Зора Загорска
Съкровището на планетата Земя (8)

ГЛАВА VII
РАЗДЕЛЕНИ

По същото време двамата чуждопланетници седяха един до друг в ъгъла на някакво подземие със здраво свързани назад ръце, лишени от възможността да се движат и допи ла разговарят помежду си.

Подземието беше една от онези кръчми, които могат да се видят в покрайнините на големите доларландски градове и в които си дават среща представителите на утайката на обществото и на върховете му.

Опрени на дървен тезгях, седяха двама души с черни блузи и черни маски на очите. Единият от тях беше истински гигант. Зад тезгяха застана трети мъж, който би всял страх и у най-безстрашните: едната половина на лицето му сякаш липсваше. Там се червенееше някаква тъкан, но нямаше нито око, нито буза. Лицето като че бе изрязано с нож наполовина. Той сложи на тезгяха две чаши и наля в тях уиски със сода. Едва тогава другите двама свалиха маските си, глътнаха на един дъх питието и подложиха отново чашите си.

— Имаше ли затруднения? — запита човекът с половин лице.

— Не. Полицията, както и трябваше да се очаква, не мръдна пръст. Смешно беше да се гледа как ги отвлякохме под носа й.

— Не сме имали досега такава чудновата плячка — засмя се дрезгаво вторият. — О, я ги погледнете: не ви ли приличат на риби?

Гигантът взе в ръце пълно шише с чаша и се запъти към пленените.

— Освежете се! — ревна той. — Разходката ни не беше много дълга и не вярвам да сте се изморили, от лежане, но ние сме възпитани хора.

Тогава видя, че ръцете им са още свързани. В изблик на добри чувства сложи върху близката маса шишето, като го захлупи с чашата, и преряза с нож вървите. После напълни чашата, подаде я на единия:

— Няма опасност да избягате, от мене да мине. Хайде, пий!

Пленникът пое в ръка чашата и не знаеше какво да прави с нея, защото шлемът му пречеше да пие, а не се решаваше да го свали. Задържа чашата в очакване да види какво ще последва. Гигантът едва сега съобрази, че устата му е плътно затворена от шлема.

— Виж ти, същински средновековни рицари в броня! — провикна се той със своя гръден, дрезгав глас през смях. — Я ми кажете, гълъбчета, и женичките си ли оставяте у вас в такава броня? Чувал съм, че рицарите оковавали жените си да не им изневеряват, ха-ха-ха! — изсмя се и с грубо движение се опита да махне шлема на Мен Лу, за да открие устата му. Мен Лу инстинктивно дръпна глава назад. Това, изглежда, разсърди гиганта. Той вече се бе подкрепил достатъчно с уиски и с упоритостта на пиян човек продължи да тегли шлема.

Ли Фай направи знак на Мен Лу да се подчини. Той внимателно свали шлема си и пое послушно чашата. Но великанът така я притисна към устните му с огромната си лапа, че всичкото питие се изля наведнъж в гърлото на Мен Лу и го задуши.

— Виж ти каква рибя муцуна! — обърна се доларландецът към другарите си. — И това ми било човек! Пий, рибо такава! — напълни той отново чашата и се опита пак да я излее в гърлото му. Двамата му другари приближиха да вземат участие в сцената, ухилени гледаха страдащия Мен Лу, надничаха в устата му, по голата му брада и пиянски цъкаха с език.

А Мен Лу се задушаваше. Отблъсна с отвращение втората чаша, закашля се и посиня. Гръдният му кош бе притиснат от огромната тежест на земната атмосфера, дробовете му се свиваха от обилието на кислород, погълнатото питие изгаряше вътрешностите му. Той се сгърчи в конвулсии.

— Сложете Си веднага шлема, Мен Лу! — викна Ли Фай.

Мен Лу вдигна ръце да прикрепи шлема, но единият от тримата му го издърпа. Те се заливаха в смях, като гледаха отчаяните му усилия да поеме глътка ценен въздух.

— Мята се като риба на сухо! — крещеше истерично човекът с половин лице.

— Я да видим какво имат те под броните си — предложи гигантът и се нахвърли върху Мен Лу, опитвайки се да свали скафандъра му.

Тогава Ли Фай разбра, че трябва да се намеси. С неподозирана сила отхвърли настрана нахалника и като обясняваше учтиво, че другарят му не може да живее без скафандър, започна да му слага шлема.

Мен Лу изпадна в състояние, когато мисълта престава да работи. Почувствува виене на свят, вътрешностите му се преобърнаха и свиха като изстискана гъба; загуби съзнание, олюля се и щеше да падне, ако Ли Фай не го беше задържал.

В този момент от дъното на кръчмата се показа жена. Изглеждаше много красива с черните си къдри, червена рокля с открити гърди и украсени със златни гривни ръце. Тя приближаваше бавно с цигара в уста, но изведнъж схвана особеното положение, спусна се и избута настрана мъжете. Наведе се над Мен Лу и оправи шлема му с помощта на Ли Фай. След миг Мен Лу започна да диша нормално.

— Ще го уморите! — викна тя и гласът й, противно на красотата й, прозвуча грубо. — Не виждате ли, че те не могат да дишат нашия въздух? И вестниците писаха за това!

— Голяма работа! — отвърна гигантът. — Откога жените започнаха да се месят в мъжките работи? Или се влюби в тази риба?

— Трябва да имаш малко пипка тук — чукна тя злобно с изразителен жест главата му. — За тях ще ни се държи сметка, аз ти казвам!

Гигантът я изгледа застрашително и пристъпи крачка напред.

— Или мислиш с краката си? — продължа тя предизвикателно. — Кой ти е казал да ги убиваш?

— От жена ум не ща! — приближи той още повече до нея. — Стига и това, че те търпим тук!

Тя не се изплаши, гледаше го с такъв злобен поглед, че той се разтрепери от яд. Ръката му, на която грозно изпъкваха дебели сини жили, изведнъж се протегна и я хвана за гърлото. Жената не успя дори да изписка.

Ли Фай моментално отпусна на земята Мен Лу, направи само една крачка и заби иглата в ръката на мъжа. В същата секунда гигантът разтвори ръце и се стовари тежко на земята, без някой от неговите другари да му се притече на помощ; те дори гледаха с удоволствие станалото.

— Ах, ти го уби! — промълви Мен Лу, току-що дошъл на себе си и отворил очи. — Не трябваше.

— Пуснах му съвсем малка доза — отвърна Ли Фай, — но в бързината може би малко съм прекалил… Ще му дам противоотрова и след няколко минути ще дойде на себе си. Налагаше се: щеше да убие жената.

Двамата чужденци наблюдаваха красавицата с възхищение и недоумение. На гърлото й се открояваха червените следи от пръстите на великана.

Ли Фай внимателно почистваше с кърпа иглата, с намерение да я прибере. Човекът с половин лице грубо я издърпа от ръцете му, но жената подскочи и я взе пък от него.

— Давай! — викна заплашително той.

— Да не си мръднал! — отвърна тя и насочи иглата към него.

Човекът с половин лице побледня от яд, но не посмя да приближи. Даде си безразличен вид и се обърна към падналия на земята.

— Отнеха и последното ни оръжие! — прошепна Мен Лу. — Все пак добре е, че попадна у жената… И как успяхте да запазите иглата, Ли Фай, нали бяхме щателно обискирани?

— Скрих я в ръкава на скафандъра — поясни Ли Фай, — когато ни свалиха от колата. Още тогава почувствувах нещо лошо в поведението им, в черните им наочници… Не можаха да я открият. Сега вече сме лишени от всякакво защитно средство, освен ако тази жена ни я върне — струва ми се, има такова намерение… Взеха ни радиостанциите, искат да ни откъснат от другарите… Нападат неочаквано, подло… Попречиха ни да се противопоставим…

— Ужасно! До мига, в който ни овързаха, не можах да разбера намеренията им. Погледнете: дори на другаря си не помагат! Погрижете се за него, Ли Фай, аз съм още изнемощял.

Ли Фай повдигна главата на падналия и я сложи на коленете си. Взря се внимателно в бледото му лице, бръкна в джоба на скафандъра си, извади малка ампула, счупи я и изля съдържанието в устата му. След малко той се раздвижи, но остана със затворени очи.

— Какви добри същества! — рече съчувствено жената. — А вие искахте да ги убиете. На, помагат на Джими да се свести. По-добре да го бяха оставили да умре, светът нямаше да загуби нищо…

Всички гледаха как очите на Джими се въртят грозно в орбитите си под спуснатите клепачи и все още не можеха да се отворят, когато в помещението влезе още един мъж. Те бяха гърбом към вратата и не го забелязаха навреме. Той приближи с бързи крачки, изгледа жената, после спря поглед на лежащия и рече заплашително:

— Кой направи това?

— Джими щеше да задуши Изабела… Марсианецът се притече на помощ — отвърна човекът с половин лице и посочи Ли Фай.

— Джими искаше да умъртви един от тях — започна да се оправдава красавицата — и понеже не позволих, разсърди се…

Новодошлият подритна с крак гиганта, разбра, че вече идва на себе си и се отстрани към тезгяха.

— Налей! — заповяда на човека с половин лице, като му посочи чаша. — Никой няма право да предприема каквото и да било без мое знание и разрешение! — допълни твърдо с навика на човек, свикнал да му се подчиняват, и извърна очи към ставащия Джими. — Марсианите са отвлечени по важни съображения, има да играят голяма роля. Никой да не е посмял да се допре до тях!

— Трябва да им се създадат подходящи условия за живот — застъпи се Изабела, подпряла лакът на тезгяха до новодошлия.

— Ти се прибирай! — остро я прекъсна той. — Колко пъти съм ти казвал, че нямаш работа тук? Хайде!

Тя покорно тръгна и излезе.

— А вие разбрахте, нали? — обърна се той към мъжете и се понадигна от стола, сякаш се готвеше да отбива нападение.

— Слушаме, шефе! — каза третият от мъжете, останал досега безучастен. Смразен от погледа на шефа, не се реши да остане до тезгяха при него, а взе шише, отдалечи се, седна, напълни чашата си и вдигна крака върху масата.

Ли Фай и Мен Лу следяха с растящо недоумение сцената.

— Какви груби нрави! — промълви Мен Лу. — Струва ти се, че си попаднал в предисторически времена…

— А нима бяха по-меки нравите на онези, които превърнаха в пепелище цяла планета? — тъжно се усмихна в отговор Ли Фай. — За нас сега съществува само един въпрос: къде са другарите ни, дали са успели да се отскубнат от земните хидри и да се доберат до кораба? Това е малко вероятно, но ако са там, те няма да ни изоставят. Корабът е съоръжен с мощна техника, можем да воюваме с армия земни хора… Само да ни намерят! Нямаме никаква възможност да дадем признаци на живот, освен ако по телепатичен път доловят нашите мисли… Но и тогава няма да научат нищо повече от това, че сме живи…

На другата сутрин Джек се събуди в добро настроение. През време на съня в съзнанието му съвсем се бяха заличили събитията от предния ден. Внезапно си спомни, че му предстои да се свърже с филмовата къща, от която получи предплата за документалния филм. Трябваше веднага да се обади, както уговориха. Колко ли е часът?

Ръчният му часовник сочеше четири: спрял! „Дявол да го вземе, колко ли е часът наистина?“ — помисли той и се надигна от креслото, в което беше преспал. До прозореца стоеше замислен Ал Хас. Наблюдаваше нещо съсредоточено. Джек се изправи и отново падна в креслото: корабът се клатеше, следователно — беше в движение. Дали не са отлетели в космоса, докато е спал?!… Подпря се здраво на облегалото, успя да се изправи и изтича до Ал Хас. Погледна навън — пътуваха по междуградско шосе в ненаселена област… Къде и защо?

Джек хвана двете ръце на Ал Хас и с думи и жестове се опита да поиска обяснение на въпроса си. Но той вдигна само рамене, накара го да се наведе повече към стъклото, посочи му: голяма кола влачеше кораба на буксир, завързан за нея със стоманени въжета. Пред тази кола се движеха още три малки. „Отвлечени!“ — мина светкавична мисъл през ума на Джек. Местността му беше непозната.

Корабът внезапно спря след около половин час по пресмятанията на Джек, съвършено разстроен от обстоятелството, че му бе попречено да завърши своя хубав бизнес, че може би ще трябва да плаща на филмовата къща неустойка на договора, а и от това, че се движат в пълна неизвестност. Веднага забърза към изолационната камера; Ал Хас разбра намерението му и го изтласка навън.

Щом скочи от стълбата, Джек изтича при водещата кола. В нея седяха двама непознати мъже.

— Къде отвозвате кораба? — попита, задъхан от тичането.

— Вие ли сте Джек Молнар? Да? Шерифът поръча да ви кажем, че сте снабден с пълномощия да разведете гостите из златните мини. Не бива обаче да се допуща никакъв контакт с тях: намират се, така да се каже, в домашен арест.

Джек наведе глава. Какво можеше да направи? Все пак утешително беше поне това, че пътуват към златните мини и още не всичко е загубено. Начаса се примири и се настани в една кола, за да бъде по-свободен в действията си и да има другари за разговор. Пък и не е приятно да стоиш непрекъснато с кислородна маска на главата. Още в първата станция изпрати дълга телеграма на Морион и след това вече пристъпи към работа. А работа имаше много; трябваше да се възползува от всички възможности в златните мини, а за това беше нужна дълга подготовка, която погълна цялото му внимание.

Чуждопланетниците също не скучаеха. Всички имаха определена задача: събираха материали, записваха наблюденията си, подреждаха проби от руди и хербарий’ от различни представители на растителното царство. Дул Хай непрекъснато стоеше до радиостанцията, изпращаше тъжно сигналите си, викаше изчезналите другари и не откъсваше ухо от приемателя, за да не пропусне мига, когато те ще се обадят. Станцията ловеше хиляди вълни от предаванията на земните хора, но нито една от тях не носеше познатите сигнали на роден език.

— Сигурен съм, че са живи; долавям това по телепатичен път от техните внушения… Но в каква ли беда са изпаднали?

— Не могат лесно да ги унищожат — отвърна Дул

Хай. — Те познават изкуството да се приспособяват към най-лоши условия… Освен това могат да се справят със стотици нападатели: поразяващата игла изстрелва упойка и от разстояние, а ние проверихме действието й върху земните хора. Ще чакаме. Стига да успеят по някакъв начин да ни съобщят точното си местонахождение, за минути ще ги открием… Засега не бива да влизаме в открита война със синовете на планетата Земя, все още има възможност да постигнем разбирателство. В най-лошия случай ще се наложи да използуваме като водач нашия придружител чрез хипноза… колкото и неприятно да е това…

Нощите прекарваха на смени край радиостанцията, за миг не изоставяха поста си, макар че биха могли да използуват за целта и робота. Ал Хас се опитваше да разбере от Джек нещо за другарите им, но в главата на Джек имаше пълен хаос по този въпрос и нищо определено не издаваше…