

Защото сега ще ти кажа нещо на ухо и повече няма да говорим за това: животът е адски, ама адски скапан!