Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trouble Is My Business, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
nextvasko (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 4

История

  1. — Добавяне

1

Ана Холси беше на средна възраст, имаше маджунено лице, тежеше сто и десет килограма и беше облечена в черен костюм с мъжка кройка. Очите й бяха лъскави черни копчета, бузите — меки като лой, а и на цвят същите. Седеше зад писалище от черно стъкло, което ми напомняше за гробницата на Наполеон, и пушеше цигара с черно цигаре, дълго колкото сгънат чадър.

— Трябва ми мъж — рече тя.

Гледах как тръска пепелта от цигарата върху лъскавата повърхност на бюрото, където течението от отворения прозорец къдреше люспиците пепел и ги разпиляваше.

— При това да е достатъчно хубав, за да има успех пред жена, която си я бива, и толкова як, че да може да излезе насреща на екскаватора. Да се чувства у дома във всяко заведение, да е нахакан като радиоговорител, дори повече; да носи удари с парен чук и да си мисли, че някоя кабаретна хубавица го е тупнала с франзела.

— Лесна работа — рекох. — Трябва ти отбор по ръгби, киноартист и отбор по бейзбол.

— Ти може да свършиш работа — продължи Ана, — но трябва да се постегнеш. Двайсет долара дневно плюс разноските. От години не съм преотстъпвала случай, но този не е по моята част. Аз съм по тънката детективска работа и печеля парите си, без да ме е страх, че ще ми строшат главата. Я да видим дали Гладис ще те хареса.

Обърна цигарето и натисна с него копчето на черна хромирана вътрешна уредба.

— Ела да изпразниш пепелника на Ана, мила.

Вратата се отвори и в стаята влезе висока блондинка, по-издокарана от херцогинята на Уиндзор. Полюшвайки бедра, тя прекоси стаята с елегантна походка, изпразни пепелника на Ана, погали тлъстата й буза, дари ме с душераздирателен поглед и пак излезе.

— Гладис май се изчерви — отбеляза Ана, след като вратата се затвори. — Струва ми се, че все още те бива.

— Изчерви се колкото аз ще вечерям с Дарил Занук — рекох. — Стига с твоите щуротии. Каква е работата?

— Да се очерни едно момиче. Червенокоса, с очи „ела с мен в леглото“. Работи за един комарджия и е впила нокти в синчето на виден богаташ.

— Какво да правя с нея?

— Работата е мръсничка, Филип — въздъхна Ана. — Ако има полицейско досие, трябва да го изровиш и да го хвърлиш в лицето й. Ако няма, което е по-вероятно, защото е от добро семейство, ти решаваш какво да правиш. Понякога ти хрумва по нещо, нали?

— Не си спомням кога за последен път ми е хрумнало нещо. Кой е комарджията и кой богаташът?

— Марти Естел.

Понечих да стана, после се сетих, че от месец бизнесът ми не върви и ми трябват пари. Пак се отпуснах на стола.

— Може да си навлечеш неприятности, естествено — рече Ана. — Не съм чувала Марти да е пречукал някого посред бял ден на градския площад, но не си и поплюва.

— От неприятности си вадя хляба — отвърнах аз. — Двайсет долара на ден и гарантирани двеста и петдесет, ако свърша работата.

— Трябва да остане нещо и за мен — изквича Ана.

— Както искаш. Хамали из града колкото щеш. Радвам се, че се видяхме, изглеждаш толкова добре. Довиждане, Ана.

Този път станах. Животът ми не струваше кой знае колко, но поне толкова заслужаваше. Разправяха, че Марти Естел не си поплюва, имал зад гърба си добри помощници и необходимата закрила. Живееше в Западен Холивуд, на Крайбрежния. Не работел грубо, но хване ли се изобщо на работа — чакай изненади.

— Седни, съгласна съм — изкикоти се Ана. — Аз съм бедна, съсипана старица, която се мъчи да върти първокласна детективска агенция само на тлъстини и лошо здраве, така че вземай последния ми цент и ми се присмивай. Седнах отново.

— Кое е момичето?

Казва се Хариет Хънтрес[1] — именцето пасва на ролята й. Живее в „Ел Милано“ на „Норт Сикамор“ хиляда деветстотин и някой номер, много шикозен блок. Баща й фалирал през трийсет и първа и скочил от прозореца на кантората си. Майката е починала. Има по-малка сестра, учи в пансион в Кънектикът. Нещичко от тия данни може да ти послужи.

— Кой изрови всичко това?

— Клиентът има куп фотокопия на полици, които синчето дало на Марти. За петдесет хилядарки. Синчето — то е осиновено от стария — отрича, както може да се очаква от един хлапак. Та клиентът дал фотокопията за експертиза при някой си Арбогаст, който се прави, че си разбира от работата. Съгласил се човекът, поразровил тук-там, но и той като мен се задъхва от тлъстини, а то си иска търчене, та вече не се занимава със случая.

— Но бих могъл да поговоря с него, нали?

— Не виждам защо не — кимна Ана с няколко от брадичките си.

— Този клиент… има ли си име?

— Синко, очаква те приятна изненада. Можеш да го видиш лично… още сега. Тя пак натисна копчето на уредбата. — Покани господин Джийтър да влезе, скъпа.

— Тази Гладис — обадих се — има ли си постоянен приятел?

— Няма да закачаш Гладис! — почти ми кресна Ана. — Тя ми носи годишно по осемнайсет хилядарки от бракоразводни дела. Който я пипне с пръст, Филип Марлоу, пиши го кремиран.

— Все някой ден ще сгреши и ще падне — рекох. — Защо аз да не я уловя?

Отварянето на вратата прекрати спора.

Не бях го видял в облицованата с дървена ламперия приемна. Сигурно е чакал в друга стая. Чакането не му бе доставило удоволствие. Влезе стремглаво, затвори бързо вратата, измъкна от жилетката си тънък осмоъгълен платинен часовник и го погледна кръвнишки. Беше висок, слаб, бялорус, в спортен костюм на тънко райе с младежка кройка. На ревера си носеше розова пъпчица. Лицето му бе напрегнато, замръзнало, с леки торбички под очите и доста пълни устни. Държеше абаносов бастун със сребърна дръжка, беше обут с гети, можеше да мине за наперен шейсетгодишен, но аз му дадох десетина отгоре. Не го харесах.

— Изтекоха двайсет и шест минути, госпожице Холси — рече с леден глас — А аз, знаете ли, ценя времето си. Благодарение на това успях да натрупам доста пари.

— Мъчим се да спасим част от парите ви — провлечено рече Ана. И тя не го харесваше. — Съжалявам, че се наложи да чакате, господин Джийтър, но искахте да видите избрания от мен детектив и трябваше да го повикам.

— Не ми се вижда подходящ — рече господин Джийтър и ме изгледа мръсно. — Имах предвид джентълмен…

— А вие да не сте Джийтър от „Тютюнев път“[2]? — подхвърлих аз.

Той пристъпи бавно към мен и повдигна леко бастуна си. Студените му очи се впиха в мен като нокти.

— Вие ме оскърбявате — каза. — Мен… човек с моето положение!

— Чакайте сега! — подзе Ана.

— Няма да чакам! — отрязах. — Този тук заяви, че не съм джентълмен. Може и така да е според човек с неговото положение… не му знам положението… но човек с моето положение не търпи хапливи забележки от когото и да било. Не мога да си позволя. Освен, разбира се, ако са неволни.

Господин Джийтър настръхна и ме изгледан кръвнишки. Пак извади часовника си и му хвърли едно око.

— Двайсет и осем минути — каза. — Извинявам се, млади човече. Нямах намерение да бъда груб.

— Чудесно И аз знаех от самото начало, че не сте Джийтър от „Тютюнев път“.

Това едва не го подпали отново, но той го пусна покрай ушите си. Не беше сигурен какво искам да кажа.

— Един-два въпроса, докато сме тук — продължих. — Склонен ли сте да дадете на тази Хънтрес малко пари… за разноски?

— Нито цент! — излая той. — Защо да давам?

— Да речем, нещо като рента. Да предположим, че тя се омъжи за сина ви. С какво ще разполага той?

— Засега с по хиляда долара месечно от попечителен фонд, основан от майка му, покойната ми съпруга. — Той склони глава. — Когато навърши двайсет и осем — с много повече.

— Не можем да упрекнем момичето, задето се опитва да го докопа — рекох. — Особено в днешно време. А Марти Естел? Не би ли могло да се уреди нещо с него?

Той смачка сивите ръкавици в осеяната си с лилави вени ръка.

— Той не може да си прибере законно парите от този дълг. Това са пари, проиграни на комар.

Ана въздъхна отегчено и разпръсна с два пръста пепелта по бюрото.

— Естествено — казах. — Но комарджиите не могат да се оставят да им погаждат такива номера. В края на краищата, ако синът ви беше спечелил, Марти щеше да му се издължи.

— Това не ме интересува — процеди равнодушно високият слаб мъж.

— Да, но представете си Марти с тези полици за петдесет хилядарки, които не струват пукнат цент. Сън няма да го хване, нали?

Господин Джийтър сякаш се позамисли.

— Искате да кажете, че има опасност от насилие? — подхвърли почти любезно.

— Трудно е да се каже. Марти държи заведение от висока класа, има добра клиентела от филмовите среди. Трябва да мисли за реномето си. От друга страна обаче, си е мошеник и познава доста хора. Могат да ви се случат някои неща… Докато Марти е много далече от местопроизшествието. Трябва да знаете, че не се оставя да го тъпчат. Веднага взема мерки.

Господин Джийтър погледна часовника си и това го раздразни. Отново го напъха в жилетката.

— Всичко това е ваша работа — отсече той. — Прокурорът ми е личен приятел. Ако тази задача не е по силите ви…

— Да, но все пак слязохте толкова ниско, че да дойдете на нашата улица. Нищо че прокурорът е в джоба на жилетката ви… заедно с часовника.

Той сложи шапката си, нахлузи едната ръкавица, потупа с бастуна върха на обувката си, отиде до вратата и я отвори.

— Искам резултати и плащам за тях — каза студено. — Понякога дори плащам щедро, макар че не минавам за щедър. Смятам, че се разбрахме.

И след като за малко не намигна, излезе от стаята. Вратата се затвори бавно и безшумно, подпряна от въздушната възглавница на автомата. Погледнах Ана и се усмихнах широко.

— Сладък е, нали? — рече тя. — Трябват ми осем като него за пълен комплект.

Измъкнах от нея двайсет долара — за разноски.

Бележки

[1] Ловджийка (англ.). — Б.пр.

[2] Роман от Ърскин Колдуел (1932 г.), преработен по-късно и на пиеса, ползвала се с голям успех. Един от главните герои е деградиралият ратай Джийтър Лестър. — Б.ред.