Зора Загорска
Съкровището на планетата Земя (25)

ГЛАВА XII
ПОСЛЕДНИ ЧАСОВЕ НА ЗЕМЯТА

Приготовленията бяха привършени. Двата кораба чакаха готови на космодрума върху две подвижни естакади. От седмица вече градчето край космодрума се пълнеше с гости от различни краища на земята. Идеха учени: астрономи, физици, лекари, химици… Идеха най-обикновени хора от заводи и колхози, за да присъствуват на великото събитие, когато от планетата Земя ще полетят към далечното съзвездие Кентавър два кораба и ще обозначат първото трасе на пътя между два толкова далечни свята. Всички се вълнуваха. Вестниците из цял свят се пълнеха с новини около това събитие, но денят и часът му още не бяха оповестени. Всички знаеха, че арчибалдовци кипят от злоба и могат да предприемат някаква провокация.

Определеният ден все пак дойде. Около космодрума почерня от хора.

Тук бяха всички приятели на михеласите, дошли специално за случая: най-напред Ванка и Льонка, а с тях и Тони, освободени за няколко дни от училище по изричната молба на професор Липаев и пристигнали със самолет заедно с Ксения Фьодоровна, Лида Андреевна и Пьотр Алексеич. Тук беше дори чичо Вася.

Чуждопланетниците даваха прощална закуска в своя кораб, където можеха да останат насаме с най-близките си приятели в последните часове преди отлитането. В голямата каюткомпания беше опъната маса от пластична материя, но по нея не се виждаха никакви прибори. Събраните хора обаче не забелязваха това — те бяха вперили очи в приятелите си, станали им толкова близки, че им се виждаше невероятно да ги загубят завинаги. Единствен Джек Молнар отсъствуваше и никой не знаеше къде се е дянал тъкмо днес, Трите момчета по навик бяха заобиколили Хай Мел.

— Чичо Хай Мел — каза Ванка, седнал на коленете му и обгърнал врата му с две ръце, — нали ще ми изпратиш снимка на твоите момчета? Ти обеща! Искам да си пиша с тях!

— Разбира се — усмихна се лекарят. — Само че… не зная дали ще ги намеря още „момчета“…

— Защо? — наивно попита Ванка.

— Ти забравяш, че другарите са пътували към нас приблизително петнадесет земни години, ами още толкова нататък?… Я ми кажи какво прави! Да не слагаме в сметката времето, което прекараха тук, и онова, за което ще пристигнат снимките — напомни Льонка.

— Снимките ще пристигнат за четири години и сто и десет дни! — бързо викна Тони. — Те ще бъдат изпратени по телевизията и ще се движат със скоростта на светлината.

— Правилно — одобри Хай Мел.

— Нашите космонавти, които заминават с гостите, сега са на възраст между двадесет и пет и тридесет години; пресметнете на колко ще бъдат, когато се върнат — запита дяволито професор Липаев.

— На шестдесет, плюс прекараните там! — изчисли пак Тони…

— Не е вярно! — възрази Льонка.

— А защо? — пак запита професорът.

— Защото в космическото пространство човек не старее — отвърна важно Ванка и оправи с ръце червената пионерка, която току-що бе вързал на врата на Хай Мел.

— Точно така — браво! — похвали го професорът.

— И все пак не мога да разбера защо в космическото пространство хората не стареят — замислен рече Льонка.

— Е. там е работата я! — засмя се професорът. — Това именно човешкият ум трудно възприема!… Това е сложен въпрос, който учените разрешават съгласно тъй наречената теория на относителността. Доказано е по безпогрешен начин, че колкото по-бързо се движи едно тяло, толкова по-бавно тече за него времето. Фотонният кораб, на който се намираме, развива скорост малко по-голяма от сто хиляди километра в секунда. Но представете си, че вие или вашите деца построят кораби, които да се движат със скорост двеста петдесет и осем хиляди километра в секунда: в тях времето ще тече два пъти по-бавно. Тази обратна пропорция ще се увеличава, колкото повече се приближаваме до скоростта на светлината: при 298 500 километра в секунда времето ще тече десет пъти по-бавно, а при 299 733 километра в секунда — шестдесет пъти по-бавно. Как ви се струва, а?

— Много чудно! — захласнат промълви Тони.

— Чудно, момчета, а ще дойде време, когато това ще бъде така ясно за хората, както таблицата за умножение например… Но представете си такова нещо: корабът на бъдещето се движи с бързина само с дванадесет метра по-малка от тази на светлината; тогава, момчета, една секунда на кораба ще отговаря на сто години на Земята!

— Еха-а! — викнаха в един глас трите момчета.

— Да-а… А ако човечеството построи кораби с летателната бързина на светлината, тоест 300 000 километра в секунда, то в тях времето изобщо ще престане да тече… Вярвате ли?

— Вярваме! — отвърнаха трите момчета в същия миг.

— Да — обърна се Хай Мел към професора, — ето, тази вяра движи прогреса! Нима това не е прекрасно?

— Но как сте могли да постигнете такава бързина с вашия кораб? Нашите ракети не могат да развиват такава скорост — попита Льонка озадачен.

— Принципите, въз основа на които е построен нашият кораб, са добре известни и на земните учени — отвърна Хай Мел. — Само че техниката тук е малко изостанала от нашата и не е могла да приложи на дело научните постановки. Основната задача е да се пести гориво, което трудно се носи, обемът и теглото му са големи.

— Но нали в космическото пространство корабът се движи по инерция и не изразходва гориво?

— Да, но то е нужно за излитане, за ускорение или забавяне, също и за кацане. И ето — нашите конструктори смогнаха да впрегнат като двигател светлината. Елате дави покажа! — предложи лекарят.

Децата горяха от желание да разгледат кораба, но не бяха посмели да помолят и неочакваното предложение на Хай Мел ги изпълни с възторг. Разбира се, в каюткомпанията нямаше какво да им се показва: те вече бяха огледали и опипали и вътрешната облицовка от пухкава материя, и изолационните пластове, направени от трудно запалима материя, и външната прозрачна обвивка, която толкова наподобяваше метал на пръв поглед. И никое от тях не би могло да си представи какви, надежди бе събудило у Джек Молнар някога това органично стъкло…

— Елате и вие — подканиха професора момчетата.

— Идете, идете! Аз отдавна съм се опознал с кораба — отвърна им той и се отправи към другите чуждопланетници.

Групата премина бързо от по-горния в по-долен етаж на кораба. Всичко тук се отваряше с бутони и веднага автоматично се затваряше херметически. Хай Мел започна обясненията:

— Над познатата ви вече каюткомпания, както я наричате, се намира обсерваторията — това е светая светих на другаря Ал Хас. Оттам той направи много ценни открития… Сега се намираме в помещенията на командната апаратура. Няма нужда Да ви моля нищо да не пипате — сами знаете това… Ето, тук се помещават електронните изчислителни машини — посочи той две големи табла със замайващи главата бутони и скоби. — Това са. така да се изразя, мозъците на пилота… Не се смейте: нашият пилот води кораба в неизвестността, а електронните мозъци определят с най-голяма точност не само посоката, но и всички останали фактори: разстоянията, ускорението, забавянето и така нататък. Те имат и задачата да отправят предупреждение при всяка опасност.

— Че каква опасност може да има в празното пространство?

— Във вселената няма празно пространство, моите момчета! Всичко е запълнено, макар и то да не е въздух в познатия ни смисъл. А в космоса човек може да се натъкне на много опасности, една от които са, метеоритите, които летят без посока… Между впрочем те се оказаха не толкова много и не тъй страшни, както мислехме… Съществува опасност и от притегателната сила на неизвестни небесни тела, пък и още много други опасности, които астрономите и астрофизиците знаят по-добре от мене — аз съм само лекар. После те се натъкнаха на пилотската кабина и на Дул Хай, който правеше последен преглед, преди да заеме мястото си до пулта. Той ги погледна хитро и натисна един бутон: в миг светна екран и на него се появиха една след друга картини, познати на децата и все пак странни, погледнати оттук: и слънчевото небе с най-малките му облачета, и космодрумът с цялата му околност, претъпкана с хора; виждаше се дори цветът на очите им.

— Колко ясно се вижда! — прошепна с благоговение Ванка.

— Ясно, разбира се. Пилотът всеки момент трябва да знае в каква среда се движи повереният му кораб.

— А нима той стои постоянно тук? Не спи ли?

— Разбира се, спи! — засмя се Дул Хай. — И тогава вместо него работи автоматът-пилот, а началникът на експедицията въпреки това бди през това време.

— Дул Хай, кажете им вие нещо за принципите на движението — боя се да не сбъркам — помоли Хай-Мел.

— Ще им кажа, то се знае: та аз съм сигурен, че те ще станат до един пилоти-космонавти като мене! — пошегува се пилотът.

— А, не, аз искам — лекар! — стисна утешително ръката на приятеля си Ванка.

— Ето, момчета: с това копче при излитане аз карам изолационната камера да изхвърли навън рефлектора, който отразява светлината — на вашето слънце например или на мощната ядрена лампа, монтирана зад рефлектора, която произвежда свръхсилна светлинна енергия чрез термоядрена реакция. Светлинните лъчи се отразяват от рефлектора и излитат през специална дюза; така се създава двигателната сила на кораба. Принципът за вечното превръщане на материята в енергия и обратното именно използуваме за движение: нищо не се губи и ние можем с малки количества гориво да се движим дълго време на големи разстояния.

— Сложно — промълви Тони.

— Когато пораснеш, няма да ти се вижда сложно — рече Дул Хай и като им се усмихна, махна ръка за сбогом и отново натисна някакъв бутон.

В миг се показаха две огромни метални ръце от изникналия отвор, обхванаха децата наедно с Хай Мел и сама, след миг те се намериха в познатата им изолационна камера. Хай Мел се смееше със сълзи, гледайки изплашените им лица.

— Пилотът се отегчи и реши да се пошегува с нас — поясни той. — Но, така или иначе, трябваше да се запознаете с Михи.

После рече към металния паралелепипед:

— Михи, дължите извинение на гостите!

— Моля да ме извините — веднага се разнесе равен глас, — но беше време да напуснете командния пункт. Другарят пилот има неотложна работа.

— Искате ли да зададете въпроси на Михи?

— Да — с готовност прие Льонка. — Нека каже къде крие огромните си ръце!

— Ето ги — подаде ги веднага роботът. — Аз не ги крия, но устройството им е такова, че те се удължават и скъсяват според нуждата.

— Да вървим, чакат ни за закуската — предложи лекарят.

— А вие, Михи, не желаете ли да закусите? — запита Тони.

— Благодаря. Моите органи се подхранват редовно с необходимото им количество фина смазка — отвърна Михи.

— Но как вие, Михи, се научихте да говорите руски език? — попита на свой ред Ванка.

— Аз говоря на всички езици, чиито речник е монтиран в електронния ми мозък. Тук говоря руски, а когато се върнем на Михелас, отново ще говоря на родния език.

— Да вървим — пак подкани Хай Мел. — Забавихме се.

— Довиждане, Михи! — викнаха момчетата.

— Довиждане, чеда на планетата Земя! — отвърна Михи и тутакси ги изтласка в каюткомпанията.

— А вярно ли е — запита Тони, — че вие сте имали опасно всепобедна оръжие?

— За оръжия не желая да говоря — смръщи чело Хай Мел. — Моята професия ме учи да обичам живота и да го продължавам.

— Все пак кажете — помоли и Льонка.

— Да, това са ултразвукът и лазерът. Те наистина са опасни оръжия, но нека се надяваме, че никога няма да ни служат срещу живи същества, а ще бъдат впрегнати в индустрията да творят блага за мъдрите хора.

— А защо вие не ги използувахте там, в Доларланд, когато ви измъчваха? — не спираше Льонка.

— Искаш да знаеш защо? Добре: ние никога няма да посегнем срещу живи, мислещи същества, каквото и зло да ни причинят! Това би било в разрез с нашия морал. И мислите ли, че професор Липаев например би постъпил другояче?

— То се знае — не! — смънка засрамен Льонка.

— Направете си изводи: убийството е присъщо само на некултурни хора, на непросветени хора… Надявам се, че докато вие пораснете, по цялата ваша планета няма да останат такива люде…

Децата видяха Ксения Фьодоровна, като разговаряше с Дул Хай.

— Вашият образ ще остане за мене скъп спомен завинаги, както и вашето топло слънце — казваше той с малко тъга в гласа. — Вие сте най-хубавият символ на всичко прекрасно, което видяхме тук.

— Вие ме ласкаете — отвърна тя скромно.

— Не. Аз се надявам, че някога ще мога да се върна и да видя отново небето, морето, прекрасните земни хора и вас!

— Не ще бъде много весело — безцеремонно се вмеси Льонка. — Когато вие се върнете, Ксения Фьодоровна ще бъде баба най-малко на седемдесет години и не зная дали тогава ще я наричате „прекрасен символ“, както сега.

— Аз зная — тихичко му прошепна Ванка, — че Ксения Фьодоровна никога няма да остарее. Доктор Хай Мел й направи инжекция против стареене и тя ще остане най-малко сто години същата, каквато си е сега.

— Кой ти каза?

— Сам чичо Хай Мел.

— Какви чудни неща имат другарите от Михелас! Жалко, че всичко това е изгоряло… Каква къщичка подариха само на сестра ти! — мечтателно рече Ванка.

Той споменаваше за чудната къщичка, сгъната в кутия на големина колкото един радиоапарат. Ал Хас, който се разписа заедно с Ксения Фьодоровна на сватбата на Лида Андреевна и Пьотр Алексеич, беше отишъл със самолет до кораба да вземе тази къщичка. И когато на пиршеството в дома на младоженците излезе на двора и монтира своя подарък, всички се смаяха. Само за някакви си двадесетина минути тънките пластмасови листа се превърнаха в цяла къщичка със спалня, салон и кабинет, напълно мебелирани. Всичко в нея бе направено от пухкави силонови еластични тъкани — стените, леглата, креслата и килимът на пода. Покривки, дюшеци, възглавници и килими се надуваха леко с въздух и ставаха по-меки от пухени завивки. В един ъгъл на салона беше монтиран мъничък атомен реактор, едва забележим, който за няколко секунди затопляше цялата къща. Имаше и специална охладителна инсталация. Децата не можеха да забравят тази приказна къщичка, която наистина надминаваше всички мечти на хората, изразени в приказките за женската премяна, която се събирала в орехова черупка. Всяко от момчетата си даде дума, когато порасне, да въведе на Земята производството на такива походни къщички, които трябваше да направят живота лек и възможен във всеки кът — и на екватора, и на ледения полюс.

Трите момчета приближиха до другата група — там професор Липаев бе стиснал в прегръдките си Ал Хас, сякаш имаше намерение никога да не го изпуска, и говореше на Ли Фай:

— Ето, вие сте Ли Фай, а аз — Липаев; вие — биолог, а аз — астроном. Между нас няма никаква съществена разлика. Колко всъщност са близки далечните светове! Сближават ги най-вече общите идеи и интереси.

— Вярно. И мислещите същества от всички светове трябва да си подадат ръце в името на тези общи идеали — за мир, прогрес и благоденствие! — отвърна сериозно Ли Фай.

— Ще ви бъдем вечно благодарни, че придвижихте нашата наука с десетки години напред — рече професорът.

— Изразявате се силно — възрази Ал Хас. — Ние само ви показахме, че не е трудно постиженията на науката да се впрегнат в практиката за облекчаване труда на човека и подобряване на живота му. Ние пък трябва да ви благодарим, загдето ни показахте как се бранят постиженията на вековния труд. Това, което народите на планетата Земя правят, трябваше отдавна да се подеме у нас. Бяхме се затворили всеки в своята област и забравихме най-главното. Новият свят, който ще създадем, ще има за поука страданията ни и ние ще му завещаем никога да не забравя, че мирът се крепи с борба.

После Ал Хас подкани гостите на закуска с няколко думи:

— Позволете ни в последния ден да ви поканим на скромна закуска. Ние се ползувахме безрезервно от вашето гостоприемство, получихме от вас всичко, което ни бе нужно, а сега позволете и на нас да се почувствуваме поне за миг домакини и да ви предложим космическа закуска от нашенски деликатеси, след като вие запълнихте складовете ни изобилно с вкусна храна.

Децата, твърде гладни, се чудеха с какво ще закусват, понеже на масата нямаше нищо. Но в същия миг Ал Хас натисна един бутон и в салона влезе Ми-хи. Той се обърна към стената и като натискаше подред разни копчета, поднесе на масата едно след друго туби и стъклени чайници с питие. Домакините се поклониха на гостите си и всички с шеги започнаха да отварят тубите. Момчетата се учудиха на вкусната храна — синтетичният белтък например по вкус не отстъпваше на пържено в масло пиле. Накрай пиха наздравица с искрящо питие, което допадна най-много на момчетата с аромата си на пчелен мед. Тъкмо искаха да попитат за съдържанието му, когато в каюткомпанията влезе Джек Молнар.

— Защо толкова закъсняхте, Джеймол? — запита Ал Хас. — Заповядайте на закуска!

— Имах малко работа — отвърна Джек, задъхан от бързане. — Исках… трябваше да ви направя един скромен подарък, за да не запомняте с лошо мене и моята родина…

Той поднесе не много голям, но тежичък пакет.

— Съдържа „съкровището на планетата Земя“ — както нарекохте нашето злато. Зная. че се интересувахте от него. Зная също, че са ви снабдили достатъчно от него, но аз исках и от мое име да ви поднеса нещо…

— Но как се снабдихте с толкова злато! — викна професорът.

Джек замълча — той не искаше да казва, че бе вложил всичките си спестявания, останали от неговия знаменит бизнес, в това злато.

— Благодаря — рече трогнат Ал Хас. — Но напразно сте се трудили. Бяхме проявили към този метал най-обикновен интерес като към нещо непознато.

— Все пак настоявам да отнесете това „съкровище“ за спомен от мене — весело помоли Джек. — Все ще послужи за нещо.

— Но. разбира се, разбира се — рече сериозно Ал Хас. — Не бих искал обаче да оставате с убеждението, че ние и досега считаме този метал за най-голямата ценност на вашата планета… По-късно открихме нейното истинско съкровище.

Професор Липаев се разтревожи. Взря се в очите на Ал Хас в очакване да разбере какво всъщност те толкова високо са оценили. „Какъв ли ще е този друг метал? Как не се сетихме навреме да ги запитаме, такъв досаден пропуск!“ — мислеше той. ядосан, че няма вече никаква възможност да им се достави от новото „съкровище“.

— Ще намерим начин Да ви снабдим и с него — рече накрай. — Ще ви го изпратим с онези ракети — автомати, които по-късно ще полетят със строителните материали. Но какъв е той?

— Не — отвърна Ал Хас, — съкровището тръгва с нас, макар и в твърде ограничено количество — и обхвана с един замах петимата космонавти, ведно с Витолд Рвицки, които закусваха срещу него.

— Ето съкровището на планетата Земя! — продължи с тържествен тон той. — Това са нейните хора с прекрасни, ясни очи и велики сърца! Щастливи сме, че можахме да се опознаем с тях и да се поучим на истинска дружба и човеколюбив. Дойдохме тук нещастни прашинки с мъка в сърцата, убити духом, а си отиваме окрилени и щастливи! Днес чедата на планетата Земя са наши най-добри приятели и братя, ако ни позволите да ви наричаме така! На раздяла аз поздравявам всички истински хора и им пожелавам да живеят в мир и щастие! Нека крепне и расте младото им поколение — вдигна той на ръце Ванка, — в негово, лице аз поздравявам цялото прекрасно, слънчево бъдеще на планетата Земя!

При тези думи всички чуждопланетници станаха прави и сведоха глави в знак на почит, а след тях — и всички останали. После вдигнаха по земния обичай чаши за наздравица.

— Ние, от своя страна, пожелаваме успех в строителството на Михелас и щастие на нейния прекрасен, мъдър народ! — вдъхновено върна поздравленията професорът.

Момчетата завикаха „ура“, възгласа поеха и възрастните.

Това бяха мигове, които завинаги останаха запечатани в съзнанието и сърцата им като най-светъл спомен за една крепка, макар и кратковременна дружба.

Само Джек Молнар оставаше тъжен и тих, спомняйки си първия ден как посрещна същия този кораб и мислите, които тогава го вълнуваха; сега те всяваха смут и срам в душата му… Тук два народа си пожелаваха успехи… Единствен той не знаеше дали има родина и род.

В този миг към него се приближи Ли Фай, преметнал през ръка съвсем новичък, блестящ скафандър. Като стисна двете ръце на Джек, той ги приближи към челото си и развълнуван, рече тържествено:

— Джеймол, позволете да ви наричам така като близък човек. Ние станахме причина да загубите своята родина — при нас вие ще намерите нова! Каним ви на Михелас. Вярно, не ще ви бъде леко, особено отначало; обещаваме ви обаче, че няма да се чувствувате самотен и нещастен.

Джек пял се разтресе. От вълнение не знаеше какво да отговори, а Тони се приближи бързо и му зашепна:

— Съгласи се, татко, но нека дойда и аз!

— Не смея да мисля, че мога да се числя към онези, които вие нарекохте „съкровище на Земята“… Нима съм заслужил?!…

— Напълно, Джеймол, напълно! — настоя Ли Фай,

— Не — отвърна бавно Джек. — Не, аз имам тук, на Земята, още работа. Ще се върна в родината си и не само защото там ме чакат жена и син: зове ме и друг, по-висш дълг… Има неща, които съм длъжен да разкажа на моя народ!…

— Върнете се тогава, Джеймол — рече трогнат и Ал Хас. — Върнете се и не се плашете от койоти — нали така наричате вълците?… Те са само едно стадо, а истинските хора на Земята са неизброимо много! Аз ви казвам това!

Тони стисна ръката на баща си и тихичко продума, за да не го чуват другите: „Аз се гордея с тебе, татко!“

— А този скафандър ще запазя като спомен от вас… Никога няма да узнаете какво сте били за мен! — рече Джек, задавен от сълзи.

— Ама, разбира се: този скафандър скоро ще ви потрябва, Молнар! Та нали ние с вас ще строим Обсерватория на Луната — запомнете това добре и където и да отидете, не го забравяйте! — викна Липаев и внесе разведрение в тягостната тишина, настъпила след тъжните думи на Джек.

— Нашето време свърши — допълни Александър Егорович, като стана. — Нека се простим засега с гостите си и си пожелаем повторно виждане… Макар че за мене това е твърде проблематично, въпреки серума, който другарят Хай Мел с най-хубави чувства впръска в стареещата ми кръв…

Приятелите се разцелуваха и дълго не можеха да откъснат ръце едни от други. Даваха си обещания, разменяха си сувенири и снимки, пожелаваха си щастие и ново виждане.

— Изпращачите да напуснат корабите! — чу се гласът на диспечера. — След тридесет минути полет!

Трябваше да слизат. Всички криеха очите си, само трите момчета не владееха още това изкуство — оставиха сълзите си свободно да текат по бузите им и хълцаха на глас, но от това не им беше никак мъчно — та те сами не знаеха дали плачат от мъка или радост.

След малко двата звездолета се придвижиха напред върху мрежестите естакади. Вратите им се затвориха: две огромни блестящи кълба, на чийто горен полюс се ветрееха знамената на Съюза на съветските републики и това на хората от планетата Михелас.

Предният край на естакадите се издигна плавно нагоре и сякаш гледаше небето с невидими очи. На корпусите на двата кораба изникнаха огромни рефлектори, които заслепяваха очите.

— Екипажът по места в легнало положение! — отново се разнесе гласът на диспечера. — След петнадесет минути полет!

— Не видях дали нашите влязоха във втория кораб — рече Льонка.

— Няма сега наши и ваши — отвърна професор Липаев. — Те се разпределиха поравно в двата кораба. Да отидем при телевизора!

Бързо отърчаха нататък.

На екрана прел тях се изправи в цял ръст Ал Хас, вдигнал към челото си за поздрав ръка.

— Довиждане, Земя! — каза той. — Ние сме дълбоко убедени, че ще те споходим пак! Благодарим ти, Земя, за всичко прекрасно, което видяхме по тебе, за твоето топло, възраждащо слънце! Благодарим и на тебе, човечество, за помощта, която ни оказа, за братските чувства, с които сгря нашите изстрадали сърца! Нека никога не прекъсва връзката помежду ни! Нека взаимно уважение и обич свързва властителите на вселената — мислещите хора, и между тях да цари вечен мир!

Очите на присъствуващите се наведоха за миг в тържествено мълчание, а след това космодрумът гръмна от нестихващо ура.

Над хилядното множество се понесоха тържествените звуци на двата химна на съединените в общо дело два народа.

След миг корабите се откъснаха един след друг от естакадите и като се издигнаха нагоре, започнаха бавно да набират скорост.

Очите на хората ги следяха до момента, когато те се превърнаха в блестящи светкавици и се сляха с безбройните светлини на звездите, осеяли тази привечер ясното, мъдро небе.