Зора Загорска
Съкровището на планетата Земя (15)

ГЛАВА II
ЕДИН ДЕН В САНАТОРИУМА

Наблизо до обсерваторията се издигаха зданията на санаториума, не толкова високи като нея, но върху много по-голяма площ, пръснати в няколко комплекса из огромния парк от борови дървета и ели. Изкуствените му насаждения се сливаха в далечината с природните кедрови горички, които покриваха склоновете на възвишенията наоколо. Лицето на санаториума беше обърнато към океана и от прозорците му се виждаше безбрежната шир, бялата ивица пяна край скалистите брегове, а далече на север — мрачната синева на два вулкана, с вечно надвиснали оловни мъгли.

До широката дворна врата стоеше прав възрастен човек. Единият празен ръкав на полувоенната му куртка, пъхнат в джоба, издаваше инвалид от Отечествената война. Обърнат към парка, той се любуваше на пейзажа. Някой отвори вратата и влезе в двора на санаториума. Портиерът обърна глава и на лицето му се появи усмивка:

— И тази сутрин здравата сте подранили, Лида Андреевна. Още никой не е дошъл. Ще се наложи да чакате за новините.

— Нищо, чичо Вася — ще почакам! — отвърна тя, отправи се към най-близкото здание и влезе вътре. Докато сваляше лекото си синкаво връхно палто и обличаше подадената й от дежурната сестра бяла престилка, в ’преддверието влезе друга жена. Двете се отправиха една към друга, ръкуваха се, като раздрусаха по мъжки ръцете си за поздрав. Колкото руса и синеока бе Лида Андреевна, толкова силно черноока и чернокоса беше другата. И все пак помежду им имаше някаква неуловима прилика: стройните спортни фигури, нежният овал на лицето, сериозният израз на очите — всичко това ги правеше сродни.

Новодошлата рече шеговито:

— Би казал човек, че никога не спите. Винаги ни изпреварвате.

— О — отвърна Чарская, — професорът толкова се вълнува, че сам би се подпътил насам; искам да му спестя този труд… И без друго се преуморява.

— Но нали той редовно идва тук в приемните часове?

— Така е… само че вие не познавате нетърпението му. Ако не му нося най-точни новини за състоянието им, няма да издържи до приемните часове. Дохождам тук рано, за да пристигна в института по времето, когато той идва на работа. Да не би да ви преча, Ксения Фьодоровна?

— Никак! Напротив — много се радвам, когато ви виждам тук свежа и бодра… Свикнах с вас. Дори ще ви помоля да ме посетите и у дома — нали в края на краищата нашите пациенти няма да са вечно тук? А мене ми се иска да не се забравяме.

— Благодаря ви, непременно ще дойда. Сега няма смисъл да се качвам горе, вие ще ми кажете новините — отвържа Лида Андреевна и започна да разкопчава току-що закопчаната престилка.

— Напротив, елате с мене — имам да ви съобщя интересни неща. Боя се, че тържествата около посрещането им са ги изморили много, но — няма що… Не можеше иначе, къде ще спреш хората! От непрекъснатите посещения при тях не можем да си гледаме работата: извървяха се всички научни институти, разни делегации откъде ли не!… Едва вчера решихме, че са позакрепнали и могат да издържат един по-обстоен рентгенов преглед — говореше Ксения Фьодоровна, докато двете се изкачваха с тичащи стъпки към първия етаж и влязоха в кабинета й. — Вижте тези снимки — извади тя пакет от писалището си. — Забелязвате ли? Погледнете тук: това е най-същественото им различие от нашия земен човек. Виждате ли какви огромни дихателни органи? И при това набраздени. Струва ми се, че са направени от два пласта, чието предназначение не можем да узнаем, докато те сами не ни кажат — нали не можем да направим дисекция… Гледайте сега храносмилателните органи: гънката на хранопроводните пътища е много по-опростена от тази на човека. Това говори за атрофия в резултат на сгъстена калорична храна, съвсем леко усвоима от организма. Разликата в устройството на ръцете е дребна — виждате тук как техните пет пръста излизат от един общ корен, подобно на нашата китка, но у тях пръстите са разположени два срещу три и образуват нещо като чашка. Разлика има и в устройството на стъпалото, което напомня мечешка лапа. Затова пък дава по-голяма устойчивост на тялото и е напълно пригодено към разположените от две страни на лицето очи. Въпреки всичко няма съществена разлика между организма на един земен човек и техния… Като се ръководим от становището, че при еднакви условия се развиват еднакви организми, трябва да смятаме, че няма различие в общото развитие на вселената. Това за вас и професора е може би важно… Още нещо: има данни, че след кратък период техните организми ще се приспособят към нашата атмосфера и прекрасно ще живеят на земята като мене и вас…

След това доктор Ксения Фьодоровна Гурко, специално командирована от Медицинския институт, сложи в ръцете на Чарская свитък с думите:

— Отнесете този писмен доклад на другаря Липаев — навярно той ще пожелае сам да прочете всичко това.

Лида Андреевна взе свитъка и на излизане се сети за нещо:.

— Ах, да: другарят професор ви моли да оказвате всякаква помощ на телевизията и другарите от научните институти. Сама разбирате какво значение имат за нашата наука тези забележителни мъже… Трябва целият им живот тук да бъде увековечен във филми, които да останат в архивите на научните институти… Какво велико събитие наистина! Понякога не ми се вярва, че именно ние сме щастливите му първи свидетели.

Ксения Фьодоровна изпрати девойката до вратата усмихната и се отправи към наблюдателната кабина до климатическия салон на чуждопланетниците. Светещото око на автомата, който контролираше работата на машините за регулиране на въздуха в салона, показваше, че всичко е в ред. Провери и магнитофона за записване разговорите на гостите. После отбеляза всички данни в специалните картони, почака пациентите й да привършат утринната си гимнастика, сложи кислородната си маска и влезе при тях да провери и запише температурата и пулса им. Накрай лично прие и опита закуската им.

Ксения Фьодоровна си имаше много грижи. Тя беше прочела в един доларландски вестник съобщенията за загиването на кораба от Марс и до него — за необикновената буря и потъналия остров. Като потърси връзката между тези събития, в главата й се зароди съмнение. Попита професор Липаев, той от своя страна направи справка в атомния център и предположенията й се потвърдиха: действително в зоната, където се е намирал корабът с чужденците, през същия ден е извършен опит с ядрено оръжие, който е разрушил острова и предизвикал необикновено силната буря. Нямаше никаква възможност да се узнае на какво разстояние от мястото на взрива се е намирал по това време корабът, обаче налице беше фактът, че е повреден, и то не от друго. Наистина пациентите й са се намирали в херметически затворените камери на своя звездолет. издържал всички вредни излъчвания в космоса, но това не изключваше възможността при повредата му да са проникнали вътре опасни лъчи. Затова лекарката с трепет следеше всяка промяна в състоянието на пациентите си и зорко бдеше дали у тях няма да се появят признаци на лъчева болест.

Телефонът иззвъня: съобщаваха й, че е пристигнал самолет с лингвисти, които ще бъдат в санаториума след двадесет минути. Според нея това беше последното, от което имаха нужда: важното засега беше да се направят изследванията и изработи програма за приспособяване на организмите им към земните условия. Но какво да се направи — всяка наука заслужава внимание и трябваше да се подпомага.

След закуската тя отново провери състоянието на въздуха в салона. Усмихна се от своята стъклена кабинка на чужденците и в отговор те й се поклониха учтиво.

— Обкръжени сме с такова внимание, за каквото не сме и мечтали! — възторжено рече Дул Хай. — Колко учтива и внимателна е нашата лекарка!

— Изпълнявайте точно всичко, за което ви молят — посъветва Ал Хас. — Намираме се в среда на учени. Те се стремят да прекрачат преградата, която поставя помежду ни езиковото различие. Сигурен съм, че с общи усилия ще успеем.

— Колко прекрасно би било това! Горя от желание да изкажа на тази дама най-нежна благодарност за всичките й грижи и труда, които полага за нас. Съжалявам, че не се досетихме да вземем от кораба няколко от предметите, които носехме за подаръци…

— И по-добре, че ви липсват: сигурно бихте постъпили нетактично и бихте я обидили — сухо каза Ал Хас и промени темата. — Колко щяхме да сбъркаме, ако се бяхме поддали на първите си настроения срещу земните жители и да отлетим, преди да изследваме цялата планета…

— Случаят ни помогна — каза Дул Хай, който от вълнение не можеше да стои на едно място.

— Аз вече бях дълбоко убеден, че сме попаднали от трън, та на глог — виновно си призна Хай Мел. — Ето защо е нужно да не се вземат никакви решения, преди да сме добре опознали обстановката — видите ли какво се оказа!

— Да — съгласи се и Дул Хай. — Сбъднаха се мечтите ни. Помните ли как се смеехме на импровизациите на Мен Лу, с които ни развличаше, докато прекосявахме опасните метеоритни полета край последната планета от Слънчевата система? За посрещането ни тук, а? Колко е жалко, че го няма да види наяве пророческия си сън…

— Да, хората тук ни посрещнаха с рядка топлота — сдържано забеляза и Ал Хас. — Такава хуманност говори за висока култура и аз не се съмнявам, че науката им е на висота. Предусещам, ще научим доста нови неща… Но сега за нас най-важното е да намерим начин и изкажем молбата си за издирването на двамата ни другари, без това да се почувствува като нахалство.

Другите двама кимнаха замислени. Всеки чувствуваше, че го спира някакъв особен свян да не се злоупотребява с вниманието и гостоприемството на хората. Те още тъй малко познаваха света на планетата!

Не бяха прекъснали заниманията си и след напущането на кораба, отнесен на ремонт, макар че лекарката им забраняваше всяка умора и се сърдеше, ако работата продължеше след определеното от нея време.

От днес Ксения Фьодоровна трябваше да прилага утвърдената от научния съвет на лекарите система за приспособяване. Първата точка от нея предвиждаше ежедневно излизане навън без скафандри, като постепенно се увеличава времето на престоя. Затова тя ги изведе на терасата преди редовната им разходка из парка. Трудно им беше без скафандри: почервеняха, закашляха. Дул Хай дори нетърпеливо пожела да се прибере веднага, но другите двама търпеливо издържаха необходимите четири минути и той трябваше да последва примера им.

— Път към приспособяването ни — констатира Хай Мел. — Правилно е замислено и напълно се покрива с моя проект. Ще трябва да извършвате и разработените от мен гимнастически упражнения. Вярвам, че ще издържим.

— Трудно — отвърна Ал Хас. — Но ще упорствуваме. Ето че издържахме първата доза.

— Още днес ще изпълним упражнения за по-краткотрайно задържане на поетия въздух. По-рядкото вдишване ще намалява отчасти по естествен път кислорода. Не сте ли забелязали, че интервалът на вдишване и издишване у тях е много по-малък?

В този момент в салона влезе масажистът и те трябваше да прекъснат разговора си. Жал им беше за него: през време на масажа изпод кислородната маска по лицето му се стичаше пот. Направиха опит да се откажат от тази процедура, но нищо не излезе: лекарката, чието име те вече знаеха, макар да не можеха да го произнесат, строго им даде да разберат, че са длъжни да се подчиняват.

След масажа се разходиха из парка и когато отново се прибраха, с учудване видяха нововъведение: стената към наблюдателната кабина беше наполовина премахната и заменена със стъкло. През него се провираха шнуровете на три телефона, които свързваха двете помещения. Разрешен беше следователно един важен въпрос — сега те можеха да говорят със земните хора от другата страна посредством телефон и едновременно да се виждат, без да става нужда при разговор хората от едната страна да носят маски на главите си.

Дул Хай пръв изтича до телефона и грабна слушалката. Ксения Фьодоровна от другата страна с усмивка направи същото. Тя произнесе някакви думи. Гласът й, за пръв път слушан без неудобната маска, прозвуча в ушите на младия човек като музика.

— Аз ви обожавам! — рече той в отговор на неизвестните й слова.

— Какво говорите, Дул Хай! — с бърз жест отне от ръцете му слушалката Ал Хас. — Чувате ли се?!

— Но нали тя няма да разбере? — оправда се смутен Дул Хай.

— Толкова по-зле! Нима е честно да говорите глупости на една жена, като се криете зад неизвестността?! Говорете винаги онова, което другият може да чуе, без да се засегне — укори го и Хай Мел.

Ксения Фьодоровна ги гледаше все така усмихната, без да подозира темата на разговора им, доволна от щастливата си идея. Разрешението на толкова важния въпрос за разговор без пречки щеше да бъде особено важно за пристигналите-лингвисти, които проучваха записите.

В този момент при нея влязоха старият професор Александър Егорович Липаев с Лида Андреевна, както винаги точни за приемните часове. За днес беше определено посещение на чуждопланетните гости в обсерваторията и Липаев гореше от нетърпение, сигурен, че ще се намери разрешението на някои от вълнуващите го въпроси. Преди всичко: откъде са те? Той не вярваше на доларландските заключения, защото достатъчно беше наблюдавал планетата Марс и според него там нямаше условия за съществуванието на висши организми. И, второ: какво е станало с другите двама от екипажа?

— Трябва да научим всичко за тяхната родина! — направо пристъпи той към лекарката, като непрекъснато вдигаше някоя от телефонните слушалки, оставяше я обратно и започваше да се разхожда напред-назад из кабинета. — Такъв случай, такъв случай!… Щастието само падна в ръцете ни… Трябва, трябва да се използува… но как? Те не знаят нашия език и ние нищо не им разбираме… А трябва, трябва!… Колко е мъчително да виждаш, че самото откровение е до тебе, а нямаш възможност да го усвоиш!

— Но защо да не може? — попита с насмешка Ксения Фьодоровна. — Ще узнаем всичко. Ако не веднага, то след време…

— Но как? — горещеше се Липаев и малката му, издадена напред брадичка нервно потръпваше.

— Като научим техния език, а те — нашия. Нали затова пристигнаха лингвистите!

— Виж ти колко просто! — извика възмутен от такова спокойствие професорът. — Как си мислите вие: толкова лесно ли ще стане това? Знаем ли ние какви представи имат те за нашата действителност? В каква светлина я виждат, с какви понятия боравят?!… Това са толкова сложни въпроси, чието благополучно разрешение единствено може да доведе до изучаване на езика. Не, това е неразгадаема тайна за нас.

— Чудно! — пак се усмихна Ксения Фьодоровна. — За вас, който сте прекрачил границата на възможното, който виждате и изучавате светове, отдалечени от нас с милиарди и милиарди километри… за вас неразгадаема тайна!… И то, когато имате срещу себе си богати умове, готови да окажат всякаква помощ в общия ни стремеж към разбирателство! И после: забравяте електронноизчислителната техника!

— За науката няма и не може да има тайни — това поне от вас съм слушала — вмеси се и Чарская.

Старият професор вдигна над главата си комично ръце, сякаш за самозащита, и съкрушено призна, че е победен.

— Интересно — смени темата Ксения Фьодоровна, — кръвното им налягане съответствува на кръвното налягане на човек, поставен в условията на двойно по-рядка атмосфера, каквато имаме по високите върхове. Изменението при натиска на атмосферата на морското равнище е напълно закономерно. В тези явления няма никаква разлика между тях и човека.

— Ето ви и доказателство, че животът в безкрайния свят на вселената е еднакъв. Навсякъде при определени атмосферни и температурни условия белтъкът е оживял и започнал да се развива по едни и същи закони. Да, светът всъщност не е никак голям, мили мои, никак!…

— Дано нашите лингвисти по-скоро завършат своето дело; тогава ще научим много и интересни неща — въздъхна Лида Андреевна.

— В речта им се чуват съвсем непознати звукове, които не мога да сравня с нищо — каза лекарката. — Вслушвам се в думите им: трудничко ще бъде да се разгадаят.

— Нищо невъзможно няма на този свят, скъпа, нищо! Запомнете това от мене! Аз самият вярвам — твърдо и непоклатимо, — вярвам дори и в невъзможното. Ще дойде ден, когато ще признаете, че съм прав, когато… може би няма да бъда между вас.

Ксения Фьодоровна и Лида Андреевна се погледнаха и се усмихнаха: професорът забрави „неразгадаемите тайни“ и изпадна в противоречие със себе си. Но Чарская познаваше навика му да твърди съзнателно нещо противно, за да бъде убеждаван именно в онова, в което всъщност дълбоко вярва.

— Ние сме авантюристи по природа — каза лекарката. — Гледайте само какви чувства, мисли и стремления събуди у нас присъствието на тези хора от неизвестна планета. Изведнъж се появиха дремещи досега хиляди желания: да литнем и ние като тях, да опознаем техния свят, да разгадаем тайните, които крие космосът…

— Вярна мисъл: ние сме авантюристи по природа — разгорещи се веднага професорът. — И добре, че е така, защото… Всъщност; какво разбирате вие под „авантюризъм“? Има според мене два вида авантюризъм: положителен и отрицателен. Единият — това е стремежът на човека да опознава и завоюва нови светове, да надниква във всички тайни на макрокосмоса; върху този авантюризъм се е градил човешкият прогрес през вековете. Но има и друг авантюризъм: за него не е прието да се говори у нас. Това е авантюризмът на прищевките, на сълудничавите хрумвания, на жестоките и безсмислени опити, на алчността. Това е авантюризмът, който тика редица граждани на капиталистическите страни и цели класи да търсят своето така наречено „щастие“ в чужди земи чрез експлоатация на изостаналите народи. Това е авантюризмът на завоевателя — за него не искам да говоря! Но авантюризмът в служба на науката — ето насреща ни неговия символ! — посочи той салона на чужденците.

Загубил внезапно търпение, той надяна набърже кислородната маска, която се изпречи насреща му, и тръгна към вратата, за да влезе при чужденците. Лекарката го настигна, с майчинска ласкавост оправи маската му. Той изфъфли своето „благодаря“ и влезе вътре. Насреща му веднага се отправи Ал Хас; Липаев се затича, едва не се препъна в килима. Прегърна силно с двете си ръце чужденеца, притисна го към гърдите си, опитвайки се да каже нещо, сърдит, че тази дяволска маска му пречи. Отхвърли я за миг от главата си, но се задави и отново я нахлузи, като се извиняваше несръчно с думи и жестове.

Между Ал Хас и професора още от първия миг на запознанството им беше възникнала взаимна симпатия; тя бликаше и се стремеше да намери израз в здраво приятелство, на което още пречеше липсата на думи. Сякаш искра пламна и загоря едновременно в две сърца, създадени и живели билиони километри далече едно от друго, но горели от една и съща страст към науката. Затова и разговорът им без думи потръгна.

Професорът се отпусна на услужливо поднесеното му от Дул Хай кресло, посочи с пръст изразително себе си, пода и каза: „Земя!“ Те не го разбираха. Той отново свали от главата си маската и вече отчетливо каза: „Земя! Земя! Земя!“ Ал Хас се надигна от стола си да му постави маската, но внимателният Хай Мел го изпревари, повтаряйки старателно думата „Земя“, и даде да се разбере, че му е ясно нейното значение: намират се на планетата Земя. Ал Хас от своя страна неколкократно повтори, сочейки собствената си гръд, името Михелас, но то нищо не говореше на професор Липаев. Той изтича навън, за да сподели с Чарская откритието:

— Те наричат своята планета Михелас! Кажете ми, чула ли сте нещо подобно?

— Но това е тяхно наименование. В обсерваторията ще разберем коя планета се крие зад него.

Професорът вдигна телефонната слушалка и като сочеше скафандрите, завика още щом Ал Хас също взе слушалка:

— Казват тук, че трябва да научите нашия език. Няма нужда: аз съм сигурен, че вие сте астроном като мене. Ние с вас имаме общ език — това е нашият звезден свят. За неговото изучаване не са ни нужни думи, а телескоп. Обличайте се и да вървим: там ще изясним всичко.

В душата на Липаев живееше дълбока вяра, че общите интереси и познания ще бъдат първият мост на разбирателството. И като потвърждение Ал Хас даде знак на другарите си да облекат скафандрите.

Докато се обличаха, в стаята влезе непознат човек, хвана под ръка професора, преди лекарката да ги представи един на друг, и го поведе навън:

— Моля ви, елате да чуете записите! Удивителни! — продума той, задъхан от вълнение.

Влязоха в съседната стая, в която от разтворения магнитофон се носеше нещо като монотонна песен.

— Слушайте! — спря човекът и сам се заслуша, навел глава на една страна, както се слуша музика. — Как ви се струва?

— Не мога да отделя нито една дума — рече Липаев и избърса с ръка челото си. — Чувам едно непрекъснато а-а-о-о-у-у-и-и.

— Как? Не схващате звуковете? Невъзможно! Я слушайте!

Липаев отново напрегна слух и пак рече:

— Някакъв припев без думи… Или не: ромони планинска река.

— То е, защото никога не сте се замисляли над звуковете на членоразделната реч — отвърна другият недоволно. — Говорят живи, мислещи същества. В речта им има само гласни, а съгласните се учленяват като придихания: л, х, ф, понякога м, н. Нямат устни и небни съгласни, поне засега не се чуват. Изглежда, говорният им апарат се състои само от гърлото, устните и зъбите, без небцето… Главно гърлото… Чудна звукова система, много интересна!… Щастлив съм, че съм се родил във време, когато имам възможност да вкуся най-висшето щастие: да слушам речта на мислещи същества от други планети!

Липаев го гледаше смаян: за пръв път почувствува, че интересът на хората към различните науки е еднакво силен… А той досега не бе зачитал науки като лингвистика, педагогика и прочие.

— А ще успеете ли да разгадаете тяхната реч?

— Да разгадаем тяхната реч? Разбира се! Този чудесен ключ, който преди години разработи нашият Николай Андреев — впрочем той е толкова наш, колкото и ваш, защото — както знаете — Андреев е математик — езиковед, ще изиграе своята роля. За електронноизчислителната техника няма езикова тайна. И сега мога да ви преведа с приблизителна точност тези записи…

— Как?! Вие разгадахте техния език?

— Е, не съвсем, не съвсем… Ние, колега, преди да дойдем тук, получихме магнетофонни записи на техните първи разговори. В нашия институт се извърши огромна подготвителна работа: моите помощници сортираха, така да се каже, изразите и думите по размера им, по броя на звуковете и по мястото им. Едва ли можете да си представите колко пъти трябваше да се изслушва един и същи звуков запис, да се нанася на хартия с условни знаци, за да може да се анализира… Може би ви отегчавам? — попита той внезапно.

— Не, моля ви се, продължавайте? Толкова ми е интересно!

— Да… После се отделиха всички думи, групираха се по предполагаеми части на речта и смислови връзки, а след като основно се съобразихме кога, по кое време, в каква обстановка е воден разговорът, направихме приблизителен превод… Сравнихме групираните разговори и още веднъж уточнихме. Тогава преводът стана приблизително точен. Да… Но това за мене — още по-малко за вас, съвсем не е достатъчно. На вас ви е необходимо да водите истински разговор с тях…

— Нали с езика на цифрите може да се разговаря на всички езици?

— Да, но на всички земни езици! А с хората от други планети ние нямаме обща почва… Техните представи, отношения, понятия за действителността са различни от нашите. Те могат да кажат дума, която ние ще преведем по смисъл според нашите разбирания, а те да са вложили в нея съвършено друго съдържание. Нали ме разбирате?…

— Да, да! Имах пред вид това… Да… В такъв случай?

— Затова сме дошли тук. От техните разговори се опитваме да вникнем в системата на мисленето им — ето кое е трудното! Всичко би се опростило, ако те научат нашия език и сами ни разкрият своите отношения. Това е нашата най-близка, конкретна цел: след като проникнем отчасти в техните понятия, да ги запознаем с нашия език. Чак тогава общуването с тях може да бъде полезно на науката… В записаните разговори например ни прави впечатление едно: те непрекъснато говорят за своите двама останали в Доларланд другари, но не се решават да молят за тяхното издирване, за да не ни се сторят нахални… Представяте ли си каква висока етика?… Дори ние трудно разбрахме за какво се отнасят тези разговори.

— О, но трябва да се направи нещо!

— Направено е: вече отнесох въпроса в Президиума и там навярно вземат нужните мерки за издирването на двамата… Та ето на: и ние бяхме с нещичко полезни… Разбирате ли сега защо нашата работа има предимство пред вашата?

— Моля ви, моля — не съм казвал противното!

— Тепърва те ще има да се срещат с представители на различните науки. Те са трима, а ние сме трийсет и три хиляди. И за да се освободим от сложното сътрудничество на електронноизчислителната техника, ние си поставяме за цел да ги обучим да говорят на наш език, след което всичко става леко…

— Прекрасно! Забележително! А как смятате да го постигнете?

— С познатия на всички ни метод, който от хилядолетия насам използуват всички майки по света: звукоподражанието. Ще се учат да говорят, както новороденото се учи. Още днес започваме.

— А мога ли да запитам кога ще приключите?

— Зависи от тяхната възприемчивост… — погледна езиковедът с хитроумна усмивчица.

— Какво си мислите вие, колега? — веднага се възмути професор Липаев. — Това са хора, които… да, да: хора, които превъзхождат всички ни по своето умствено развитие. Велики учени! Първи създатели на междупланетното трасе. Ясно ли ви е? Да? За тях — о, за тях аз гарантирам!

— Смятам, че за два-три месеца ще усвоят основния речников фонд, а за още един-два — научната терминология — все така хитричко усмихнат, отвърна професор Степнов.

— Тук извинявайте! — съвсем се разсърди Липаев. — Според мене те ще усвоят най-напред научната терминология, че после и вашия основен речников фонд. В това съм сигурен.

— Защо? — изгледа го лингвистът, без да скрива усмивката си, сякаш изпитваше неподготвен, но решил да вземе изпита си студент.

— Защо ли, защо? Искате да знаете защо?! Защото и сега ние имаме общ език: това е нашата наука. Звездният свят е един и същ, откъдето и да го погледнете. Най-напред ние ще говорим за него, че после за маслото и сиренето!

— Възможно е… не споря — отвърна Степнов, доволен, че си бе отмъстил за пренебрежителното отношение към науката му, като разсърди колегата си професор. — Стига да не пречите на работата ни.

— А впрочем нашата работа е малко по-важна от вашата: в това, вярвам, не се съмнявате. Затова е нужно да върви успоредно с вашата.

— Извинете, но вие не сте схванали добре моите разяснения. Разберете: за да се помогне на вашата работа, трябва предварително да се приключи нашата!

— Не спорете! — прекъсна ги със смях Ксения Фьодоровна, решила, че е крайно време да се намеси. — И едната, и другата работа е важна, но в настоящия момент предимство се пада само на нашата — подчерта тя местоимението. — Преди всичко трябва да се съобразявате с моите изисквания: първо наше задължение е да пазим живота на гостите, които за пръв път в милиардгодишното съществувание на Земята са попаднали при нас. Това ви е ясно, нали? — направи тя нещо като реверанс пред смаяните стари учени, махна с ръка за сбогом и излезе.

Те се погледаха няколко секунди в недоумение, после се разсмяха и си подадоха ръце: не беше ясно дали в знак на примирие или пък на съюз срещу този нов, неотстъпчив и твърде опасен противник.

В този миг при двамата професори влязоха напълно облечени в скафандрите си тримата чужденци. Лингвистът се поклони и представи:

— Степнов, Иля Константинович, професор в института за изучаване на чужди езици.

— Аз пък съм Липаев, Александър Егорович, астроном — последва го другият професор с насмешлив тон, вероятно за да иронизира за представянето с титлата своя събрат.

Гостите се вслушаха с неочакван интерес в произнесеното презиме и се спогледаха:

— Говори за Ли Фай! — извика Дул Хай, бърз както винаги.

Силно заинтригуван, Ал Хас сложи дланта си върху ръката на професора, стисна я така, че да усеща пулса и погледна дълбоко в очите му. И последният отново произнесе името си, сочейки своите гърди:

— Липаев, професор Липаев, астроном!

После се обърна назад, сякаш диреше помощ, и прошепна:

— Каква сила ме накара да повторя името си?… Кой ми внуши това? В мозъка ми просто прозвъня безгласна заповед: „Повторете, повторете същото име!“ И повторих. Не е ли това волята на този мозък, който успя да проникне в мислите ми?

— Това е неговото собствено име — обърна се към другарите си Ал Хас. — Чухте, че е придружено с наименование, което имаме основание да считаме за титла: то често се повтаря към имената им.

В същото време професорът на свой ред стисна ръката на Ал Хас, мислейки съсредоточено И с напрежение: „Ние трябва да се разберем, да се опознаем! Аз искам да споделя с вас онова, което съм научил в живота ой!“

— Той говори, той също ми внушава свои мисли! Вълнува го една идея: взаимно разбирателство, за да сподели нашите знания в интереса на общия прогрес. Това е велико нещо! — дълбоко се развълнува сдържаният обикновено Ал Хас.

Ала Дул Хай мислеше за друго:

— Ал Хас, моля ви, дайте му да разбере, че ние търсим Ли Фай и Мен Лу. Не пропущайте удобния момент! Помолете ги те да поемат грижата за намирането им. Какво можем ние без тях? Нека не им се вижда нескромна тази наша молба, касае се за живота на хора! Инак трябва сами да се отправим на път: живи или мъртви, те трябва да бъдат издирени!

Ал Хас знаеше, че такава сложна серия от мисли той няма възможност да предава и обмисляше с какви средства да постигне това.

А Липаев се обърна победоносно към Степнов:

— И без лингвистика е установена връзка: ние си говорим!

— Да не сте полудели? — учуден и обиден, не се сдържа Степнов.

— Глупости! Нима не видяхте, че си говорим с помощта на внушението? Ние четем мислите си, ето как! Засега това е достатъчно.

Степнов само вдигна рамене и се обърна към лекарката:

— Проверете пулса на нашия уважаван астроном. Струва ми се, че той се е попреуморил, нужна му е почивка.

— Почивка? Сега именно, когато пред мене се разтвориха недостъпните за никого — за никого досега, чувате ли — тайни на вселената? Я ме оставете на мира! — дръпна се настрана той, сякаш Ксения Фьодоровна наистина щеше да му проверява пулса, и посочи на гостите с ръка вратата, за да тръгнат.

— Другарю професор? — намеси се лекарката, — всички сме развълнувани не по-малко от вас, защо се сърдите?

— И вие ли? И вие?… Тогава чуйте: те проговориха! Проговориха с мисли. И ние се разбрахме. Елате, елате вие, доктор такъв… — поведе я той крачка напред, загледа Ал Хас, високо рече:

— Докажете им, че се разбрахме, че взаимно четем мислите си!

В отговор Ал Хас се поклони на лекарката, посочи с ръка последователно своето чело и това на професора; движенията му бяха толкова изразителни, че не можеше да има съмнение в значението им.

— Видяхте ли, видяхте ли! — тържествуваше Липаев. — Впрочем аз от първия ден подозирах тази тяхна способност да внушават мисли и налагат волята си. Чухте ли двете момченца, които говореха за някаква невидима стена? Дълго мислих върху това явление — не е могло да бъде нищо друго освен внушение. Хипноза от разстояние, да!

— Аз ви моля да не забравяте, че всичко това е много изтощително, особено за тях, поставени при крайно неблагоприятни условия — сериозно и строго посъветва Ксения Фьодоровна. — Мозъкът търпи свръхнапрежение и не бива да се претоварва, и то в дните, когато още не е напълно възстановено здравето им след корабокрушението.

— Глупости! — не се сдържа пак Александър Егорович. — Сега ще ги заведа в обсерваторията и ви обещавам, че няма да излязат оттам, преди да сме научили най-важното за тях и родината им.

Лекарката бързо дръпна от закачалката шлифера си и докато го навличаше, твърдо рече:

— Аз пък ви обещавам, че ще дойда с вас и няма да позволя това!

— Какво-о, вие се осмелявате? Осмелявате се да говорите така на мене, на мене… един възрастен човек?!…

— Именно на вас — още по-твърдо отсече тя. — Имам намерение не само да ви говоря, но и да ви попреча! Днешният ден действително е отреден за посещение в обсерваторията, но това не значи, че ще ви се позволи да ги измъчвате! Те са поверени на мене, аз отговарям за съществуванието им. Аз съм длъжна да ги пазя от всякаква преумора, разбирате ли? Не ще позволя да изтощавате техните и без това изтощени от дългото пътуване и от нашите условия организми.

И особено докато не се изясни напълно дали няма. да има последици от престоя им в зоната на атомния взрив!

Професорът разбра, че съпротивата е излишна. Обърна се, хвана Ал Хас под ръка, усмихна му се с леко намигане и го поведе надолу по стълбата. След тях тръгнаха Ксения Фьодоровна и Лида Андреевна с Дул Хай и Хай Мел.

— Боря се с две проблеми: как да поискаме съдействие, за издирването на двамата ни другари и, второ: как да поискаме достъп до техните радиостанции за връзка с космоса, за да изпратим в родината съобщение; крайно време е да се обадим — говореше Хай Мел на Дул Хай, докато се настаняваха в колите.

— Да, за нас това е от особено значение — отвърна му пилотът. — Напълно ви разбирам. Аз, който не съм оставил нито едно близко на сърцето ми същество, съм обхванат от такава носталгия по нашата малка изкуствена родина, че понякога ми се иска да крещя от мъка!…

— А трябва да си наложим търпение. Сега повече от всякога имаме добри перспективи… На планетата Земя ние намерихме истински приятелите ще ни разберат и помогнат.

— В това вече никой от нас не се съмнява.

В обсерваторията гостите разгледаха с голям интерес инсталации и уреди, като тихо разменяха впечатленията си. Очевидно много неща им харесаха и те клатеха одобрително глави.

Когато им поднесоха картата на звездния мир, Ал Хас зачеркна с веща ръка няколко точки в съзвездието Кентавър. След това взе чист лист, набързо нахвърли схема на съзвездието и подчерта звездата Проксима. На друг лист нарисува самата звезда с нейните планети, а под всяка от тях написа с дребни знаци имената.

— Те са от съзвездието Кентавър, в системата на Проксима! — извика вън от себе си професорът. — Знаех си аз, че не са от Марс!

— А на какво разстояние се намира тя? — попита лекарката.

— На 4,3 светлинни години. Като се има пред вид, че светлинната година, тоест — разстоянието, което изминава светлината за една година, казано кръгло, е равно на десет билиона километра, то те са изминали над четиридесет билиона километра! Представяте ли си?

— Опитваме се — усмихна се Ксения Фьодоровна.

— Имайте пред вид, че Проксима е най-близката — самото й име на латински значи „най-близка“ — до нас звезда от южното съзвездие Кентавър.

— Как са могли да пропътуват дотук!

— Подвиг, истински подвиг!… Ако звездолетът им се е движил с бързина сто хиляди километра в секунда, както имаме основание да предполагаме — смятайте и вие, — пътували са най-малко петнадесет години! Малко, нали?… Но за кораб с такава скорост днешната земна наука, и по-специално — техника, не може да мечтае. Какъв е той? Нашите конструктори твърдят, че е основан на фотонния принцип, но… Ако само знаеха да говорят!

— А какво значи фотонен принцип?

— Е, това е сложен въпрос. Накратко казано, това е движение, основано на принципа на превръщане на веществото и антивеществото в електромагнитна енергия… Досега у нас то беше само фантастична мечта. Впрочем май че ставаме неучтиви — я вижте: нашите гости написаха нещо… Вие имате по-млади очи — гледайте!

Лида Андреевна се опита да освети с лампа написаното, за да го разчете, но и това не помогна: знаците бяха почти микроскопични.

— Зрението, им е невероятно силно — четат такива дребни знаци без помощта на лупа.

От своя страна чуждопланетниците се увериха, че хората не виждат добре и тогава Дул Хай посочи четвъртата планета в системата на Проксима и на друг лист написа едри знаци, като бавно разчете няколко пъти: „Михелас“!

— Той произнася седем звука, а пише шест — развълнува се лекарката. — Няма съмнение: последния звук произнася с придихание, означено върху буквата със знак. Ето важно откритие за другаря Степнов — трябваше и той да присъствува.

— Не викайте, не викайте, Ксения Фьодоровна — прекъсна я лукаво професорът. — Нашите гости се нуждаят от пълен покой и са поверени именно на вас!

— Не ви ли е достатъчно, че днес се потвърди вашата теза? Стана ясно, че не идат от Марс, а от съзвездието Кентавър — отвърна тя и намуси лице като сърдито дете.

— Да, стана ясно… Един свят, за достъпа до който ние дори не сме мечтали… Знаете ли какво значи това? Тези другари са истинско съкровище, което ще тикне науката ни години напред!

— И затова вече ще ви ги отнема! За днес е достатъчно — заяви лекарката и направи знак на гостите да се приготвят за път.

В очите на професора трепна истинско зло пламъче: наистина, ще се наложи по някакъв начин тази досадна лекарка да се отстрани поне за един ден…

— Отиваме ли си? Толкова бързо! — изненада се Дул Хай.

— На мене също не ми се напуска този кът — призна си Ал Хас.

— Понякога ми се струва, че вниманието на нашата лекарка граничи с тирания… Надявах се да останем през нощта, когато бихме могли поне да зърнем нашата планетна система. Обяснете й, Ал Хас, или…

— Дул Хай, престанете! — спокойно го прекъсна Ал Хас. — Помислете си в каква светлина бихме се представили. Тя е наш лекар и навярно не случайно е определена именно тя. Длъжни сме да й се подчиняваме, щом вече сме убедени, че всичко се върши в наша полза, за нашето здраве… Вземете пример на търпение от Хай Мел!

При тия думи назованият, отминал напред с Ксения Фьодоровна, се обърна и за тях не беше трудно да забележат дори през наочниците на скафандъра мъката в очите му. Дул Хай наведе виновно глава и ускори крачките си.

Сам професор Липаев тръгна да ги изпрати, без да намери сили за възражение на тази малка, но твърда и упорита жена.