Сан Антонио
Торта рунтавелка (10)

4.

Дебаркираме на летището във Фресно, когато денят е на свършване (с тази часова разлика колкото и да пътуваш, все си е следобед). Хребетът на Сиера Невада, огрян от залязващото слънце, е като стена на изток; в подножието й настъпва нощта. Не знам дали е заради отпускарския период, но градчето ми се струва малко умряло Движението е слабичко, светлинните реклами още не са се развихрили в здрача, пронизвай от последните слънчеви отблясъци, идващи от запад. Горещите талази на зефира носят над града облаци фин жълт прах. Жегата те затиска в същия миг, когато вятърът поотслабне.

За начало наемаме кола, сетне тръгваме да засечем явката на семейство Клей, чийто адрес вече съм открил по телефонния номер. Издирванията доведоха до място, което намерихме без проблем.

Изненадата ми може да се сравни само с разочарованието ми, когато установявам, че там има бензиностанция. Очаквах богаташка къщурка сред парк, а откривам три червени колонки за бензин под навес от бял бетон и стъклена будка за бензинаджиите и касиера. Отдалеч виждам рафтовете с туби масло и автомобилни джунджурии — ремъци, крушки за фарове, чистачки, свещи и разни други.

Мястото ми изглежда абсолютно невинно. Паркирам талигата малко по-далеч, прегръщам Мариза през кръста и преминаваме пред бензиностанцията като влюбени на разходка. Двама-трима от бачкаторите са снежковци, другият мяза на мексиканец. Касиерът е спаружен янки с болнав вид.

— Има някаква грешка — заявява моята спътница. — Не е възможно семейство Клей да се скатава тук. Не виждам дори място за спане.

Кимам, засега нямам никакво желание да споря.

— Ей там на долната пряка има телефонна кабина, ще попитам.

Натъпквам апарата с няколко цента и един обратен глас (на мъжествена женска или на женствен мъж) флегматично потвърждава грешката: телефонният номер наистина е на въпросния адрес. Разделям се с още една жълтица и набирам бензиностанцията. Обажда се треперлив гласец:

— „Билъкс сървис“, слушам ви.

Явно онова хилаво човече. Моя милост скрива благородното си френско произношение зад еврейски акцент, с който при случай си служа успешно:

— Правите ли спешни ремонти на място?

— Не. Обърнете се към Бау апс! Ще намерите номера им в указателя.

— Благодаря.

Отношенията ни (временно?) спират.

— Иди, че разбери! — казвам.

Мариза се обляга на вратата на телефонната будка и шепне:

— Ами ако тази бензиностанция служи само за свръзка на Клей? Я си представи, че в бърлогата им няма телефон!

— Майтап ли си правиш, скъпа? Ако се наложи, звънете ми при бакалина! Тоя пич е осъден, опитва се да се изсули, като се прави на умрял, похарчва за целта едно клето момче, домъкнато от майната си, а ти искаш да се остави в ръцете на някакви бензинаджии? Абсурд!

— Сигурен ли си, че си записал правилно номера? Да не си сбъркал някоя цифра?

— Не. Циганина беше изписал цифрите съвсем четливо, а аз винаги внимавам, когато преписвам такива неща. Ей би си на занаята.

— Има нещо гнило — мръщи се тя.

— Тук вече съм съгласен: има нещо гнило и то не с гнила джанка, ами цял мамут!

Напълно объркани се връщаме към возилото, но този път по отсрещния тротоар.

Нощта вече се е спуснала. Улиците все повече опустяват. Няколко млади тъпанари с дълги кечета и цветни татуировки бръмчат на мотори с високо кормило, а мацките на задните седалки са с миниполички колкото черупките на мида и кълките им са разголени до раменете. Чернилки се мотаят насам-натам и раздават как то винаги снежнобели усмивки. Дърт дрипльо, издокаран като проскубан каубой от предвоенен уестърн, предлага на минувачите нещо неизвестно, което се кламбичка в торба, завързана на кръста му. Какъв ли е ужас да живееш тук. Във Фресно или в Шатору, и Манчестър или в Солун в такива летни вечери те стяга черепът. Пуснат ли населението в отпуск, няма спасение, меланхолията те сгепцва за гушата. Ни свирка ти се ще, ни шампанско, ни да научиш, че синът на гадния ти съсед се е издънил на матурата или пък че диарията на тъща ти ще излезе нещо по-сериозно. Усещаш как се вмирисваш откъм главата. Без да искаш, оцапваш гащите: даже сфинктерът ти дава фира!

Мариза въздъхва:

— Какво прави в такива случаи едно ченге, скъпи.

Пошепвам й:

— Води сладкото си жабче в хотел, после се връща и се скатава до бензиностанцията. Чака слаботелесния на касата да си събере партакешите. После му се лепва за кокалестия задник, та да види къде ще се подслони и с кого.

— Това ли е всичко?

— Продължението зависи от хода на събитията. Или нещастникът се прибира в барака, бъкана от сополиви дечица, които надуват гайдата, защото са негови, и ченгето продължава да виси; или се оказва, че мърльото се държи като благочестив християнин, и тогава ченгето го подхваща, както му е редът.

— Така ли смяташ да действаш?

— Да, ако нямаш някакви съществени възражения.

— Само едно малко, за началото на програмата. Няма да се завирам в никаква хотелска стая, приятелю. С теб съм и с теб ще бъда.

— Снощи поиска да си останеш в мотела и рече, че нямаш нищо общо с нашите нощни излети.

— Снощи беше вчера, Антонио!

Добре тогава, ще чакаме.

Висим четири часа и половина на борда на нашата таратайка и слушаме радио, без да изпускаме от поглед осветения аквариум, където маломерният касиер дипли петродолари. От време на време удрям по една разкошна шпакла на моята съратничка. Воден от принципите на свободната любов, дори успявам да поразходя ръчица из бермудския й триъгълник, което тя оценява високо и ми отвръща с небрежна импровизация за цугтромбон през панталоните. Тези леки закачки бързо ни подтикват към нещо по-съществено. Трудно се устоява на чувствата.

Тъй като телесните ни пориви стават все по-неукротими, си режисираме очарователно акробатично съчетание, което изисква дързост (не ми липсва), гъвкавост (тя има и за продан) и неудържима страст по съешаването в полуразкрач (присъща и за Мариза, и за мен). Възхищавам се от решимостта на това девойче, което, вместо да оплаква кончината на нещастната си мама или изчезването на храбрия си татко, се отдава така пламенно на деликатното начинание да осъществи полов акт посред града в автомобил марка „Форд“, който дори не е с опушени стъкла!

Приплъзвам бързо и елегантно обекта на моите безпокойства в нейния приют за бездомни и вече съм се отдал на махалоподобни движения, чиято бавност е извор на екстаза, когато в най-набъбналия, в най-влажния момент на дискретното ни преплитане дребният мухъл от бензиностанцията става от мястото си, за да го отстъпи на риж дебелак, на когото малко не му е стигнало на устния изпит, за да се докара до истински албинос. Казах вече, че кльощавият е хърбищал, сега, когато с излязъл от своя батискаф, го потвърждавам. Навън изглежда още по-гърчав. Тоя приятел го работи отвътре туберкулозата или някакъв още по-бърз сифилистак.

Уви, трябва да прекратим нашето тъй очарователно събеседване с Мариза. Изпълнението, което дългът ни принуждава да прекъснем, според скромното ми мнение е присъщо изключително за елита. Принуден съм да призная, че в тази област съществува известна сегрегация: неграмотният не копулира като интелектуалеца, нито пък селянинът (ти не го мисли за захлупен) като секретаря на посолство. В любовта са възможни изобретателни и изискани комбинации, които й придава пикантност и привнасят в този привидно животински акт особено желателното в тази дейност изящество.

Прибирам човека в раницата и дръпвам ципа, който спестява толкова време и съответно толкова лицемерни, обикновено неубедителни доводи, и паля колата. Фордът изръмжава тихо. Включвам автоматиката и потеглям леко по все по-пустия Мейн роуд.

Мухълът е облечен в зеленикаво яке от изкуствена кожа, което подчертава болнавия му вид. Крачи бързо нагоре по широкото авеню, сякаш няма търпение да се прибере у дома. В центъра спира пред една каравана и си купува двоен сандвич. Подават му го опакован в станиол.

— Сам живее — обяснявам на Мариза.

— Така ли мислиш?

— Който се прибира посред нощ и си купува манджа от улицата, си няма вкъщи добра женица, която да го чака с тенджерата на печката.

— Може жена му да е на почивка?

— Възможно е.

Нещастникът отминава още две преки и кривва по лошо осветена уличка, където са наблъскани къщички с ламаринени покриви. Пред всяка има градинка колкото билярдна маса, наемателите спокойно могат да поддържат тревата с бръснач. Спира пред шестата постройка отдясно, вади ключове и отваря вратата. Аз паркирам до отсрещния тротоар и гася светлините. Нашият човек пали своите в бараката.

След малко започва да гъгне телевизор, по стъклата заиграват млечните отблясъци от екрана.

— Виждаш ли, че е сам — прошепвам.

Мариза най-откровено подхваща досегашната си дейност. Лявата й ръка посяга към скута ми, за да се закатери по Еверест. Мен не че ме няма на срещата, обаче не протуберирам.

— Чакай ме тук! — възпирам я.

Слизам от сандъка и пресичам улицата. Хърбавелът дори не е дръпнал пердетата на немития си джам. Седи си пред телевизора. Захвърлил е якето и патъците и хапе сандвича без особено настървение, като държи станиоловата паничка под брадичката си, за не ръси трохите. Не виждам екрана, понеже щайгата е с гръб към прозореца. Затова пък нещастникът ми е в едър план.

Тоя шпригльо наистина е тежко болен. Някаква неизлечима гадост: рак, СПИН? Изглежда сдал багажа, но упорства да направи още няколко крачки. Какво ли, по дяволите, го ръчка да изстисква последните си силици? Толкова ли е надървящо, толкова ли е омайващо да броиш кинти или да осребряваш кредитни карти зад тезгяха в някаква бензиностанция? Това бачкане ли крепи горкия човечец? Какво друго има в живота му? Паянтовият сайвант с три стайчета, в който живее сам? Преглъщането на сух сандвич, докато гледа буламачите по телевизията? После да си ляга, вероятно след като е зобнал хапче, за да може да спи до сутринта? И сутрин друго хапче, за да може да си отвори очите?

От дясната страна на колибата е неизбежният гараж, който върви с тоя вид къщички. Сглобен е от готови панели, вратата му се вдига на ръка.

Каква печал! Ей тези неща те светват най-ясно за гадостта на живота. Загряваш, че всичко е проиграно, напразно и абсурдно. Че изобщо не си е струвало труда майка ти да надува тумбака и после да се напъва, за да те изтърси на белия свят.

Зад дебелия двоен сандвич, подпухнал като мокра гъба, той прилича на болен плъх, който гризе, за да оцелее. Преглъща с мъка мизерните витамини, които ще му помогнат да се потътри още малко по пътя на агонията си. Какво можеш да очакваш от тоя тип? От него е останал само полъх, изсъхнала гъба праханка, която дори не е отровна. Сбогом, малко човече! Като си помисля, че се изкушавах да смутя твоя унес! Хайде, чупката, Сан А.! Стига си се пулил в този отломък! Не се занимавай с перде кириз, великане, не ти отива! Готвя се да напусна наблюдателния си пост, когато Мариза започва да кашля от колата. Кашлица сигнал. Стоплям, че по улицата се задава някой, на когото моите придвижвания могат да се сторят съмнителни и който може да опищи орталъка. Тъй че се пъхвам в тесния проход между бараката и гаража. И наистина, някаква дърта брантия си разхожда псето и пуши. Помиярът има обоняние колкото на месомелачка, защото отминава, без да ме усети. Само вдига крак пред металната стойка на пощенската кутия. После маминка и нейният годеник продължават нощните си похождения.

Чакам да се отдалечат. Точно над мен има прозорче, което би трябвало да осветява гаража. Американската луна излива през него обилни потоци мъртва светлина в помещението. Вроденото ми любопитство ме кара да пусна един перископ вътре просто така, за всеки случай. Онова, което виждам, ми отнася главата. Знаеш ли какво е? Ферари! Повтарям, ако не си прочел, както трябва: фе-ра-ри. И не какво да е, а „Тестароса“! Тоест една колица, която удря стоте бона в зелено на портала на завода. Тъй че има защо да си я къташ и да си я Лъскаш. „Тестароса“ във Фресно, в някакъв попикан гараж, годен да приютява само бракми, преди да ги завлекат на гробището! Червеното чудовище дреме в Мрака. Стряскащо е като заспал динозавър.

Тогава, готини, сърцето ми се изпълва с благодарност. Без онази самотна женица, решила да разходи Милото си помиярче в нощта, щях да подмина като Нищо откритието. Щях да се разкарам, както си ръсех жалостиви тъпотии за съдбата на нещастника.

Изглежда, зяпа някакъв военен филм, защото стаята Направо се тресе от откосите. Няма засечка за картечницата на мистър Рамбо, който мели виетнамчетата на кило.

Влизам си като у дома с моя сезам. Човечецът така се е залисал в касапницата на екрана, че изобщо не усеща лекото прищракване, с което ключалката отстъпва пред моята напоритост.

Обстановката е скромна и макар да бие малко на бардак, издава доста добър вкус. Две кожени кресла, уредба И камина в ъгъла създават уют, който се допълва от няколко литографии с подписа на Хуан Миро. Затова пък в носа ме блъска неприятната миризма на лекарства.

Гърчавият вече е приключил с угощението. Близо половината сандвич се въргаля на пода в станиоловата си опаковка. Пули се към екрана, потънал в креслото. Не е Рамбо, но пак се гърми яко — някакви наемници в Африка. Тъкмо фламбират тумба диваци, нашарени от гримьорите на „Метро“. Имат безумно войнствен вид с копията си, натопени в кураре, и накачените по поясите им сушени човешки глави.

Пристъпвам безшумно. Тилът му е тесен, целият на гадни пъпки с бели върхове. Под рядката му прошарена косица прозира пикливожълта плешивина.

— Е, какво — изтърсвам изведнъж, — тия хубавци май заформят страхотен въргал.

Касиерът се панира напълно! Не му се отразява добре. Подскача двайсет сантиметра над седалото си, извръща се, пули белтъци, сгърчва джуки и изпуска една струйка в издънените си гащи.

Моя милост пристъпва небрежно до прозореца и дръпва пердето.

— Така ще сме по-спокойни — казвам. — Знаете ли, че се виждате от улицата?

Разгледан отблизо, изглежда още по-зле. Оловносив тен, дълбоки сенки подчертават ужаса в очите му. Хлътналите бузи сякаш се допират една до друга вътре в устата му. Нещастникът вече се е уредил с мъртвешка глава. Взел си е довиждане. В залата за заминаване е. Муцуната му казва „сбогом“ преди останалото.

Прекрачвам към съседното кресло и пътьом гася телевизора.

— Няма да изпуснеш нищо важно — казвам му. После сядам. Гледа ме като изнемощяла муха, сгащена в паяжина. Знам, че няма да се дърпа, не му стигат силиците. Трябват му хиляда и петстотин калории, за да живне, а едвам е глътнал триста и се чувства като пред края на света.

Тъкмо се готвя да завържа лаф, когато незаключената врата се открехва и през нея наднича муцунката на момата Мариза. Дава ми знак да отида при нея. Което и правя.

— Как е? — шепне тя.

— Работата заспива!

— Защо реши да влезеш?

— В гаража му има ферари, последен писък на модата.

— Ясно. Знаеш ли как му е името?

— Не още.

— Това исках да ти кажа, прочетох табелката на пощенската кутия. Нарича се Фредерик Клей.

Бум! В черепа ми трясва гонг! Трябваше да се сетя да погледна. Голям гаф за едно ченге. Ще ми се да си заповядам да си смъкна гащите и да се самонакажа със сто и двайсет камшика по топките!

Всичко се изяснява, осветява, озарява!

— Мерси, пиленце. Връщай се да бдиш в каляската, остави двигателя да работи и при тревога ми бипни с клаксона.

Лепвам й един възторжен целофан по устата. От онези кратки, но красноречиви целувчици, наситени с обещания за бъдещето. Дамата, която я получи, се досеща, че скоро ще препуска на място, яхнала личния си треньор по езда. Омита се.

Връщам се при Клей. Въпросът, който го терзае в момента, е: „Кой сте вие?“ Обаче е толкова разтреперан, че не смее да го зададе. Премятам крак върху крак И си разкопчавам сакото.

— Кажете ми, Фредерик, вие сте брат на Ървинг, нали?

Трептенето на миглите му, изразително като биенето на барабаните при обезглавяването на Луи XVI, потвърждава хипотезата ми.

Сега вече ми просветва. Семейство Клей са решили да се покрият във Фресно, защото тук може би е родното място на братчетата. Явно Мигел Циганина ги е чувал да си говорят за този град. Чогшал е телефона на братока от тефтерчетата им и го е подшушнал на красивата снежинка.

— Как е той? — питам небрежно Фредерик.

— Кой?

— Ами Ървинг!

— Той умря!

— Знам, но след това? — Човечецът гледа, сякаш не е в течение.

— Но той умря — повтаря, както се говори на откачалка. Поглеждам го право в зъркелите. И тогава през кухината ми пробягва една кисела, чак клисава мисъл: ами ако въпреки привидностите управителят на „Билъкс сървис“ не е наясно с далаверата? В разцентрования му поглед се чете неподправена невинност. Раздвижвам сивото си вещество на бързи обороти, както ми е присъщо в подобни случаи. Фойерверк от мисли, които се разхвърчават във всички посоки и осветяват бегло нощта на моето неразбиране, както писа още миналата седмица Етиен Продефф в уводната си статия в „Дермокрация“.

— Бяхте ли на погребението на брат си в Гълфпорт?

— Не, болен съм.

— Ще бъде ли недискретно да ви попитам от какво страдате?

— От неизлечима болест.

Не настоявам повече.

— Блондинката, с която живееше Ървинг, засели ли се тук след кончината му?

— Не, нищо подобно!

Опа, сега лъже! Невинността в очите му вече бие на менте. Което може би доказва искреността му, когато твърдеше, че братчето му е гушнало китката. Впрочем, ако си хукнал да спасяваш кожата, ще открехнеш ли на братока си каква си я забъркал? Толкова съдбоносна тайна! Дори и да му имаш доверие, винаги може да сгафи по непредпазливост или от неопитност.

— Да, мой скъпи Фредерик — казвам, — тя се подвизава в околностите и ти ще ме осведомиш къде точно.

— Но уверявам ви, че…

Правя се, че го оставям на мира:

— В добри отношения ли бяхте с брат си?

— Да, в отлични.

— Често ли се срещахте?

— Не, но това не променя чувствата.

Говори със сдържано вълнение. Поразен съм от съвпадението: два пъти по двама братя, Дела Рока и Клей. Братът на Мигел ме отваря за изчезването на братлето си, а сега съм при брата на Ървинг, за да разплета този възел от загадки.

— Знаете ли с какво се занимаваше?

— Внос-износ.

— Точно така! Зад тези две думи обаче се крият купища гадости.

— Защо говорите така?

— Защото няма да е нормално да си умрете глупав!

— Да не искате да кажете, че Ървинг е вършил нещо незаконно? Не е вярно! Нали знам, „Билъкс сървис“ беше негова собственост и притежаваше още много предприятия из цялата страна.

— Съдружници ли бяхте?

— Да, в известен смисъл, защото получавам дял от печалбата.

Оглеждам скромната обстановка. Тази мижава барака няма нищо общо с лъскавото колониално имение Гълфпорт.

— Тези печалби ли ви позволиха да си купите Ферари „Тестароса“?

Започва да преглъща като риба на сухо. Мъртвешката му физиономия се смъква още повече. Не е никак благочестиво да тормозя този пътник.

— На вашия покоен брат ли е, мистър Клей? — Той клати глава.

— Не? Значи принадлежи на вдовицата му? — Липсата на отговор е равносилна на съгласие.

— Е, виждате, че тя живее някъде тук. Шепне „не, не“, но по инерция.

— Нещо друго, Фредерик. Преди няколко дни в бензиностанцията се е обадило едно момиче. Търсело е някой си Мигел дела Рока, за когото е твърдяло, че работи при брат ви, така ли е?

Поколебава се, после кимва.

Добре, напредваме. Пъхнахме прът между зъбчатите колела. Това му е майката на разпита. Номерът е да хванеш края на канапа. После само трябва да дърпаш, но полекичка, за да не го скъсаш.

— Момичето ви е оставило координатите си и ви е помолило да предадете на „вдовицата“, че търси въпросния Дела Рока. Точен ли съм?

Ново кимане.

— Тъй като сте изпълнителен човек, вие се обаждате на снахата и предавате съобщението. Не се опитвайте да отричате, защото няма да ви повярвам — мълчание. Който не казва нищо, се съгласява. — Вижте какво, Фредерик, започвам да си създавам за вас по-скоро положителна представа — подхващам пак. — Вие сте един много болен човек, който влага цялата останала му енергия в работата, за да запази достойнството си. Вашият брат Ървинг ви е поверил управлението на тази бензиностанция и вие му се посвещавате, без да мислите за здравето си. За вас е въпрос на чест да браните интересите му дори сега, когато вече го няма. Честно, намирам всичко това за красиво, мистър Клей. Сега смятам да ви предложа интересно преживяване, даже незабравимо.

Най-после успява да изрече въпроса, който не му дава мира:

— Кой, за Бога, сте вие и какво искате?

Вадя картата си на ченге и му я тиквам под носа.

— Думата е еднаква на двата езика — казвам. — Полиция! Основният ми бизнес е от другата страна на Атлантическия океан, но ми се случва да действам и навън. Неофициално, уверявам ви. Аз съм нещо като документалист, който прави някои справки в Съединените щати, за да напише книга. Нямам никаква власт: ето, свалям картите на масата.

Смъртникът съвсем видимо се освестява. Поне престава да се страхува.

— Как се казва съжителката на Ървинг?

— Джоан.

— Сега ще й се обадите!

— Но аз…

— Да, да, Фредерик, знаете й номера. И ще й се обадите.

— Но какво да й кажа?

— Само това: „Дай ми Ървинг!“

Той рипва:

— Невъзможно е, Ървинг…

— Ървинг е жив, мистър Клей!

— Безумие!

— Обаждайте се, по дяволите! Ще кажете абсолютно спокойно: „Джоан, Фредерик е, дай ми Ървинг.“ Естествено, тя ще отрича, ще усуква, ще ви нарича луд. Но вие ще повтаряте неумолимо: „Дай ми Ървинг, въпросът е на живот и смърт.“ Напишете си го на един лист, Фредерик, защото думите може да ви избягат от напрежение.

Тършувам из холчето, отварям чекмеджетата. Най-после намирам една тетрадка, в която си е записвал емотките. Откъсвам последната страница и му я подавам заедно с писалката си.

— Пишете!

Разплаква се, явно нервите му не издържат. Сълзите се стичат по сбръчканото му лице. Бърше ги с ръкав и почва да пише под диктовката ми: „Джоан… Фредерик е, дай ми Ървинг… Въпросът е… на живот… и… смърт.“

Прибирам си писалката.

— Няма да отстъпвате, драги. Каквото и да ви говори, не обръщайте внимание на въпросите й. Ще ви пита дали сте сам. Вместо да отговаряте с да или не, ще повтаряте изречението.

— Ужасно е! — стене той.

— За вас — съгласявам се. — Само за вас. Тя няма да ви свърже с Ървинг.

— Естествено, той не е жив!

— Когато ви дам знак, че е достатъчно, ще затворите. Ако тя веднага позвъни тук, ще повторите същото. Още по-добре, ако реши, че сте си изгубили разсъдъка.

— Ама вие сте демоничен! — хленчи горкият човечец.

Що за дума! Ще го пусна на човекоядец да ми духа, Но не ме наричат така за пръв път! Мен, Антоан, твоя Иалавник Сан А.! Принцът на карамбола, който пръска семе, достатъчно да удвои за една година населението в Бразилия!

— Не аз съм такъв, Фредерик.

Още малко увещаване, потупване по гърба и той извърта шайбата! Хайде, дами и господа, залагайте!