Зора Загорска
Съкровището на планетата Земя (11)

ГЛАВА X
ДЖЕК ЗАПОЧВА ДА РАЗБИРА

Пътешествието би трябвало отдавна да завърши. Дори за Джек, който не познаваше тези области, стана ясно, че се движат в обратна посока и вече са много на юг. Питаше полицаите, но те пазеха мълчание и дори предложеният подкуп не можа да ги съблазни.

Привечер стигнаха в непознато градче. Джек научи името му, но както и да напрягаше паметта си, не можа да си спомни дали то е обозначено на картата на Доларланд. Колкото и незначително, то беше все пак населено място, където човек можеше да получи легло в хотел, вана и топла храна. Джек се развесели и най-напред изпрати провизии в кораба на своите приятели.

Вечерята в хотела беше наистина великолепна. Той пи с полицаите уиски, яде бифтек алангле и всички легнаха да спят, доволни едни от други. На сутринта стана рано и отиде да лъсне обувките си, преди да потеглят на път. Когато застана в малката дървена барака, където едно негърче с най-голямо старание се зае да възвърне на обувките му някогашната свежест, изгубена по време на пътешествието, той чу гласа на вестникопродавеца:

— Атентат в град Д.! Адската машина в общинската палата! Виновниците заловени! Марсианите се оказват провокатори, изпратени от комунистите! Истината около тяхното пристигане в Доларланд!

Джек забрави всичко, издърпа крака си от ръцете на черното ваксаджийче, втурна се и успя да грабне една от последните бройки на вестника. Разгъна го с трепетна ръка: страниците бяха пълни с подробни сведения около атентата, извършен в родния му град. Имаше и снимка от развалините на същата онази палата, в която неотдавна се бе състоял банкетът. Част от оцелялата фасада на зданието тъжно висеше над купищата бетон, мазилка и железни отпадъци, сякаш надничаше с очи над тях и викаше: „Погледнете как страдам!“

Според вестниците атентатът бил старателно подготвен от опозиционната партия, която разчитала да внесе смут в навечерието на изборите. Водачите на тази партия били заловени; правеше се намек, че вече са получили своето наказание. За Джек беше ясно: патриотичните граждани не бяха чакали съдебна присъда, а са приложили закона на Линча. На другата страница Джек намери снимка на двамата „подстрекатели“ — отвлечените марсиани, снети на фона на развалините в момента, когато се опитали да избягат с предварително подготвена за тях кола. Свитите им фигури събуждаха по-скоро състрадание, отколкото ненавист… С трепетно сърце прегледа редовете надолу, за да види дали не са линчували и тях. Съобщаваше се, че са задържани в полицията, за да се установи точно произходът им и по чие нареждане са действували. Въздъхна облекчено: той достатъчно добре ги бе опознал, за да повярва версията за атентата. В главата му се зараждаше вече определено подозрение и той се питаше с ужас: „Възможно ли е?“… В края на краищата си спомни пословицата: „Когато атовете се ритат, магаретата стоят настрана, за да не пострадат“, и заключи, че станалото не е негова работа… Сър Арчибалд е майстор на бизнеса; не беше останал назад и шерифът — вестникът съобщаваше за повишението му по служба като награда за смелите му действия по време на атентата и след това, както и за умелото разкриване на атентаторите. Само той, Джек Молнар, се остави да бъде подмятан като футболна топка в лапите на едрите бизнесмени… Но не — те ще го видят пак, той ще им покаже!…

Какво точно ще им покаже, Джек не можа да намисли, защото в същия миг вниманието му бе привлечено от друга беда: насреща се зададе голяма тълпа, водена от група хора с бели наметала и също такива бели качулки на главите, с ножове и въжета в ръце. „Ку-клукс-клан!“ — ужаси се Джек и забрави, че едната му обувка остана небоядисана. С цялото си сърце се устреми към онези, над които надвисваше грозната опасност. Изтича до кораба и започна да чука нервно по вратата. Не му отваряха. Тълпата наближаваше, виковете й ставаха все по-ужасяващи. Още малко и той щеше да бъде заловен, ако спасителната врата не се бе отворила и роботът не го бе изтеглил вътре.

Джек се задъхваше, но нямаше време да мисли за маската и себе си: той отведе Ал Хас до прозореца и като му сочеше тълпата, която непрекъснато растеше, по всякакъв начин се стараеше да му покаже, че се налага да отлетят. Ал Хас обаче отказваше да го разбере. Застанал до прозореца, той наблюдаваше съвсем спокойно онова, което се вършеше навън. Когато хората докараха машина и насочиха дулото й към кораба, той посегна към един бутон: в миг срещу машината в стената на кораба се появи отвор, изхвръкна лъч и тя изчезна изпепелена. Джек погледна с трепет чужденеца, в чиито очи за секунда се бе появило зло пламъче, и се възхити от самообладанието му: нито един човек на земята нямаше да устои на изкушението да пусне чудовищното си оръжие срещу такива нагли врагове като нападателите.

Озверени от несполуката си, куклуксклановците измъкнаха от бараката черното ваксаджийче, дълго го изтезаваха и най-после го обесиха на близкото дърво. От крясъците на тълпата Джек разбра в какво го обвиняваха: било го предупредило за опасността. Той не смееше да погледне чужденците; струваше му се, че те четат в неговите очи срама от малодушието му, от страха му да излезе и защити невинното момче… Те обаче заговориха оживено помежду си, засуетиха се и единият от тях, лекарят Хай Мел, се отправи към изолационната камера. След малко той се появи над главите на хората в летящо кресло. Заета със зрелището, тълпата го забеляза чак когато той се спусна над бесилката, пое с ръце тялото и бързо преряза въжето. Хората побесняха. Лишени от рядкото удоволствие да се порадват на предсмъртните гърчове на негърчето, те сякаш бяха обхванати от лудост. Затрещяха изстрели: Хай Мел обаче се бе издигнал достатъчно високо, за да го достигнат куршумите. Застана неподвижно над самия кораб и после с едно стремително движение се спусна внезапно и скри в отвора до връхния полюс на сферата. Куршумите напразно трещяха по гладката повърхност на кораба — асансьорът отведе Хай Мел с момчето на ръце до изолационната камера; после той влезе в каюткомпанията и подпомогнат от другите, се зае да съживява негърчето.

— Бърже! — заповяда той. — То е почти мъртво, но още има възможност да съживим дейността на сърцето.

С голяма бързина Ал Хас надяна на главата на обесеното кислородна маска, а Хай Мел пусна в действие специален апарат, който извършваше едновременно масаж на сърдечната област и изкуствено дишане. Направи и две инжекции. След няколко минути гръдният кош на момчето се раздвижи, устните се размърдаха, а малко по-късно се отвориха и очите.

— Оказва се, че и аз мога да бъда полезен! — промълви Хай Мел с неизказана радост.

Не минаха и десет минути, негърчето се надигна, огледа се, съзря необикновените същества и спря очи на Джек със смесено чувство на ужас и възторг:

— На онзи свят ли сме?… Ангели ли са? — кимна с глава то към чуждопланетниците.

— Никакви ангели — ласкаво отвърна Джек. — Марсиани. На тях дължиш живота си… Ето този те свали от бесилката и внесе в кораба с риск да бъде убит.

Негърчето не попита нищо повече, но в очите му се четеше недоверие. То се боеше от белия си събрат, а в съзнанието му се изграждаше сложна представа за непознатите същества, слезли от небесните висини на земята, за да възкресяват мъртвите…

Тълпата още дълго стреля, крещя и удря кораба с ръце и оръжия, ала най-после безполезната атака й омръзна и се разпръсна. Последни си отидоха куклуксклановците. Тогава чак полицейската кола отново потегли кораба в неизвестна посока. По това, че полицаите не взеха никакви мерки да отстранят нападателите и че последните от своя страна не се докоснаха до тях, Джек заключи, че са в съюз и че всичко се е извършило с тяхно знание и съгласие.

По-нататък те минаха през няколко малки селища, в първото от които по настояване на Джек свалиха негърчето. Почти не спираха никъде, освен да купят храна. Почивки се правеха из полетата. Най-сетне можеше да се очаква, че пътешествието е към своя край, тъй като стигнаха на брега на океана. Не далече от залива, край който спряха, Джек видя мачтите на голям параход, свързан с брега чрез подвижна естакада. Наличието му тук, където нямаше пристанище, и спирането на кораба точно срещу него говореше за скрита цел.

Никак не беше лесно да се примъкне чуждоземният кораб до самия бряг: теренът беше мек, пясъците се ронеха, колелата затъваха в него и отказваха да се движат. Джек беше неспокоен. Той се качи на парахода и се опита да разузнае. Полицаите там се случиха по-разговорливи и му съобщиха, че параходът наистина е изпратен за тях. Обаче сметката им да вземат на борд кораба, се оказа крива: размерите му не позволиха това.. Тогава помолиха Джек да убеди своите приятели да се преселят на парахода, където им са осигурени всички удобства.

— Как? След всичко станало?!…

— Обяснете им, че куклуксклановците са действували на своя глава, а параходът е изпратен от правителството именно за да ги брани от посегателства. Нашата наука се интересува от тези чужденци и от кораба им.

Та как можеше Джек да им обясни такава сложна обстановка? И щяха ли да му повярват, дори да можеше? Но тези съмнения той запази за себе си. Върна се в кораба много неспокоен, извади торбичките със златен пясък с намерение веднага да ги внесе в някоя банка на името на Морион. Бъдещето беше пълно с неизвестност, а децата трябваше да бъдат подсигурени.

Поведението му направи впечатление на Ал Хас. Щом излезе, той повика двамата си другари да обменят мисли:

— Джеймол е разтревожен: прибра своето съкровище и отиде да го укрие другаде. Това може да значи само едно: опасност заплашва нас и нашия кораб. Какво да правим?

— Всъщност каква заплаха може да съществува за нас? Нима не разполагаме с най-мощни отбранителни средства, каквито тук светът едва ли познава? — рече Дул Хай с гордост.

— Но ние не знаем с какви оръжия е снабден противникът, който достатъчно ясно ни показа вече своето коварно лице — възрази Хай Мел. — При това възпрепятствувани сме свободно да действуваме с ултразвука, защото не бива да убиваме. Каквото и да ни се случи, няма да влезем в ролята на унищожители, това не е присъщо на нашия морал.

— Вън от това за кораба ни са опасни всякакви сътресения, които те могат да предизвикат с големокалибрените си оръдия; непременно ще пострада чувствителната апаратура — допълни Ал Хас.

— Не можем все пак да живеем непрекъснато под такава угроза! — раздразни се Дул Хай. — Трябва да предприемем нещо.

— Съгласен съм, но какво? — попита водачът на екипажа.

— Да заминем.

— Къде?

— Ние нямаме друг път освен оня, който ще ни върне в първия град: там са нашите другари — твърдо заяви Хай Мел. — Имаме точни координати, какво ни пречи?

Краткото съвещание приключи с това решение.

За да не събуждат подозрителността на хората, те изчакаха да се стъмни и унищожиха веригите, които ги свързваха с полицейската кола. Корабът се плъзна по брега и преди да падне в океана, краката му се разгънаха в широка плоскост, като образувах? четири плавателни перки. Сферата плувна, леко потънала във водата. Дул Хай даде курс навътре в океана — целта беше да се отдалечат, за да могат без пречки да вземат желания завой към определените координати на сушата.

В парахода нищо не подозираха. Джек и полицаите се бяха разположили в бара уютно, щастливи, че скоро ще се приберат по домовете си. Шампанското искреше в чашите им, когато бе вдигната тревога. Машините на парахода заработиха с пълна пара и той се отправи да догони изчезналия кораб в определената от радиолокатора посока.

Пътуваха цяла нощ. Мощни прожектори хвърляха огромни светли петна върху тъмната шир на океана, но не можеха да открият кораба. Едва на разсъмване успяха да го забележат далече напред. Радистът в кабината си непрестанно приемаше и предаваше новини и нареждания. Към девет часа прие съобщение, чието съдържание не успя изведнъж да схване. Замисли се, преповтори текста и тогава скочи като опарен. Хвърли слушалките и затича към високия мостик на командния пункт. Капитанът прочете съобщението, огледа с бинокъла пространството пред себе си и като видя тъмното петно на малък остров, вляво от което оставаше корабът на марсианите, бързо вдигна рупора и даде няколко команди. Параходът зарева, изпращя, направи остър завой и полетя по обратния път с двойна бързина.

Джек стоеше на борда и отначало не можа да почувствува обръщането назад: струваше му се, че само му се вие свят. От четвърт час насам и без друго имаше чувството, че го хваща морска болест. Но когато корабът с чужденците остана зад гърба му и разстоянието помежду им започна да се увеличава, разбра промяната на курса.

— Какво става, защо се връщаме? — изтича той при капитана.

Морякът го погледна високомерно, но после — сякаш да се наслади на впечатлението от думите си, подвикна нехайно:

— След половин час островът, който виждате нататък, ще бъде взривен и от него — а навярно и от вашите марсиани, които са съвсем близко до него — няма да остане и следа — и развя пред очите на Джек получената от радиста радиограма.

— Но какво е това… — започна и не се доизказа Джек, прекъснат от надменния капитан:

— Опит… повече не ви трябва да знаете… Джек беше сломен. Нямаше сили нито да пита повече, нито да мисли за нещо.

Скоро малкото петно от онзи кораб, в който Джек преживя толкова вълнуващи мигове, който му бе дал възможност да вкуси от сладостта на славата и щастието, изчезна от погледа му. Сети се за джобния си бинокъл и го насочи нататък, но дори и е него вече нищо не различаваше. Въпреки това остана на борда и махаше шапка за последно сбогом, сигурен, че те го виждат на своя екран.

Не бяха далече от брега на материка, но и половиният час изтичаше. И ето, далеч откъм острова долетя сподавен тътен. Той се носеше изпърво във въздуха, а след това премина по дъното на океана. Мощни вълни блъснаха парахода, издигнаха го високо, разбиха се в него и го подгониха бясно към сушата.

След дълга борба с разбунтуваните води параходът най-после успя да хвърли котва в един залив.